Оноре дьо Балзак
Луи Ламбер ^[0]

Et nunc et semper dilectae dicaium.^[1]

Луи Ламбер бе роден през 1797 година в градчето Монтоар, Вандомски окръг; баща му притежавал там малка кожарска фабрика и се надявал един ден синът му да го замести; много скоро обаче трябвало да се откаже от тази мечта, тъй като момчето отрано проявило наклонност да учи. Както може да се предположи, родителите обожавали единствения си син и били готови да изпълнят всичките му желания. Луи бил едва петгодишен, когато Старият и Новият завет попаднали в ръцете му; тази книга, събрала в себе си толкова много книги, определила съдбата му. Дали той е проникнал с детското си въображение в тайнствените глъбини на Светото писание, дали е съумял да проследи полета на светия дух във всемира, дали само е бил запленен от романтичното очарование, с което са пропити източните поеми, или непорочната му детска душа се е устремила към висшата благодат, вложена от Божествените ръце в тази книга? Някои читатели ще получат отговор на тези въпроси в нашето повествование. Тъй или иначе, едно е безспорно — след първия прочит на Библията Луи се впуснал да търси книги из целия Монтоар и успял да си ги набави благодарение на неудържимо въздействуващото обаяние, чиято тайна притежават само децата. Той навършил десетата си година отдаден на тези занимания, без никой да го напътствува. По това време трудно се намираха заместници за военна служба; някои богаташки семейства си ги осигуряваха предварително, доста време преди новобранците да теглят жребие. Родителите на Луи нямали необходимите средства да откупят сина си, ето защо им оставал един-единствен законен път да го освободят — да приеме духовнически сан; и те го изпратили през 1807 година при вуйчо му, свещеник в Мер, също така малък град на Лоара, недалеч от Блоа.

Това решение удовлетворило и жаждата на Луи да учи, и желанието на родителите му да го предпазят от опасните случайности на войната; любовта му към научни изследвания и преждевременното му развитие давали надежда да направи блестяща кариера на църковното поприще. Луи останал около три години при вуйчо си, стар, много начетен ораторианец; напуснал го в началото на 1811 година, за да постъпи във Вандомския колеж, където се записал благодарение на Мадам дьо Стал, която поела издръжката му.

Ламбер си беше спечелил покровителството на тази знаменита жена случайно или може би му беше помогнало провидението, което винаги проправя път на изоставения гений. Ние обаче се плъзгаме обикновено по повърхността на човешките дела, затова превратностите, с които изобилствува животът на великите личности, ни се струват само резултат от някакво съвсем естествено явление; за повечето биографи главата на гения стърчи над другите глави като красиво растение, чийто чар запленява в полето очите на ботаника. Това сравнение е много подходящо за Луи Ламбер, който прекарвал в дома на родителите си всичките разрешени от вуйчо му свободни дни; но вместо да се отдаде, както имат навик учениците, на сладостите на прекрасното, примамливо за всяка възраст farniente^[2], той от ранна утрин вземал парче хляб и книгите си и отивал да чете и да размишлява навътре в гората, за да си спести натякванията на майка си, която се плашела от непрестанните му занятия. Удивителен майчин инстинкт!

От това време четенето се бе превърнало за Луи в същински неутолим с нищо глад; той поглъщаше най-различни книги и се увличаше безразборно по религиозни, исторически, философски, физико-математически произведения. Разправял ми е, че изпитвал невероятна наслада, като чете речници, когато няма подръка друго, и аз безпрекословно му вярвах. Нима има ученик, който не е изпитвал удоволствие, търсейки значението на някое непознато съществително? Анализът на една дума, нейният смисъл, изследването й се превръщаха за Ламбер в повод за продължително размишление. Това обаче съвсем не беше инстинктивното размишление, чрез което детето привиква с явленията в живота и придобива духовни и материални познания; тази неволно натрупана култура по-късно дава своите плодове и в мисловната способност, и в характера; не беше така с Луи; прозорлив като диваците, той възприемаше явленията и ги обясняваше, търсейки едновременно и основната причина, и извода. Така благодарение на една от онези удивителни игри, с които понякога се забавлява Природата и за които свидетелствува съществуването на такава необикновена личност като Луи Ламбер, той още четиринадесетгодишен умееше с лекота да формулира идеи, чиято задълбоченост ми стана ясна много години по-късно.

— Често — разказваше ми той, припомняйки си прочетеното — само поради една дума съм предприемал чудни пътешествия в бездните на миналото, също като насекомо, което плува по течението на реката, кацнало на стръкче трева. Напусках Гърция, пристигах в Рим, после преминавах през съвремието. Кой знае каква прекрасна книга би могла да се напише за житието и битието на една дума? Тя несъмнено е получавала разнообразни отсенки, обозначавайки едно или друго събитие, пораждала е различни представи в зависимост от местата на действие; а не е ли още по-важно да я разгледаме в тройния облик: душа, тяло и движение? И нима няма да потънем в океан от размисли, ако я наблюдаваме, като изключим нейните функции, следствия, въздействие? Нима повечето от думите не са оцветени от идеята, която външно изразяват? Какъв ли гений ги е създал! А щом е необходим велик ум, за да се създаде една дума, каква ли възраст има човешкият език? Съчетанието на буквите, тяхната форма, обликът, който те придават на думата, рисуват точно, според особеностите на всеки народ, непознати същества, които остават живи в спомените ни. Кой ще ни обясни философски прехода от усещането към мисълта, от мисълта към думата, от думата към нейния йероглиф, от йероглифа към азбуката, от азбуката към писмената реч, чиято красота е залегнала в низ от образи, подредени от риторите и представляващи сякаш йероглифите на мисълта? Нима древното изписване на човешките идеи с фигури от зоологията не е определило първите знаци, от които се е възползувал Изтокът, за да създаде писмеността на своите езици? И нима то не е оставило по традиция някои следи във всички наши нови езици, поделили си останките от първоначалното слово на древните нации, слово величаво и тържествено, чиито величие и тържественост намаляват, колкото повече стареят обществата; чиито звуци, тъй звънки в юдейската Библия и все още тъй красиви в Гърция, започват да потъмняват, минавайки през напредъка на нашите сменящи се една след друга цивилизации? Не сме ли задължени на древния дух за тайните, скрити в човешката дума? Нима думата „правдив“ не съдържа някаква магическа прямота? Не я ли намираме в краткото й звучене, извикващо неясен образ на целомъдрената голота, на простотата, на истинността във всяко нещо? От тази сричка лъха непонятна свежест. Взех като пример формулата за една абстрактна идея, не желаейки да обяснявам проблема с дума, която би го направила много по-лесно разбираем, като например думата „полет“, където всичко въздействува непосредствено върху сетивата. Нима не е така с всяко слово? Всички думи са белязани с животворната власт, с която ги дарява душата и която те й възвръщат благодарение на тайнственото действие и прекрасното взаимодействие между думата и мисълта. Не казват ли, че влюбеният вкусва от устните на любимата си толкова любов, колкото и сам й дава? Дори с външния си облик думите могат да извикат в съзнанието ни образа на създанията, на които те са като дреха. Подобни на всички същества, те имат само една среда, в която могат напълно да действуват и да разгърнат способностите си. Но този проблем всъщност е цяла наука!

И той сви рамене, сякаш искаше да ми каже: „Ние сме и много велики, и много нищожни!“

Страстта на Луи за четене била напълно задоволена. Свещеникът на Мер притежавал около две-три хиляди тома. Сдобил се с това съкровище по време на революцията, когато разграбвали манастирите и съседните замъци. Понеже бил от положилите клетва свещеници^[3], достойният човек успял да си осигури най-добрите произведения от по-ценните поредици, които тогава се продавали на килограм. За три години Луи Ламбер усвоил най-важното от заслужаващите внимание книги в библиотеката на вуйчо си. Поглъщането на прочетените мисли се беше превърнало в странно явление у него; той обхващаше с поглед наведнъж седем-осем реда и възприемаше смисъла им също така бързо; често една-единствена дума в изречението беше достатъчна, за да долови най-същественото. Имаше невероятна памет. Спомняше си еднакво точно не само прочетените мисли, но и предизвиканите от тях и от разговорите разсъждения. Накратко казано, притежаваше различни видове памет: за места, за имена, за думи, за предмети и за лица. При това не само си спомняше по желание разни предмети, но ясно си ги представяше по местата им, осветени и обагрени, точно както ги беше виждал. Тази негова способност се отнасяше и до най-неуловимите отсенки на познанието. Той твърдеше, че помни не само как са разположени мислите в книгата, откъдето ги е взел, но и какво е чувствувал в тези отдавна минали времена. Притежаваше нечувания дар да възкресява в паметта си развитието на целия си духовен мир от първата до последната разцъфнала, от най-смътната до най-ясно възприетата идея. Неговият мозък, привикнал още от младежките години към трудния механизъм на концентриране на човешките сили, извличаше от това богато хранилище безкраен низ от образи, възхитителни по своята реалност и по своята свежест, които подхранваха и най-проникновените му съзерцания.

— Щом пожелая, мога да спусна воал пред очите си — разказваше ми той на своя особен език, обогатен преждевременно от съкровищата на спомените. — Вглъбявам се внезапно в себе си и се озовавам в тъмна стая, където природните явления ми се разкриват в много по-чиста форма, отколкото когато съм ги възприел външно със сетивата си.

Напрегнатото от постоянното упражнение на способностите му въображение се беше развило силно още когато беше дванадесетгодишен, ето защо той си изграждаше толкова точни представи за нещата, които познаваше само от книгите, а запечатаният в душата му образ не би могъл да бъде по-жив дори при непосредствено наблюдение; постигаше това може би по аналогия или защото беше надарен с нещо като второ зрение, чрез което обхващаше цялата природа.

— Като четях описанието на битката при Аустерлиц — каза ми той един ден, — просто я видях с всичките й подробности. Пушечните залпове, виковете на сражаващите се отекваха в ушите ми и сърцето ми се свиваше; усещах мириса на барут, чувах тропота на конете и хорските гласове; съзерцавах с възторг равнината, където се сблъскваха въоръжени народи, сякаш стоях на възвишението Сантон. Тази гледка ми се струваше страшна като страница от „Апокалипсиса“.

Когато се вглъбеше така с всичките си сили в някоя книга, той почти изгубваше усещането за физическия си живот и започваше да съществува само чрез властното действие на вътрешния си мир, който необикновено се разширяваше; както сам твърдеше, той оставяше „пространството зад себе си“. Аз обаче не желая да изпреварвам различните периоди от неговия интелектуален живот. Без да искам, вече наруших реда, по който трябваше да разкажа историята на този човек, пренесъл всичките си действия в областта на мисълта, както други превръщат целия си живот в действие.

Мистичните произведения непреодолимо го привличаха.

— Abyssus abyssum^[4] — казваше ми той. — Нашият дух е бездна и обича да потъва в бездните. Деца, мъже, старци, ние всички сме жадни за тайни, все едно под каква форма ги откриваме.

Това предпочитание би било съдбоносно за него, ако преценявахме живота му по обикновените закони и измервахме чуждото щастие според собствената си мярка или според обществените предразсъдъци. Склонността му към небесните дела — друг израз, който той често употребяваше, — този mens divinior^[5], се дължеше може би на влиянието, което му бяха оказали първите прочетени у вуйчо му книги. Света Тереза и Мадам Гийон^[6] станаха за него продължители на Библията и той им отдаде първите плодове на своя съзряващ ум, а те приучиха душата му бързо да откликва възторжено — възторг, който е едновременно и средство, и последица. Това обучение, тази негова склонност възвисиха сърцето му, пречистиха го, облагородиха го, възбудиха жаждата му към божествената природа, научиха го да възприема всичко с почти женска изтънченост, каквато несъзнателно проявяват великите хора; може би възвишеното за тях е онази свойствена на жената необходимост за саможертва, пренесена в по-съвършени области. Благодарение на тези първи възприятия Луи остана целомъдрен в колежа. Благородната чистота на чувствата неизбежно разгорещи кръвта му и изостри умствените му способности.

Баронеса Дьо Стал, заточена на четиридесет левги от Париж, отишла да прекара няколко месеца от изгнанието си в едно имение близо до Вандом. Един ден, разхождайки се, срещнала в дъното на парка, погълнато от някаква книга, почти дрипавото дете на кожухаря. Тази книга била превод на „Небе и ад“^[7]. По това време в цялата френска империя едва ли някой друг освен господата Сен Мартен, Дьо Жанс и неколцина други френски писатели, полунемци по произход, са знаели името на Сведенборг. Мадам дьо Стал взела изненадана книгата с обичайната за въпросите, погледите и жестовете й рязкост; после погледнала Ламбер и го запитала:

— Разбираш ли това, което четеш?

— Вие молите ли се на Бог? — отговорило й с въпрос детето.

— Ами… да.

— И разбирате ли го?

Баронесата останала за миг безмълвна; после седнала до Ламбер и започнала да разговаря с него. Паметта ми, макар да е добра, не може да се сравни с паметта на моя приятел, затова за жалост съм забравил всичко от този разговор освен първите думи.

Тази среща силно поразила Мадам дьо Стал; когато се завърнала в замъка, тя едва споменала за нея въпреки приказливостта си, стигаща понякога до безкрайни словоизлияния; разговорът с момчето обаче я озадачил. Единственият запазил спомен за това събитие жив свидетел, когото разпитах, за да узная все пак какво е казала Мадам дьо Стал, много трудно си спомни само тези думи на баронесата за Ламбер: „Той е истински ясновидец.“

Хората от висшето общество сметнаха, че Луи не оправда хубавите надежди, които бе вдъхнал на своята покровителка. Прецениха временната й благосклонност към него като женска прищявка, като приумица, присъща на хората на изкуството. Мадам дьо Стал бе пожелала да отнеме Луи Ламбер от императора и от църквата и да го насочи към по-благородната съдба, която според нея го очакваше, защото си беше въобразила, че той е нов Мойсей, спасен от водите. Преди да отпътува, тя помолила един от приятелите си — господин Дьо Корбини, тогавашен околийски в Блоа, да настани, като му дойде времето, нейния Мойсей във Вандомския колеж; после по всяка вероятност го е забравила.

Ламбер постъпи в колежа четиринадесетгодишен в началото на 1811 година и го напусна, след като завърши курса по философия, в края на 1814 година. Съмнявам се дали по време на обучението му неговата благодетелка поне веднъж му се е обадила и дали изобщо беше благодеяние да изплаща през трите години издръжката на едно дете, без да помисли за бъдещето му, след като го беше отклонила от пътя, където то може би щеше да намери щастието. Обстоятелствата и характерът на Луи Ламбер могат напълно да оправдаят Мадам дьо Стал както за нейното безгрижие, така и за нейното великодушие. Лицето, избрано да посредничи между детето и нея, напуснало Блоа точно когато Луи Ламбер завършил колежа. Политическите събития от това време обясняват безразличието на този човек към протежето на баронесата. Авторката на „Корин“ не чула повече нищо за своя малък Мойсей. Стоте луидора, които давала на господин Дьо Корбини (той, мисля, умря през 1812 година), не бяха толкова голяма сума, която да пробуди спомените на Мадам дьо Стал, чиято възторжена душа намерила поле за действие и изцяло била завладяна от събитията през 1814–1815 г. По това време Луи Ламбер бил много беден и много горд, за да потърси своята благодетелка, която пътувала из Европа. И все пак той извървял пеш пътя от Блоа до Париж, за да я види, но пристигнал за нещастие в деня, когато баронесата умряла. Ламбер не получил от нея отговор на двете си писма. Споменът за добрите намерения на Мадам дьо Стал спрямо Луи останаха в паметта само на някои млади хора, удивени като мен от тази невероятна история. Би трябвало човек да е учил в нашия колеж, за да разбере какво впечатление ни правеше известието за постъпването на нов ученик и особеното чувство, което ни обзе, като узнахме как идва при нас Ламбер.

Необходимо е да обясня някои от основните закони на нашето полувоенно, полурелигиозно училище, за да стане ясно какъв живот очакваше Луи Ламбер.

Преди революцията Орденът на ораторианците се беше посветил на образованието както Орденът на йезуитите, беше наследил от него някои училища и притежаваше много сгради в провинцията, най-важни от които бяха колежите във Вандом, Турнон, Ла Флеш, Пон льо Воа, Сорез и Жюйѝ. Във Вандомския колеж, както и в другите колежи, се обучаваха, доколкото знам, множество младежи, определени да постъпят в армията. Декретът на Конвента за затваряне на училищата почти не промени реда във Вандомския колеж. След като първата криза премина, колежът си възвърна зданията; някои от разпръсналите се из околностите ораторианци се прибраха и възстановиха колежа, като запазиха стария правилник, привичките, традициите и нравите, които му придаваха особения облик, несъществуващ в нито един от лицеите, където учих, след като напуснах Вандом.

Разположен посред града на малката река Лоар, която мие основите на сградата, колежът представлява огромна грижливо затворена територия, където се намират необходимите за подобна институция постройки: параклис, театър, лазарет, фурна, градини и водохранилища. В този колеж, най-прочутото огнище на просвета в централните провинции, постъпваха ученици от околните селища и от колониите. Далечното разстояние пречеше на родителите да посещават често децата си. Освен това правилникът забраняваше да си отиват вкъщи през ваканциите. Веднъж постъпили в колежа, учениците го напускаха чак в края на обучението. С изключение на разходките, които правеха вън от него под наблюдението на монасите възпитатели, всичко беше пресметнато така, че в училището цареше манастирска дисциплина. По времето, когато аз учех там, още беше жив споменът за монаха, който налагаше наказанията, и за класическия кожен ремък, който с чест изпълняваше страшната си роля. Измислените някога от йезуитите наказания, еднакво ужасни и в морално, и във физическо отношение, се прилагаха изцяло по старата програма. Писмата до родителите в определените за това дни, както и изповедта бяха задължителни. Така нашите грехове и нашите чувства бяха строго разграфени. Всичко носеше печата на манастирския ред. Сред многото стари порядки на училището си спомням прегледа, на който ни подлагаха всяка неделя. Обличахме се в парадна униформа, строявахме се като войници и чакахме двамата директори, които, следвани от снабдителите и учителите, ни правеха тройно обследване: на костюмите, на хигиената и на морала.

В колежа приемаха двеста или триста ученици, които бяха разделени по стария обичай на четири групи, наричани най-малките, малките, средните и големите. Групата на най-малките се състоеше от два класа — осми и седми; групата на малките — от шести, пети и четвърти; групата на средните — от трети и втори; и най-сетне идваше групата на големите, които изучаваха риторика, философия, специална математика, физика и химия. Всяка от тези групи имаше своя сграда, класни стаи, отделен двор, които се намираха на общата територия на колежа, а класните стаи имаха врати към общата трапезария. В тази трапезария, достойна за всеки стар манастирски орден, се побираха всички ученици. Обратно на правилника в другите училища, ние можехме да разговаряме, докато се храним — ораторианска отстъпчивост, благодарение на която си разменяхме ястията според вкуса. Тази гастрономическа обмяна беше едно от най-големите удоволствия в училищния ни живот. Ако например някой от средните в горния край на масата предпочиташе порция грах вместо десерта си, защото ни даваха и десерт, неговото предложение се разнасяше от уста на уста: „Десерт за грах!“, и се повтаряше, докато някой лакомник го приеме; тогава той предаваше чинията си с грах, която минаваше от ръка на ръка и стигаше до този, който бе пожелал да я получи, а десертът се връщаше по същия път. Никога не ставаше грешка. Ако имаше по няколко такива предложения, изричаха се с номера; например: „Пръв грах за пръв десерт.“ Масите бяха дълги, размяната непрекъсната, затова всичко беше в движение; ние говорехме, ядяхме, въртяхме се оживено, както не е прието в другите колежи. Бърборенето на тристате младежи, сноването на прислужниците, които сменяха чиниите, поднасяха ястията, режеха хляба, и проверките на директорите превръщаха трапезарията на Вандомския колеж в единствена по рода си гледка, която винаги изненадваше посетителите.

За да поразведрят живота ни, лишен от семейни ласки и от каквато и да е връзка с външния свят, монасите ни разрешаваха да отглеждаме гълъби и да обработваме градинки. Нашите двеста или триста колибки, хилядите накацали по каменната ограда гълъби и тридесетината градинки бяха не по-малко интересно зрелище от трапезарията. Би било отегчително да разказвам всичките особености, по които Вандомският колеж се отличаваше от останалите и които го превръщаха в извор на училищни спомени за децата, преминали през него. Кой от нас въпреки горчивините не си спомня с умиление чудния манастирски живот! Купените тайно по време на разходките сладкиши, разрешението да играем на карти и да уреждаме театрални представления през ваканциите, дребните кражби и разните волности, предизвикани от самотата; ами военната музика, последен остатък от военното обучение; ами нашата академия, нашия капелан, нашите учители монасите; ами нашите забранени или разрешени игри: гоненица на кокили, пързаляне през зимата, тракането с дървените подметки и най-вече размяната на стоки от лавката в двора. Тази лавка я държеше един истински майстор Жак^[8], от когото големите и малките можеха да си купят според списъка: кутии, кокили, инструменти, гълъби с перушинести гуши и крака, молитвеници (рядко купувана стока), ножчета, листове, пера, моливи, разноцветно мастило, топки, топчета! С други думи, целия наш вълшебен детски свят, в който имаше от всичко по малко, от соса на гълъбите, които трябваше да убиваме понякога за празничната трапеза, до гърненцата, в които криехме останалия от вечерята ориз, за да закусим с него на другия ден. Нима между нас има такъв безумец, който да е забравил как се е разтуптявало сърцето му всеки път при вида на тази лавка в неделните почивки, където се изреждахме да похарчим изпратените ни от родителите пари; но тъй като средствата ни бяха твърде скромни, винаги бяхме принудени да избираме само някои от тези дребни и тъй привлекателни за нас радости. Едва ли млада съпруга, която получава от съпруга си дванадесет пъти годишно кесия със златни монети — щедра сума за задоволяване на прищевките й, — е копняла тъй страстно в първите дни на медения си месец за покупки, които ще погълнат парите й, както мечтаехме ние в навечерието на първата неделя от месеца. Срещу шест франка ставахме притежатели за една нощ на всички съкровища на неизчерпаемата лавка. А по време на църковната служба възгласите, с които отговаряхме на словото на свещеника, не объркваха тайните ни сметки. Нима някой от нас може да си спомни да са му оставали и най-дребни монети до втората неделя? И най-сетне кой от нас още тогава, подчинявайки се на социалните закони, не беше съжалявал, подпомагал и презирал онези парии, които нямаха средства поради скъперничеството или затрудненията на семейството си?

Ако някой пожелае да си представи големия усамотен колеж с неговите манастирски сгради в центъра на малкия град, с четирите парка, в които всички бяхме разпределени по йерархия, ясно ще проумее какво любопитство събуждаше пристигането на всеки „нов“ ученик — като нов пътник, попаднал на кораба. Никога млада херцогиня, представена за пръв път в кралския двор, не е била подхвърляна на такава злобна критика като новите ученици, постъпващи в групата. Обикновено по време на вечерната почивка, преди молитва, подмазвачите, свикнали да се разговарят с някой от двамата възпитатели, натоварени да ни пазят поред през седмицата, първи чуваха думите: „Утре ще ви доведат нов ученик!“ Тогава изведнъж из всички дворове се разнасяше вик: „Новак! Новак!“ Ние се втурвахме бързо при възпитателя, заобикаляхме го и въпросите започваха да валят: „Откъде идва? Как се казва? В коя група ще бъде?“ и т.н.

Пристигането на Луи Ламбер се превърна в истинска приказка от „Хиляда и една нощ“. Тогава бях в четвърти клас при малките. Наши учители бяха двама миряни, които по навик наричахме „отци“. По мое време във Вандомския колеж имаше само трима истински ораторианци, на които това звание принадлежеше законно; през 1814 година те напуснаха колежа, който постепенно се превърна в държавно училище, и се приютиха в селските манастири, както свещеникът от Мер.

Отец Огу, дежурният възпитател тази седмица, беше много добър, но не особено умен, липсваше му необходимата тактичност, за да разбира различните детски характери и да налага наказания според силите. Той много охотно разказа за необичайните събития, благодарение на които на следния ден сред нас щеше да дойде този необикновен нов ученик. Всички игри спряха начаса. Малките ученици замлъкнаха, за да чуят историята на Луи Ламбер, намерен като аеролит от Мадам дьо Стал в една гора. Наложи се господин Огу да ни обясни коя е Мадам дьо Стал; през цялата вечер си я представях десет фута висока; после видях картината „Корин“, където Жерар я беше нарисувал тъй стройна и тъй хубава, но, уви, съвършената жена, създадена от моето въображение, я надвишаваше толкова, че истинската Мадам дьо Стал загуби твърде много в очите ми дори след като прочетох нейната мъжка книга „За Германия“. Ламбер обаче беше и в друго отношение чудо за нас; след като го изпитал, завеждащият обучението господин Марешал се поколебал, както ни разказа отец Огу, дали да не го постави при големите. Единствено поради слабите му знания по латински го изпратил в четвърти клас, но той сигурно щял да прескача по един клас всяка година; по изключение можело да го приемат в академията. Proh pudor.^[9] Щяхме да имаме честта сред малките да се разхожда ученик, закичен с червената лентичка на вандомските академици. Академиците имаха много големи привилегии; те често се хранеха на масата на директора и два пъти в годината устройваха литературни вечери, на които ни четяха произведенията си. Академикът беше един мъничък велик човек. Всеки вандомски колежанин, ако бъде искрен, ще признае, че по-късно никога нито един истински академик от истинската Френска академия не му е правил такова впечатление като детето великан, закичено с кръста и скъпоценната червена лентичка — почетните знаци на нашата академия. Трудно беше да станеш член на тази прославена академия, преди да достигнеш втори клас, тъй като академиците трябваше всеки четвъртък през ваканциите да уреждат публични събирания, на които ни четяха произведения в стихове и проза, послания, научни трактати, трагедии, комедии — творчество, разбира се, недостъпно за най-малките ученици. Дълго си спомнях една приказка, озаглавена „Зеленото магаре“, която, мисля, беше едно от най-блестящите съчинения в тази неизвестна академия. Четвъртокласник в академията! Между нас щеше да дойде това четиринадесетгодишно дете, вече истински поет, любимец на Мадам дьо Стал, бъдещ гений, както ни разказа отец Огу; вълшебник, момче, способно да направи разбор или превод, докато ни проверяват по номера, и да научи уроците си с едно-единствено прочитане. Луи Ламбер объркваше всичките ни понятия. Освен това любопитството на отец Огу, нетърпението и желанието му да види новака още повече разпалваха и без това разпалените ни въображения.

— Ако има гълъби, в каква колибка ще ги сложи? Никъде няма място. Толкова по-зле! — казваше един от нас, който по-късно стана знаменит агроном.

— С кого ще седне? — питаше друг.

— О, колко бих искал да стана пръв приятел с него! — възкликваше развълнувано трети.

