Мира Балдаранова
Памет

Сънуваха си миналото. С тях Бог живееше. И памет нямаха. Космичен сън единствено. И сънищата претворяваха на светлина, за да са истински. Живееха насън. А миналото им не съществуваше. Не беше памет. Беше сън. За досънуване сега. Реалността им беше истинска, невидима. И там живееха. Останалите светове под тях не съществуваха. Бяха измислица. Илюзия на паметта. Останаха сами. Небесните родители ги пазеха. Сънуваха като преди, но вече знаеха, че трябва и да пишат. Космическият океан ги чакаше да го преплуват. Да разгадаят тайнствата му, да ги споделят по книгите. Летяха книги покрай тях и те ги пишеха. Космическият океан трептеше с тях и дишаше. Споделяха си Словото. Космическият огън пишеше в сърцата на човеците.

Рисуваха звезда подир звезда. С Любов ги населяваха. Растяха техните деца и музиката композираха. Вечната соната на Живота свиреха. Космическата песен тържествуваше из нови светове.

Тя беше малка. Той невидим. Любов космическа сънуваха. И Любовта им беше памет. Съновидение космическо. След Словото летяха. В спиралите на времето пътуваха. Следваха небесни знаци и с мисъл символите местеха.

Тя беше малка, Той невидим. Сънят им все към Бог ги водеше. С думите рисуваха. Децата водеха след себе си.