Тоня Трайкова
Златю Бояджиев

От силуета, който вечер по главната на Пловдив се клатушкаше,

отделните детайли в паметта ми са се врязали:

лицето, дясната ръка между две копчета на якето промушена,

бастунът в лявата, каскетът, говорът, засегнат от парализа.

Около него целият живот и хората изглеждаха различно,

и близките, и въздухът в дома му, всичко беше цветно, причудливо,

дъхтеше на Париж, на свобода, но и на строгост и приличие,

и образите от картините понякога с реалните се сливаха.

Веднъж на пътя две деца, повели слепите родители, минаваха,

той спря, загледа се след тях, не можеше да се начуди

и никой друг така пред мен не беше се преобразявал,

и досега не е, с такава детска чистота и непринуденост.

Като умря, пристигнаха сестрите му — необичайни гости,

стояха мълчаливо с черните забрадки като пред икона.

Това, което едрите покрусени жени не казаха, бе просто

и аз в наивната си младост нещо се заклех, ала какво — не помня.