На нашия колежански език „пръв приятел“ (на други места казваха „приятел до гроб“) означаваше братска подялба на доброто и злото в детското ни ежедневие, еднакви интереси — причина за кавги и сдобрявания, договор за нападение и отбрана. Странно! По мое време никога не съм срещал двама братя, които да бъдат „първи приятели“. Когато човек живее само с чувствата си, може би се страхува да не ги обедни, като смеси придобитата обич с естествено съществуващата.

Думите на отец Огу ми бяха направили толкова силно впечатление тази вечер, че не мога да го сравня с нищо друго от детството си освен с прочита на „Робинзон Крузо“. По-късно при спомена за тези изключителни преживявания в мен като че ли възникна новата мисъл за различното въздействие на думите в различните умове. Думата не е нещо абсолютно; ние въздействуваме по-силно върху нея, отколкото тя върху нас; нейната сила е в образите, които съзираме или струпваме в нея; изучаването на това явление обаче изисква твърде обширни и неуместни в случая издирвания.

Тъй като не можех да заспя, дълго обсъждахме с моя съсед по легло изключителното същество, което щеше да дойде сред нас на другия ден. Този съсед — Баршу дьо Пеноен^[10], — който беше известно време офицер, а сега е автор на задълбочени философски произведения, не измени нито на предопределението си, нито на случайността, събрала в един и същи клас, на един чин, под един покрив единствените двама ученици, за които и до днес се говори във Вандом; защото в момента, когато тази книга се появи, нашият приятел Дюфор още не беше започнал да се занимава с политика. Неотдавнашният преводач на Фихте, тълкувател и приятел на Баланш, вече се занимаваше като мен с метафизически въпроси; ние често бъбрехме какво ли не за Бог, за нас и за природата. Той твърдеше, че е пиронист^[11]. В стремежа си да изпълнява добре ролята си, отрече способностите на Ламбер; аз пък току-що бях препрочел книгата „Знаменити деца“ и веднага го притиснах с безброй доказателства, като му цитирах малкия Монкалм, Пико де ла Мирандола, Паскал, с една дума, всички преждевременно развити деца; това бяха известни отклонения в историята на човешкия дух, предшественици на Ламбер.

Тогава и аз бях много запален по книгите. Баща ми имаше голямо желание да ме запише в Екол Политекник, ето защо ми беше взел частен учител по математика. Учителят беше библиотекар в колежа и ми позволяваше да си избирам книги, без много-много да ме проверява какво изнасям от библиотеката — спокойно местенце, където ме викаше през междучасията, за да ми дава уроци. Мисля, че той или не умееше да преподава, или беше зает с някаква много по-важна работа, защото охотно ми разрешаваше да си чета през определеното за уроци време, докато самият той работеше нещо неизвестно. Така, спазвайки мълчаливо сключения помежду ни договор, аз не се оплаквах, че не съм научил нищо, и той не казваше на никого, че вземам книги. Увлечен от тази ненавременна страст, пренебрегвах уроците си, за да съчинявам не особено надеждни поеми, ако се съди по този прекалено дълъг стих, който беше известен сред приятелите ми и с който започваше една епопея за инките:

О, инка! Владетелю нещастен и злочест!

Започнаха да ме наричат Поета, за да се надсмеят над опитите ми, но подигравките не ме обезсърчиха. Аз не преставах да редя рими въпреки мъдрия съвет на нашия директор господин Марешал; той се опита да ме излекува от моята непоправима пагубна мания, като ми държа цяла проповед за едно синигерче, което паднало от гнездото си, защото искало да лети, преди да му поникнат криле. Аз продължавах да чета и станах най-бездейният, най-мързеливият и най-занесеният ученик в групата на малките, и следователно най-често наказваният.

Това автобиографично отстъпление беше необходимо, за да се разбере същността на размишленията ми преди идването на Ламбер. Тогава бях дванадесетгодишен. Почувствувах още отначало смътна симпатия към това дете, с което явно си приличахме по темперамент. Най-сетне щях да срещна спътник в мечтите и размишленията си. Без да знам още какво е славата, на мен ми се струваше, че наистина е славно да си имаш за приятел дете, чието безсмъртие е предсказано от Мадам дьо Стал. Луи Ламбер ми се струваше истински великан.

И ето дългоочакваното „утре“ дойде. Малко преди закуската чухме в безлюдния двор стъпките на господин Марешал и на новака. Всички глави веднага се обърнаха към вратата. Отец Огу, измъчван от същото любопитство като нас, не ни свирна, за да прекратим шушукането и да ни призове да учим. И най-сетне видяхме прословутия новак, когото господин Марешал водеше за ръка. Учителят слезе от катедрата, а директорът му каза тържествено, както го изискваше училищният правилник:

— Господине, водя ви господин Луи Ламбер; от утре той постъпва в четвърти клас.

После, след като поговори тихо с учителя, добави високо:

— Къде ще го сложите да седне?

Би било несправедливо да ни разместват заради новака. И тъй като имаше само един свободен чин, Лук Ламбер седна на него, тоест при мен, защото аз последен бях дошъл в класа.

Въпреки че имаше още време до края на часа, всички се надигнахме да разгледаме Ламбер. Господин Марешал чу разговорите ни, видя колко сме възбудени и с присъщата си доброта, заради която го обичахме, ни каза:

— Хайде, дръжте се прилично и поне не пречете на другите класове.

С тези думи той ни освободи за малко преди закуската и всички веднага заобиколихме Ламбер, докато господин Марешал се разхождаше на двора с отец Огу. Ние бяхме около осемдесет дяволчета, смели като хищни птици. Макари преживели жестоките изпитания при постъпването в колежа, никога не спестявахме на следващия новодошъл подигравателните смехове, въпросите и безочливостите, които се сипеха винаги едни и същи, за да смутят докрай новака; така проверявахме привичките, силата и характера му. Спокоен или зашеметен, Ламбер не отговори на нито един от нашите въпроси. Тогава някой подхвърли, че сигурно идва от школата на Питагор. Избухна общ смях. През цялото време, докато беше в колежа, му остана прякорът Питагор. И все пак пронизителният поглед на Ламбер, изписаното по лицето му презрение към несвойствените за него детинщини, спокойното му държане, видимата му сила, напълно в унисон с възрастта му, вдъхнаха известно уважение дори на най-големите злосторници измежду нас. Аз седях до него и безмълвно го разглеждах.

Луи беше тънко, нежно момче, високо четири фута и половина; загорялото му от слънцето лице и помургавелите му ръце сякаш издаваха яки мишци, но всъщност той беше слаб за възрастта си. Два месеца след като постъпи в колежа и постоя затворен в класните стаи, загуби загара си, залиня подобно на растение и лицето му стана бледо и бяло като на жена. Имаше забележимо голяма глава. Гъстите му и хубави черни къдрици придаваха неизмеримо очарование на широкото му чело — необикновено дори за нас, които нямахме понятие от френологията, тогава още съвсем нова наука. То притежаваше някаква пророческа красота, дължаща се преди всичко на изключително чисто очертаните, сякаш изрязани от алабастър и нещо твърде рядко — съвършено изписани дъги на сключените вежди, под които блестяха черни очи. Трудно беше обаче да определим какво беше неговото лице, между другото с много неправилни черти; забележителни бяха само очите, чийто израз се менеше възхитително, сякаш беше отражение на душата му. Ту ясен и удивително проницателен, ту небесно кротък, погледът му помръкваше, ставаше едва ли не безжизнен, когато той се отдаваше на съзерцанията си. Тогава очите му приличаха на стъкла, които слънцето е огряло за миг и веднага е залязло. Силата и гласът му бяха като погледа му: също тъй непостоянни, също тъй променливи. Гласът му ставаше нежен като гласа на жена, изрекла неочаквано любовно признание; после звучеше мъчително, неясно, пресекливо, ако с тези думи може да се обрисува такова необичайно впечатление. Колкото до физическите му сили, той обикновено се уморяваше и от най-леките игри, те направо го изтощаваха, съсипваха го. Но когато веднъж през първите дни след като постъпи в колежа, един от нашите побойници му се надсмя, че не може да участвува в модните тогава буйни упражнения поради болезнената си слабост, Ламбер улови с две ръце края на една от масите, всяка от които имаше по дванадесет стойки, разположени в две редици, задържа я с краката си, като се облегна на катедрата, и каза:

— Нека десет души опитат да я помръднат!

Присъствувах на тази сцена, мога да потвърдя колко необикновено силен беше той — невъзможно бе да издърпат масата. Ламбер притежаваше дарбата да проявява в някои моменти необикновена власт, да съсредоточи всичките си сили за постигането на една цел.

Но децата, както и възрастните, свикнали да преценяват всекиго по първите си впечатления, се занимаваха с Луи само няколко дни след като постъпи в колежа. Той не оправда предсказанията на Мадам дьо Стал и не извърши нито едно от очакваните чудеса.

След изпитателния срок се превърна в най-обикновен ученик. Единствен аз съумях да прозра в неговата възвишена и, защо да не кажа, дори божествена душа! Нима природно надареното дете не е най-близо до Бог? Тъй като имахме еднакви вкусове и еднакви мисли, ние с него станахме приятели, почти братя. Нашата дружба беше толкова голяма, че съучениците ни започнаха да сливат имената ни, никога не изричаха едното без другото; когато искаха да извикат единия от нас, крещяха: „Поета и Питагор!“ И на други ученици сливаха така имената. Цели две години аз бях пръв училищен другар на злочестия Луи Ламбер; и животът ми по това време беше тясно свързан с неговия, ето защо днес мога да разкажа историята на неговото духовно развитие.

Дълго нямах представа каква поезия и какви богатства са скрити в сърцето и в ума на моя приятел. Необходимо беше да стана тридесетгодишен, за да съзреят и да се избистрят наблюденията ми, необходимо беше сноп ярки лъчи да ги осветят отново, за да проумея значението на явленията, на които през онези години бях непрозорлив свидетел; беше ми приятно да ги наблюдавам, без да мога да си обясня нито величието, нито същността им, някои от тях дори съм забравил и сега си спомням само най-ярките; но днес те се подредиха в паметта ми и аз овладях тайните на този плодовит ум, пренасяйки се в пленителните дни на нашата младежка дружба. Единствено времето ми даде възможност да проникна в смисъла на безбройните събития и случки от този неизвестен живот, както толкова други загубен за науката. И макар от гледна точка на изложението и оценката на нещата в тази история да има безброй чисто нравствени несъобразности, надявам се те да не накърнят нейната привлекателност.

През първите месеци във Вандом Луи се разболя от някаква болест, чиито симптоми нашите учители не забелязаха, но които безспорно му попречиха да прояви големите си способности. Привикнал да живее на чист въздух, обучаван свободно, обкръжен от топлите грижи на стария си вуйчо, който нежно го обичаше, свикнал да мисли под открито небе, на него му беше много трудно да се огъне пред правилника на колежа, да върви в редица, да се затвори между четирите стени на една стая, където осемдесет младежи седяха мълчаливо на дървена скамейка, всеки пред своята стойка. Той притежаваше изтънчени до краен предел сетива, беше тъй чувствителен, че се измъчваше от съвместния живот. Изпаренията, които разваляха въздуха, смесени с миризмата на класната стая, винаги нечиста и претъпкана с останките от нашите закуски и обеди, дразнеха обонянието му; това най-пряко свързано с мозъчната система сетиво сигурно нанесе незабелязано поражения на мисловната му дейност. Въздухът в класните ни стаи се замърсяваше още повече от шкафчетата, където криехме плячката си — убитите за празненствата гълъби или откраднатите от трапезарията ястия. Освен това в помещенията имаше огромни каменни поставки с по две кофи с вода, нещо като корито за водопой, където всяка сутрин се редяхме да си мием лицата и ръцете в присъствието на учителя. След това минавахме край една маса, където няколко жени ни сресваха и пудреха. Метяха помещението един път на ден, преди да станем, и то винаги беше нечисто. Освен това въпреки многото прозорци и високата врата въздухът непрекъснато се разваляше и от миризмите, идващи от умивалника, от бръснарските принадлежности, от шкафчетата с животните, от безбройните ни вещи, без да смятаме изпаренията от осемдесетте ни тела. Този колежански humus^[12], смесен с домъкнатата от дворовете кал, беше като непоносимо вонящо бунище. Всичко угнетяваше Ламбер — и липсата на чистия благоуханен полски въздух, който бе дишал досега, и промяната на навиците, и дисциплината. Той винаги се облакътяваше на чина, подпрял глава с лявата си ръка, и през часовете за занимания съзерцаваше листата на дърветата в двора или облаците по небето; седеше така, сякаш учи уроците си, но щом видеше неподвижното му перо и бялата страница, възпитателят му крясваше:

— Вие нищо не правите, Ламбер!

Думите „Вие нищо не правите“ пробождаха като игла Луи в сърцето. Освен това той никога нямаше свободно време в междучасията, защото трябваше да пише pensum. Pensum значи наказание, което е различно в различните колежи; във Вандом например ни караха да преписваме определено число редове през междучасието. Двамата с Ламбер бяхме вечно отрупани с наказания, така че за две години едва ли ни се събираха шест свободни дни. Без книгите, които вземахме от библиотеката и които поддържаха умственото ни развитие, този начин на живот сигурно щеше да ни доведе до пълно затъпяване. Липсата на упражнения е съдбоносна за децата. Разправят, че възприетите от най-ранна възраст превзети обноски чувствително увреждали телосложението на кралските особи, когато те не съумявали да подобрят съдбата си, подвизавайки се по бойните полета или с ловните хайки. Щом законите на етикета и на двора въздействуват така силно върху гръбначния мозък, че тазовите кости на кралете стават женствени, а мозъчната им тъкан се размеква, което води до израждане, какви ли дълбоки физически и нравствени вреди нанасят на учениците постоянният недостиг на свеж въздух, на движение и весели игри? Така че правилникът за наказания в колежите би трябвало да привлече вниманието на ръководните лица от народната просвета, стига сред тях да се намерят мислители, които няма да мислят само за себе си.

Получавахме наказания по хиляди причини. Имахме добра памет, затова никога не си учехме уроците. Достатъчно беше съучениците ни да разкажат част от урока по френски, по латински или по граматика, за да го повторим; ако за беля обаче учителят си наумеше да смени реда и да ни изпита първи, често изобщо не знаехме за какво да говорим и тогава колкото и хитро да се извинявахме, наказанието не ни се разминаваше. Освен това винаги пишехме домашните си в последния момент. Щом имахме да довършваме някоя книга или се отнасяхме нанякъде, начаса забравяхме за домашното — и ето ти нов извор на наказания! Колко пъти сме писали преводите си, докато първенецът, натоварен да ги събере, минаваше между чиновете!

Към нравствените терзания, които изживяваше Ламбер, докато се стараеше да привикне с колежа, се прибави и още едно сурово изпитание, което мъчеше всички — многобройните физически болки. Кожата на децата е много нежна и изисква специални грижи, особено през зимата, когато по най-различни поводи трябва да преминават от ледения въздух в калния двор в силно затоплените класни стаи. Ето защо малките и най-малките, лишени от майчина обич, непрекъснато страдаха от болезнени премръзвания и напуквания; докато се хранехме, все ги превързваха, но не особено добре поради прекалено големия брой болни ръце, крака, пети. Много от децата предпочитаха болката пред лечението; нали често им се налагаше да избират между домашните, пързалките или небрежно направените и още по-небрежно запазените превръзки! Според колежанските нрави беше модерно да се подиграват на горките слабаци, които ходеха бинтовани, и много често раздърпваха превръзките им. През зимата повечето от нас бяха с премръзнали ръце и крака и понеже все нещо ни болеше, не ни се учеше, а пък ни наказваха, задето не учим. Тъй като често лъжехме, че не ни е добре, класният наставник не ни вярваше, когато бяхме истински болни. След постъпването колежът поемаше всички разноски за учениците. Администрацията имаше навик да излага като на пазар обувките и дрехите; затова пък ни преглеждаха всяка седмица. Този изгоден за администрацията подход винаги имаше тъжни последици за подложените на преглед. Тежко на малкия ученик, който имаше лошия навик да изхабява токовете, да къса обувките си или без време да изтърква подметките поради лошо ходене или като ги тътри по време на занимания, подтикнат от свойственото на децата желание да се движат. През цялата зима разходката щеше да е за него жива мъка; премръзванията боляха жестоко като пристъпи от подагра; освен това телените копчета и връзките, които трябваше да стягат обувката, се късаха, а изтърканите токове правеха неудобни проклетите обувки; тогава децата се влачеха мъчително по заледените пътища, а понякога затъваха в глинестата вандомска почва; водата и снегът често влизаха през незабелязани дупки и цепнатини и краката се подуваха. От шестдесет деца не можеха да се намерят и десет, които да пристъпват, без да ги боли; въпреки това не се отделяха от групата, вървяха под строй, както възрастните вървят в живота, тласкани от самия живот. Колко храбри деца са проливали гневни сълзи, набирайки последни сили, за да вървят напред въпреки болките или да се приберат у дома си; в тази възраст неопитната още душа се бои и от смеха, и от съчувствието — разновидности на насмешката. В колежа, както и в обществото, силният презира слабия, без да съзнава в какво се състои истинската сила. И това не е най-лошото. В училището не разрешаваха да носим ръкавици. Ако случайно родителите, милосърдната сестра или директорът даваха на най-слабите измежду нас ръкавици, тогава големите от класа ги слагаха на печката, забавляваха се да ги сушат, докато се свият; дори някой да успееше да ги измъкне от шегаджиите, те бяха все мокри и степани поради лошото стопанисване. Нямаше ръкавици, които да издържат. На децата им се струваше, че ръкавиците са привилегия, а те обичат равенството.

Всичките тези изпитания сполетяха Луи Ламбер. Подобно на склонните към съзерцания и вглъбени в мислите си хора, които имат навик да извършват несъзнателно някакво движение, и той постоянно правеше нещо с обувките си и бързо-бързо ги съсипваше. Кожата му беше нежна като на жена и ушите и устните му премръзваха при най-малкия студ. Меките му бели ръце почервеняваха и се подуваха. Той беше непрекъснато хремав. Боледуваше едно след друго, докато най-сетне се приспособи към вандомските нрави. С течение на времето се поучи от горчивия си опит и най-сетне „се зае с работите си“, както казвахме в колежа. Необходимо беше да се погрижи за шкафчето си, за чина си, за дрехите си, за обувките си; не биваше да се оставя да му крадат мастилото, книгите, тетрадките, перата; с една дума, трябваше да мисли за хилядите подробности от нашето детско съществуване, с които така прилежно се занимаваха вечно получаващите награди за отличен успех и примерно поведение егоисти и посредствени ученици, но които бяха безразлични на устременото към бъдещето момче, отдадено страстно на буйния поток от мисли под напора на почти божественото си въображение. И това не е всичко. Учителите и учениците водят непрекъсната борба — борба без примирие, която в обществото може да се сравни само с борбата на опозицията срещу министерския кабинет в едно изборно правителство. Журналистите и ораторите от опозицията обаче едва ли умеят така бързо да се възползуват от всяко предимство, така грубо да упрекват за извършена грешка, така злобно да се надсмиват, както умеят да постъпват децата спрямо хората, натоварени със задачата да ги възпитават. В тази професия дори и ангел би загубил търпение. Ето защо не бива да имаме прекалено големи изисквания към горкия лошо платен и не особено прозорлив преподавател, задето понякога е несправедлив или сприхав. Следен безспир от множество подигравателни погледи, заобиколен от клопки, той си отмъщава понякога за пропуските си, които децата много бързо забелязват.

Ако не се броят тежките провинения, за които имаше определени наказания, пръчката беше във Вандомския колеж ultima ratio Patrum^[13]. Pensum-ът беше достатъчен за ненаписаните домашни, за ненаучените уроци и за глупавите провинения; но когато беше засегнато самолюбието на учителя, ни наказваха с пръчката. Най-страшните физически наказания бяха ударите с дебелата близо два пръста жилава пръчка, която учителят стоварваше гневно, с все сила върху слабите ни ръце. Виновният изтърпяваше това класическо наказание на колене посред стаята. Той трябваше да стане от чина си и да коленичи пред катедрата под любопитните, а често и подигравателни погледи на съучениците си. За чувствителните души тези приготовления бяха двойно по-голямо мъчение от пътя, който изминава осъденият към ешафода от Съдебната палата до площад Грев. В зависимост от характера едни крещяха, обливайки се в горещи сълзи преди или след ударите с пръчката; други ги понасяха стоически; но докато очакваха наказанието, дори и най-мъжествените не можеха да скрият, че лицата им потръпват. Непрекъснато наказваха Луи Ламбер с удари поради една негова особеност, която самият той дълго не съзнаваше. Когато го изтръгваха насила от съзерцанието с думите: „Вие не правите нищо!“, често му се случваше, несъзнателно отначало, да хвърли към учителя изпълнен с яростно презрение поглед, подобен на заредена с електричество лайденска стъкленица. Това несъмнено вбесяваше отеца и оскърбен от безмълвното пренебрежение, той се опитваше да отучи ученика си от мълниеносния му поглед. Спомням си какво каза един от възпитателите ни първия път, когато се обиди от проблесналото като светкавица презрение в очите на Луи:

— Ламбер, ако още веднъж ме погледнете така, ще ви наложа с пръчката!

При тези думи всички вдигнаха глави и започнаха да дебнат учителя и Луи. Забележката беше толкова глупава, че момчето отново отправи мълниеносен поглед към учителя. Оттук между него и Ламбер започна свада, която докара много удари с пръчка на Луи. Така той проумя покоряващата сила на погледа си.

Горкият поет с неговите изострени нерви, често истеричен като жена, угнетен от хронична тъга, боледуващ от дарованията си, както девойката боледува от очакваната и още непозната любов; това тъй силно и тъй слабо момче, което Корин бе откъснала от неговите благоуханни родни поля, за да го вмести в калъпа на колежа, където всеки ум и всяко тяло, независимо от способностите и от темперамента, трябва да се приспособят към правилата и към униформата, както златото се превръща в монети под натиска на машината за сечене на пари; горкият Луи Ламбер изстрада всичко, което можеха да изстрадат душата и плътта му. Прикован на чина, бит с пръчка, сполетян от болести, оскърбен във всичките си чувства, притиснат като в обръч от злини, той трябваше да приеме хилядите тиранични изисквания на колежа. Подобно на мъчениците, които се усмихват по време на изтезанията, той се приюти в полуоткрехнатите от мисълта му кътчета. Може би именно вътрешният живот му помогна да прозре тайните, в които толкова много вярваше?

Независимостта ни, непозволените ни занимания, привидният мързел, вечната ни задрямалост, безкрайните наказания, отвращението ни от уроците и от pensum-ите ни спечелиха неоспоримата слава на разпуснати и непоправими деца. Учителите ни пренебрегваха, спечелихме си страшно лошо име в класа, от който криехме забранените си занимания, страхувайки се да не ни се подиграват. Това двойно презрение беше несправедливо от страна на учителите, но съвсем естествено от страна на съучениците ни. Ние не умеехме да играем на топка, нито да тичаме, нито да ходим с кокили. В дните на опрощение или когато случайно имахме свободно време, не споделяхме нито едно от модните колежански удоволствия. Чужди на ученическите забавления, сядахме тъжни и самотни под някое дърво в двора. Поета и Питагор бяха изключение, живееха извън задружния живот. С присъщата на учениците прозорливост и чувствително честолюбие, те отгатваха, че духовно стоим по-високо или по-ниско от тях. Ето защо някои ни намразиха заради мълчаливата ни аристократичност; други пък ни презираха, защото смятаха, че сме безполезни. Тези чувства се породиха несъзнателно помежду ни и може би едва днес ги разбирам истински. Двамата живеехме също като плъхове в едно ъгълче на стаята, където бяха чиновете ни и където бяхме принудени да седим и по време на урока, и през междучасието. Това неестествено положение не можеше да не ни доведе и действително ни доведе до война с децата от нашата група. Почти винаги забравени, ние си живеехме спокойно, кажи-речи, щастливи, като растения или като нямаща нищо общо със стаята украса. Но понякога най-закачливите от нашите съученици ни оскърбяваха и за да се покажат пред другите, злоупотребяваха със силата си; а ние им отвръщахме с презрение, поради което върху Поета и Питагор често се стоварваха юмруци.

Ламбер тъгува много месеци. Не знам как да опиша меланхолията, в чийто плен беше. Той ми развали много шедьоври. Тъй като и двамата си играехме на „Прокаженият от долината Аоста“, изживяхме чувствата, описани така красноречиво от господин Дьо Местр в книгата му, още преди да я бяхме прочели. Естествено някое произведение може да възкреси спомените от детството, но не и да ги заглуши. Въздишките на Ламбер бяха за мен по-проникновени химни от прекрасните страници на „Вертер“. Всъщност може би не е правилно да се сравняват страданията, причинени от една справедливо или несправедливо отхвърлена от нашите закони страст, с мъките на нещастното дете, жадуващо за ярко слънце, за росните долини, за свободата. Вертер е роб на едно желание, а душата на Луи Ламбер беше поробена. При еднаква дарба най-трогателното чувство или чувството, предизвикано от най-искрените желания, защото те са най-чисти, трябва да надхвърли жалбите на гения. Понякога, след като дълго съзерцаваше листата на една от липите в двора, Луи отронваше по някоя дума, разкриваща неизмерима мечта.

— За щастие — възкликна той един ден — все пак не липсват и хубави минути, когато ми се струва, че стените на класната стая са се срутили и аз съм другаде, сред полята! Каква наслада е да се понесеш на крилата на мисълта си, както птиците се носят в своя полет! Защо зеленият цвят е така щедро разпилян в природата? — питаше той. — Защо в нея има толкова малко прави линии? Защо в творбите си човек тъй рядко изписва криви линии? Защо само той има усет за правата линия?

Тези думи издаваха дълго скитане из просторите. Сигурно бе видял много пейзажи или бе вдъхнал горското ухание. Той самият беше истинска възвисена елегия, вечно мълчалив, примирен, вечно страдащ, без да може да изрече думите: „Аз страдам!“ Този орел, който жадуваше за целия свят, стоеше затворен между четири тесни и мръсни стени; ето защо животът му се превърна в най-широкия смисъл на думата в идеален живот. Изпълнен с презрение към уроците и към почти безполезните занятия, на които бяхме осъдени, Луи вървеше по своя въздушен път, напълно откъснат от обкръжаващите ни неща. Подчинявайки се на свойствената на децата необходимост да подражават, аз се опитвах да се нагодя към неговото съществуване. Понеже бях по-малък и много впечатлителен, Луи успя да ме зарази най-вече с пламенния си стремеж да изпада в нещо като дрямка, в която потъва тялото при пълно вглъбяване. Ние свикнахме, подобно на влюбени, да мислим заедно и да сливаме в едно мечтите си. Още тогава той притежаваше интуитивно прозорливост, сходна на прозрението у великите поети, което често ги довежда до безумие.

— Можеш ли като мен, без да искаш, да си въобразиш, че изпитваш някакво страдание? — запита ме той един ден. — Аз например, ако си помисля продължително какво усещане ще предизвика у мен забиването на ножа в плътта, веднага изпитвам остра болка, сякаш наистина съм се порязал — само дето няма кръв. Това усещане обаче изниква и ме връхлита внезапно като шум, нарушаващ дълбоко мълчание. Мисълта може ли да причини физическо страдание?… Хайде де, кажи!

