Джефри Дивър
Лоша по рождение

Спи, детенце мое, и нека мир цари над теб през цялата нощ…

Думите на приспивната песен кръжаха безмилостно из главата й, натрапчиви като трополенето на орегонския дъжд по покрива и прозорците.

Песента, която беше пяла на Бет Ан, когато малката беше на три-четири годинки, се беше загнездила в съзнанието й и не преставаше да звучи. Преди двайсет и пет години те двете, майка и дъщеря, седнали в кухнята на жилището им в покрайнините на Детройт. Лиз Полемъс, прегърбена над пластмасовата маса — скромната млада майка и съпруга, работеща усърдно, за да припечели някой долар допълнително.

Пееше на дъщеря си, която седеше срещу нея, омагьосана от сръчните й ръце.

Аз ще бъда близо до теб през цялата нощ.

Бавно текат сънливите часове.

Равнините и горите спят блажено.

Лиз почувства схващане в дясната си ръка — онази ръка, която така и не се беше излекувала както трябва — и осъзна, че все още стиска силно телефонната слушалка заради току-що получената новина. Дъщеря й беше на път за вкъщи.

Дъщерята, с която не беше разговаряла от повече от три години.

Ще бдя с обич над теб през цялата нощ.

Лиз най-сетне затвори телефона и почувства как кръвта отново потича в ръката й — пареща, щипеща. Седна на извезаното с бродерии канапе, което семейството й притежаваше от години, и започна да масажира туптящата си ръка. Чувстваше се замаяна, объркана, сякаш не беше сигурна дали телефонното обаждане се е случило наяве, или е просто избледняваща картина от сън.

Само че жената не беше отпусната в утешителните прегръдки на съня. Не, Бет Ан пътуваше. След половин час щеше да се озове на прага на Лиз.

Вън дъждът продължаваше да се излива, шуртеше върху боровите дървета, изпълнили двора на Лиз. Тя живееше в тази къща от почти година — малко жилище, разположено на мили от най-близкия квартал. За повечето хора къщата би била твърде малка, твърде отдалечена. Но за Лиз това беше оазис. Слабичката вдовица, която караше петдесетте, беше заета с работа и нямаше много време за домакинстване. Почистваше жилището си набързо и отново се залавяше с работа. Макар да не се изживяваше като отшелник, тя харесваше преградата на гората, която я разделяше от съседите й. Наред с това малката квадратура обезкуражаваше евентуалните предложения на приятелите й от мъжки пол, на които би могло да хрумне, че е добра идея да заживеят заедно. Жената просто оглеждаше двустайния си дом и обясняваше, че двама души биха полудели в толкова тясно жилище. След смъртта на съпруга си беше взела решение, че никога няма да се омъжи повторно или да заживее с друг мъж.

Сега мислите й се отплеснаха към Джим. Дъщеря им беше напуснала дома си и беше прекратила всякакви контакти със семейството още преди смъртта на баща си. Майката изживя болезнено факта, че Бет Ан така и не се обади след смъртта му, да не говорим, че не дойде дори на погребението. Този пример за коравосърдечността на момичето изпълни Лиз с гняв, който я разтрепери, но тя успя да се овладее, като си напомни, че каквато и да беше причината за посещението й тази вечер, едва ли щеше да има достатъчно време да ексхумират дори и частица от болезнените спомени, които лежаха между майка и дъщеря като останки от самолетна катастрофа.

Хвърли поглед на часовника. От обаждането бяха изминали почти десет минути, осъзна Лиз и се сепна.

Разтревожена, тя влезе в стаята си за шиене. Това беше най-голямото помещение в къщата, декорирано с брюкселски дантели, плетени от нея и от майка й, и натъпкано с дузина ракли, пълни с макари — някои датираха още от петдесетте и шейсетте години. Сред тези конци имаше от всички нюанси на божията палитра. Имаше и кутии, пълни с кройки от „Вог“ и „Бутерик“. Централно място в стаята заемаше старата електрическа шевна машина „Сингер“. Тя не притежаваше фантастичните приспособления на новите машини, нямаше вградено осветление, нито сложни чаркове. Машината беше на четирийсет години, черна и емайлирана, същата като на майка й.

