Тоня Трайкова
Гост

Той стъпва безшумно в съня ми и някъде сяда

с притулен под веждите поглед и дълго седи

и знам, че не е само сън и не е само сянка,

защото наяве от него остават следи.

 

Той, крясък на гларус и мирис на диви простори,

почтително сяда и гледа незнайно къде,

той страда за своята младост, но толкова горд е,

че с нищо и никога няма да се издаде.

 

И щом силуетът му тъмен с нощта се изгуби

и дрезгаво утрото светне, пробожда ме жал.

Та той е руина, защо ми е толкова хубаво…

Дано е за малко, дано, дано е за малко.