Когато правеше подобни разсъждения, ние и двамата се отдавахме на наивни мечти. Започвахме да търсим в самите нас неописуеми явления, отнасящи се до зараждането на мисълта, която Ламбер се надяваше да проследи в пълното й развитие, за да може някой ден да опише тази непозната машинка. После, след като поспорехме, често съвсем по детински, очите на Ламбер запламтяваха, той стискаше ръката ми и сякаш от душата му се изтръгваха думи, с които се опитваше да ми обясни накратко мисълта си.

— Да мислиш, значи да виждаш! — каза ми един ден той, разпален от нашите разсъждения за същността на психическия ни строеж. — Цялото човешко знание се основава на дедукцията, на бавното обхващане, чрез което се спускаме от причината към следствието и се издигаме от следствието до причината; или в по-широк смисъл на думата поезията, както и всяко произведение на изкуството, представлява бързо обхващане на нещата.

Той беше спиритуалист; аз обаче се осмелявах да му противореча, позовавайки се на неговите собствени наблюдения над чисто физическата основа на разума. Ние и двамата имахме право. Може би думите „материализъм“ и „спиритуализъм“ изразяват двете страни на едно и също нещо. Изследванията на Ламбер за същността на мисълта го караха да приеме едва ли не с гордост живота, изпълнен с лишения, на който ни обричаха нашата леност и пренебрежението ни към учебните занятия. Той горе-долу съзнаваше собствената си стойност, което поддържаше желанието му да мисли. Колко приятно ми беше да усещам въздействието на душата му върху моята душа! Колко пъти сме седели на чина, четейки една и съща книга, всеки от нас забравил другия, но винаги заедно; и двамата знаехме, че сме се потопили в този океан от идеи като риби, плувнали в едни и същи води! Външно водехме напълно застоял живот, но съществувахме чрез сърцето и чрез разума си. Чувствата и мислите ни бяха единствените събития в нашия ученически живот.

Ламбер оказа толкова силно влияние върху въображението ми, че и до ден-днешен го усещам. Слушах жадно наситените му с вълшебство разкази, както децата и възрастните поглъщат приказките, в които истината приема най-невероятни очертания. Страстта му към тайнствеността и тъй естествената за децата доверчивост ни подтикваха често да си говорим за небето и за ада. Като ми обясняваше Сведенборг, Луи се опитваше да ме накара да споделя вярата му в ангелите. Още тогава дори в най-погрешните му разсъждения се срещаха изумителни наблюдения върху могъществото на човека и именно те придаваха на думите му тази правдивост, без която не е възможно да се създаде изкуство. Романтичният завършек, на който той обричаше човешката съдба, поддържаше свойствената на девствените въображения склонност да се увличат по различни вярвания. Нима народите не създават идолите и догмите си по времето на своята младост? А нима свръхестествените създания, пред които треперят, не олицетворяват техните собствени чувства, нарасналите им потребности? Онова, което ми е останало и до днес в паметта от моите поетични разговори е Ламбер за шведския пророк, чиито произведения по-късно прочетох с любопитство, е накратко следното.

В нас има две различни същества. Според Сведенборг ангелът е онзи индивид, в които вътрешното същество е победило външното. Щом един човек пожелае да приеме предопределението си на ангел, той е длъжен от мига, в който осъзнае двойственото си битие, да се стреми към най-изтънчено усъвършенствуване на ангелската природа в себе си. Ако не съумее да прозре ясно съдбата си, той ще даде превес на материалното начало, вместо да укрепи духовния си живот, ще изразходи всичките си сили в пламтежа на външните сетива и ангелът бавно ще загине от материализирането на тези две начала. Обратно, ако поддържа постоянно вътрешното у себе си с онова, което му е присъщо, духът започва да преобладава над материята и се опитва да се отдели от нея. Когато тяхното отделяне се извърши по начина, който наричаме смърт, ангелът, достатъчно могъщ, за да се освободи от своята обвивка, продължава да съществува и започва истинския си живот. Многобройните, отличаващи се една от друга индивидуалности могат да се обяснят само с двойственото битие; те дават възможност да го разберем и да го докажем. Всъщност разстоянието между човека, чийто бездеен ум го обрича на очевидна тъпота, и онзи, чието вътрешно зрение го дарява с някаква сила, ни кара да предположим, че гениите и останалите хора са толкова далеч едни от други, колкото слепите от виждащите. Тази безкрайно разширяваща мирозданието мисъл дава донякъде ключ към небесата. Привидно долу на земята всички същества са смесени, но в зависимост от съвършенството на тяхното вътрешно същество са разпределени в различни сфери, чиито нрави и език нямат нищо общо помежду си. В невидимия, както и в действителния мир, ако някой обитател от нисшите кръгове достигне, без да е достоен за това, висшите, той не само не разбира техните привички и реч, но дори с присъствието си парализира и гласовете, и сърцата. В своята „Божествена комедия“ Данте може би е имал някаква смътна интуиция за тези сфери, които започват от света на мъките и се издигат кръгообразно до небесата. И така, учението на Сведенборг е дело на просветен дух, отбелязващ безбройните форми, под които ангелите се явяват сред хората.

Това учение, което днес се опитвам да изложа, като му придам логичен смисъл, ми бе представено от Ламбер с цялата съблазън на тайнството, обвито в някаква особена, свойствена на митолозите фразеология; неясни изрази, пълни с отвлечени понятия и силно въздействуващи върху мозъка, както някои книги на Якоб Бьоме, на Сведенборг или на Мадам Гийон; внимателният им прочит рисува такива фантастични образи като виденията, предизвикани от опиума. Ламбер ми разказваше за толкова странни и загадъчни явления, така силно развихряше въображението ми, че свят ми се завиваше. При все това аз обичах да се потопявам в този тайнствен, недостижим за сетивата мир, в който на всеки от нас му е приятно да живее, било като се пренася в неясното бъдеще, било като го обгръща с приказно вълшебство. Тези бурни реакции на душата, извършващи се в самата нея, въпреки волята ми ме убеждаваха в силата й и ме приучваха към самовглъбяване.

Колкото се отнася до Ламбер, той обясняваше всичко със своята теория за ангелите. За него чистата любов, любовта, за която мечтаем на млади години, представляваше среща на две ангелски природи. Затова нищо не можеше да се сравни с пламенното му желание да срещне жената ангел. Пък и кой ли по-добре от него би могъл да внуши и да изпита любовта? Какво би могло да даде по-ясна представа за прекрасната му чувствителност, ако не милата непринуденост и отпечатъкът на доброта в чувствата, думите, действията, в най-незначителните му жестове и най-сетне в свързващото ни разбирателство, което наричахме братска дружба? Нямаше разлика в това, което вършех аз, и това, което вършеше той. Ние си подражавахме дори в почерка, така че всеки можеше да направи домашните на двама ни. Когато единият искаше да довърши някоя книга, а трябваше веднага да я върнем на учителя по математика, той можеше да я дочете без прекъсване, тъй като другият на бърза ръка написваше домашните и наказанията му. Подготвяхме уроците си, като че ли плащахме данък за спокойствието си. Ако паметта ми не ме лъже, Ламбер пишеше забележително добре домашните ни. Но тъй като и двамата ни смятаха за глупаци, учителят оценяваше работите ни напълно предубедено и дори ги използуваше да разсмива съучениците ни.

Спомням си как една вечер след заниманията, които продължаваха от два до четири, учителят взе превода на Ламбер. Текстът започваше с: „Caius Gracchus, vir nobilis.“^[14] Луи го беше превел така: „Гай Гракх беше с благородно сърце.“

— Откъде сте взели това „сърце“ в думата nobilis? — запита рязко учителят.

Всички избухнаха в смях, докато Ламбер смаяно гледаше учителя.

— Какво ще каже госпожа баронесата Дьо Стал, като научи, че превеждате грешно дума, която означава благороден род, патрициански произход?

— Ще каже, че сте глупак! — възкликнах аз полугласно.

— Господин Поете, ще отидете за една седмица в карцера — каза учителят, който за нещастие бе ме чул.

Поглеждайки ме с неизразима нежност, Ламбер повтори тихо:

— Vir nobilisl

Мадам дьо Стал донякъде беше причина за нещастията на Ламбер. При всеки повод учители и ученици му подхвърляха нейното име било иронично, било укорително.

Луи веднага се постара да го изпратят в карцера, за да ми прави компания. Там бяхме по-свободни, отколкото навсякъде другаде, можехме да разговаряме по цели дни в тишината на спалните, където на всеки ученик се полагаше по една ниша от шест квадратни фута, а преградите бяха с железни пръчки; вратата с прозорче се затваряше всяка вечер и се отваряше сутрин под надзора на монаха, задължен да присъствува на сутрешното ни ставане и вечерното ни лягане. Прислужниците отваряха страшно бързо вратите на спалнята, така че те ужасно скърцаха — още една от особеностите на колежа. Тя ни служеше и за карцер и ние оставахме там затворени по цели месеци. Наказаните ученици бяха непрекъснато под строгия взор на възпитателя, нещо като надзирател, който правеше неочаквани проверки по всяко време, влизайки с тихи стъпки, за да разбере дали не приказваме, вместо да си пишем наказанията. Ние обаче разпръсвахме орехови черупки по стълбището, за да го чуваме, като идва, така че можехме да си четем несмущавани любимите книги. Четенето беше забранено, затова обикновено прекарвахме часовете в карцера в метафизични спорове или си разказвахме любопитни случки, отнасящи се до някои особени мисловни процеси.

Ще ви разкажа един от най-необикновените случаи не само защото се отнася до Ламбер, но и защото той може би реши неговата научна съдба. Съгласно правилника на колежите неделя и четвъртък бяха свободни дни; в неделя обаче трябваше да присъствуваме на всички църковни служби, така че всъщност четвъртък беше единственият ни празничен ден. След като изслушвахме службата, имахме достатъчно време за разходки из полята в околностите на Вандом. Замъкът Рошамбо беше едно от знаменитите места за екскурзии, може би защото беше доста далеч. Малките рядко участвуваха в този уморителен поход; един-два пъти годишно учителите ни предлагаха като награда излета до Рошамбо. През 1812 година в края на пролетта трябваше да отидем там за първи път. Държахме се послушно поради желанието да видим този прочут замък, чийто господар давал понякога мляко на учениците. Така че всичко беше наред. Нито аз, нито Ламбер познавахме красивата долина на Лоар, където се намираше замъкът. И двамата мислехме само за тази разходка, която по традиция предизвикваше оживление в колежа. Цялата вечер приказвахме за това, като се наговаряхме да си купим плодове и мляко със скътаните въпреки вандомските забрани пари. Тръгнахме на другия ден след обеда към един, един и половина; за закуска ни раздадоха хляб. Леки като лястовици, ние се отправихме на рояк към знаменития замък и толкова копнеехме да го видим, че отначало дори не почувствувахме умора. Когато се озовахме на хълма, откъдето можехме да съзерцаваме и замъка, и лъкатушната долина, където сред тучна дъгообразна ливада блестеше и се виеше като змия рекичката — прекрасна, изпълнена с неизразимо очарование гледка, като онези, с които свързваме най-ярките си спомени от младостта или любовта и които по-късно никога не бива да се опитваме да видим отново, — Луи Ламбер ми каза:

— Знаеш ли, аз вече съм виждал това насън!

Той позна и дърветата, под които стояхме, и разположението на храсталаците, и цвета на речната вода, и куличките на замъка, и неравната почва, и далечните простори, с една дума, всичките подробности на тази местност, която виждаше за пръв път. И той, и аз бяхме деца; особено аз — тогава не бях навършил още тринадесет години; защото на петнадесет години Луи можеше да мисли задълбочено като истински гений; по това време обаче нашата дружба беше толкова голяма, че не можехме да се лъжем дори за най-дребните неща. Макар Ламбер да предугаждаше благодарение на могъщата си мисъл значението на отделните явления, той беше още далеч от възможността да открие цялото им измерение — ето защо това явление го изненада. Запитах го не е ли идвал в Рошамбо, когато е бил малък; въпросът ми просто го порази, но след като се порови в спомените си, ми отговори отрицателно. Този случай, чието съответствие можем да открием в сънищата, показва първите дарби на Ламбер; действително по-късно той успя да извлече от това цяла теория, отделяйки, както Кювие в своята област, част от мисълта, за да възстанови цяло едно същество.

Седнахме под едно окастрено дърво; Луи помисли малко и ми каза:

— Тъй като е глупаво да се помисли, че този пейзаж е идвал при мен, значи, аз съм идвал при него. Щом съм бил тук, докато съм спал в леглото, това не доказва ли пълното отделяне на моето тяло от моето вътрешно „аз“? Не доказва ли някаква непонятна способност на духа за придвижване или друго явление, подобно на придвижването на тялото? Следователно, ако моят дух и моето тяло са се разделили по време на съня, защо да не мога да ги разделя и по време на бодърствуване? Не виждам средно решение между тези две положения. Но да отидем по-далеч, да изследваме подробностите. Тези явления са станали било благодарение на някаква могъща сила, която привежда в движение едно второ същество, на което моето тяло е само обвивка, след като съм бил в леглото и в същото време съм виждал пейзажа, а това отхвърля твърде много теории, било тези явления са станали в някакъв нервен център, чието название тепърва трябва да узная и където кипят чувства, или в мозъчния център, където кипят идеи. Тази последна хипотеза повдига странни въпроси. Аз съм ходил, гледал съм, чул съм. Движението не може да се възприеме без пространството, звукът действува само в ъглите и на повърхността, а оцветяването не се осъществява без светлината. Щом през нощта съм видял със затворени очи оцветени предмети, щом съм чул шум сред пълната тишина без задължителните условия, при които се образува звукът, щом съм изминал разстояния, след като съм бил напълно неподвижен, значи, ние имаме вътрешни способности, независими от външните физически закони. Духът би ли могъл да проникне в материалната природа? Защо хората толкова малко са размисляли досега за видените насън събития, които доказват, че човекът живее двойствен живот? А дали в това явление не се крие нова наука? — добави той, като се чукна силно по челото. — Дори то да не може да бъде основа за наука, все пак издава огромни човешки възможности; или поне показва колко често се разединяват нашите две природи — явление, върху което отдавна размишлявам. Ето че най-сетне намерих доказателство за превъзходството, което отличава скритите от явните ни сетива! Homo duplex!^[15] А може би — замахна той с известно съмнение, след като беше помълчал, — може би в нас не съществува двойна природа? Може би ние просто сме надарени с вътрешни качества, годни да се усъвършенствуват, чието упражняване и чието развитие предизвикват в нас още ненаблюдавани прояви на активност, на проникване, на предугаждане? В любовта си към прекрасното, породена от самолюбието ни, ние сме превърнали тези явления в поетично творчество, защото не ги разбираме. Толкова е удобно да обожествяваш непонятното! Ах, признавам си, бих плакал, ако загубя илюзиите си! Необходимо ми беше да вярвам в двойствената човешка природа и в ангелите на Сведенборг. Дали тази нова наука ще ги убие? Да, изследването на нашите неизвестни качества предполага една привидно материалистическа наука, защото духът използува, разделя и оживява субстанцията, но не я разрушава.

Той помълча замислен, почти натъжен. Може би младежките мечти му се струваха като пелени, от които скоро ще трябва да излезе.

— Зрението и слухът — каза той, смеейки се на собствения си израз — са нещо като калъфи за чудесен инструмент!

В миговете, когато ми говореше за рая и за ада, той имаше навик да гледа природата като властелин; но произнасяйки тези последни, заредени със знание думи, се понесе по-дръзко от когато и да било над разкриващата се пред нас гледка и на мен ми се стори, че челото му ще се разпука под напора на гения: силите му, които би трябвало да се нарекат духовни, докато им бъде дадено ново название, сякаш избликваха през определените за проявлението им органи; очите му излъчваха мисъл; вдигнатата ръка и безмълвните му треперещи устни говореха; пламенният му поглед искреше; най-сетне той внезапно отпусна натежалата си, уморена от буйния порив глава. Това дете, този великан се прегърби, връхлетян от треска в търсене на истината, улови ръката ми и я стисна с влажната си ръка. После, като помълча, ми каза:

— Аз ще стана знаменит! — И добави бързо: — Ти също. Ние двамата с теб ще бъдем химиците на волята.

Прекрасно сърце! Аз признавах превъзходството му, но той винаги се стараеше да не го чувствувам. Споделяше с мен съкровищата на мисълта си, отчиташе ми участие в неговите открития и ми предоставяше нищожните ми разсъждения. Винаги ласкав като любеща жена, той проявяваше чувствата си свенливо, с онази душевна деликатност, която прави живота лек и приятен.

Още на другия ден той започна да пише едно произведение, което озаглави „Трактат за волята“; разсъжденията му често го караха да променя плана и начина си на работа; но негов зародиш безспорно беше събитието от този тържествен ден, както усещането на електрически ток при допир с ключалка беше станало за Месмер^[16] основа за откритието му на магнетизма — наука, някога скрита в загадките на Изида, в Делфийския храм, в пещерата на Трофоний и отново изнамерена от този необикновен човек малко преди Лафатер^[17] и неговия предшественик Гал^[18]. Изяснени внезапно от това просветление, идеите на Ламбер придобиха още по-големи измерения, той сложи ред в откритите от тях отделни истини, събра ги; после ги спои като леяр. След шест месеца прилежен труд работата на Ламбер възбуди любопитството на съучениците ни и стана предмет на жестоки насмешки, които имаха съдбоносен край.

Веднъж един от нашите преследвачи в желанието си на всяка цена да види ръкописите ни насъска още неколцина мъчители и насила измъкна кутията, в която държахме съкровището на Ламбер; двамата с него се опитахме да го защитим, проявявайки нечувана храброст. Кутията беше заключена, така че нападателите не можеха да я отворят; по време на боричкането обаче те се опитаха да я счупят; възмутени от черната им злоба, ние се разкрещяхме. Обзети от чувство за справедливост или удивени от героичната ни съпротива, някои от момчетата съвсем ни потиснаха с неуместната си жалостивост, като се обадиха да ни оставят на мира. Привлечен от шумотевицата, внезапно дотича отец Огу и пожела да узнае причината за спора. Противниците ни бяха прекъснали писането на pensum-а и учителят идваше да защити робите си. За да се оправдаят, нападателите му казаха за ръкописа. Ужасният отец Огу ни заповяда да му го предадем; ако откажехме, щеше да ни накара да счупим кутията; Ламбер му подаде ключа, учителят разгърна листовете, прегледа ги и ни каза:

— Ето, значи, заради какви глупости не си гледате домашните!

Едри сълзи се отрониха от очите на Ламбер; той плачеше не само поради унизеното си нравствено достойнство, но и поради безпричинната обида и потискащата ни измяна. Погледнахме укорително обвинителите си — не ни ли бяха предали на общия враг? Според ученическия правилник те можеха да ни бият, но редно ли беше да ни издават? Всички замлъкнаха за малко, явно засрамени от подлостта си. Отец Огу сигурно продаде на някой вандомски бакалин „Трактата за волята“, без да проумее значението на научните съкровища, чиито недоразвити зародиши се разпиляха, попаднали в невежи ръце.

Шест месеца по-късно напуснах колежа. Нашата раздяла потопи Ламбер в дълбока мъка, не знам дали е подновил работата си. В памет на катастрофата, сполетяла книгата на Луи, съм сложил като начало на тези „Изследвания“ една измислена творба^[19] със заглавие, съчинено всъщност от Ламбер, и назовах скъпата нему жена с името на една самопожертвователна девойка; от него съм взел не само това; характерът му, заниманията му — всичко ми беше полезно за моето произведение, чийто сюжет изплува като спомен от младежките ни размисли. С тази история искам да издигна сега скромен паметник на онзи, който ми завеща цялото си имущество — своята мисъл. В този си детски труд Ламбер бе вложил идеите на възрастен човек. Когато десет години по-късно се срещнах с някои учени, изследващи явленията, които ни бяха поразили и които Ламбер така чудесно бе анализирал, разбрах значението на вече забравените му като детски измислици трудове. Много месеци се опитвах да възстановя основните изследвания на моя нещастен приятел. Едва след като подредих спомените си, мога да твърдя, че през 1812 година той беше установил, отгатнал и разгледал в своя „Трактат“ много важни факти, които според него рано или късно щяха да бъдат доказани. Философските му изследвания безспорно ми даваха основание да го причисля към онези велики мислители, появяващи се от време на време сред хората, за да им открият в суров вид основите на някоя бъдеща наука, чиито корени растат бавно, но един ден дават прекрасни плодове в света на разума. Така бедният занаятчия Бернар, копаейки земята, за да открие тайната на емайла, потвърди още в XVI век с непогрешимия авторитет на гения някои геологически истини, които в наши дни прославиха Бюфон и Кювие. Може би ще успея да дам представа за „Трактата“ на Ламбер, излагайки някои важни положения, залегнали в основата му; дори да не ми се иска обаче, ще трябва да отхвърля някои от съпътствуващите ги и необходими за тогава идеи. Вървейки по друг път, взех от изследванията му само тези, които най-добре подкрепят моята теория. Ето защо не знам дали аз, неговият ученик, ще успея точно да възпроизведа мислите му, на които, след като ги възприех, съм предал моя окраска.

На новите идеи са нужни нови думи или значенията на старите думи трябва да се разширят, да се допълнят, да се уточнят; за да обясни основите на своята система, Ламбер беше подбрал твърде прости думи, които смътно изразяват мисълта му; с думата воля той определяше „средата“, където се развива мисълта; или казано по-точно, масата сила, чрез която човек може да възпроизведе извън себе ся действия, съставляващи външния му живот.

Волевото действие, думи, заимствувани от Лок^[20], определят акта, чрез който човек си служи с волята.

Думата мисъл, най-същественият според Ламбер продукт на волята, означаваше и средата, където се зараждаха идеите, на които тя служи за субстанция.

Идеята — общо название на всички творения на мозъка — съставлява акта, чрез който човек си служи с мисълта.

Така волята и мисълта бяха двата съзидателни източника; волевото действие и идеята — двата продукта. Волевото действие му се струваше идея, преминала от абстрактния стадий в конкретен, от флуидното си пораждане — в почти твърдия си израз, ако изобщо с тези думи могат да се формулират толкова трудни за определяне схващания. Според него мисълта и идеите са движението и действията на нашия вътрешен организъм по същия начин, както волевото действие и волята съставляват тези на външния ни живот.

Ламбер поставяше волята пред мисълта.

— За да мислиш, трябва да искаш — казваше той. — Много същества живеят в стадия на волята, без да достигнат до стадия на мисълта. На Север — дълголетие; на Юг — краткотрайност на живота; но също така на Север — безчувственост; на Юг — непрестанна възбуда на волята; до климатическия пояс, където било поради големия студ или поради голямата топлина органите почти се парализират.

Неговият израз за среда му беше внушен от едно странно наблюдение, поразило чувствителното му детско въображение, без той да подозира значението му. Майка му, крехка и нервна жена, която нежно го обичала, беше едно от създанията, въплъщаващи съвършената жена, макар съдбата по погрешка да я бе захвърлила на дъното на обществото. Олицетворение на любовта, тя бе страдала много и бе умряла млада, посветила силите си на майчината любов. На шест години Ламбер спял в голяма люлка до майчиното си легло; понякога не задрямвал веднага и виждал как, докато майка му решела косите си, от тях изхвръквали електрически искри. На петнадесет години той бе си послужил в науката с това свойство, което тогава бе възприемал само като игра, неопровержимо свойство, тъй като се среща у почти всички жени, чиято трагична съдба е предопределила да изпитват несподелени чувства или да похабят непонятно много сили.

Ламбер добави в подкрепа на своите определения още много проблеми, прекрасни предизвикателства, отправени към науката, чието разрешение се опита да намери, като се питаше:

Дали конституиращият принцип на електричеството не се съдържа в основата на този особен флуид, от който тръгват идеите и волевите действия?

Дали косата, която се обезцветява, просветлява, окапва и изчезва в зависимост от различните степени на разсейване или изкристализиране на мислите, не се образува от някаква било поглъщаща, било изтласкваща кръвоносна система, движена от електричество?

Дали токовете на нашата воля, субстанция, възникнала в нас и започнала да действува под влияние на още ненаблюдавани причини, бяха по-необичайни от токовете на невидимия, неосезаем флуид и предизвикани от волтовия елемент, действуващ върху нервната система на мъртвеца?

Дали образуването на нашите идеи и постоянното им излъчване са по-малко неразбираеми от изпаряването на невидимите, но необикновено силно действуващи частици, като например при мускуса, който, въпреки че ги губи, не намалява теглото си?

Ако кожният слой от нашата телесна обвивка има само защитна, поглъщаща, овлажняваща и реагираща на допир функция, дали кръвообращението и неговата система няма да подпомогнат предаването на волевите импулси, както циркулацията на нервния флуид подпомага движението на мисълта?

И най-сетне не представлява ли по-силният или по-слаб приток на тези две реални субстанции резултат от по-голямото или по-малко съвършенство на телесните органи, чието устройство трябва да бъде изучено всестранно?

След като уточни тези принципи, той искаше да подреди явленията от човешкия живот в две поредици, съдържащи различни резултати, и напълно убедено, горещо настояваше да им бъдат направени отделни анализи. И наистина, след като бе наблюдавал почти у всички същества две напълно обособени изменения, той смътно започна да ги предвижда и дори да ги приема като природна същност, наричайки този жизнен антагонизъм действие и противодействие.

— Желанието — казваше той — е факт, изцяло осъществен в нашата воля, преди да бъде осъществен във външния свят.

Така съвкупността от нашите волеви действия и от нашите идеи образува действието, а съвкупността от външните ни прояви — противодействието.

Когато по-късно прочетох направените от Биша^[21] наблюдения за двойствеността на нашите външни сетива, бях връхлетян от спомени, които просто ме зашеметиха, защото открих поразително съвпадение между идеите на този знаменит физиолог и идеите на Ламбер. Те и двамата бяха умрели преждевременно, устремени по един и същи път към някакви непознати истини.

На природата й се нрави да дарява с двойно предназначение различните съставни части на своите създания и двойното действие на нашия организъм, което днес е неоспорим факт, подкрепен от множество ежедневно повтарящи се доказателства, потвърждава изводите на Ламбер за действието и противодействието.

Той назоваваше с думата действено или вътрешно същество неизвестния species^[22], тайнствената съвкупност от влакънца, на която се дължат още недостатъчно изследваните възможности на мисълта и волята; така че това неназовано същество, способно да вижда, да действува, да довежда всичко докрай, да осъществява всичко, преди да получи каквото и да било материално изображение, трябва, за да отговаря на природата си, да не бъде подчинено на нито едно от физическите условия, чрез които противодействуващото или външно същество — видимият човек — е ограничено в своите прояви.

Оттам произтичаха множество логични обяснения за наглед най-странните изяви на двойствената ни природа и поправката на редица правилни и същевременно погрешни теории.

