Мира Балдаранова
Тунис

В пустинята на Тунис носеше се, като ухание на Вечно лято. Облъхваше с воалите си бледните лица на хората, обсипваше ги в злато. От любов. Обветряше платното си и фино ги рисуваше като ескизи в топли цветове. Тя знаеше съдбата си през хиляди прераждания, вървеше неотклонно все натам. Към животворния оазис, в който я очакваше Любимият. Срещала го беше вече. Бе принц и пожела я за жена. Изпрати й вестители. Покани я да се завърне у дома, в красивото им царство. Тя го помнеше. Ликът му везаше най-фино в паметта си. По пътя ги застигна буря, повдигна я, тя полетя във въздуха, воалите й разпиляха се наоколо. Разсипа я на песъчинки златни из огнено-пустинното небе. Понесе се, душата й доби жадуваната свобода да се зарее в нови светове небесни.

В жар-птица се превърна, възкръснала сред огнения пламък. В светла фея на Живота, която носи избавление на жадните. И затанцуваха воалите й, носеха прохлада, за уморени пътници бе дъх — оазис, спасение за лутащите се души. Усмивката й беше слънце, лицето й — пресветъл лъч от Бог. Понесе се високо, и над пустинята изля обилен дъжд. Настана плодородие и в Райската градина се превърна. Намери си Любимия, Адам — на Бога първороден син. Принцът на пустинята, превърнала се пак в Едем.