Тоня Трайкова
Пак сняг

Пак сняг и пак в спокойно съвършенство

дърветата приемат белотата.

В откраднат миг от мигове броени

се ровя из сумрака на душата си.

Защо така е притъмняло в нея,

когато цялото небе побира,

снежинки се въртят и вихри веят,

но старата си същност не намирам.

Къде сгреших и как накриво стъпих,

та се изгубих в зимната пустиня,

успях да си запазя нещо скъпо,

но част от мен завинаги загина.

Не жаля за пожертваната есен

и се усещам някак възвисена

и даже ми се струва, че по-лесно

се доближавам до небето в мене.