Съзирайки известни проявления на естеството при действеното същество, някои хора се устремяваха като Сведенборг поради пламенната си душа, влюбена в поезията и опиянена от божественото начало, извън границите на действителния мир. И на всички, неразбиращи причините и възхитени от следствията, им се поиска да обожествят това вътрешно устройство, да построят мистичен свят. Оттук и ангелите! Чаровни илюзии, от които Ламбер не искаше да се откаже и на които се любуваше дори когато подрязваше с меча на анализа ослепителните им крила.

— Раят в края на краищата — казваше ми той — е само задгробното съществуване на нашите усъвършенствувани способности, а адът е небитието, в което изчезват несъвършените ни способности.

Но в тези векове, когато мисловната дейност все още беше под религиозните и спиритуалистични въздействия, властвуващи в периода между Христос и Декарт, между вярата и съмнението, как да не се увлечеш да обясняваш тайните на духовната ни същност с божествена намеса? Към кого, ако не към самия Бог, биха могли да се обърнат учените, за да обяснят онова невидимо същество, тъй действено и тъй противоречиво чувствително, надарено с толкова големи способности, годни да се усъвършенствуват под влияние на привичките, или толкова могъщи, ако попаднат под властта на определени окултни условия; същество, което те виждаха да унищожава с помощта на виденията и придвижването разстоянието в неговите два аспекта: време и пространство, единият от които е умственото разстояние, а другият — физическото; или да изгражда отново миналото било чрез могъществото на ретроспекцията, било чрез загадъчното възкресение, което прилича на човешката способност да познава по очертанията, по обвивката, по зародиша на зърното предишните му цъфтежи в безбройните им и разнообразни отсенки, аромати, форми; или най-сетне да отгатва, макар и не съвсем точно, бъдещето чрез изследване на първопричините или чрез някакво физическо предчувствие.

Други по-малко поетично религиозни, а студени и разсъдливи хора, може би дори измамници, възторжени не толкова по сърце, колкото по разум, признаваха някои отделни явления и ги приемаха за безспорни, но без да ги разглеждат като излъчванията от един общ център. Всеки от тях пожела да превърне простия факт в наука. Оттук се появиха демонологията, съдебната астрология, магьосничеството, всички видове гадания, основаващи се на временни по същество случаи, защото те се изменят в зависимост от темпераментите и от още напълно неизяснените обстоятелства. Но също така от тези научни грешки и от църковните процеси, при които загинаха поради собствените си способности толкова мъченици, се получиха ярки доказателства за огромната мощ, с която разполага действеното същество, което според Ламбер може да се отдели напълно от противодействуващото същество, като разкъса обвивката и разруши стените, ограничаващи могъщото му зрение; както разправят мисионерите, индусите наричали явлението токейада; освен това чрез друга една способност това същество може да схване идеите, които са се зародили или се зараждат в мозъка, колкото и да са нагъсто гънките в него, както и целия изминат от съзнанието път.

— Ако виденията не са невъзможни — казваше Ламбер, — те сигурно се осъществяват чрез способността да се съзират идеите, които представят човека в неговата чиста същност и чийто може би нетленен живот се изплъзва от външните ни сетива, но може да бъде усетен от вътрешното същество, когато то достигне до висока степен на екстаз или до голямо съвършенство на зрението.

Зная, но днес вече смътно, че следвайки стъпка по стъпка резултатите на мисълта и волята във всичките им модуси, след като уточни законите им, Ламбер проумя множество явления, които дотогава справедливо беше смятал за неразбираеми. По този начин магьосниците, обсебените от духове, хората с двойно зрение и всички видове демонични личности, жертви на средновековието, станаха предмет на толкова естествени обяснения, че тяхната простота започна да ми се струва често залог за истина. Удивителните способности, за които ревнивата към чудесата римокатолическа църква наказваше с клади, бяха според Луи резултат от някакво родство между основното начало на материята и мисълта, произхождащи от един и същи извор. Човекът с лешниковата пръчка в ръка се подчиняваше, намирайки жива вода, на някакво непознато на самия него притегляне или отблъскване. Тъй като тези явления са необичайни, не всички са достигнали до нас.

Притеглянето се наблюдава рядко. То се изразява в удоволствието, за което само понякога говорят надарените с него хора, споменавайки за въздействието му единствено при най-необикновени случаи, и то тайно, в интимен кръг, където всичко бързо се забравя. Докато отблъскването се проявява, ако е нарушено сходството, и за щастие е отбелязвано точно, особено когато се е отнасяло до знаменити хора. Така Бейл получавал конвулсии при шума на клокочеща вода. Скалиджеро пребледнявал, като види растението кресон. На Еразъм му се покачвала температурата от миризма на риба. Тези три случая на отблъскване са предизвикани от водни субстанции. Херцог Д’Епернон припадал, като види зайче, Тихо Брахе — лисица, Анри III — котка, маршал Д’Албре — глиганче; все отблъсквания, причинени от животински миризми и често долавяни от огромни разстояния. На кавалера Дьо Гиз, на Мария Медичи и на много други им ставало лошо при вида на каквато и да е роза, дори нарисувана. На канцлера Бейкън, предупреден или не за някое лунно затъмнение, му премалявало точно когато луната се скривала; през цялото време, докато траело това явление, животът му бил в опасност, но щом преминело, той начаса се съвземал и не усещал повече каквото и да било неразположение. Споменатите истински случаи на отблъскване, подбрани измежду отбелязаните случайно от историята, са достатъчни, за да се разберат и случаите на неизвестни притегляния.

Този откъс от изследването му, което успях да възстановя от бележките на Ламбер, ще даде представа за използувания от него метод в произведенията му.

Смятам, че не е необходимо да подчертавам връзката между неговата теория и сходните, разработени от Гал и Лафатер науки; те бяха нейни естествени следствия и всеки човек, дори ако е слабо запознат с науката, може да открие разклоненията, чрез които тя безусловно се доближава до френологичните наблюдения на единия и до физиогномоничните описания на другия. Цялото важно и все още толкова малко оценено откритие на Месмер се съдържаше развито в „Трактата“, макар Луи да не беше чел твърде сбито написаните произведения на известния швейцарски лекар.

Простият и логичен извод от принципите му го бе накарал да смята, че волята може да се концентрира чрез свиването на вътрешното същество; после чрез обратно движение да бъде изхвърлена навън и дори да се предава на материални предмети. Така цялата сила на един човек е в състояние да въздействува върху другите и да прониква в тях с чужда същност, ако те не се защищават от това нападение. Доказателствата за тази теорема на човешкото знание безспорно се увеличават, но нищо не я обяснява напълно. Необходими бяха шумният разгром на Марий и словото му към кимвриеца, който трябвало да го убие^[23], или тържествената заповед на една майка към флорентинския лъв, за да се превърнат в исторически факти някои мълниеносни взривове на мисълта. За Ламбер волята и мисълта бяха живи сили; говореше за тях тъй, че не можеше да не споделите убежденията му. За него тези две могъщества бяха до известна степен и видими, и осезаеми. Мисълта беше бавна или бърза, тромава или пъргава, ясна или неясни; той й приписваше всичките качества на действуващите същества, караше я да избликва, да си почива, да се пробужда, да расте, да старее, да се смалява, да линее, да се оживява; разкриваше живота й, като уточняваше всичките й действия, използувайки особени думи от нашия език; изтъкваше внезапността, силата, качествата й с някаква странна интуиция, която му помагаше да разпознае всички явления на тази субстанция.

— Често — казваше той, — когато ни обгражда спокойствие и тишина и нашите вътрешни способности са задрямали, когато блажено си почиваме и в нас всичко сякаш е покрито с мрак, когато сме се потопили в съзерцание на външния свят, изведнъж някаква идея се изтръгва и с бързината на мълния прекосява безкрайните пространства, за които сме добили представа чрез вътрешното си зрение. Тази блестяща идея, пламнала като блуждаещо огънче, угасва безвъзвратно; мимолетното й съществуване напомня живота на онези деца, които носят на родителите си безгранична радост и безгранична тъга; нещо като мъртвородени цветя в полята на мисълта. Понякога идеята, вместо да се отскубне със сила и да изтлее невъплътена, започва да избуява, лута се в непознатите зигзази на органите, които й дават живот; тя ни изтормозва с продължителното си раждане, развива се, става плодовита, расте навън с цялата прелест на младостта, накичена с всички белези на дълголетието; издържа и най-любопитните погледи, привлича ги, никога не ги уморява; иска да я разглеждат и вдъхва възторга, който предизвикват търпеливо обработените творби. Понякога пък идеите се раждат на рояци, една идея повлича след себе си друга, те образуват верига, натрапват ни се, стават все по-изобилни, обезумяват. Или се надигат бледи, объркани и загиват поради недостиг на сила и на храна; липсва жизнената субстанция. А има дни, когато се втурват в бездните, за да осветят безкрайните им дълбини; те ни плашат и угнетяват душата ни. Идеите образуват в нас цялостна система, подобна на някое от владенията на природата, нещо като флора, чиято таблица ще бъде съставена от някой гений, когото може би ще обявят за луд. Да, всичко в нас и извън нас доказва съществуването на тези пленителни създания, които сравнявам с цветята, покорявайки се на някакво непонятно откровение на природата! Впрочем тяхното сътворяване, като върховно постижение на човека, не е по-удивително от ароматите и багрите на растенията. Може би идеите са аромати! Ако сметнем, че линията, където свършва плътта и започва нокътят, съдържа необяснимата и невидима тайна на непрестанното превръщане на нашите флуиди в рогова тъкан, трябва да признаем, че няма нищо невъзможно в невероятните преобразования на човешката същност. В такъв случай няма ли в нравствената природа явления на движение и на притегателна сила, подобни на явленията във физическата природа? Да вземем за пример нещо, което може да се случи на всеки — очакването; то става така мъчително само благодарение на закона, според който теглото на едно тяло се увеличава в зависимост от скоростта. Нима тежестта от чувството, породено от очакването, не се увеличава от непрекъснатото прибавяне на преживените страдания към изпитваната в момента болка? И най-сетне на какво, ако не на някаква електрическа субстанция може да се припише магическото действие, чрез което волята така властно се съсредоточава в погледите, за да помете по заповед на гения препятствията, чрез което звучи в гласа или се просмуква, въпреки лицемерието, през човешката обвивка? Потокът на този властелин на флуидите, който поради високото налягане на мисълта или на чувството се разлива на вълни или намалява и се превръща в тънка струя, а после се събира, за да се разпръсне като искри, е окултното оръдие, на което се дължат гибелните или благодетелни усилия на изкуствата и страстите или редуващите се груби, ласкави, застрашителни, сладострастни, раздразващи, прелъстяващи интонации на гласа, които вибрират в зависимост от желанията в сърцето, във вътрешностите или в мозъка; или всички чародейства на осезанието — извор на онова движение на мисълта, ръководещо съзидателните ръце на толкова художници, които след хиляди страстно нахвърляни щрихи съумяват да претворят природата; или най-сетне безкрайното разнообразие на погледа — от безизразната му вялост до мятането на страшни светкавици. Бог не губи нито едно от предимствата си в тази система. Чрез материалната мисъл открих ново величие в него!

След като изслушах тези негови думи и погледът му проникна в душата ми като светлина, невъзможно беше да не бъда възхитен от убедеността му, да не се увлека от разсъжденията му. Така че си представях мисълта като физическа сила, придружена от неизмеримите си образувания. Тя беше разновидност на едно ново човечество.

Този простичък преглед на законите, които според Ламбер даваха формулата на нашето мислене, е достатъчен, за да си представим необикновената дейност, с която душата му сама се опустошаваше.

Луи бе потърсил доказателства за разсъжденията си в историята на великите хора, чието съществуване, разказано от биографите, дава много любопитни подробности върху тяхната мисловна дейност. Благодарение на силната си памет се бе сетил за факти, с които можеше да си послужи, за да развие твърденията си, беше ги разпределил в различните глави като примери, и то така, че много от максимите му придобиваха почти математическа точност. Произведенията на Кардано^[24], притежаващ необикновена дарба да пророкува, му осигуриха ценни материали. Той не беше забравил нито Аполоний Тиански^[25], който бе предсказал в Азия смъртта на тиранина и бе описал мъките му точно в часа, когато той бе умрял в Рим; нито Плотин^[26], който, макар и далеч от Порфирий, усещайки, че той възнамерява да се самоубие, веднага отишъл при него да го разубеди; нито онзи факт, отбелязан в миналия век^[27], когато е господствувало възможно най-язвителното неверие, факт, изумителен за хората, привикнали да превръщат съмнението в оръжие срещу Бог, но съвсем прост за някои вярващи — Алфонсо Мария Лигуорски, епископ на „Света Агата“, дал последно опрощение на папа Ганганели, който го видял, чул го да говори и му отвърнал, а в същото време на голямо разстояние от Рим епископът седял унесен в креслото си както обикновено след църковната служба. Възвръщайки се към обикновения живот, забелязал, че прислужниците му стоят на колене около него — смятали го за умрял.

— Чеда мои — казал им той, — светият отец току-що издъхна.

Два дни по-късно се получила вест, която потвърждавала думите му. Смъртният час на папата съвпадал с часа, когато епископът се възвърнал към естественото си състояние. Ламбер не беше пропуснал и една по-скорошна история, случила се през миналия век на някаква млада англичанка; тя обичала страстно един моряк и напуснала Лондон, за да отиде при него; намерила го сама, без водач, в пустошта на Северна Америка, където пристигнала точно навреме, за да му спаси живота. Луи беше използувал античните мистерии и светите дела на мъчениците, където могат да се намерят най-известните и похвални примери за човешката воля, както и средновековната демонология, криминалните процеси, медицинските изследвания, откривайки навсякъде с неподражаема проницателност истинската случка, вероятното явление. Тази богата сбирка от научно обосновани факти, почерпени от толкова много, в повечето случаи достойни за доверие книги, несъмнено беше послужила за бакалски кесии; и на този ако не друго, поне интересен труд, сътворен от най-невероятната човешка памет, му бе съдено да загине.

Сред доказателствата, обогатяващи творбата на Ламбер, имаше и една семейна история, която той ми беше разказал, преди да я използува в трактата си. Този факт, отнасящ се до следбитието на вътрешното същество, ако мога да си позволя да изкова такава нова дума, за да обознача едно още неназовано явление, ме беше поразил така силно, че съм го запомнил. Бащата и майката на Ламбер трябвало да водят дело; ако го загубели, щяла да бъде опетнена честността им — единственото богатство, което притежавали. Те изпаднали в голяма тревога, когато се наложило да решат дали да отстъпят пред несправедливата нападка на ищеца, или да се защищават. През една есенна вечер се събрали да обсъдят въпроса край запалената с торф камина в стаята на кожаря и жена му. На този семеен съвет били поканени и двама-трима родственици, както и прадядото на Луи по майчина линия, стар, грохнал земеделец с вдъхващо уважение благородно лице, със светли очи и тук-таме запазени по пожълтелия от възрастта череп посивели кичури коса. Той бил нещо като ясновидците на негрите и дивите племена, оракул, до когото се допитвали във важни случаи. Внуците обработвали земите му, хранели го и се грижели за него; а той предсказвал дали ще вали дъжд, или времето ще е хубаво и им препоръчвал кога да окосяват ливадите или да прибират жътвата. Точните му като на барометър указания били известни и още повече увеличавали доверието и почитта, на която се радвал. Той стоял по цели дни неподвижно на стола си. Изпадал в унес след смъртта на жена си, към която изпитвал силна, неувяхваща обич.

— Мили деца — казал им той, когато го помолили да даде мнението си, — това дело е много сложно, за да решавам сам. Трябва да се посъветвам с жена си.

После станал, взел бастуна си и излязъл, за голяма изненада на присъствуващите, които си помислили, че вече се е вдетинил. Той обаче се върнал скоро и им казал:

— Не се наложи да отида до гробищата, майка ви ме пресрещна при рекичката. Тя ми каза, че у един нотариус в Блоа ще намерите някакви квитанции, които ще ви помогнат да спечелите делото.

Прадядото изрекъл тези думи с твърд глас. По държането и изражението му личало, че е свикнал с подобни видения. Квитанциите наистина били у нотариуса и делото не било заведено.

Тази случка, станала под родния покрив пред очите на деветгодишния тогава Луи, много спомогнала той да повярва в чудодейните видения на Сведенборг, който бе дал през живота си не едно доказателство за могъществото на появилото се пред вътрешното му същество видение. Когато поотраснал и се доразвил интелектуално, Ламбер естествено бе започнал да търси в законите на човешката природа причините за чудесата, привлекли вниманието му в детските години. Как да назовем случайността, която бе събрала около него случките и книгите, отнасящи се до тези явления, и бе го направила едновременно и сцена, и актьор за най-големите чудеса на мисълта?

Луи би имал право на известност дори само заради това единствено психологическо разсъждение, направено от него на петнадесет години: „Събитията, които съставляват дейността на човечеството и са продукт на неговия ум, имат причини, които ги предопределят, тъй както нашите действия са се извършили в мислите ни, преди да се осъществят навън; предчувствията или пророчествата са знак за тези причини“; мисля, че би трябвало да съжаляваме за загубата в негово лице на един гений, равен на учени като Паскал, Лавоазие и Лаплас. Може би химеричните представи за ангелите твърде дълго имаха превес в трудовете му; но нима, стремейки се да получат злато, учените незабелязано не създадоха химията? И все пак, след като Луи бе учил сравнителна анатомия, физика, геометрия и други науки, свързани с неговите открития, той сигурно е смятал да събере фактите и да ги анализира — и това е единственият факел, чиято светлина би могла днес да ни преведе през мрачините на най-малко разбираемата от всички същности. Той притежаваше твърде много здрав смисъл, за да остане сред мъглявината на теориите, които могат да бъдат изложени с няколко думи. Нима днес най-простият опит, подкрепен с факти, не е много по-ценен от най-хубавите учения, защитени с повече или по-малко изобретателни доводи? Но тъй като аз не съм бил с него през този период от живота му, когато размишленията му сигурно са били най-плодотворни, мога само да предполагам, позовавайки се на първите му изследвания, колко голяма е стойността на произведенията му.

Не е трудно да се разбере в какво се състоеше слабостта на „Трактата за волята“. Макар и надарен с качествата на изключителните хора, по това време Луи Ламбер все още беше дете. Колкото и умело и плодотворно да боравеше с отвлечените понятия, умът му беше в плен на обаятелните, така присъщи на младите хора вярвания. В някои точки схващанията му бяха достигнали зрелостта на тения, в много други бяха в зародиш. Най-големият недостатък на творбата му би се сторил очарователен на влюбените в поезията умове. В нея личаха следите на борбата, която се водеше в тази възвишена душа между двете основни начала: спиритуализма и материализма, около които са се лутали толкова забележителни гении, но никой от тях не се е решил да ги слее в едно-единствено начало. Луи беше чист спиритуалист, но после му се наложи да признае материалността на мислите. Победен от фактите, доказани чрез анализа, в момент, когато сърцето му беше устремено с копнеж към разпръснатите облаци в небесата на Сведенборг, той нямаше сили да създаде цялостна, твърда, единна система. Оттам възникнаха някои противоречия, които не мога да не спомена дори в това бегло описание на първите му опити. Макар и незавършено, нима произведението му не беше черновка на една наука, в чиито тайни би могъл по-късно да проникне, да положи основите й, да я изследва, да направи необходимите изводи и да ги свърже?

Шест месеца след изземането на „Трактата за волята“ напуснах колежа. Раздялата ни беше ненадейна. Разтревожена от температурата, която правех от известно време, и от отпадналостта ми, предизвикана от липсата на физически упражнения, майка ми за няколко часа уреди всичко и ме взе от колежа. Като чу, че заминавам, Ламбер страшно се натъжи. Скрихме се да си поплачем.

— Дали ще те видя пак някога? — каза ми той с обич, като ме прегръщаше, и добави: — Ти ще живееш, но аз ще умра. И ако е възможно, ще ти се явя.

Само младеж може да произнесе подобни думи така убедено, като предсказание, като обещание, чието ужасно изпълнение би трябвало да вдъхва страх. Неясната мисъл за обещаното явяване след смъртта дълго ме занимаваше. Още имам такива дни на меланхолия, на съмнение, на ужас, на самота, когато се мъча да прогоня спомените за това тъжно прощаване, което всъщност не беше последното. Когато прекосявах двора към изхода, Ламбер беше долепил лице до един от решетъчните прозорци на трапезарията, за да ме види, като минавам. Изпълнявайки желанието ми, майка ми поиска разрешение да ни заведе двамата на обед в странноприемницата. Вечерта на свой ред аз го изпратих до съдбоносния праг на колежа. Никога двама влюбени не са проливали толкова сълзи при раздяла, колкото ние с него.

— Сбогом! Оставам сам в тази пустиня — каза ми той, сочейки дворовете, където играеха и крещяха двеста деца. — Когато се върна уморен, полумъртъв след дългите пътешествия през полята на моята мисъл, в чие сърце ще се сгуша, за да си почина? С един-единствен поглед ти казвах всичко. Кой ще ме разбира сега? Сбогом! По-добре никога да не бях те срещал, тогава нямаше да узная какво ще ми липсва от сега нататък.

— Ами аз — отговорих му, — какво ще правя аз? Нима моето положение не е още по-ужасно? — И добавих, като се чукнах по челото: — Тук нямам нищо, което да ме утеши.

Той поклати глава, погледна ме мило и тъжно и ние се разделихме.

По това време Луи Ламбер беше висок пет фута и два дюйма и не порасна повече. По изразителното му лице беше изписана доброта. Божественото търпение, придобито поради лошите обноски в колежа и поради непрекъснатото съсредоточаване, необходимо за съзерцанията му, бе прогонило от погледа му дръзката гордост, която ни се нрави у някои хора и в която нашите учители четяха укор. От чертите му се излъчваха спокойствие и пленителна ведрост; в тях нямаше и следа от ирония и подигравка, тъй като вроденото добродушие уравновесяваше в Луи съзнанието за силата и превъзходството му. Той имаше хубави, изящни, почти винаги влажни ръце. Прекрасното му телосложение беше достойно за длетото на ваятеля; ние обаче имахме толкова недодялан вид в оловносивите униформи с позлатени копчета и с късите си панталони, че съвършената фигура на Ламбер и малко болезнената му изтънченост правеха впечатление само в банята. Когато плувахме в нашата къпалня на Лоар, Луи се открояваше с бялата си кожа сред премръзналите и посинели от студената вода тела на съучениците ни. Той беше нежен, с чаровни жестове, леко порозовял, не трепереше, като излизаше от водата, може би защото не стоеше на сянка, а винаги тичаше да се грее на слънце. Луи приличаше на онези цветя, които предвидливо затварят чашките си при най-лек полъх и разцъфват под безоблачно небе. Ядеше малко, пиеше само вода; освен това, инстинктивно или нарочно, той се въздържаше от излишни движения, за да не пилее силите си; в жестовете му имаше сдържаност и простота — той беше като хората от Изтока или като диваците, за които вглъбеността сякаш е естествено състояние. С една дума, изобщо не се стремеше да се издокарва. Имаше навик да седи навел глава наляво, вечно облакътен, така че ръкавите на новите му дрехи бързо се изтъркваха.

Освен набързо нахвърляния му портрет ще обрисувам и нравствения му облик, защото мисля, че днес вече мога да бъда безпристрастен. Макар и религиозен по природа, Луи не спазваше педантично обредите на римокатолическата църква; схващанията му бяха близки до идеите на света Тереза, на Фенелон, на много духовници и на някои светци, които в наше време щяха да бъдат обявени за еретици и безбожници. Слушаше църковната служба безучастно. Влагаше в молитвата възвисените пориви на душата си, без да се съобразява с някакви правила; вършеше всичко, както му идва отвътре; не желаеше нито да се моли, нито да мисли в определени часове. В църквата можеше по един и същи начин да размишлява за Бог или да обмисля някоя философска идея. Исус Христос му даваше най-прекрасния пример за поведение. „Et verbum caro factum est!“^[28] му се струваха най-възвишените думи, предопределени да изразят традиционната формула за Волята, Словото и Действието. Без да обръща внимание на смъртта си, Христос така бе усъвършенствувал вътрешното си същество, че един ден безтелесният му облик да се появи пред учениците му; чудесата на Евангелието, магнетическите изцеления на Христос и способността му да говори на всички езици потвърждаваха учението на Луи Ламбер. Спомням си как той казваше по този повод, че най-прекрасната творба, която може да бъде написана в наши дни, е историята за първите години на църквата. Говореше най-поетично по време на вечерните ни беседи, когато обсъждаше чудесата, извършени във великата епоха на вярата благодарение на силната воля. Намираше най-убедителните доказателства за теорията си в почти всички жития на мъченици от първия век на църквата, който той наричаше „великата ера на мисълта“.

— Нима героично понесените мъчения в името на утвърждаването на вярата не са явления, доказващи, че материалните сили никога няма да надделеят над силата на идеите или волята на човека? — говореше той. — Изхождайки от онова, което другите постигат чрез волята си, всеки може да осъзнае възможностите на собствената си воля.

Смятам, че не е необходимо да говоря за схващанията му, отнасящи се до поезията и историята, нито за преценките му за написаните на нашия език шедьоври. Не би имало нищо интересно да излагам тук мнения, които днес са почти общоприети, но изглеждаха необикновени в устата на едно дете. Луи беше на висота във всичко. За да изясня с две думи дарбата му, достатъчно е да кажа, че би могъл да напише „Задиг“ също така остроумно, както и Волтер; да измисли като Монтескьо силен диалог между Сула и Евкрат.^[29] Той беше непресторено честен в схващанията си, затова смяташе, че творбата преди всичко трябва да бъде полезна; в същото време изтънченият му ум се стремеше към нови мисли и форми. Всичко, което не задоволяваше тези изисквания, му причиняваше дълбоко отвращение. Запомнил съм една от най-забележителните му литературни оценки, която дава представа за смисъла на всичките му оценки и в същото време показва яснотата на разсъжденията му: „“Апокалипсисът" е писмено изразен екстаз". Той разглеждаше Библията като откъс от историята на допотопните народи, която новото човечество си е поделило. Смяташе, че митологията на древните гърци е почерпена от еврейската библия и от свещените книги на Индия, които тази влюбена в красотата нация бе преразказала по свой начин.

