Тоня Трайкова
Тя не искаше нищо…

Тя не искаше нищо, а просто така да вървят

и не можеше нищичко в снежната нощ да му каже.

Острие под краката й бе заледеният път,

а пък стъпките — леки, дъхът й — прозрачен и влажен.

 

Може би някой друг би разбрал, че тя нищо не иска,

ала той с колебание следваше нейния порив.

И внезапно почувствал се някак унил и потиснат,

като странно оръжие рязко чадъра разтвори.

 

Не намираше смисъла с тая жена да премине

през града, да се прави на весел, да слуша смеха й,

по лицето, премрежено с палави мокри снежинки,

да съзре крадешком, че тя чувства това и го знае.

 

А пък тя не му каза, че нищичко друго не иска,

само леко да стъпва до него с очи просветлени

и за няколко мига светът да изглежда измислен,

и сред този ефирен покой да намери спасение.

 

Те не можеха просто да тръгнат в различни посоки,

нито някога щяха нататък в нощта да се срещнат.

А над тях в светлината на лампите горе високо

се зараждаше шеметен сняг и неспирно валеше.