Тоня Трайкова
Сякаш влизам в дълбока и чиста вода

Сякаш влизам в дълбока и чиста вода,

щом с дъха си безмълвният хлад ме докосне

и усетя желание да му отдам

тая болка, която открай време нося.

 

По самотния път се придвижвам напред

и оставям в снежеца уверени стъпки,

заскрежените клони, висулките лед

едва чуто скриптят в моя мозък изтръпнал.

 

Няма нищо, което да дразни окото,

само дрехите, тъмни ненужни следи,

и ръждата от някакви стари окови,

и разсеяна струйка от някакъв дим.

 

Тишина като в сън се простира над тях

и наоколо всичко е глухо и бяло.

И внезапно дочувам най-звънкия смях,

с който някога в моя живот съм се смяла.

 

Той нехайно над целия свят се извива

и звукът му трепти като сребърна струна.

А лицето ми още е светло и живо,

щом по устните вечният хлад ме целуне.