— Невъзможно е — казваше той — да оспорваме първенството на свещените книги на азиатските народи над нашите свещени писания. За всеки, който съумее да се убеди в тази историческа истина, светът става необичайно широк. Нима не намериха убежище на азиатското плато шепата хора, които преживяха катастрофата, сполетяла нашето земно кълбо, ако, разбира се, хората са съществували преди това сгромолясване или стълкновение — сериозен въпрос, чието решение е записано дълбоко в моретата. Антропогонията^[30] в Библията е само генеалогия на един рояк, излетял от човешкия кошер и увиснал на планинските склонове на Тибет между върховете на Хималаите и Кавказ. Отличителна черта на първоначалните схващания на ордата, която законодателят й е нарекъл божий народ несъмнено за да укрепи единството й, а може би и за да запази собствените си закони и своята система на управление, защото книгите на Мойсей са религиозен, политически и граждански кодекс — тази отличителна черта е белязана с печата на ужаса: могъщата му мисъл обяснява земните сътресения като дошло свише възмездие. Освен това този преселнически народ не е вкусил нито една от радостите, които дарява постоянното пребиваване на родната земя, и несгодите на скитническия живот са му внушили само мрачна, величествена и кървава поезия. Напротив, гледката на бързите изменения на земята и чудното въздействие на слънцето, чиито първи свидетели са били индусите, са им вдъхнали жизнерадостни схващания за щастливата любов, култа към огъня, безбройните превъплъщения на размножението. Тези великолепни картини липсват в произведенията на еврейския гений. Постоянната борба да оцелеят, преминавайки през толкова опасности и страни, за да стигнат до обетованата земя, са породили у този народ усещането за изключителност и ненавистта му към другите нации. Тези три свещени писания са архивите на погиналия свят. В това се крие тайната на нечуваното величие на техните езици и митове. Велика човешка история почива под имената на тези хора и местности, под тези фикции, които непреодолимо ни привличат, без да знаем защо. Може би в тях вдъхваме родния въздух на нашето ново човечество.

Според Ламбер в тези три литератури^[31] е включена цялата човешка мисъл. Той смяташе, че не съществува нито една книга, която да не съдържа, макар и в зародиш, по нещо от тях. Това негово мнение показва колко задълбочено е било първото му изучаване на Библията и докъде е стигнал в изследванията си. Той винаги се рееше някъде над обществото, което познаваше само от книгите, и го съдеше твърде хладно. Казваше:

— Законите никога не могат да спрат начинанията на знатните и богатите, но смазват слабите, които, тъкмо обратното, се нуждаят от покровителство.

Неговата доброта не му позволяваше да се увлича в политиката; това обаче го водеше до пасивно покорство, следвайки примера на Исус Христос. През последните дни от пребиваването ми във Вандомския колеж Луи не се стремеше вече към славата, а донякъде абстрактно се наслаждаваше на известността; след като подобно на древните жертвоприносители, търсещи бъдещето в сърцата на хората, бе надникнал в тази химера, не бе открил нищо в нея. Презирайки личните чувства, той ми казваше:

— Славата е обожествен егоизъм.

Може би тук, преди да завърша разказа за това необикновено детство, трябва да му направя накратко една обща оценка.

Малко преди да се разделим, Ламбер ми каза:

— Вън от общите закони на нашия организъм, чиято формулировка може би ще ми донесе слава, човешкият живот е движение, което поради някакво неизвестно влияние се изразява по особен начин във всяко същество чрез мозъка, чрез сърцето или чрез нервите. От тези три назовани с такива обикновени думи системи произлизат безкрайните разновидности на човечеството, определящи се от степента, в която тези три основни начала се комбинират със субстанцията, възприета от заобикалящата ги среда.

Той замлъкна, чукна се по челото и продължи:

— Странно явление! Всички велики хора, чиито портрети са привличали вниманието ми, имат къси вратове. Може би природата иска сърцето им да е по-близо до мозъка. — После добави: — Оттук произлиза някаква съвкупност на действия, представляваща социалния живот. На човека, живеещ с нерви — действието или силата, на човека, живеещ с мозъка — гения, на човека със сърце — вярата. На вярата обаче — каза той тъжно — са достъпни само тъмните светилища и единствен ангелът достига светлината.

Така, ако се съобразим с неговите определения, Ламбер живееше изцяло със сърцето и мозъка.

Аз разделям на три периода интелектуалното му развитие.

Той беше обречен още от детството си на преждевременна активност, дължаща се безспорно на някаква болест или на някакво усъвършенствуване на органите му; още от детството силите му се изразяваха в действието на вътрешните му сетива и прекомерното отделяне на нервния флуид. Човек на идеите, той се стремеше да утоли жаждата на ума си, стремящ се да усвои всички идеи. Оттук и желанието да чете; а от прочетеното — размислите, които му даваха възможност да сведе нещата до един по-прост израз, да проникне в тяхната същност, за да ги изучи. Плодовете от този прекрасен период, които другите хора добиват едва след дълги изследвания, Ламбер получи още по време на физическото си детство; щастливо детство, детство, озарено от блаженото ученолюбие на поета. Завършекът, до който стигат повечето интелекти през зрелостта, се оказа за него отправна точка в търсене на нови светове на разума. Така, без още да го съзнава, той си бе създал живот, изпълнен с изисквания и с най-ненаситна жажда. Нима за да съществува, не беше принуден непрекъснато да запълва бездната, която сам бе отворил в себе си? Нима не рискуваше и той като някои други хора от обществото да загине поради недостига на храна за огромните си излъгани желания? И нима бушуващата в него оргия нямаше да изгори внезапно душата му като преситените от спирт тела? Този първи период от интелектуалното развитие на Луи ми беше неизвестен; едва днес мога да обясня по такъв начин необикновените му плодове. Тогава Ламбер беше тринадесетгодишен.

За щастие имах възможност да наблюдавам първите дни от втория период на развитието му. Ламбер, и това може би го спаси, изпита всички несгоди на живота в колежа, за което изразходи много от мислите си. После, когато доведе нещата до най-чистия им израз, думите — до идеалната им същност и от нея достигна до основните принципи, той се затвори в себе си и за да живее, се устреми към други творчески търсения. Колежанските мъки и болезнените физически кризи го укротиха, той се вглъби в мислите си, опозна чувствата, съзря нови науки, истински низ от идеи. Спрян в своя бяг, прекалено слаб още, за да съзерцава висшите сфери, той се посвети на самосъзерцание. Тогава ми разказа за борбата на мисълта, която си противодействува и се мъчи да разкрие тайните на същността си като лекар, изучаващ развитието на болестта си. В това състояние на сила и слабост, на детски чар и свръхестествено могъщество Луи Ламбер ми създаде най-поетичната и най-правдива представа за онова същество, което наричаме ангел, ако не се смята жената, чието име, черти, образ и живот бих искал да скрия от света, за да бъда единственият пазител на тайната на нейното съществуване, скътвайки я в глъбините на сърцето си.^[32]

Третият период от живота му ми се изплъзна. Той започва след раздялата ми с Луи, който, навършвайки осемнадесет години, напуснал колежа към средата на 1815 година. Тогава за около шест месеца беше загубил баща си и майка си. Тъй като в семейството му нямаше кой да разбере пламенната му, макар и потисната след раздялата ни душа, той се приютил при своя вуйчо и настойник, който, изгонен от енорията поради дадената по време на републиката клетва, беше отишъл да живее в Блоа. Луи останал известно време при него. Скоро обаче, изгарящ от желание да завърши образованието си — непълно според него, — заминал за Париж, за да се срещне с Мадам дьо Стал и да почерпи знания от истинските извори. Старият свещеник, който много обичал племенника си, го оставил да изхарчи за три години наследството му в Париж, макар сам да живеел в голяма мизерия. Наследството се състояло от няколко хиляди франка. Ламбер се върнал в Блоа в началото на 1820 година, прогонен от Париж, където хората без средства мъчно издържат. Докато е живял там, сигурно е бил в плен на тайни бури — ужасните вихри на мисълта, разтърсващи хората на изкуството, — ако се съди по единствената случка, която си спомни вуйчо му, и по единственото писмо от тези години, което старият човек може би беше запазил, защото е било последно и най-дълго от всички.

Първо ще разкажа случката. Веднъж Луи бил в Театр Франсе и седял на втория балкон до една от колоните, между които се намираха по това време третите ложи. Когато станал през първия антракт, забелязал, че в съседната ложа влязла млада жена. Видът на тази млада и красива, добре облечена жена, чиято рокля може би е била деколтирана, и на придружаващия я любовник, към когото вдигала озареното си от очарованието на любовта лице, оказали такова силно въздействие върху душата и сетивата на Ламбер, че му се наложило да излезе от залата. Ако не били последните проблясъци на разум, които пламналата в него страст не могла да угаси в първия момент, той може би щял да се поддаде на почти непреодолимото желание да убие младия човек, към когото отправяла погледи непознатата жена. Нима в нашия парижки свят това не беше любовният порив на един дивак, който се нахвърля върху жената като върху плячка, нима не беше проява на животинския инстинкт, сливащ се с почти ослепителния порив на потиснатата от тежестта на мислите душа? И най-сетне нима не беше въображаемият удар с кама, почувствуван някога от детето, който у мъжа мълниеносно се бе превърнал в най-властното желание — любовта?

Ето и писмото, в което той разкрива състоянието на душата си, потресена от зрелището на парижката цивилизация. Несъмнено тази бездна на егоизма е уязвявала постоянно сърцето му и той непрекъснато е страдал; може би не е срещнал нито приятели, които да го утешат, нито врагове, които да разнообразят живота му. Принуден постоянно да се вглъбява, без да споделя с никого възвишените си наслади, може би се е стремил да изпадне в постоянен екстаз, да съществува едва ли не като растение, като отшелниците от времето на ранната църква, избягвайки по този начин от властта на интелектуалния свят. В писмото му като че ли беше отразен планът, ръководил великите души във всички епохи на социално обновление. Но дали това решение не беше предизвикано за някои от тях под въздействие на призванието? Не търсеха ли те начин да съсредоточат силите си в дълго мълчание, за да излязат от него способни да управляват света със Словото и Действието? Луи сигурно беше насъбрал много горчивина сред хората или бе наказал обществото с най-ужасна ирония, без да постигне нещо, затова от сърцето му се бе изтръгнал такъв силен вопъл, затова и той, горкият, е бил обзет от силното желание на някои владетели, които, уморени от властта си, са преситени от всичко. Кой знае дали е нямало да завърши в уединение някой голям, още неясен и за самия него труд? Кой не би го повярвал с готовност, четейки откъса с негови мисли, където се разкрива борбата в душата му от мига, когато младостта му е свършила и е започнала да разцъфва съдбоносната способност за творчество, на която дължим произведенията на зрелия човек. Това писмо е свързано със случката в театъра. Случката и писмото взаимно се обясняват, душата и тялото звучат в един и същи тон. Бурята от съмнения и твърдения, от облаци и прояснявания, често прорязвани от мълния, които завършват с неутолима жажда за небесно сияние, хвърлят достатъчно светлина върху третия период от неговото нравствено възпитание, така че можем да го разберем изцяло. Като четях тези случайно написани страници, прекъсвани и подхващани според прищевките на парижкия живот, сякаш имах пред очите си дъб, чиято хубава зелена кора се покрива по време на вътрешния му растеж с грапавини и пукнатини, за да изникне величественото дърво, ако, разбира се, небесният гръм или човешката брадва го пощадят!

С това писмо завършват забележителното детство и неразбраната младост както на мислителя, така и на поета. В него са очертани контурите на нравствения зародиш и философите ще съжаляват за още едва наболите, поразени от мраза листа; но, разбира се, ще видят в тях и цветовете, разтворени в области, много по-извисени от най-високите места на земята.

Париж, септември-ноември 1819 г.

 

Мили вуйчо,

Скоро ще напусна този град, където не съумях да живея. Тук нито един човек не обича това, което обичам аз, не се занимава с това, с което се занимавам аз, не се удивлява на това, на което се удивлявам аз. Принуден да живея сам, аз все повече се вглъбявам и страдам. Дълго и търпеливо изучавах обществото и стигнах до печални изводи и до дълбоко съмнение. Тук отправната точка за всичко са парите. Необходимо е да имаш пари дори за да живееш без пари. Но макар този метал да е необходим и на онези, които искат да мислят спокойно, не чувствувам в себе си смелост да го направя единствен двигател на мислите си. За да натрупа човек състояние, нужно е да си избере поле на действие; с една дума, да си купи положение или клиентела, да си издействува със законна или умело измислена привилегия правото всеки ден да взема от чуждата кесия по някоя неголяма сума, която за една година би се превърнала в малък капитал; този капитал след двадесет години би осигурил на честния човек не повече от четири-пет хиляди франка рента. За петнадесет или шестнадесет години, след завършване на стажа, адвокатът, нотариусът, търговецът, всички работещи с позволително, биха си осигурили хляба за старини. Разбрах, че съм неспособен на подобно нещо. Аз предпочитам мисълта пред действието, идеята пред деловитостта, съзерцанието пред движението. Липсва ми съсредоточеността, необходима на онзи, който желае да направи кариера. Всяко търговско начинание, необходимостта да искам пари от някого би завършила зле за мен и аз скоро бих се разорил. В момента нямам нищо, но и не дължа никому нищо. Твърде малко е нужно на онзи, който си е поставил за цел да извърши велики дела в духовната област; но макар двадесет су на ден да ми стигат, нямам средства за подобно трудово безделие. Ако ми се прииска да размишлявам, материалните потребности ме гонят вън от светилището, където вехне мисълта ми. Какво ще стане с мен? Мизерията не ме плаши. Ако не затваряха, не опозоряваха, не презираха просяците, охотно бих просил милостиня, за да мога свободно да решавам занимаващите ме проблеми. Но възвишеното примирение, благодарение на което бих могъл да освободя мисълта си, отделяйки я от тялото си, няма да послужи за нищо: необходими са пари, за да се отдам на някои опити. Нямам ли ги, ще означава да приема само външната мизерия на мислителя, притежател едновременно на земята и на небето. За да бъда велик в мизерията, достатъчно е никога да не се унижавам. Човек, който се бори и страда, поел пътя към една благородна цел, представлява прекрасно зрелище; но кой тук усеща в себе си сили да се бори за това? Катериш се по скалите, не можеш винаги да тъпчеш в калта. Тук всичко пречи на праволинейния полет на духа, устремен към бъдещето. Не бих се страхувал да живея в пещера сред пустинята, но тук се страхувам. В пустинята бих живял в самота и нищо не би ме отвличало; тук човек има безбройни потребности, които го принизяват. Излизате на улицата, потънал в мисли, зает, и изведнъж гласът на някой просещ милостиня бедняк ви връща сред този свят на глад и на жажда. За да се разхождате, са необходими пари. Непрекъснато уморените от дреболии сетива никога не си почиват. Тук нервната възбуда на поета през цялото време се поддържа и това, което би трябвало да се превърне в негова слава, се превръща в мъчение: въображението е най-жестокият му враг. Тук за пострадалия работник, за бедната родилка и болната проститутка, за изоставеното дете, за недъгавия старец, за пороците и дори за престъплението има убежище и грижи; но светът е безпощаден към изобретателя, към всеки мислещ човек. Тук всичко трябва да дава бърз, реален резултат; тук се подиграват с несполучливите в началото опити, които не водят до най-великите открития, не ценят постоянното, задълбочено изследване, изискващо продължително съсредоточаване на силите. Държавата би могла да заплаща на таланта, както заплаща на войската; но тя трепери да не бъде измамена от умния човек, сякаш е възможно дълго да се подражава на гения. Ах, мили вуйчо, нима, когато са унищожили манастирските обители в подножието на планината под мълчаливата зелена сянка на листата, не са били длъжни да построят убежище за страдащите души, които с една своя мисъл създават най-доброто в нацията или подготвят новото в някоя наука?

 

 

20 септември

 

Тук ме доведе желанието да уча, вие го знаете; срещнах истински образовани хора, много от тях дори удивителни, но липсата на единство в научните изследвания унищожава почти всичките им усилия. Нито обучението, нито науката имат ръководство. В Музея по естествена история слушате някой професор да ви доказва това, което на улица Сен Жак наричат немислими глупости. Учен от Медицинския факултет обсипва с хули друг от Колеж дьо Франс. Веднага след като пристигнах, отидох да чуя един стар академик, който обясняваше на петстотин младежи, че Корней е могъщ, горд гений, че Расин е нежен и елегичен, Молиер — неподражаем, Волтер — изключително остроумен, Босюе и Паскал — отчаяно силни. Един професор по философия става знаменит, като твърди, че Платон е Платон. Друг пише история само на думи, без да го е грижа за идеите. Този разнищва Есхил, онзи ви доказва победоносно, че градските комуни са били комуни, а не друго. Тези нови блестящи възгледи, префасонирвани за няколко часа, представляват тъй нареченото висше образование, което трябва да движи напред с гигантски стъпки човешкото знание. Ако правителството беше в състояние да мисли, бих го заподозрял, че се страхува реално пробуденото превъзходство да не подчини обществото на една разумна власт. Ако нациите отидат много далеч и при това много рано, професорите ще трябва да играят роля на глупци. Как иначе да се обясни едно безсистемно преподаване без мисъл за бъдещето? Институтът можеше да стане велико правителство на нравствения и интелектуален свят, но той неотдавна се разпадна на отделни академии. Следователно човешкото знание се развива без ръководство, без система, наслуки, без предначертан път. Тази небрежност, тази неувереност съществуват и в политиката, както и в науката. В света на природата средствата са прости, целта — велика и прекрасна; тук, както в науката, така и в държавата, средствата са огромни, а резултатът — нищожен. Тази сила, която в природата се движи равномерно и при постоянно увеличаващ се резултат, тази възпроизвеждаща всичко формула А + А е разрушителна за обществото. Днешната политика противопоставя едни човешки сили на други, за да ги неутрализира, вместо да ги съчетае, за да действуват за постигането на определена цел. Като разглеждаме Европа от Цезар до Константин, от малкия Константин до великия Атила, от хуните до Карл Велики, от Карл Велики до Лъв X, от Лъв X до Филип II, от Филип II до Луи XIV, от Венеция до Англия, от Англия до Наполеон, от Наполеон до Англия, не виждам никакво постоянство в политиката и непрекъснатият й кипеж и до днес не е довел до никакъв напредък. Нациите доказват величието си с паметници или щастието си с благополучието на отделни личности. Днешните паметници могат ли да се сравнят с древните? Съмнявам се. Произведенията на изкуството, които непосредствено създава отделният човек, творенията на ума и ръката му твърде малко са напреднали. Насладите на Лукул по нищо не се отличават от насладите на Самюел Бернар, на Божон или на баварския крал. Изчезна и човешкото дълголетие. Ако преценяваме добросъвестно, трябва да признаем, че нищо не се е изменило, че човекът е останал един и същ: силата за него си остава единственият закон, а успехът — единствената мъдрост. Исус Христос, Мохамед, Лутер само са оцветили различно кръга, в който се развиват младите нации. Никаква политика не е възпряла цивилизацията, богатствата й, нравите й, съюза й на силните срещу слабите, идеите и страстта да се ходи от Мемфис в Тир, от Тир в Балбек, от Тедмор в Картаген, от Картаген в Рим, от Рим в Константинопол, от Константинопол във Венеция, от Венеция в Испания, от Испания в Англия, ето защо никакви следи не са останали нито от Мемфис, нито от Тир, нито от Картаген, нито от Рим, нито от Венеция, нито от Мадрид. Духът е напуснал тези могъщи тела. Никой не е избягнал разрухата, никой не е отгатнал колко правилна е аксиомата: „Когато следствието престане да бъде във връзка с породилата го причина, настъпва дезорганизация“. Дори най-проницателният гений не може да намери връзка между тези велики социални явления. Нито една политическа теория не се оказа вечна. Правителствата отминават, както и хората, без да си предадат никакво знание, и от нито една система не се е породила друга, по-съвършена от предишната. Какво да се каже за политиката, когато позоваващото се на Бог правителство е загинало и в Индия, и в Египет; когато правителството на меча и на тиарата е изчезнало; когато едноличното правителство се руши, а правителството на мнозинството никога не е просъществувало дълго; когато нито една концепция за силата на ума, приложена към материалните интереси, не е могла да издържи и днес всичко трябва да се възстановява също както през другите епохи, когато човекът е викал: „Аз страдам!“ Кодексът, на който гледат като на най-забележителното дело на Наполеон, е най-драконовското дело, което ми е известно. Безкрайната териториална раздробеност, в основата на която лежи разделянето на богатствата по равно, неминуемо ще доведе до израждане на нацията и до гибел на изкуствата и науките. На силно раздробената земя се отглеждат само житни растения и изобщо няма високи насаждения; горите и много извори изчезват; не се отглеждат вече нито волове, нито коне. Няма средства за нападение и за защита. Започва нашествие, народът е потъпкан, загубил е най-важното — своите водачи. Ето историята на пустините! Следователно политиката е наука, която няма определени начала и непоклатима основа; тя е геният, проявяващ се в момента, постоянното приложение на силата в зависимост от изискванията на деня. Човекът, който вижда два века напред, ще умре на площада под проклятията на народа или може би още по-лошо, струва ми се — обсипан с безкрайни хули. Нациите също са индивиди, нито по-мъдри, нито по-силни от човека и техните съдби са също като неговата. Нима като разсъждаваме за човека, не означава да се занимаваме с нациите? Зрелището на това общество, безкрайно неустойчиво и в основите, и в същността си, и в подбудите, и в действията си, общество, в което филантропията е чудесна грешка, а прогресът — безсмислица, ми потвърди истината, че животът е в нас, а не вън от нас; че да се издигнеш над хората, за да ги управляваш, означава горе-долу да играеш ролята на класен ръководител с по-големи права; и че хората, които са достатъчно силни да се изкачат до стъпалото, откъдето ще се насладят на световете, няма защо да гледат онова, което е в краката им.

 

 

5 ноември

 

Наистина съм се замислил сериозно, насочил съм се към някакви открития, непреодолима сила ме тегли към светлината, която още в детството ми озари мрака на моя нравствен живот; но как да нарека тази власт, която ми завързва ръцете, затваря ми устата и ме тегли в посока, противоположна на призванието ми? Трябва да напусна Париж, да се сбогувам с книгите в библиотеките — прекрасни огнища на светлина, да се простя с любезните и доброжелателни учени — млади гении, с които дружах. Какво ме отблъсква? Случайността или провидението? Тези думи обозначават две несъвместими идеи. Ако случайността не съществува, трябва да приемем фатализма или принудителната съгласуваност на фактите, подчинени на един общ план. Защо да се съпротивяваме? Ако човек престане да е свободен, какво става с опорите на нравствеността му? Ако пък може да гради съдбата си, ако може свободно, по свое желание да спре изпълнението на общия план, какво тогава е Бог? Защо съм дошъл на света? Започна ли да се самоизследвам, узнавам го: откривам в себе си неоползотворени възможности; но тогава защо притежавам такива огромни способности, без да мога да ги проявя? Ако изпитанието ми би могло да послужи за пример, веднага бих се съгласил с това; но аз се измъчвам тайно. И участта ми е в ръцете на провидението като съдбата на неизвестно цвете, което умира в глъбините на девствена гора, без никой да е вдъхнал уханието му и да се е възхитил на ярките му багри. Както то напразно разпръсква аромата си в самота, така и аз създавам тук, на тавана, идеи, които никой не възприема. Миналата вечер ядохме хляб и грозде с един млад лекар на име Мейро. Стояхме до прозореца в стаята ми и разговаряхме като братя по нещастие; казах му:

— Аз си отивам, вие оставате. Използувайте наблюденията ми и ги развийте!

— Не мога — отговори ми той с горчива тъга. — Не съм добре със здравето, няма да издържа напрежението и ще умра млад, изтормозен от борбата с оскъдицата.

Погледнахме небето и си стиснахме ръце. Запознахме се с него на лекциите по сравнителна анатомия в Музея по естествена история; и двамата изучавахме проблема за единството в животинския свят. За него то беше предчувствието на гения, призван да открие нов път в целините на разума, за мен — извод от една обща система. Аз се мъчех да установя реалните връзки, които могат да съществуват между човека и Бога. Нима нашата епоха не се нуждае именно от това? Без висши неоспорими истини е невъзможно да обуздаеш обществото, което се е разпуснало от критики и спорове и днес крещи: „Водете ни по път без трапове!“ Ще ме запитате, какво общо има сравнителната анатомия с един толкова важен за бъдещето на обществото въпрос? Нима убеждението, че прицелна точка на всички земни сили е човекът, не би ни подтикнало да се запитаме дали той не се превръща в сила за осъществяване на някаква цел? Нима щом всичко е свързано с човека, над него няма нищо, с което той на свой ред да е свързан? Нима ако той е завършек на неизяснените изменения, които водят до него, не следва пак той да бъде връзка между видимата и невидимата природа? Дейността на света не е абсурдна, тя има някаква цел и тази цел не може да бъде общество, построено като нашето. Между нас и небето зее страшна пропаст. При това положение ние не можем нито винаги да се наслаждаваме, нито винаги да страдаме; нима не е нужна огромна промяна, за да стигнем до рая и до ада — две понятия, които убеждават хората в съществуването на Бог? Знам, че са измислили душата, за да се измъкнат от затруднението; но някак си ми е неприятно да смятам, че Бог приема човешките подлости, нашите разочарования, нашето отвращение и нашето падение. Освен това как да повярваме, че в нас има божествена искра, щом няколко чашки ром могат да я угасят? Как да си представим, че имаме нетленни способности, които са ограничени от материята и чиято изява може да бъде скована от зрънце опиум? Как да си представим, че още чувствуваме, след като се лишим от условията за нашата чувствителност? Защо Бог ще загине, ако субстанцията получи способността да мисли? Нима одушевяването на субстанцията и нейните многобройни разновидности като резултати на инстинктите са по-мъчнообясними от резултатите на мисловната дейност? Нима присъщото на света движение не е достатъчно да докаже съществуването на Бог, та трябва да се впускаме в безсмислици — плод на нашата самомнителност? Нима за създанието, отличаващо се от другите само с по-съвършения си инстинкт, не е достатъчно да знае, че въпреки тленността след изпитанията ни очаква по-добро съществуване? Нима, след като в областта на морала всеки принцип води до абсурд или до противоречие с очевидността, не е време да потърсим основните положения, записани дълбоко в природата на нещата? Не трябва ли да преобърнем изцяло философската наука? Ние твърде малко се занимаваме с предполагаемото предхождащо ни небитие, а непрекъснато се ровим в очакващото ни небитие. Държим Бог отговорен за бъдещето, но не му искаме никаква сметка за миналото. А всъщност е еднакво важно да знаем дали имаме корени в миналото, както и на какво сме обречени в бъдеще. Били сме и деисти, и атеисти, но само в една посока. Вечен ли е светът? Сътворен ли е бил светът? Не можем да си представим нищо средно между тези две положения: едното е погрешно, другото — правилно, избирайте! Но какъвто и да е изборът ви, съществуващото в представите ни величие на Бог ще бъде принизено, което е равносилно на неговото отричане. Направете света вечен: тогава няма място за съмнения, Бог му е подчинен. Предположете, че светът е сътворен — тогава е невъзможно Бог да съществува. Може ли той да е стоял цяла вечност, без да има представа, че ще реши да сътвори света? Как така не е знаел предварително резултатите? Откъде е взел материала? Очевидно от самия себе си. Но щом светът изхожда от Бог, как да приемем злото? Ако злото е произлязло от доброто, ще стигнем до абсурда. Ако злото не съществува, какво ще стане обществото с неговите закони? Навсякъде бездни! Навсякъде пропаст за разума! Следователно науката за обществото изцяло трябва да се промени. Повярвайте ми, скъпи вуйчо, докато някой истински гений не обясни очевидното неравенство на умовете и изобщо какво е човечеството, думата „бог“ непрекъснато ще бъде уязвима, а обществото ще се намира върху подвижни пясъци. Чрез анализа на животинския свят като цяло ще бъдат разкрити различните нравствени зони, през които преминава човекът. Досега животинският свят се разглеждаше във връзка с различията, но не и във връзка с приликите; според външните органични признаци, а не според свойствата. Животинските свойства малко по малко се усъвършенствуват, следвайки законите на избора. Тези свойства съответствуват на силите, чрез които се проявяват, а тези сили по същество са материални и могат да се делят. Материални свойства? Помислете по тези две думи. Нима това не е също тъй неразрешим въпрос, както и въпросът за връзката между движението и материята — още неизследвана бездна, в която трудностите бяха по-скоро отстранени, отколкото разрешени от учението на Нютон. И най-сетне постоянното съчетание на светлината с всичко, което живее на земята, изисква ново изследване на земното кълбо. Едно и също животно е твърде различно в топлия пояс, в Индия или на Север. Под отвесните и полегати слънчеви лъчи се развиват различни и сходни природни форми, единни в основата си, но абсолютно различни като резултат. Ако сравним бенгалските и европейските пеперуди, ще се изненадаме от съществуващите различия, но още повече ще се изненадаме, ако надникнем в нравствения мир. Необходим е определен лицев ъгъл, някакво количество мозъчни гънки, за да се получат Колумб, Рафаело, Наполеон, Лаплас или Бетховен; долината без слънце създава малоумни; направете си заключенията. Защо се получават тези разлики в човека, зависещи от по-доброто или по-лошото разпределение на светлината? Огромните маси страдащи хора, малко или много активни, малко или много нахранени, малко или много живеещи сред светлина, представляват трудности, които трябва да бъдат решени, но засега свидетелствуват срещу Бог. Защо, когато сме най-радостни, винаги искаме да напуснем земята, защо всяко същество се стреми да се извиси? Движението е велика душа, чието сливане с материята е също така труднообяснимо, както и човешката мисъл. Днес науката е единна, невъзможно е да се занимаваш с политиката, без да се занимаваш с морала, а моралът е свързан с всички научни проблеми. Струва ми се, че сме в навечерието на велика човешка битка; армията е събрана; само че не виждам пълководец.

