Тоня Трайкова
Колко бавно и трудно…

Колко бавно и трудно изкачвам ръбатия склон,

ала стигна ли горе, пропадам стремглаво надолу.

Тук е тихо и мрачно и вечно така е било —

неприветлива дупка, в която мирише на болест.

Има плесен по хладния зид и гадинки пълзят,

страх и ужас кънтят из задушното жалко пространство,

няма място дори за една разгневена сълза,

няма никакво място дори за едно покаяние.

Тук се свивам, попарена сякаш с гореща вода,

с благодарност усещам как глъхне край мен самотата

и безкрайната болка е някакъв вид свобода,

без която не мога отново да тръгна нататък.