Тоня Трайкова
В Железнице…

В Железнице рано се стъмва и стъпките чаткат

по празните улици с мирис на есенен дим.

Часовникът бие от кулата, сякаш очаква

дъждът досаден за малко да спре да ръми.

И къщите хвърлят по пътя изострени сенки,

със строгите покриви зорко над времето бдят,

навярно във всяка от тях се таи напластена

отдавнашна мъдрост и всяка е някакъв път.

В градинката улична лампа спокойно сияе,

високо сред мрежа от клони блести ореол

и „Аве Мария“ във въздуха звънко извайват

дъждовните капки, а колко е тъмно надолу.

Зад ъгъла бавно и тежко изплува от мрака

барокова черква и с каменно тих силует

загатва за нещо, настойчиво тегли нататък,

където се чува дори как тревата расте.

Там високо е просто и всяка вина е простена.

Самотните статуи пазят покоя от век.

И някоя вечер в дъжда, ако някой простене,

то той ще е само човек, жив човек.