Тоня Трайкова
Понякога поглеждам…

Понякога поглеждам към небето

и ме пронизва болка, че живея,

забравям всичко и ми става светло

и съм готова с него да се слея.

Дъхът ми спира. Само светлината

прониква ме с безкрайната си щедрост.

Не се издигам, долу, на земята,

стоя си и се чувствам много ведра,

обнадеждена като при молитва,

но без да моля, без дори да искам.

Душата ми съвсем сама полита

и я докосва необятна истина.

И всеки път небето е различно,

ала не иска нищичко от мене,

макар че съм готова на колене

да падна, да зова и да обичам.