Мира Балдаранова
Космическа шега

Когато те намерих, Бог ни завъртя в небивал танц. Докосваше ни мимолетно и ни пущаше далеч един от друг, да се спасим от себе си. Да затанцуваме божествения танц на Любовта космическа. Държахме се нескрито за ръце, телата ни танцуваха раздалечени. Вечер се сънувахме. В едно се раждахме по изгрев. В космически туист се завъртяхме, следвахме извивките на тясната пътека на Любовта, великата. Бяхме аз и ти, но никога сами. Не спирахме. Телата ни се изтощиха. Клакьорите край нас подвикваха. Небесният ни танц се изолира от света като аскет, потърсил тишината в манастир. Прибрахме се зад мълчаливите стени, отдъхнахме на самота. Душите ни се вплитаха. През тясната решетка на самотата си те виждах. Нямах право да говоря. Ти беше гола. Уязвима. Свита като ембрион. Завих те с тишина. Не проговорих. Гледах през ключалката. Понякога бе толкоз тихо, че те долавях как поемаш дъх, на пресекулки. Гола. Завита в самотата си. Мълчах в изчистената стая. Стените й светлееха. Нощта отстъпваше. Завесата се вдигаше. И слънцето изгря отново. У Дома сме.