Мира Балдаранова
Целувката

Долетя при нея в октомврийско утро с изгрева. Златен буков лист, откъснат от вековното дърво на Истината. Пое го в малките си длани и го положи в рамка върху лист. До него нарисува бяла птица. Душата му политна, намери дом в зенѝцата й с цвят на синева. И птицата й полетя. Възнесе се сред светли небеса. Потрепваше с крила и се дивеше на Божествения свят. И слънцето й проговори. Обля я в златна светлина. Полетът й се превърна в тиха вечност.

Той бе художник, нейният Любим. Рисуваше за Бог. За нея нарисува земния им свят, в Любов превърна го. Нея нарисува със сърцето си. Тя беше вечната жена за него, Светлина. Изящно я отля от капките роса в очите си. Приглади фино светлия воал, покрил лицето и косите й. И нарисува мъничка звезда върху гръдта й нежна с пръстите си от коприна.

Когато се събуди като птица, тя го разпозна. Целуна го в очите сини и му даде свобода. До нея да лети, да я обича силно и красиво. Да бъде порив на сърцето й, на полетите на мечтите им. Докосна с мекотата на ръцете си листа върху картината и съживи го. С Любов втъка изящните му нишки в цялата природа. И чуден свят Живот от него сътвори. А формите на неговия дух събра у себе си и го превърна в образ жив, невидим. Образът на нейния Любим. Очите й обагриха се в синьо. В тях може да го видите.