Тоня Трайкова
Спряла е лодката…

Спряла е лодката, тиха и гладка — водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

не забелязвам ни празната мрежа, ни нищо.

Няма уверено вече ръце да протегна,

нито да чувствам как плавно вълните ме носят,

няма къде да се скрия от страшната жега,

няма блестящите риби с любов да докосвам.

Няма неверни мъже в полунощ да обичам

и да им раждам деца, прималяла от болка,

няма в поройния дъжд гологлава да тичам

и да съм мокра до кости, но жива и волна.

Никой по тия проклети места не остана

и между пръстите златният пясък изтече,

чу се нестроен залутан акорд от пиано,

ала и той в маранята изгуби се вече.

Спряла е лодката, тиха и гладка — водата,

никакъв полъх дори от случайна въздишка,

аз неподвижно стоя, не поглеждам греблата,

нищо не чакам от себе си, нито пък свише.