 

 

25 ноември

 

Повярвайте ми, мили вуйчо, трудно е да се откажеш без съжаление от живота, с който си свикнал; връщам се в Блоа със свито сърце. Ще умра там, отнасяйки полезни истини. Лични интереси не оскверняват съжаленията ми. Какво е славата за човека, уверен, че ще се издигне в по-висока сфера? Не изпитвам никаква любов към двете срички „Лам“ и „бер“; произнесени с уважение или небрежно над гроба ми, те няма да изменят нищо в моята отвъдземна съдба. Чувствувам се силен, изпълнен с енергия, бих могъл да стана могъщ; в мен сияе живот, който би могъл да озари цял един свят, все едно че съм затворен в някакъв минерал, както може би действително са затворени багрите, на които се любувате, по шиите на птиците от Индийския полуостров. Би трябвало да обгърнем и да притиснем целия този свят, за да го преобразим; но нима онези, които са го притискали и преобразували по този начин, не са били отначало само колела в машината? Аз бих бил премазан. Мохамед е сабята, Исус е кръстът, за мен — безвестната смърт; утре отивам в Блоа, а след няколко дни ще бъда в гроба. Знаете ли защо? Върнах се към Сведенборг, след като прочетох много трудове върху религиите и си доказах, преглеждайки всички произведения, които търпеливата Германия, Англия и Франция са публикували за шестдесет години, дълбоката истинност на младежките ми възгледи за Библията. Очевидно Сведенборг обобщава всички религии или по-скоро единствената религия на човечеството. Дори култовете да съществуват в безкрайно много форми, нито техният смисъл, нито метафизическият им строеж никога не са се променяли. В края на краищата човек винаги е имал само една религия. Шиваизмът, вишнуизмът и браминизмът — трите първи човешки култа, — развили се в Тибет, в долината на Инд и в обширните равнини на Ганг, няколко хилядолетия преди Исус Христос са завършили войните си, като са приели индуисткото Тримурти. Тримурти е нашата Троица. От тази догма са произлезли в Персия — магизмът; в Египет — африканските религии и мозаизмът; след това кабиризмът и гръко-римският политеизъм. Докато лъчите на Тримурти приспособяваха според въображението на всяка страна азиатските митове, пренесени от мъдреците, които хората са превърнали в полубогове — Митра, Бакх, Хермес, Херакъл и други, — Буда, знаменитият реформатор на трите първобитни религии, се появява в Индия и създава своето учение, което и до днес има двеста милиона повече последователи от християнството и в което са се слели могъщата воля на Христос и Конфуций. Християнството вдига своето знаме. По-късно Мохамед слива мозаизма и християнството, Библията и Евангелието в една книга — Корана, която приспособява в духа на арабите. Най-сетне Сведенборг избира от магизма, от браминизма, от будизма и от християнския мистицизъм общото, реалното и божественото от тези четири големи религии и дава, така да се каже, математическо доказателство на доктрините им. За всеки, който се потапя във водите на тези религии, чиито основатели не всякога са ни известни, е ясно, че Заратустра, Мойсей, Буда, Конфуций, Исус Христос, Сведенборг са се ръководили от едни и същи принципи и са си поставяли една и съща цел. Последният от тях — Сведенборг — ще стане може би северният Буда. Колкото и неясни и разпилени да са книгите му, в тях има елементи на грандиозна социална концепция. Теокрацията му е великолепна и единствено неговата религия може да приеме съществуването на превъзхождащ другите ум. Само той дава възможност да се докоснеш до Бог, пробужда жаждата за вяра, освобождава Божието величие от пелените, в които са го повили другите човешки култове; оставил го е там, където е, като го прави център, притеглящ многобройните създадени от него творения и същества, чиито последователни превращения представляват едно по-близко и по-естествено бъдеще от католическата вечност. Той изми Бог от упрека, който му отправят чувствителните души, упрек, че е създал вечно наказание за извършена в един миг грешка, защото в такъв метод липсват справедливост и доброта. Всеки човек иска да узнае дали го чака и друг живот и какъв е смисълът на този свят. Аз ще се осмеля да направя този опит. Той може да спаси света като кръста на Ерусалим и сабята на Мека. И кръстът, и сабята са деца на пустинята. Исус е живял тридесет и три години, знаем подробности само за девет; неизвестността е подготвила изпълнения му със слава живот. И на мен ми е нужна пустинята!

Въпреки че ми беше трудно, сметнах за свой дълг да опиша младостта на Ламбер; на тези останали в сянка дни дължа единствените щастливи часове и единствените приятни спомени от детството си. С изключение на двете години с него, през целия си живот съм имал само тревоги и неприятности. Дори когато по-късно щастието ме споходи, то винаги е било непълно. Разбира се, бях многословен; но без да проникна дълбоко в сърцето и ума на Ламбер — две думи, изразяващи непълно безкрайно разнообразните форми на неговия вътрешен живот, — би било много трудно да се разбере втората половина от интелектуалното му развитие, еднакво неизвестно както на мен, така и на света, макар неговата окултна развръзка да стана пред очите ми за няколко часа. Всички, в чиито ръце е още тази книга, ще разберат, надявам се, събитията, които ми остава да разкажа и които в известен смисъл представляват второто съществуване на този човек; и защо да не добавя — на този творец, в когото всичко беше необикновено, дори неговият край.

Когато Луи се върнал в Блоа, вуйчо му се опитал да му намери развлечения. Бедният свещеник обаче бил като прокажен в този благочестив град. Никой не желаел да приема един революционер, дал клетва пред републиката. Дружал само с няколко души с либерални, патриотични или конституционни убеждения, както се казваше тогава; ходел у тях да играе вист или бостон. В първата къща, където го представил вуйчо му, Луи срещнал една млада личност, чието положение я принуждавало да остане в този кръг, отхвърлен от висшето общество; тя обаче притежавала добро състояние, така че все пак имало вероятност да се омъжи сред местната аристокрация.

Госпожица Полин дьо Вилноа била единствена наследница на богатия си дядо, евреин на име Соломон, който противно на обичаите на своята нация на стари години се оженил за католичка. Тя му родила син, възпитан във вярата на майка си. Когато баща му умрял, младият Соломон си купил, както се казваше тогава, длъжност, даваща му право на благородническо звание, обявил земите си за баронство и приел името Дьо Вилноа. Той умрял ерген, но оставил незаконна дъщеря, на която завещал по-голямата част от богатството си и по-специално имението Вилноа. Един от чичовците му, господин Жозеф Соломон, станал настойник на сирачето. Старият евреин толкова обикнал племенницата си, че бил готов на всякакви жертви, за да я омъжи добре. Госпожица Дьо Вилноа обаче не била приета в отбраното общество, с право или без право наречено аристокрация, въпреки личното си богатство и състоянието на настойника й поради своя произход и запазилите се в провинцията предразсъдъци срещу евреите. Въпреки това господин Жозеф. Соломон твърдял, че ако не се намери местен благородник, възпитаницата му ще си избере съпруг в Париж сред перовете — либерали или монархисти; добрият настойник смятал, че ще й осигури благополучие, като постави определени условия в брачния договор. Госпожица Дьо Вилноа била тогава двадесетгодишна. Изключителната красота и пленителният й ум създавали не по-малко възможности за щастие от всичките богатства. Лицето й беше образец на истинската еврейска красота: чист овал, ведрина, непорочност, в които прозира съвършенство, от които се излъчват насладите на Изтока, неизменното му лазурно небе, щедрата му земя и приказно богатият му живот. Тя имаше красиви очи, засенени с дълги, гъсти, извити ресници. Библейска невинност озаряваше челото й. Кожата й беше матовобяла като одеждите на левитите. Стоеше обикновено мълчалива и съсредоточена, но в жестовете, във всичките й движения се прокрадваше скрито очарование, а в думите — нежна, ласкава женственост. При все това тя не притежаваше свежата розовина, нито руменината, които красят бузите на жената в нейната безгрижна възраст; кожата й беше мургава, с червеникави жилчици, всичко издаваше енергичен характер и нервна възбудимост, каквито много мъже не харесват у жената, но за други това е признак на целомъдрена чувствителност и горди страсти. Щом видял госпожица Дьо Вилноа, Ламбер открил ангела в нея. Богатството на душата му, склонността му да изпада във възторг, всичко се сляло в една безгранична любов — първата младежка любов, която всички изживяват бурно, но която при неговата изострена чувствителност, при особената му умствена нагласа и начина му на живот се развихрила с още по-голяма сила. Тази страст била бездна, в която нещастникът захвърлил всичко, бездна, в която мисълта се страхува да се спусне, след като гъвкавата и силна мисъл на Ламбер бе потънала в нея. Там всичко беше тайна, защото всичко бе станало в затворения за повечето хора мир, чиито закони за свое нещастие той може би бе открил.

Когато по-късно случайно срещнах вуйчо му, той ме отведе да видя стаята, където бе живял по онова време Ламбер. Искаше ми се да намеря поне останки от творбите му. Между разбърканите книжа, които старецът не бе докоснал поради уважението и болката, свойствени на старите хора, намерих няколко толкова нечетливи писма, че не си е струвало да бъдат предадени на госпожица Дьо Вилноа. Разбирах почерка на Ламбер, затова постепенно успях да разчета бързо нахвърляните йероглифи — плод на нетърпеливата му и трескава страст. Увлечен от чувствата, той беше писал неравно — мисълта му е била по-бърза от ръката. Сигурно е преписвал надрасканите листове, където редовете често се сливаха; а може би се е страхувал, че не се изразява достатъчно добре, и в началото по два пъти е съчинявал любовните си писма. Тъй или иначе, само благодарение на силната ми обич към паметта му и на онзи особен фанатизъм, с който се залавяме за подобни начинания, успях да проумея и да възстановя следващите пет писма. Тези листове, които благоговейно съм запазил, са единствените материални доказателства за пламенната му страст. Госпожица Дьо Вилноа сигурно е унищожила истинските писма, красноречиви свидетели на предизвиканото от нея безумие. Начинът на изразяване и многословието на първото от тях — очевидно само черновка — показваха онези колебания, онези сърдечни вълнения, онези безкрайни страхове, пробудени от желанието да се харесаме, онези объркани изрази и неясни мисли, които връхлитат младежа, съчиняващ първото си любовно писмо — писмо, за което винаги си спомняме, в което всяка фраза е плод на една мечта, всяка дума води до дълги размишления и най-необузданото чувство, подобно на великан, който се навежда да влезе в колиба, търси най-смирен израз, смалява се скромно, за да не уплаши душата на девойката. Никой антиквар не е докосвал по-почтително пергаментите си от мен, докато изучавах и възстановявах тези страници, изпълнени със страданието и радостта, святи за всеки, който е изживял подобно страдание и подобна радост.

I

Госпожице, когато прочетете това писмо, ако, разбира се, го прочетете, животът ми ще бъде във вашите ръце, защото аз ви обичам, а надеждата да бъда обичан за мен означава живот. Не зная, може би и други, говорейки ви за себе си, много пъти са си служили със същите думи, с които си служа аз сега, за да ви обрисувам какво става в душата ми; повярвайте ми, казвам ви истината, думите ми са слаби, но искрени. Може би не бива да признавам по този начин любовта си. Да, гласът на сърцето ме съветваше да чакам мълчаливо страстта ми да ви докосне и да я потисна, ако безмълвният й израз не ви се понрави; или да я изкажа още по-невинно, отколкото с думи, ако съзра благоволение в очите ви. Дълго се вслушвах в колебанията и страховете на младото сърце, но сега ви пиша, подчинявайки се на инстинкта, който изтръгва безполезни стенания от умиращите. Събрах цялата си смелост, за да преодолея гордостта, с която понасям нещастията, и да премина през издигнатите от предразсъдъците прегради между вас и мен. Трябваше да потисна много мисли, за да продължа да ви обичам въпреки богатството ви! Нима осмелявайки се да ви пиша, не рискувах да се сблъскам с презрението, с което жените често отговарят на любовното признание, приемайки го като още един комплимент? Наистина трябваше да се хвърля с всичките си сили към щастието, да се устремя към любовта, както растението се устремява към светлината, да се почувствувам безкрайно нещастен, за да победя мъките и тревогите от онези тайни размишления, когато разумът по най-различни начини ни доказва безплодността на скритите дълбоко в сърцето въжделения, а надеждата ни подтиква да се борим. Бях толкова щастлив да ви се възхищавам мълчаливо, бях така потънал в съзерцание на прекрасната ви душа, че не можех да си представя нищо повече от това да ви виждам. Не, аз не бих се осмелил да ви говоря, ако не бях чул, че ще заминете. Какво страдание ми причини една-единствена дума! Мъката ме накара да проумея силата на моето чувство към вас, а то е безгранично. Госпожице, вие никога няма да разберете, пък и аз не бих пожелал да изпитате болката, която изживях, страхувайки се да не загубя единственото щастие, разцъфващо за нас на земята, единственото щастие, което изпрати лъч светлина в мрака на моята нищета. Вчера почувствувах, че животът вече не ми принадлежи — той е ваш. На света за мен съществува само една жена, а в мен — само една мисъл. Не смея да ви кажа пред какъв избор ме поставя моята любов към вас. Понеже не желая да станете моя против волята си, не бива да ви показвам нещастието си — нима то не въздействува по-силно върху благородните души от всяка сполука? Ще премълча пред вас много неща. Да, моята представа за любовта е твърде прекрасна, за да я помрача с чужди на същността й мисли. Ако душата ми е достойна за вашата, ако животът ми е чист, сърцето ви великодушно ще почувствува това и вие ще ме разберете! На мъжа е съдено да се предложи на тази, която го е накарала да повярва в щастието; вие обаче имате право да отхвърлите дори най-истинското чувство, ако то не е в съзвучие с неясния зов на сърцето ви — знам, че е така. Ако съдбата, която ми готвите, не оправдае надеждите ми, госпожице, не ми отказвайте отзивчивостта на непорочната си душа и мъдрото си женско съчувствие. Ах, моля ви на колене, изгорете писмото ми, забравете всичко! Не се надсмивайте над благоговейното, дълбоко отпечатано в душата ми чувство, което нищо не може да заличи. Разбийте сърцето ми, но не го терзайте! Нека признанието за моята първа любов, за моята млада чиста любов, намери отзвук в младо и чисто сърце! Нека угасне в него, както молитвата угасва в лоното Господне! Аз трябва да ви благодаря: преживях чаровни часове, копнеейки да ви видя, отдавайки се на най-нежните мечти в моя живот. Не завършвайте това дълго и мимолетно блаженство с присъщата за момичетата подигравка. Задоволете се да ме оставите без отговор. Ще съумея правилно да изтълкувам мълчанието ви и вие няма да ме видите повече. Щом съм обречен винаги да вкусвам щастието и винаги да го губя, щом като прогонен ангел съхранявам чувството за небесно блаженство, но никога не мога да се освободя от скръбта, добре тогава, ще запазя и тайната на любовта си, и тайната на мъките си. Сбогом! Да, аз ви поверявам на Бог, когото ще моля за вас, дано той ви подари прекрасен живот, защото, дори прокуден от сърцето ви, където се вмъкнах крадешком, против волята ви, аз никога няма да ви напусна. Иначе каква стойност биха имали святите думи на това писмо, моята първа и може би последна молба? Ако един ден престана да мисля за вас и да ви обичам, щастлив или нещастен, няма ли да съм заслужил страданията си?

II

Вие не заминавате! Значи, съм любим! Аз, бедното, невзрачно същество! Скъпа Полин, вие не знаете силата на погледа си, на който аз повярвах, с който ми казахте, че сте ме избрали, вие, така млада и красива, в чиито нозе лежи светът. За да разберете колко съм щастлив, трябва да ви разкажа живота си. Ако бяхте ме отблъснали, за мен всичко щеше да бъде свършено. Аз изстрадах много. Да, любов моя, тази благотворна, прекрасна любов беше последният порив към щастливия живот, към който се стремеше душата ми, душа, прекършена от безполезния труд, изтерзана от страховете, принуждаващи ме да се съмнявам в себе си, разкъсвана от отчаянието, тласкащо ме често към смъртта. Не, никой на света не знае какъв ужас ми вдъхва моето съдбовно въображение. То често ме издига до небесата, а след това ме захвърля на земята от огромна височина. Избликът на вътрешна сила, редките, скрити доказателства за някакво странно ясновидство понякога ми говорят, че имам големи възможности. Тогава мислено обхващам света, извайвам го, преобразявам го, прониквам в него, разбирам го или поне си въобразявам, че го разбирам; после внезапно се пробуждам сам, около мен е дълбок мрак, толкова съм жалък; няма я озарилата ме светлина, безпомощен съм и най-вече край мен не тупти сърце, в което да се приютя! Тази зла съдба в духовния ми живот се отразява и на физическото ми съществуване. По природа съм такъв, че беззащитно се отдавам както на радостите от щастието, така и на ужасното прозрение на размишленията, което ги руши, като ги анализира. Надарен с печалната способност да виждам с еднаква яснота и препятствията, и успехите, аз съм щастлив или нещастен в зависимост от това, което ме изпълва в момента. Така, когато ви срещнах, почувствувах ангелската природа във вас, вдъхнах благодатния за пламтящата ми гръд въздух, чух в себе си онзи глас, който никога не лъже и който ми предсказваше щастлив живот; но съзирайки също така преградите, които ни деляха, за пръв път открих какво означават предразсъдъците на обществото, проумях ги в цялата им безкрайна дребнавост и препятствията ме изплашиха много повече от вдъхновяващото ме щастие; тогава настъпи ужасна реакция и възторжената ми душа се затвори в себе си, усмивката, която благодарение на вас бе разцъфнала на устните ми, се превърна в горчива гримаса и аз се помъчих да си придам хладно изражение, макар кръвта ми да кипеше, раздвижена от хиляди противоречиви чувства. И отново изпитах разяждащото усещане, с което все още не съм привикнал въпреки двадесет и трите години, изпълнени със сподавени въздишки и непризнати излияния. Разберете ме, Полин, погледът, с който ми открихте щастието, внезапно затопли живота ми и превърна грижите ми в блаженство. Сега ми се иска да бях изживял дори по-големи страдания. Любовта ми изведнъж придоби величие. В един миг душата ми се превърна в огромна, неогрявана досега от благодатно слънце страна, която вашият поглед заля с ярка светлина. Скъпо мое провидение! Вие ще бъдете всичко за мен, бедния сирак, който има един-единствен близък — вуйчо си. Ще бъдете цялото ми семейство, както вече сте единственото ми съкровище, цялата вселена. Нима вие не ми подарихте всичките земни блага с невинния си, с щедрия си, със свенливия си поглед? Да, вие ми вдъхнахте вяра, невероятна дързост. Сега съм готов на всичко. Прибрах се в Блоа отчаян. Петте години учение в Париж бяха превърнали за мен света в затвор. Усвоих изцяло науката, но не се осмелявах дори да го спомена. Славата ми се струваше измамничество, на което истински великата душа не бива да се поддава. Може би биха възприели схващанията ми, ако притежавах достатъчно дързост да се изявя чрез печата и да заговоря високо на презрените глупци. Не ми достигаше подобно безстрашие. Вървях, сломен от присъдата на тази тълпа, отчаян, че никога няма да ме изслуша. Бях и много нищожен, и много велик! Преглъщах мислите си, както другите преглъщат униженията. Бях стигнал дотам да намразя науката, обвинявайки я, че не допринася нищо за истинското щастие. Но от вчера всичко се промени в мен. Заради вас жадувам за лавровите клонки на славата и за всички победи на таланта. Искам да положа глава на коленете ви и към мен да устреми поглед целият свят, както искам да вложа в любовта си всичките си идеи, всичките си сили! Голямата известност е благо, което не може да бъде създадено от друга сила освен от гения. Е, добре, ако пожелая, аз мога да ви изплета ложе от лаврови клонки. Но ако тихите похвали на науката не ви удовлетворяват, нося в себе си меча и словото и мога бързо да поема пътя на славата и честолюбието, по който другите едва се влачат! Една дума, Полин, и аз ще стана това, което искате. Имам желязна воля и мога всичко. Аз съм любим! Нима окриленият от тази мисъл мъж не трябва да накара всички да преклонят глава пред него? Няма невъзможни неща за онзи, който желае всичко. Бъдете моята награда за успеха, и аз още утре ще изляза на арената. За да получа един поглед като този, който ми дарихте, съм готов да премина през най-дълбоките пропасти. Вие ми разкрихте какво означават чутовните подвизи на рицарите и най-невероятните приказки от „Хиляда и една нощ“. Сега вярвам дори в най-фантастичните преувеличения на любовта и в успеха на всички опити, предприети от затворниците, за да си извоюват свободата. Вие събудихте хиляди задрямали добродетели в мен: търпението, примирението, цялата сърдечна сила, цялото ми душевно могъщество. Аз живея чрез вас — каква сладостна мисъл! — за вас. Сега всичко в живота за мен има един-единствен смисъл. Разбирам всичко, дори тщеславието на богатия. Мечтая да изсипя всичките бисери на Индия в краката ви; приятно ми е да си представя как се изтягате сред най-красивите цветя или върху най-меките тъкани и цялото земно великолепие ми се струва недостойно за вас — защо не мога да ви предложа арфите на ангелите и блясъка на небесните звезди! Беден трудолюбив поет! На думи ви предлагам съкровища, които не притежавам, защото мога да ви дам само сърцето си, в което вие винаги ще властвувате. В него са всичките ми блага. Но нима вечната признателност, усмивката, която непрекъснато се мени от вечното щастие, постоянният стремеж на любовта ми да отгатне въжделенията на любещата ви душа, не са истински блага? Един небесен поглед не ни ли каза, че винаги ще се разбираме? Сега всяка вечер ще отправям молитва към Бога, молитва, пропита с мисълта за вас: „Боже, дай щастие на моята Полин!“ Но нима вие не изпълвате дните ми, както вече изпълвате сърцето ми? Прощавайте, мога да ви поверя само на Бог!

