Иван Вазов
Паркът в есента

Кат цар обезтронен,

във тъги унесен,

като блян отронен

от свода небесен,

 

кат мечта самотна,

кат песен смълчана,

кат душа сиротна

в скръбта си приспана,

 

паркът глъхне, дреме,

звук го буди рядко —

как е на сърце ми

и тъжно, и сладко!