Тоня Трайкова
Всяка сутрин минава…

Всяка сутрин минава по пътя незнайна каруца

и подковите чаткат по мокрия кален асфалт,

все така нещо важно в деня ми заяжда и куца

и не ме е човекът със своята скръб преболял.

Може нощем в съня си крилати коне да препускам,

да се втурвам стремглаво към някакъв вечен простор,

ала съмне ли, аз осъзнавам, че нещо пропускам,

а душата ми зъзне забравена в задния двор.

Не отивам наникъде, нямам къде да отида

и пред мен се захлопват сурово врата след врата,

но не чувствам тревога за себе си, нито обида,

нито страх, че ме дебне зад ъгъла вече смъртта.

Ще е нощ, ще се нося на воля в далечни простори

и ще падне от мене безкрайната скръб на света.

И достигна ли нейде по пътя си нова врата,

тя ще бъде голяма и тежка, но вече отворена.

Дотогава ще виждам студеното утро в стъклото,

невиновно за нищо, но грозно оцъклено в мен

и ще чувам как чатка с безмилостни стъпки животът

и заглъхва нататък в мъгливия тягостен ден.