Илия Михайлов
Сняг

Разхождах се напред-назад по първи челен коловоз на гарата. Студеното януарско утро все още сънено се изтягаше под натрупалата през нощта бяла снежна завивка, която леко жълтееше под светлините на близките лампи. Забелязах как по металния ринг на близкия кош за боклук се беше образувала малка снежна корона, от която се подаваше мазна хартия от нечия изядена баница.

Някакво всеобщо въодушевление като че ли беше превзело всички участници в пътникопотока тази сутрин. Долових го дори в гласа на диспечерката, която с приповдигнато настроение съобщи, че бързият влак за София ще замине в 7.10 ч., за разлика от друг път, когато изчита разписанието с отегчена протоколност.

Усетих това вълнение и у себе си и знаех на какво се дължи. Причината беше снегът, който най-после заваля снощи. Чаках го толкова дълго. Почти две години. Има някаква бяла харизма в това тайнство на Нейно величество Природата, което винаги ме омагьосва. Всичко става бяло, някак по-чисто и по-свежо. Дупките, мръсотията и неуредиците по улиците и в душата ти изведнъж изчезват. Усещаш се свеж и нов, пречистен и готов да продължиш уверено по пътя си.

Газех нарочно по неутъпканата все още пътека на коловоза. Наслаждавах се на усещането как пресният сняг хрупа под обувките ми. Сякаш ми разказва тихичко някаква своя тайна, която е пазил дълго време за себе си. Има нещо много интимно в това, нещо космическо. Някакво съзерцание, поглед към себе си, достойно за упражнение по йога. Бих го сравнил с ходенето бос по зелена ливада или с пиенето на студена вода от шепа през лятото.

Оглеждах се наоколо, наслаждавайки се на момента, когато на съседния коловоз пристигна пътнически влак. Той спря бавно, вратите се отвориха и оттам се изсипа малка армия от труженици, които бързо се устремиха към изхода, за да заемат работните си места по различните краища на големия град.

Пресният сняг, в който газех като пълновластен господар допреди малко, бързо се превърна в странен пъзел от човешки следи, всяка със своята посока, болка и радост. Почувствах се като туземец на доскоро необитаем остров в Тихия океан, притеснен от тълпа шумни туристи.

Последни от влака излязоха двама мъже на обща възраст над 100 години. Единият от тях свали маската си, бръкна в джоба на работния си гащеризон, извади кутия цигари и запалка и понечи да запали. В този момент обаче една снежна топка го удари по гърба, пръсна се и падна на земята. Той се обърна към приятеля си, който го гледаше лукаво и предизвикателно, докато старателно подготвяше нов снежен снаряд. Пострадалият прибра цигарите в джоба си и извика:

— О, така ли? Война, значи? Ще видиш ти!

Наведе се, загреба с шепи сняг, бързо и ловко го оформи в малка топка, която полетя към спътника му. Последва малка снежна война, която продължи няколко секунди, през които тези двама мъже бяха забравили за всичко и всички. Те отново бяха деца, захвърлили чантите си след училище, увлечени в своята игра.

Гласът на диспечерката прекъсна магията, в която по някакъв начин бях участник и аз. Качих се в купето и видях как двете пораснали деца се отдалечават, изтърсвайки снега от дрехите си.

След десет минути щяхме да потеглим.