Тоня Трайкова
Дъщерята на художника

Тя беше някак сива между златото

на ярките картини по стените.

Оставило бе времето следата си,

но бяха недокоснати очите й.

Живяла беше незабележимо

с отблясъците на една палитра

и в нея бе намерила обител,

без да е сътворила нищо зримо.

И в участта, съзнателно избрана,

стояла бе далече от света.

Пред някаква измамлива промяна

бе предпочела неизменността.

Изглеждаше самотна и особена

в сумрака на опразнената къща

и някъде в дълбоката си същност

смутено се надяваше на обич.

Навярно е било напролет. Влезе

след мен, покани ме да седна.

Занесох й цветя-букетче фрезии.

Не знаех, че било е за последно.