Тоня Трайкова
У дома

Всяка стъпка е писък на мрака и знак, че се връщам

към светлика на детството — малка утеха в тъмата,

и един розов храст ми напомня, че тук си е същото

в запустялата къща, при своите, с вечния вятър.

Избуява на воля тревата и никой не идва

да постегне сломения зид, натежалата стряха.

Колко искам да бдите над мен, мои ангели свидни,

да сме заедно тук, у дома, както някога бяхме.

Остаряваха дните, полека ръждясваха бравите,

само борът отсреща порасна високо нагоре.

Вместо хора — стени ме посрещат и нещо остава

неизказано, сякаш било е таено за хората.

Става страшно сега да се взирам навътре до нищото,

да намирам самотния смисъл на няколко стиха.

Ала те са ми светла опора, изпратена свише,

за да бъде в началото словото, в тъмното, в тихото.