III

Полин! Кажи ми, с какво те огорчих вчера? Откажи се от тази гордост на сърцето, която те кара да търпиш тайно болката, причинена от любимото същество. Скарай ми се! От вчера някакъв неясен страх, че съм те оскърбил, изпълва с тъга сърцето ми, което тупти така сладостно и щедро благодарение на теб. Често дори най-лекият воал, спуснат между две души, може да се превърне в непроницаема стена. Няма леки простъпки в любовта! Щом сте завладени от това прекрасно чувство, не е възможно да не изживеете всичките му страдания, затова трябва винаги да се грижим да не ви огорчаваме с неразумни думи. И така, моя скъпа любов, сигурно аз съм виновен, ако изобщо някой има вина. Не съм толкова самомнителен да си въобразявам, че мога да разбера женското сърце в цялата дълбочина на нежността му, в цялата прелест на предаността, но винаги ще се опитвам да отгатвам цената на сърдечните тайни, които ти би пожелала да ми разкриеш. Говори, отговори ми бързо! Ужасна е тъгата, в която ни потопява усещането за някаква грешка, тя обгръща живота ни и ни кара да се съмняваме във всичко. Днес през цялата сутрин седях край пътя, загледан в кулите на Вилноа, без да смея да се приближа до нашия жив плет. Ако знаеш какво ставаше в душата ми! Какви тъжни призраци преминаха пред мен под сивото небе, чиято студенина още повече разваляше и без това мрачното ми настроение! Гнетяха ме злокобни предчувствия. Обзе ме страх, че няма да те направя щастлива. Трябва да ти кажа всичко, скъпа Полин. Има мигове, когато духът, който ме озарява, сякаш ме напуска. Като че ли губя силата си. Тогава всичко ми тежи, всяка фибра от тялото ми бездействува, чувствата ми стават вяли, погледът ми отслабва, езикът ми занемява, въображението ми угасва, желанията ми умират, поддържа ме само физическата сила. Тогава дори да си до мен в разцвета на красотата си, дори да ми подариш най-прекрасните си усмивки и най-нежните си думи, злата сила ще се възправи и ще ме заслепи и най-пленителната мелодия ще се превърне в безразборни звуци. В такива мигове — или може би така ми се струва — в мен се надига непонятна разсъдливост, която ме кара да виждам дори в истинските съкровища бездната на небитието. Този неумолим демон окосява всички цветя, осмива и най-нежните чувства, като ми казва: „Добре де, а после?“ Той обезценява най-прекрасното творение, разкривайки ми замисъла му, смъквайки покривалото от механизма на нещата, пречейки ми да открия хармонията в завършената работа. В страшните мигове, когато злият ангел ме завладява цял, когато божествената светлина помръква в душата ми, без да знам защо, аз стоя тъжен и страдам, и ми се иска да съм глухоням, пожелавам си смъртта, защото виждам в нея покой. Тези часове на съмнение и безпокойство са може би необходими; ако не друго, поне ме учат да не се възгордявам след поривите, извисили ме до небесата, откъдето с пълни шепи черпя идеи; защото винаги, след като дълго съм се реял в безкрайните простори на разума, след много светли размишления се свличам обезсилен и уморен в преддверието на ада. В такива моменти, ангел мой, всяка жена ще се усъмни в нежността ми или поне би могла да се усъмни в нея. Понякога капризна, неразположена и тъжна, любимата ще поиска безброй ласки и нежна прозорливост, а няма да получи от мен дори утешителен поглед! Полин, аз се срамувам да ти призная, че тогава бих заплакал с теб, но нищо не би могло да предизвика усмивката ми. А жената намира в любовта сила да премълчи грижите си! Заради детето си, както и заради любимия си, тя може да се смее дори когато страда. Нима аз бих могъл заради теб, Полин, да проявя подобна възвишена отзивчивост? От вчера се съмнявам в себе си. След като съм те огорчил веднъж, след като не съм те разбрал, вече тръпна да не би демонът в мен да ме запокити извън пределите на нашата благодатна атмосфера. Ами ако тези ужасни мигове зачестят, ако въпреки безграничната си любов не съумея да изкупя мрачните часове на живота си, ако съм обречен да остана такъв, какъвто съм?… Съдбоносни въпроси! Могъществото е пагубен дар, ако онова, което чувствувам в себе си, е могъщество. Полин, отдели се от мен, остави ме! Предпочитам всички житейски мъки пред мисълта да те направя нещастна. А може би демонът така силно е обсебил душата ми, защото не са го прогонили нежни бели ръце. Никога не съм изпитвал целебното въздействие на женската утеха и не знам дали в сърцето ми няма да се пробудят нови сили, ако в тези мигове на умора любовта размаха над главата ми крилете си. Може би жестоките пристъпи на скръб са последица от моята самота, от горестта на изоставената душа, която стене и заплаща съкровищата си с непозната болка. За дребните радости — дребни скърби, за голямото щастие — непоносимо страдание. Каква съдба! Ако това е вярно, не трябва ли да треперим от свръхестественото си щастие? Ако природата искаше от нас истинската стойност на нещата, които ни дава, в каква бездна бихме се озовали? Ах, най-щедро споделена е любовта на онези, които умират заедно в разцвета на младостта и любовта! Колко тъжно! Дали не ме измъчва предчувствие за печално бъдеще? Аз се вглеждам в себе си и се питам: бих ли могъл да ти причиня и най-малката грижа? Може би те обичам егоистично? Може би ще стоваря на плещите ти тежест, по-голяма от радостта, че те обичам нежно? Ако в мен се прояви онази непреодолима сила, на която се подчинявам, ако проклинам, когато ти скръстваш молитвено ръце, ако печална мисъл ме угнетява, когато бих желал да коленича пред теб и да те галя като дете, нима няма да ревнуваш от обсебилия ме странен и взискателен дух? Разбираш ли, скъпа моя, страхувам се, че няма да ти принадлежа изцяло, защото охотно бих се отказал от всички скиптри, от всички лаврови клонки на света, за да мисля вечно за теб, за да се превърне нашата пленителна любов в прекрасен живот и прекрасна поема; за да й отдам душата си, всичките си сили и да искам от всеки час радостите, които той ни дължи! Но ето че любовните спомени ме връхлитат на рояк, а тъжните облаци се разпръсват. Прощавай. Оставям те, за да ти принадлежа още по-пълно. Скъпа моя любов, чакам само една дума, един ред, за да върнеш покоя на сърцето ми. Толкова искам да знам, дали огорчих с нещо моята Полин, или изражението на лицето ти ме е излъгало? След щастливите часове не бих искал да се упреквам, че съм дошъл при теб без сияеща от любов усмивка, без ласкава дума. Да огорчиш жената, която обичаш! За мен това е престъпление, Полин! Кажи ми истината, не искам великодушни лъжи, но не бъди жестока в опрощението.

ОТКЪС

Може ли да се смята за щастие такава всепоглъщаща привързаност? Да, защото годините на страдание не са отплата за един час любов. Вчера твоята може би мнима тъга се промъкна в душата ми бързо като падаща сянка. Тъжна ли беше, измъчваше ли се? Аз се измъчих. Откъде идваше тази печал? Пиши ми бързо. Защо сам не се досетих за нея? Значи, още не мислим едновременно? На две, както и на хиляда левги далеч от теб би трябвало да усетя мъките ти, твоята болка. Няма да повярвам в любовта си, докато животът ми не се слее с твоя в един живот, в едно сърце, в една мисъл. Аз трябва да бъда там, където си ти, да виждам това, което виждаш ти, да чувствувам това, което чувствуваш ти, и да те следвам с мисълта си. Нима пръв не усетих, че колата ти се е обърнала, че си се ударила? Този ден те виждах дори след като се разделихме. Когато вуйчо ме запита защо съм пребледнял, отговорих му: „Госпожица Дьо Вилноа току-що падна!“ Защо вчера не успях да прочета какво става в душата ти? Може би си искала да скриеш причината за скръбта си? Аз обаче се досетих, че се опитваш, макар и несполучливо, да направиш нещо за мен, да умилостивиш ужасния Соломон, който ме вледенява. Този човек не е замесен от същото тесто като нас. Защо искаш нашето щастие, което не прилича на никое друго, да се подчинява на законите на обществото? Твърде силно обичам вечната ти свенливост, набожността ти, твоите суеверия и съм готов да удовлетворя и най-малката ти прищявка. Всичко, което правиш ти, трябва да бъде прекрасно; няма нищо по-чисто от мисълта ти, както няма нищо по-прекрасно от лицето ти, в което се отразява божествената ти душа. Ще чакам писмото ти, за да уловя сладостния миг, който ще ми подариш. Ах, ако знаеш как тръпна, загледан в куличките на вашето имение, окъпани от лъчите на луната, нашата приятелка, нашата единствена довереница!

IV

Сбогом, слава, сбогом, бъдеще, сбогом, мечтан живот! Сега, любима моя, за мен славата означава да ти принадлежа, да бъда достоен за теб; цялото ми бъдеще е в надеждата да те видя, а какво е животът? Нима животът не е да стоя на колене пред теб, да заспивам под погледа ти, да вдъхвам с пълни гърди небесния въздух, с който ти ме обкръжи? Всичките ми сили, всичките ми мисли трябва да принадлежат на теб, която ми каза опияняващите думи: „Искам да изживея болките ти!“ Нима ако отдам часовете си на науката, идеите си на света, поезията — на поетите, няма да похитя радостите от любовта, миговете от щастието, чувствата — от божествената ти душа? Не, не, скъпа моя, живот мой, искам да запазя всичко за теб, искам да ти поднеса всички цветя на душата си. Нима сред земните съкровища и сред творенията на човешкия разум може да се намери достатъчно прекрасен, достатъчно великолепен дар, достоен за щедрото ти, непорочно сърце, с което понякога се осмелявам да слея сърцето си? Да, понякога аз дръзвам да си въобразя, че умея да обичам, както обичаш ти. Но това не е възможно, ти си жена-ангел — чувствата ти винаги ще бъдат изпълнени с повече чар, гласът ти — с повече мелодичност, усмивката ти — с по-голямо обаяние, погледите ти — с повече чистота от моите. Да, остави ме да си мисля, че си същество от свят, по-възвишен от света, в който живея аз; тогава ще можеш да се гордееш, че си слязла в него, а аз — че съм те заслужил, и няма да съжаляваш, задето си дошла при мен, злочестия бедняк. Да, ако най-прекрасното убежище за жената е изцяло принадлежащото й сърце, ти винаги ще властвуваш в моето сърце. Нито една мисъл, нито една постъпка никога няма да помрачат това сърце, то ще бъде скъпо светилище, докато ти желаеш да господствуваш в него; а нима няма да останеш там завинаги? Не ми ли каза ти пленителните думи: Сега и завинаги! Et nunc et semperl^[33] Написах под портрета ти тези ритуални слова, достойни за теб, както са достойни за Бог. Те остават сега и завинаги, както и моята любов. Не, не, аз никога няма да изчерпя онова, което е огромно, безкрайно, безгранично, а такова е чувството ми към теб — разбрах колко то е неизмеримо, както разбираме колко необхватно е пространството само по някоя малка част от него. И така, аз изживях неизразими наслади, изпълнени със сластни размисли часове, припомняйки си някой твой жест или по-особено изречена дума. Щом възпоминанието за един изпълнен с внимание и задушевност час предизвиква радостните ми сълзи, разнежва ме, прониква в душата ми и се превръща в непресъхващ извор на щастие, значи, ще ме връхлетят и спомени, под чиято тежест ще се превия. Да обичаш, означава да живееш като ангел! Струва ми се, че удоволствието да те виждам никога няма да се изчерпи. Това най-скромно от всички удоволствия, за което никога не достига време, ми разкри какво е вечното съзерцание, на което се отдават ангелите и възвисените до Бога духове — то е напълно естествено, щом излъчва толкова щедра на нови чувства светлина като сиянието на очите ти, на умното ти чело, на красивото ти лице, небесно отражение на душата ти — душата, това наше второ „аз“, чисто и нетленно, което прави любовта ни безсмъртна. Бих искал да съществува друг език, а не този, на който ти говоря, за да ти опиша постоянно възкръсващите наслади на моята любов; но ако вече съществува език, който сме създали, ако погледите ни са като оживели слова, не е ли достатъчно да се видим, за да произнасяме с очи такива животворни и проникновени, избликнали от сърцата ни въпроси и отговори като например думите, които ми каза онази вечер: „Моля ви, замълчете!“ в момент, когато не говорех нищо. Спомняш ли си, скъпа моя, мой живот? Нима не съм принуден да използувам твърде слаби човешки слова, за да изразявам божествени чувства, когато съм далеч от теб, в мрака на раздялата? Думите все пак показват оставените от тях бразди в душата ми, както думата „бог“ несъвършено изразява представата ни за тайнственото начало на началата. Освен това въпреки знанията ми и безкрайните възможности на езика никога не съм намирал такива изрази, които да ти обрисуват сладостната прегръдка, чрез която животът ми се разтваря в твоя живот, когато мисля за теб. И с какви думи да завърша писмото си, след като дори когато престана да ти пиша, аз не те напускам? Какво е разлъката, ако не смърт? Но нима смъртта е разлъка? Нима тогава душата ми няма да се слее още по-пълно с душата ти? Ах, моя вечна мисъл! Преди ти предложих на колене сърцето и живота си; сега нима мога да намеря в душата си нови цветя на чувствата, които вече да не съм ти поднесъл? Не би ли означавало това да ти подарявам част от богатство, което ти вече притежаваш изцяло? Не си ли ти моето бъдеще? Колко съжалявам за миналото! Бих искал да ти дам всичките години, които вече не ни принадлежат, за да властвуваш над тях, както властвуваш над настоящия ми живот. Но какъв смисъл е имало моето съществуване през времето, когато не съм те познавал? То не би представлявало нищо, ако тогава не бях така нещастен.

ОТКЪС

Любима моя, ангел мой, каква пленителна вечер прекарахме снощи! Какви богатства крие твоето скъпо сърце! Значи, и твоята любов е неизчерпаема като моята. Всяка дума ми носеше нови радости, а всеки поглед им придаваше още по-голяма дълбочина. Ведрото ти изражение откриваше безграничен кръгозор за мислите ни. Да, всичко беше безкрайно като небето и обаятелно като неговия лазур. Очарованието на обожаемото ти лице се повтаряше по не знам какъв вълшебен начин в грациозните ти движения, дори и в най-малкия ти жест. Вече знаех, че ти си самото обаяние и самата любов, но нямах представа колко многолик е твоят чар. Всичко се съюзяваше, за да извика в мен сластни копнежи, да ме подтикне да моля за първите милости, които жената винаги отказва на любимия си, за да го накара той сам да ги завладее. Но не, скъпа, единствена моя, ти никога няма да узнаеш предварително какво би могла да дадеш на любовта ми и какво ще й дадеш занапред може би дори без да искаш! Ти си правдива, затова се покорявай само на сърцето си. Както ласкавият ти глас се слива и е в нежно съзвучие с чистия въздух и спокойните небеса! Ни птича песен, ни полъх; самотата и ние! Неподвижните листа не потрепваха дори във възхитителните багри на залеза, където са съчетани сянка и светлина. Ти почувствува тази небесна поезия, ти, в която са обединени толкова разнообразни чувства, ти, която толкова често отправяше поглед към небето, за да не ми отговориш! Ти, горда и засмяна, скромна и властолюбива, изцяло отдаваща се в душата и в мислите, си и изплъзваща се дори от най-свенливата ласка! Мили превземки на сърцето! Тези пленителни, по детински колебливо изречени думи, които не бяха нито обещания, нито признания, но даваха на любовта прекрасни надежди без страхове и без терзания, още звънят в ушите ми, още се въртят и лудуват. Какъв невинен спомен за цял живот! Какъв буен растеж на всички цветя, покълнали дълбоко в душата, които и най-нищожната дреболия може да покоси, но сега всичко им вдъхва живот и ги оплодотворява! Любима моя, нали винаги ще бъде така? Припомняйки си сутринта живителните и свежи нежни чувства, които напират в мен, усещам в този момент как душата ми се изпълва с щастие, което ми показва, че истинската любов е океан от вечни и винаги нови чувства, в който се впускаме с все по-нарастваща сладост. Всеки ден, всяка дума, всяка ласка, всеки поглед трябва да добавят своята дан към отминалата радост. Да, възвисените сърца, които не знаят какво е забрава, трябва да усещат при всяко туптене всичките изживени и обещани им от бъдещето блаженства. Ето за какво мечтаех преди, а днес то вече е осъществена мечта. Нима не срещнах на тази земя ангел, който ме накара да позная всички радости, за да ме възнагради за всички изживени болки? Небесен ангел, приеми вместо поздрав моята целувка.

Изпращам ти този химн, излял се от сърцето ми — дължа ти го; той твърде непълно ще ти обрисува моята благодарност и утринните молитви, които сърцето ми всеки ден отправя към тази, която ми откри цялото евангелие на сърцето с божествената дума: „Вярвайте!“

V

Любов моя, нима вече няма пречки I Ще бъдем свободни, заедно всеки ден, всеки час, всеки миг, винаги. Ще бъдем щастливи цял живот, непрестанно, а не скришом, само в редки мигове! Нима е истина! Нашите тъй чисти и тъй дълбоки чувства ще преминат в хилядите пленителни ласки, за които съм мечтал. Ще видя крачето ти, когато се събуваш, ще бъдеш цялата моя! Това щастие ме убива, смазва ме. Главата ми не издържа, ще се пръсне под напора на мислите. Плача и се смея, обезумявам. Всяко удоволствие е като пламтяща стрела, пронизва ме и ме обгаря! Във въображението ми ти се появяваш пред възхитените ми смаяни очи в многобройни странни образи, предизвикани от страстта. Най-сетне целият ни живот е там, пред мен, с буйните си потоци, с часовете за отдих, с радостите; той кипи, разстила се, заспива; а после се събужда млад и свеж. Виждам как двамата вървим един до друг, заедно, живеем с една и съща мисъл, сърцата ни бият едно за друго, ние се разбираме, слушаме се, както ехото подема и повтаря звуците през простора! Можем ли да живеем дълго, поглъщайки жадно всеки миг живота си? Няма ли да умрем при първата прегръдка? И каква ще бъде тя, щом душите ни вече се сляха в онази нежна вечерна целувка, която ни отне силите; мимолетна целувка — развръзка на всичките ни желания, безсилна пратеница на молитвите, изтръгнали се от душата ми в часовете на раздяла и спотаени дълбоко в сърцето ми като угризения на съвестта? Значи, аз, който се криех в храстите, за да чуя шума от стъпките ти, когато се връщаше в замъка, ще мога да ти се възхищавам на воля, гледайки те как вършиш нещо, смееш се, шегуваш се, разговаряш, суетиш се. Безкрайна радост! Ти не можеш да си представиш какво блаженство е да те виждам как сновеш напред-назад: само мъж може да изживее такива дълбоки чувства. Всяко твое движение ми създава насладата, която изпитва майката, като гледа как детето й весело играе или спи. Обичам те с цялата човешка обич, събрана на едно място. Очарованието и от най-незначителния ти жест е винаги ново за мен. Струва ми се, че мога по цели нощи да вдъхвам диханието ти, иска ми се да се промъкна във всичко, което правиш, да слея мислите си с твоите мисли, да бъдем едно с теб. И най-сетне вече няма да те напускам! Никакво човешко чувство няма да смущава любовта ни, безкрайна в превращенията си и чиста като всичко единно; нашата любов, необхватна като морето, необхватна като небето! Ти си моя! Цялата си моя! Ще мога да се вглеждам дълбоко в очите ти и да откривам в тях скъпата за мен душа, която ту се крие, ту се появява, и ще отгатвам желанията ти! Любима моя, послушай това, което не се осмелявах да ти кажа досега, но днес мога да ти го призная. Душата ми беше изпълнена с някаква непонятна стеснителност, която ми пречеше да изразя напълно чувствата си и аз все се опитвах да им придам мисловна форма. Сега вече ще мога да оголя сърцето си, да ти разкажа за пламенните си мечти, да ти покажа кипящите си от тщеславие сетива, раздразнени от самотата, в която живея, вечно пламтящи поради очакваното щастие и разбудени от теб, от чаровната ти външност, от пленителните ти обноски! Но нима мога да изразя как жадувам за непознатите блаженства, дарени от притежанието на любимата жена и в които две тясно свързани от любовта души са длъжни да излеят цялата сила на неудържимото единение! Знай, скъпа Полин, стоял съм по цели часове вцепенен под напора на страстните желания, тръпнещ от усещането за ласка, сякаш съм попаднал в бездънна пропаст. В такива мигове целият ми живот, мислите ми, силите ми се стопяват, съединяват се в нещо, което наричам желание, защото ми липсват думи да назова подобно неописуемо безумие! Сега мога да ти призная, че в деня, когато отказах да поема тъй мило подадената ти ръка — тъжно благоразумие, което те накара да се усъмниш в любовта ми, — бях обзет от един от онези пристъпи на безумие, когато мъжът е готов да извърши убийство, за да завладее жената. Да, ако бях почувствувал така силно пленителното ръкостискане, както звучеше в сърцето ми гласът ти, не знам докъде би могъл да ме отведе вихърът на желанията. Но аз мога да мълча и силно да страдам. Защо да говоря за болките си, след като съзерцанията ми скоро ще станат действителност? Значи, сега целият ни живот ще се превърне в ласка! Скъпа моя, любима, в черните ти коси проблясваха такива светлинки, че бях готов да стоя по цели часове загледан със сълзи в очите в скъпия ти лик, ако ти не ми казваше, извръщайки се: „Стига, срам ме е!“ Утре всички ще узнаят за нашата любов! Ах, Полин, сърцето ми се свива, като си помисля за погледите, за любопитството, на което ще бъдем изложени. Да отидем във Вилноа, да останем там далеч от всичко. Бих искал нито едно човешко създание да не е влизало в светилището, където ще станеш моя; бих искал също то да не съществува след нас, да бъде разрушено. Да, бих искал да скрия от целия свят щастието, което само ние можем да разберем, да почувствуваме и което е толкова неизмеримо, че се хвърлям в него, за да умра — то е бездна. Не се плаши от сълзите, с които е напоено писмото ми, това са радостни сълзи. Единствено мое щастие, никога вече няма да се разделим!

През 1823 година пътувах с дилижанса от Париж за Турен. В Мер кочияшът взе някакъв пътник за Блоа. Настанявайки го в тази част на колата, където бях аз, той му каза шеговито:

— Тук няма кой да ви безпокои, господин Льофевр!

Действително бях сам. Като чух името на пътника и видях побелелия, около осемдесетгодишен старец, естествено веднага си помислих за вуйчото на Ламбер. След няколко заобиколни въпроса разбрах, че не се лъжа. Добрият старец току-що бе привършил гроздобера в Мер и се връщаше в Блоа. Начаса го запитах за моя любим училищен приятел. Още при първия ми въпрос лицето на стария ораторианец, и без това сериозно и сурово като лицето на преживял много беди войник, помръкна и потъмня; бръчките по челото му станаха още по-дълбоки; той стисна устни, погледна ме изкосо и запита:

— Виждали ли сте го, след като завършихте колежа?

— Право да си кажа, не — отговорих. — Но ние и двамата сме еднакво виновни, че сме се забравили. Нали знаете, като напуснат училищната скамейка, младите хора се увличат по приключения и силни усещания и трябва да се срещнат отново, за да разберат колко много се обичат още. И все пак понякога ни връхлитат младежки спомени и е невъзможно да се забравим напълно, особено когато двама души са били толкова близки приятели, колкото бяхме Ламбер и аз. Наричаха ни Поета и Питагор!

Казах му името си, но като го чу, добрият човек още повече помръкна.

— Тогава вие не знаете какво е станало с него — каза той. — Нещастният ми племенник трябваше да се ожени за едно богато момиче от Блоа, но полудя в навечерието на сватбата си.

— Ламбер полудял! — като зашеметен възкликнах аз. — Как така? Никога досега не съм срещал човек с по-богата памет, с по-добре организирана мисъл, с по-прозорлива разсъдливост! Прекрасен талант, може би малко по-силно увлечен по мистичността; с най-чудесното сърце на света! Значи, с него се е случило нещо необикновено!

— Виждам, че го познавате добре — каза старецът. От Мер до Блоа говорихме за моя злочест приятел, с много отклонения, разбира се, защото исках да узная някои подробности, които вече изложих, подреждайки ги, за да бъдат по-интересни. Разказах на вуйчото за нашите тайни изследвания и с какво всъщност се е занимавал племенникът му; после пък старецът ми разказа какво се е случило в живота на Ламбер през времето, откакто се бяхме разделили. Според господин Льофевр у Ламбер се бяха появили признаци на лудост още преди сватбата му; тези симптоми обаче ми се сториха напълно естествени за всеки страстно влюбен и напълно обясними, като узнах колко силна е била любовта му към госпожица Дьо Вилноа. В провинцията, където рядко се зараждат идеи, човек като Луи, изпълнен с нови мисли и във властта на едно учение, нямаше как да не мине поне за чудак. Езикът му сигурно е предизвиквал изненада, още повече че е приказвал рядко. Той казваше: „Този човек не е от моето тесто“ в случаи, когато другите биха казали: „С този човек не можем да мелим заедно.“ Всеки талантлив човек има особени изрази. Колкото по-голям гений, толкова повече чудатости проявява и те определят различните степени на оригиналността. В провинцията оригиналният човек минава за полубезумен. Първите думи на господин Льофевр ме накараха да се усъмня в лудостта на моя приятел. Слушах критично настроен разказа му. Най-тежката случка станала няколко дни преди сватбата на двамата влюбени. Луи получил ясно изразени каталептични пристъпи. Останал петдесет и девет часа неподвижен, с втренчен поглед, без да яде и да говори; в такова нервно състояние изпадат някои хора, когато са в плен на силни страсти; рядко явление, но добре известно на лекарите. Необикновеното беше, че дотогава Луи никога не бе имал пристъпи на тази болест, макар състоянията му на екстаз и същността на идеите му да го предразполагаха към нея. Външната и вътрешната му структура обаче бяха толкова съвършени, че биха могли да издържат дори ако злоупотреби със силите си. Екзалтацията, до която бе достигнал в очакване на най-голямата физическа наслада, подсилена от телесното целомъдрие и душевната сила, сигурно е дала тласък на тази криза, на която нито причината, нито последиците са известни. Случайно запазените писма впрочем много добре показват прехода от чистия идеализъм, в който е живял, към най-изострената чувственост.

Навремето ние бяхме окачествили като възхитително това явление на човешката природа, в което Ламбер виждаше случайното разделяне на нашите две същности и признаците на пълното изчезване на вътрешното същество, използуващо своите непознати свойства под въздействието на някаква още неизследвана причина. Тази болест — пропаст, дълбока като съня — се свързваше с редицата доказателства, които Ламбер беше дал в своя „Трактат за волята“. Щом господин Льофевр ми каза за първия пристъп на Луи, аз си спомних за един наш разговор на тази тема, след прочита на някаква медицинска книга.

— Може би дълбокото размишление, прекрасният екстаз — беше казал в заключение той — са начало на каталепсия.

В деня, когато изрази накратко тази мисъл, той беше се опитал да свърже помежду им нравствените процеси с веригата на взаимодействията, следвайки стъпка по стъпка всички действия на разума, като се започне с най-простите, чисто животински инстинктивни реакции, които са достатъчни на много създания и преди всичко на някои хора, изразходващи всичките си сили в чисто механична работа; а после, тръгвайки от многообразието на мислите и минавайки през сравнението, разсъждението и съзерцанието, най-сетне бе достигнал до екстаза и каталепсията. Разбира се, като бе набелязал така различните степени на вътрешните сили на човека, Ламбер с цялата наивност на младостта бе повярвал, че е направил план за чудесна книга. Спомням си, че поради една от онези съдбоносни случайности, които ни карат да вярваме в предопределението, изчетохме великия „Мартиролог“^[34], който съдържа най-любопитни факти за пълното надмогване на телесния живот, достъпно за човека, когато духовните му сили достигнат до пароксизъм. Размишлявайки за последиците от фанатизма, Ламбер стигна до мисълта, че съвкупността от представи, наричани от нас чувства, биха могли да бъдат материален изблик на някакъв флуид, произвеждан повече или по-малко изобилно от хората в зависимост от начина, по който органите им поглъщат съзидателните субстанции на заобикалящата ги среда. Ние силно се увлякохме по каталепсията и се стремяхме да понасяме болката, мислейки за друго, със същата пламенност, която децата влагат в заниманията си. Изтощавахме се много, като правехме заедно опити, подобни на изпадащите в конвулсии вярващи в миналия век — религиозен фанатизъм, който някой ден сигурно ще послужи на човешката наука. Стъпвах върху корема на Ламбер и оставах така няколко минути, без той да изпитва и най-малка болка; въпреки тези безумни опити обаче не получавахме пристъпи на каталепсия. Стори ми се необходимо да направя това отстъпление, за да обясня първите си съмнения, които господин Льофевр напълно разся.

— Когато припадъкът премина — каза ми той, — племенникът ми изпадна в дълбоко униние, в меланхолия, която нищо не можеше да разпръсне. Внуши си, че е безсилен. Грижех се за него внимателно като майка и за щастие успях да го спра точно когато се готвеше сам да си направи операцията, на която Ориген^[35] приписва дарбите си. Веднага го заведох в Париж, за да го поверя на грижите на господин Ескирол^[36]. Почти през цялото време на пътуването Луи беше в полусън и не ме познаваше. В Париж лекарите го обявиха за неизлечимо болен и единодушно посъветваха да го оставим в пълна самота, да се стараем да не нарушаваме необходимата за малко вероятното му оздравяване тишина и да го настаним в прохладна и винаги полутъмна стая. Госпожица Дьо Вилноа, от която бях скрил състоянието на Луи — добави той, премигвайки — и чиято сватба вече се смяташе за осуетена, пристигна в Париж и узна решението на лекарите. Тя веднага пожела да види племенника ми, който почти не я позна; после реши, както се случва с прекрасните души, да му посвети живота си, грижейки се за оздравяването му. „Нали щях да бъда длъжна да го направя, ако ми беше мъж — каза тя. — Защо да не съм длъжна да го направя за любимия си?“ И го отведе във Вилноа, където живеят от две години.

