Тоня Трайкова
Етюд с муза

Отшумя и последния влак и на малката гара

аз останах да тъпча снега и да мисля

за различни неща. А димът, суетнята и парите

се разсейваха в хладния въздух и някак потискаха.

Сякаш някой от влака забравил бе своята муза,

грациозна и дребна, загърната в кожи персона.

Тя пристъпи нататък, подобна на бяла илюзия,

и преди да изчезне, я чух да врещи по перона.

А стрелочникът свърна към душната тясна чакалня

в светлината, която навън се цедеше дремливо,

и остави големи следи в коловоза разкалян

като тъмни неясни стремежи, които застиват.

Не разбирах големия свят, но тогава до болка

го усетих с това, че е нощ и че беше валяло.

Беше в мен като мъж, като някой, на който се моля,

и се сляхме в едно необятно и истинско цяло.