Тоня Трайкова
Лято

Ние седяхме на белите камъни

само на миг от морето.

В близката къща запалиха лампите,

но на брега беше светло.

Ние с баща ми се бяхме смълчали,

всеки — внезапно свободен

да се засели в пастелното бяло

като заседнала лодка.

И да изглежда за малко безмълвен

като напуснато място.

После звънът на камбана изпълни

въздуха с нещо неясно.

То ни заля и отмина нататък,

ние останахме заедно

там, на брега, сред спокойното лято

и пред живота безкраен.