Илия Михайлов
Вайбър

Сивите облаци на задушната юнска вечер обгръщат блоковете на квартала като памук в кашон със стари новогодишни играчки. В градинката, потънала в зеленина, няколко деца си подхвърлят една шарена плюшена играчка, отегчени от дневната доза онлайн обучение. Подвикват си весело. Закачат се и се смеят, докато един малчуган със сини очи кара в кръг около тях голямо колело, за което все още не е пораснал достатъчно. Леко се надига от седалката при всяко завъртане на педалите. Стиска кормилото с такова старание и чувство за отговорност, сякаш изпълнява някаква задача, свързана с националната сигурност.

Двама приятели на средна възраст седят на близката пейка и си спомнят един по един всички футболни мачове, които са играли заедно тук — по тези поляни, по които все още виждат детството си да гони една топка „от 6 и 10“. Говорят си за живота и за това как е възможно в един толкова малък град да има толкова много объркани планове, ранени мечти и пропуснати шансове. Крайно време е някой да измисли някакъв математически алгоритъм за измерване и на това.

На най-отдалечената от тях пейка седи жена с побелели коси. От време на време поглежда с очакване в телефона си. Почуква нетърпеливо върху лилавата иконка на вайбър.

На децата наоколо им омръзва да си подхвърлят малката плюшена играчка и се местят в другия край — при люлките. Тя ги гледа с обич и нежност, докато минават покрай нея. Внучето и е почти на същата възраст. Прегърна го и го целуна за последно преди повече от година, когато синът и снаха и успяха да си дойдат за две седмици от Лондон. Колко ли голямо е пораснало? Дали все още обича препечени филийки с мармалад? Спомня ли си техните разходки на Острова? Дано го обличат топло! Тази Англия и нейният ужасен климат! Тази проклета чужбина, която ограби живота и! Приласка децата й и остави двамата с мъжа и да остаряват в самота. Защо бяха всичките им усилия като родители — ремонтите почти всяко лято, неговите две години работа в Либия, строежът на гаража. Нали трябваше да живеят всички заедно. Да са щастливи тук и сега. А днес? Днес има само тази лилава иконка на телефона, която стана толкова важна за нея.

Защото това е начинът, по който тя стига до онази част от душата си, която е някъде там, край Темза. Осъзнава това често, особено във вечери като тази, когато чувства душата си толкова чуплива.

Изведнъж се сепва и чува онова странно позвъняване на вайбър, което толкова обича и мрази едновременно. Изтерзаното и сърце започва да бие учестено. От вълнение не успява да приплъзне добре зелената слушалка надясно, но вторият и опит е успешен. Камерата се включва след секунди и тя вижда пред себе си малко момченце, което току-що е станало от сън.

— Бабо! Бабо! Виждаме те!

Усеща как една невидима ръка я сграбчва за гърлото и бавно я стиска. Но тя успява някак да се отскубне от желязната и хватка и казва:

— Милото ми момче! Колко много си пораснал!

— Бабо, аз имам ново колело!

Тя се усмихва с усилие и отговаря:

— Да внимаваш как караш! Да се пазиш!

Детето се завърта в стаята и на екрана се появява млад мъж.

— Мамо, здравей! Къде е татко?

Тя преглъща едно малко парченце майчинска болка и отговаря:

— Отиде до магазина за цигари.

— Мамо, добре ли сте? Всичко наред ли е? — задава поредния си въпрос младият мъж.

Говорят още малко, докато уличните лампи светват.

— Бабо, плачеш ли? — пита детето и се взира в екрана.

Тя не отговаря веднага. Забавя се няколко секунди. После казва:

— Не, моето момче… Заваля дъжд… Тук тази седмица често вали.