Вместо да продължа пътуването си, останах в Блоа с намерението да видя Луи. Добрият стар Льофевр не ми позволи да отседна другаде, а ме отведе в дома си; там ми показа стаята на племенника си, книгите му, вещите му. При вида на всеки предмет от гърдите на стареца се изтръгваха тъжни въздишки, които издаваха надеждите, събудени от преждевременно проявилите се дарби на Ламбер, и ужасната мъка от непоправимата загуба.

— Този млад човек знаеше всичко, господине — говореше той, поставяйки на една маса тома с произведенията на Спиноза. — Как е възможно да бъде помрачен такъв блестящ ум?

— А не бихме ли могли да приемем, господине — отговорих му, — че това е последица от прекалено силната му природа? Ако той действително е в плен на тази още неизследвана в различните й проявления криза, наречена „безумие“, изкушавам се да припиша причината за това на неговата страст. Занятията му, начинът му на живот бяха довели силите и способностите му до такова напрежение, че той не би могъл да издържи повече и най-леката възбуда; любовта би могла да ги сломи или да ги извиси до нов израз, който ние тълкуваме погрешно поради неразбиране. И най-сетне той може би е съзрял в насладите на брака пречка за усъвършенствуване на вътрешните си сетива и на своя полет през духовните светове.

— Ах, господине — отговори ми старецът, след като внимателно ме изслуша, — несъмнено разсъждението ви е много логично, но дори да приема тази тъжна истина, нима ще мога да се утеша за загубата на племенника си?

Вуйчото на Ламбер беше от хората, които живеят само със сърце.

На другия ден отидох във Вилноа. Старецът ме придружи до края на Блоа. Когато се озовахме на пътя към Вилноа, той се спря и ми каза:

— Нали разбирате, няма да дойда с вас. Не забравяйте какво ви казах. Не показвайте в присъствието на госпожица Вилноа, че смятате Луи за луд.

Той не помръдна от мястото, където се разделихме, загледан в мен, докато ме изгуби от погледа си.

Вървях към Вилноа обзет от силно вълнение. Замислях се все по-дълбоко с всяка измината крачка по пътя, който Луи толкова пъти е извървявал със сърце, изпълнено с надежда, с душа, въодушевена от любовни копнежи. Храстите, дърветата, извивките на този лъкатушен път, издълбан от малки урви по края, придобиваха необикновено значение за мен. Исках да открия преживяванията и мислите на моя злочест приятел. Несъмнено вечерните разговори край падинката, където е идвала да се срещне с него любимата му, са открили на госпожица Вилноа тайните на тази тъй благородна и богата душа, както навремето ги бях открил аз. Но освен почти благоговейното чувство, което ме водеше, повече от всичко ме занимаваше и будеше любопитството ми един факт — удивителната вяра на госпожица Дьо Вилноа, за която бе ми споменал добрият старец; дали тя с течение на времето не бе се заразила от лудостта на любимия си, или така дълбоко е била проникнала в душата му, че е разбирала всичките му мисли, дори най-обърканите? Лутах се в тази удивителна загадка на чувството, което надхвърляше най-прекрасното любовно вдъхновение, най-прекрасната преданост. Да умреш за другия, е почти обикновена жертва. Да живееш, вярна на единствената си любов, е героизъм, направил безсмъртна госпожица Дюпюи. Наполеон Велики и лорд Байрон са имали приемници в любовта, докато вдовицата на Болингбрук е достойна за възхищение; но ако госпожица Дюпюи е живяла със спомените от дългогодишното си щастие, госпожица Дьо Вилноа, познала само първите трепети на любовта, беше за мен образец на преданост в най-широкия смисъл на думата. Почти обзета от безумие, тя беше се извисила, разбирайки и тълкувайки безумието, като добавяше към красотата на великодушното си сърце истински образец на страстта, достоен за изследване. Когато съзрях високите кулички на замъка, при вида на които толкова често бе тръпнал горкият Ламбер, сърцето ми силно затуптя. Аз се приобщих, така да се каже, към живота му, към положението му, като си припомних всички събития от нашата младост. Най-сетне стигнах до един голям безлюден двор и влязох в преддверието на замъка, без да срещна никого. При шума от стъпките ми се появи възрастна жена, на която дадох писмото, написано от господин Льофевр до госпожица Дьо Вилноа. Скоро същата жена се върна и ме въведе в ниска стая с под от черни и бели мраморни плочки и със спуснати щори; в дъното на стаята видях неясно Луи Ламбер.

— Заповядайте, седнете, господине — чух да ме кани един нежен, грабващ сърцето глас.

Госпожица Дьо Вилноа беше се появила до мен, без да я забележа, и ми бе донесла безшумно стол, на който не седнах веднага. Беше толкова тъмно, че в първия момент госпожица Дьо Вилноа и Луи ми се видяха като две черни неясни фигури, открояващи се в сумрака. Седнах, в плен на чувството, което почти неволно ни обзема под мрачните църковни сводове. Заслепените ми от слънцето очи постепенно привикваха към тази изкуствена нощ.

— Господинът е твой приятел от колежа — каза му тя.

Ламбер не отговори. Най-сетне го видях — една от тези гледки, които завинаги се врязват в паметта ни. Той стоеше прав, облакътен на дървена преградка, така че сякаш бе превил гръб под тежестта на наведената си глава. Дългите като на жена коси падаха на раменете и обрамчваха лицето, което му придаваше прилика с бюстовете на великите личности от епохата на Луи XIV. Лицето му беше съвсем бяло. По навик търкаше неспирно и машинално единия си крак в другия и звукът от постоянния допир на костите беше ужасен. До него на една дъска имаше пухкава постеля.

— Той много рядко си ляга — каза госпожица Дьо Вилноа, — макар всеки път да спи по няколко дни.

Луи стоеше прав, както го виждах, ден и нощ, втренчил поглед в една точка, без да спуска или да вдига клепачи. След като попитах госпожица Дьо Вилноа дали ако усиля светлината, няма да навредя на Ламбер и получих съгласието й, открехнах леко щорите и видях изражението на моя приятел. Уви! Лицето му беше сбръчкано, косите — побелели, нямаше светлина в очите му, станали стъклени като очите на слепец. Чертите му бяха обтегнати в конвулсия. Няколко пъти се опитах да го заговоря, но той не ме чуваше. Беше като изтръгната от гроба отломка, нещо като победа на живота над смъртта или на смъртта над живота. Бях там от около един час, потънал в необяснима замисленост, в плен на хиляди скръбни мисли. Слушах госпожица Дьо Вилноа, която ми разказваше всички подробности на живота му, същински живот на невръстно дете. Изведнъж Луи престана да търка един о друг краката си и каза бавно:

— Ангелите са бели!

Не мога да обясня какво впечатление ми направиха тези думи, звукът на обичния глас, който така мъчително очаквах и вече бях загубил надеждата да чуя. Очите ми се напълниха със сълзи, колкото и да се мъчех да ги сдържа. Неволно предчувствие се промъкна в душата ми и аз започнах да се питам дали Луи е загубил ума си. Бях сигурен, че не ме вижда и не ме чува, но мелодичността на гласа му, сякаш издаваща божествено щастие, придаваше на думите му непреодолима сила. Долетели от някакъв непознат свят, те отекнаха в душите ни като тържествен църковен звън в дълбока нощ. Вече не се чудех защо госпожица Дьо Вилноа смята, че Луи е със здрав разум. Може би духовният живот бе унищожил телесния живот. Може би любимата му бе обзета като мен от смътното усещане за тази мелодична и цъфтяща природа, която в най-широк смисъл наричаме небе. Тази жена, този ангел, непрекъснато седеше там пред гергефа си и всеки път, когато изтегляше иглата, поглеждаше с тъга и нежност Ламбер. Не можех да понасям повече ужасната гледка, защото не умеех като госпожица Дьо Вилноа да отгатвам всичките му тайни, и излязох от стаята; поразходихме се заедно, за да поговорим за нея и за Ламбер.

— Разбира се, Луи може да изглежда луд — каза ми тя, — но не е луд, ако тази дума обяснява състоянието на хората, чийто мозък по неизвестни причини е заболял и които не си дават сметка за действията си. У мъжа ми всичко е съгласувано. Дори да не ви е познал физически, не мислете, че не ви е видял. Той е съумял да се освободи от тялото си и ни вижда под някаква друга, и аз не знам каква, форма. Когато говори, казва удивителни неща. Само че често завършва с думи някоя мисъл, възникнала в него, или започва някое изречение, а го завършва мислено. На другите хора той би се сторил безумен; но аз живея с неговите мисли и всичко ми е ясно. Вървя по пътя, прокаран от духа му, и макар да не познавам всичките му криволици, все пак ще съумея да се добера до неговата цел. На кого не се е случвало безброй пъти, размишлявайки за дреболии, да достигне до някоя важна мисъл, разнищвайки представите и спомените си? Често, като говори нещо маловажно, случайна отправна точка за бегло размишление, мислителят забравя или премълчава абстрактните връзки, които са го довели до заключението му, и продължава да говори, като показва само последната брънка от веригата на размишленията си. Обикновените хора, на които тази мисловна бързина е неизвестна, които не познават вътрешния кипеж на душата, се подсмиват на мечтателя и го обявяват за безумец, ако такова изгубване на паметта е обичайно за него. Луи винаги е такъв: той все лети в мисловните простори бърз като лястовица и аз го следвам в неговите зигзази. Това е историята на неговото безумие. Може би един ден Луи ще се върне в този живот, където ние само живуркаме; но щом той е започнал да диша небесния въздух по-рано от нас, защо да му пожелаваме да се върне сред нас? Доволна съм, че чувам как бие сърцето му, и щастието ми се състои в това да бъда до него. Нима той не е изцяло мой? За три години два пъти беше мой по за няколко дни: в Швейцария, където го заведох, и на един остров в Бретан, където отидохме на морски бани. Два пъти бях много щастлива! Мога да живея със спомените си.

— А записвате ли думите, които изрича понякога? — запитах аз.

— Защо? — възрази ми тя.

Замълчах — човешката наука беше нищожна пред тази жена.

— Когато започна да говори — добави тя, — струва ми се, че отбелязах първите фрази, но после престанах да пиша; тогава не разбирах нищо от думите му.

Помолих я с поглед да ми покаже листовете; тя ме разбра и ето какво успях да спася от забравата.

I

Тук долу, на земята, всичко е продукт на една ефирна субстанция, обща основа на много явления, известни под несвойствените имена електричество, топлина, светлина, галваничен, магнетичен ток и т.н. Общото в превращенията на тази субстанция представлява онова, което в най-широк смисъл наричат материя.

II

Мозъкът е стъкленицата-, където живото същество пренася в зависимост от силата на този орган всичко, което може да усвои от субстанцията с помощта на външните си сетива и откъдето тя излиза превърната във воля.

Волята е флуид, присъщ на всяко същество, надарено със способността да се движи. Оттук и безбройните форми, които приема живото същество и които са резултат от съчетаването му със субстанцията. Инстинктите му са породени от необходимостта, наложена му от средата, в която то се развива. Оттук и разновидностите му.

III

При човека волята става присъща за него сила, която надхвърля по мощ волята на всички други животински видове.

IV

Подхранвайки се постоянно от субстанцията, волята зависи от нея и се съдържа във всичките й превращения, като прониква в тях чрез мисълта, която е особен продукт на човешката воля, съчетана с преобразованията на субстанцията.

V

Безбройните форми на мисълта произлизат от по-голямото или по-малкото съвършенство на човешките органи.

VI

Волята се упражнява чрез органи, които обикновено наричат петте сетива, а всъщност те се свеждат само до едно — способността да виждаме. Осезанието, както и вкусът, слухът, както и обонянието също представляват зрение, приспособено към измененията на субстанцията, която човек може да възприеме в двете й състояния — преобразена и непреобразена.

VII

Всички неща, попадащи благодарение на формата в областта на единственото сетиво — способността да виждаме, — се свеждат до няколко елементарни тела, чиито основи са във въздуха или в светлината, или в принципите едновременно на въздуха и на светлината. Звукът е видоизменение на въздуха; всички цветове са видоизменение на светлината; всеки аромат е съчетание на въздух и светлина; така четирите аспекта на материята по отношение на човека: звукът, цветът, ароматът и формата, имат един и същ произход; защото близо е денят, когато всички ще признаят връзката между двете начала — светлината и въздуха. Мисълта, породена от светлината, се изразява чрез думи, произлезли от звука. Следователно в звука всичко произлиза от този вид субстанция, чиито превращения се различават само по числото, по известна дозировка, от пропорциите на която произлизат индивидите и вещите в тъй наречените природни царства.

VIII

Когато субстанцията е погълната в достатъчно количество, тя прави от човека инструмент с огромна мощ, който влиза в допир със самата основа на субстанцията и въздействува върху организираната природа подобно на големите потоци, които поглъщат малките. Волевото действие привежда в работа тази независима от мисълта сила и тогава чрез концентрация тя придобива някои от свойствата на субстанцията — например бързината на светлината, проникаемостта на електричеството, способността да се насищат телата, към което трябва да се прибави и способността да разбираме собствените си възможности. Но в човека има една основна и властна закономерност, която не се поддава на никакъв анализ. Ако разчленим човека на съставните му части, може би ще намерим елементите на мисълта и на волята, но винаги ще се появява някой „X“, който не може да бъде решен, този „X“, с който някога се сблъсках. Този „X“ е Словото, чието съобщаване изгаря и поглъща тези, които не са подготвени да го възприемат. То поражда непрекъснато субстанцията.

IX

Гневът, както и всички прояви на нашите страсти — е поток от човешка сила, който действува като електрически ток; когато той се разтоварва, става сътресение, което въздействува на присъствуващите дори когато не са нито обект, нито причина. Нима не се срещат хора, които чрез разтоварването на волевото си напрежение сгъстяват чувствата на масите?

X

Фанатизмът и всички чувства са живи сили. Тези сили у някои същества се превръщат в потоци от воля, които обединяват и увличат всичко със себе си.

XI

Ако пространството съществува, някои способности дават възможност да го преодолеем с такава бързина, че това е равносилно на унищожение на пространството. От твоето легло до границите на света има само две стъпки: волята — вярата!

XII

Фактите не означават нищо, те не съществуват, след нас остават само идеите.

XIII

Светът на идеите се дели на три сфери: на инстинкта, на абстракциите и на ясновидството.

XIV

По-голямата част от достъпното за наблюдение човечество, най-слабата негова част, живее в сферата на инстинкта. Хората на инстинкта се раждат, работят и умират, без да се издигнат до втората степен на човешкия ум — абстракцията.

XV

От абстракцията започва обществото. Макар абстракцията да е почти божествена сила в сравнение с инстинкта, тя е невероятна слабост в сравнение с дарбата за ясновидство, чрез която единствено може да бъде обяснен Бог. В абстракцията се включва в зародиш цяла природа, макар и по-потенциално, отколкото зърното съдържа развитието на растението и неговите плодове. От абстракцията се зараждат законите, изкуствата, интересите, социалните идеи. Тя е и слава, и бедствие за света: слава, защото е създала обществата, бедствие, защото освобождава човека от необходимостта да се домогва до сферата на ясновидството, което е един от пътищата към безкрайността. Човекът съди за всичко по своите абстракции: добро, зло, добродетел, престъпление. Той тегли всичко на везните на своите правови формули, правосъдието му е сляпо — Божието правосъдие вижда и в това се крие всичко. Неизбежно се появяват междинни същества, които разделят царството на инстинктивистите от царството на абстрактивистите и в които инстинктивността и абстрактивността се смесват в безкрайно много пропорции. У едните има повече инстинктивност, отколкото абстрактивност и vice versa. Освен това има същества, в които тези две дейности се неутрализират, тъй като са разпределени по равно.

XVI

Ясновидството се състои в това да виждаш предметите от материалния свят също така добре, както и предметите от духовния свят във всичките им разновидности и последствия. Най-прекрасните човешки гении са тези, които са напуснали мрака на абстракцията и са се устремили към светлината на ясновидството. (Ясновидство, species, виждане, спекулативно мислене, умение да виждаш всичко наведнъж, speculum, огледало или средство да разбереш един предмет, като го видиш изцяло.) Исус беше ясновидец, той виждаше във всяко явление неговите корени и плодове, породилото го минало, проявата му в настоящето, развитието му в бъдещето; погледът му проникваше в мисловната дейност на другите. От усъвършенствуването на вътрешното зрение се поражда дарбата за ясновидство. Ясновидството поражда интуицията. Интуицията е една от способностите на вътрешния човек, следователно ясновидството е негов атрибут. Тя действува с помощта на неуловима чувствителност, неосъзната от този, който й се подчинява: Наполеон инстинктивно се отстранявал от мястото, преди там да падне гюлето.

XVII

Между сферите на ясновидството и абстрактивността, както и между сферите на абстрактивността и на инстинктивността има същества, в които различните свойства от двете царства се сливат и произвеждат смесени същества — гениални хора.

XVIII

Ясновидецът е закономерно най-съвършеният израз на човека, брънката, която свързва видимия свят с висшите светове: той действува, вижда и чувствува с вътрешното си същество. Абстрактивистът мисли. Инстинктивистът действува.

XIX

Оттук трите степени на човека: инстинктивистът е по-ниско от средния уровен; абстрактивистът — на средния, а ясновидецът е над средния уровен. Ясновидството открива истинския път пред човека, в него започва да се пробужда безкрайността и там той прозира своята съдба.

XX

Съществуват три свята: естествен, духовен и божествен. Човечеството преминава през естествения свят, който не е неизменяем нито в своята същност, нито в своите прояви. Духовният свят е неизменяем в същността си, но променлив в проявите си. Божественият свят е неизменяем в проявите и в същността си. Така че закономерно съществуват материален, духовен и божествен култ; те имат три форми, които се изразяват с Действие, със Слово, с Молитва или иначе казано, съществуват Фактът, Разбирането, Любовта. Инстинктивистът търси фактите, абстрактивистът се занимава с идеите; ясновидецът вижда завършека, той се стреми към Бог, защото го предчувствува или го съзерцава.

XXI

Така може би един ден обратният смисъл на Et verbum caro factum est ще стане краткото съдържание на новото евангелие, което ще каже: И плътта ще стане слово, тя ще стане Словото Божие.

XXII

Възкресението се осъществява чрез небесния вятър, който помита световете. Ангелът, понесен от вятъра, не казва: „Станете, мъртъвци!“ Той казва: „Нека живите станат!“

Това са мислите, на които успях с много труд да придам достъпна за разбиране форма. Имаше и други, които по неизвестни причини Полин си спомняше ясно и които записах; но те са отчайващи, когато, знаейки какъв гений ги е изрекъл, се мъчим да ги проумеем. Ще цитирам няколко от тях, за да завърша картината на тази личност, а може би и защото в последните си разсъждения Ламбер обхваща по-добре всички светове, отколкото в предишните, отнасящи се до животинското движение. Между тези два откъса обаче има връзка, очевидна за малкия брой хора, които обичат да се потопяват в подобни интелектуални бездни.

I

Всичко на земята съществува чрез движението и числото.

II

Движението е в известен смисъл действуващо число.

III

Движението е продукт на сила, породена от Словото и от едно съпротивление, което е Материята. Без съпротивление Движението не би имало резултат, действието му би било безкрайно. Всемирното притегляне на Нютон не е закон, а следствие от общия закон за Всемирното движение.

IV

Между Движението и съпротивлението възниква равновесие, което е животът; когато едното или другото са по-силни, животът спира.

V

Движението никъде не е безплодно, то навсякъде поражда Числото; но може да бъде неутрализирано, както в минерала, с превъзхождащо го по сила съпротивление.

VI

Числото, което поражда всякакви разновидности, създава едновременно и хармония, която в своя най-висш смисъл представлява връзката между частите и Цялото.

VII

Без движението всичко би било едно и също. Производните му, еднакви по своята същност, се различават само по Числото, породило свойствата.

VIII

Човекът се предопределя от свойствата, ангелът — от същността.

IX

Присъединявайки тялото си към елементарното действие, човек може да стигне до вътрешно обединяване със светлината.

X

Числото е разумен свидетел, присъщ само на човека, благодарение на който той може да достигне до познанието на Словото.

XI

Има число, което Нечестивецът не може да престъпи, Числото, в което се завършва творението.

XII

Единството е отправната точка за всичко, което е било създадено; оттук са възникнали сложните съединения, но краят трябва да съвпада с началото. Оттам и спиритуалната формула: сложно единство, променливо единство, неизменно единство.

XIII

Вселената е многообразие в Единството. Движението е средство, Числото — резултат. Краят е възвръщането на всичко съществуващо към Единството, което е Бог.

XIV

Три и седем са двете най-важни спиритуални числа.

XV

Три е формулата за сътворените светове. То е духовният знак на творението, както и материалният знак на окръжността. Действително Бог е творил с кръгообразни линии. Правата е атрибутът на безкрайността. Така човекът, който предусеща безкрайността, ще я възпроизведе в творбите си. Две е Числото на пораждането. Три е Числото на съществуването, включващо пораждането и породеното. Прибавете Четворката и ще получите седем — формулата на небето. Бог е над всичко, той е Единството.

След като още веднъж отидох да видя Ламбер и се сбогувахме с жена му, изпаднах в плен на толкова противоположни на обществения живот мисли, че се отказах въпреки обещанието си да се върна отново във Вилноа. Видът на Луи ми беше оказал някакво непонятно злокобно влияние. Страх ме беше да се озова отново в тази опияняваща атмосфера, където екстазът беше заразителен. Не само аз, а всеки би могъл да почувствува желание да се хвърли в безкрая подобно на войниците, разположени на лагер в Булон, които се самоубивали в караулката, където се самоубил един от тях. Известно е, че Наполеон заповядал да запалят тази гора, развъдник на представи, предизвикващи смъртоносна зараза. Може би в стаята на Луи ставаше нещо подобно. Тези две случки биха могли да бъдат доказателство за неговата теория за предаването на волевите импулси. Там почувствувах необикновено вълнение, надминаващо дори най-невероятното въздействие на чая, кафето, опиума, съня или треската — тайнствени възбудители, от които така често пламват главите ни. Може би бих успял да направя завършена книга от тези разпокъсани мисли, разбираеми само за някои умове, свикнали да се навеждат над бездните с надежда да видят дъното. Животът на този могъщ ум, който несъмнено се е разклатил не на едно място като прекалено голяма империя, би могъл да се развие в разказа за виденията на това създание, непригодно за живота поради прекалено голяма сила или прекалено голяма слабост; но предпочетох да предам впечатленията си, отколкото да създам повече или по-малко художествено произведение.

Ламбер умря на двадесет и осем години на 25 септември 1824 година в ръцете на своята любима. Тя го погреба на един от островите в парка Вилноа. На гроба му има само прост каменен кръст без име и без дата. Цвете, родено на ръба на бездната, той трябваше да загине неизвестен, неизвестни да останат багрите и уханието му. Нима като много неразбрани хора и той често не бе пожелавал гордо да се потопи в небитието, за да погребе тайните на живота си! Госпожица Дьо Вилноа имаше право да напише на този кръст името на Ламбер и да прибави и своето. Нима след загубата на мъжа й тази нова връзка не би била единствената й надежда? Но тщеславието на скръбта е чуждо на верните души. Замъкът Вилноа е в развалини. Жената на Ламбер не живее вече там, несъмнено за да си припомня по-ясно какво е било преди. Нима не я чуваха да казва понякога:

— Аз притежавах сърцето му, Бог да приюти възвисения му дух!

 

Бележки

[0] Балзак замисля „Луи Ламбер“ през май или юни 1832 г. и го завършва през юли същата година. През 1835 г. романът е включен във „Философски изследвания“, том XXIV. Балзак го включва през 1846 г. в „Човешка комедия“ — „Философски изследвания“, том XVI. ↑

[1] Et nunc et semper dilectae dicatum. — Cera и завинаги посвещавам на любимата (лат.). Балзак нарича dilecta своята любима и приятелка госпожа Дьо Берни. ↑

[2] Farniente — безделие (ит.). ↑

[3] Свещеник, дал клетва за вярност пред републиката и конституцията след революцията от 1787 г. ↑

[4] Abyssus abyssum. — Бездната влече към бездна (лат.). (Една беда никога не идва сама.) ↑

[5] Mens divinior — дух, стремящ се към божественото (лат.). ↑

[6] Жан-Мари Бувие дьо ла Мот, Мадам Гийон(1648–Г717) — авторка на мистични произведения. ↑

[7] Едно от основните произведения на Сведенборг. ↑

[8] Герой от комедията на Молиер „Скъперникът“. ↑

[9] Proh pudor! — Каква чест! (Лат.) ↑

[10] Балзак му посвещава „Гобсек“. ↑

[11] Пирон (360–275) — древногръцки философ, създател на античния скептицизъм. ↑

[12] Humus — почва, в случая мирис на гнило (лат.). ↑

[13] Ultima ratio patrum — последният довод на отците (лат.). ↑

[14] Caius Gracchus, virnobilis. — Гай Гракх е благороден човек (лат.). ↑

[15] Homo duplex — двойствен човек (лат.). ↑

[16] Франц-Антон Месмер (1733–1815) — немски лекар, известен с теорията си за животинския магнетизъм. ↑

[17] Йохан-Каспар Лафатер (1741 — 1801) — швейцарски философ и богослов, създател на физиогномията — определяне на характера по чертите на лицето. ↑

[18] Франц-Йосиф Гал (1758–1828) — австрийски лекар, френолог. ↑

[19] „Шагренова кожа“. Името на героинята — „Полин“. ↑

[20] Джон Лок (1632–1704) — английски философ материалист. ↑

[21] Мари-Франсоа Ксавие Биша (1771 — 1802) — френски анатом, физиолог, лекар. ↑

[22] Species — образ, понятие (лат.). ↑

[23] Марий бил осъден от сената след разгрома на войските му. На един роб, кимвриец, било заповядано да го убие, но като видял победителя на своя народ, той избягал. ↑

[24] Джероламо Кардано (1501 — 1576) — италиански философ, математик, лекар, мистик. ↑

[25] Аполоний Тиански — гръцки философ мистик (I в.). ↑

[26] Плотин (205–270) — древногръцки философ идеалист. ↑

[27] XVIII век. ↑

[28] Et verbum caro factum est! — И словото стапя плът! (Лат. — евангелие от Йоан.) ↑

[29] Този политически диалог, написан през 1724 г., бил публикуван през 1745 г. ↑

[30] История на човешките поколения. ↑

[31] Гръцка, индийска, юдейска. ↑

[32] Госпожа Дьо Берни. ↑

[33] Et nunc et semper! — И нине и присно! (Лат.) ↑

[34] Сборник от жития на светци, публикуван през 1586 г. ↑

[35] Ориген (185–253) — богослов. Според легендата той се кастрирал, за да разяснява свещените книги на жените, без да предизвиква одумки. ↑

[36] Ескирол (1772–1840) — известен психиатър. ↑