Лиз шиеше от дванайсетгодишна и в трудни времена този занаят я беше издържал. Тя обожаваше всяка част от процеса: купуването на плата — звука туп, туп, туп, докато продавачът обръщаше плоския топ по тезгяха, разгъването на необходимата дължина (Лиз познаваше почти до съвършенство кога е освободен точно колкото трябва плат); захващането на твърдата прозрачна хартия с карфица за плата; разрязването с тежките потракващи ножици, които отхапваха единия край на тъканта; подготвянето на машината, навиването на макарата, вкарването на конеца в иглата…

В шиенето имаше нещо толкова успокояващо: вземането на всички онези материи, памук от земята, вълна от животните, и смесването им в нещо напълно ново. Най-лошото в нараняването, което повреди дясната й ръка преди няколко години, беше невъзможността да докосва машината в продължение на три мъчителни месеца.

Шиенето действаше на Лиз терапевтично, но също така беше и част от професията й, помагаше й да се издържа доста добре. Наблизо имаше цял шкаф с дизайнерски рокли, които очакваха майсторското й докосване.

Очите й пак потърсиха часовника. Петнайсет минути. Нов задушаващ пристъп на паника.

Представяше си толкова ясно онзи ден преди двайсет и пет години — Бет Ан в мекичката си пижама, седнала до очуканата кухненска маса, зяпнала с изумление бързите пръсти на майка си, заслушана в песента й.

Спи, детенце мое, и нека мир цари над теб през цялата нощ…

Този спомен роди дузина други и вълнението се надигна в сърцето на Лиз като водата в препълнения от дъжда поток зад къщата й. Хайде, каза сама на себе си малко по-твърдо, не стой така… направи нещо. Намери си работа. Тя извади едно тъмносиньо яке от килера, отиде до шивашката масичка и порови в една кошница, докато не откри подходящо парче вълнен плат. Щеше да го използва, за да направи джоб на дрехата. Залови се за работа, приглади плата, разчерта го с шивашка креда, взе ножиците и внимателно го разряза. Концентрира се върху задачата си, но тя не беше достатъчна, за да разсее ума й от предстоящото посещение — и от дългогодишните спомени.

Инцидентът с кражбата в магазина например. Когато дъщеря й беше на дванайсет.

Лиз си спомни как телефонът иззвъня, а тя вдигна слушалката. Обаждаше се началникът на охраната на един от близките търговски центрове, за да им съобщи — за ужас на Лиз и Джим — че Бет Ан е била хваната с бижута за почти хиляда долара, скрити в хартиена торбичка.

Родителите отидоха да умоляват управителя да не повдига обвинения. Твърдяха, че сигурно е станала някаква грешка.

— Е — скептично отвърна началникът на охраната, — хванахме я с пет часовника. И огърлица. Увити в пазарска торбичка. На мен не ми звучи като грешка.

Най-накрая, след хиляди уверения, че е станало случайно, и обещания, че момичето повече няма да стъпи в магазина им, управителят склони да не намесва полицията.

Като излязоха отвън и останаха сами, Лиз ядосано се обърна към дъщеря си:

— Защо го направи, за бога?

— Защо не? — равнодушно отвърна тя с подигравателна усмивка на лицето си.

— Постъпи глупаво.

— Не ми пука.

— Бет Ан… защо се държиш така?

— Как? — сви рамене тя.

Майка й се опита да подхване разговор — психолозите в телевизионните предавания учеха родителите да постъпват точно така с децата си — но Бет Ан прояви само безразличие и разсеяност. Лиз й отправи неясно и очевидно напразно предупреждение и вдигна ръце.

Сега си мислеше: влагаш определени усилия в ушиването на едно палто или рокля и получаваш очакваната дреха. Няма никаква мистерия. Докато усилията при отглеждането и възпитанието на едно дете са хилядократно по-големи, а резултатът е точно обратният на очакванията и надеждите ти. Изглеждаше толкова нечестно.

Лиз огледа вълненото яке с проницателните си сиви очи, докато се увери, че джобът приляга напълно и е зашит на точното място. Направи пауза, погледна през прозореца към черните клони на бора, но видя само още мъчителни спомени, свързани с Бет Ан. Каква уста имаше това момиче! Бет Ан гледаше майка си и баща си в очите и им говореше: „Проклятие, за нищо на света не можете да ме накарате да дойда с вас!“ или „Какво изобщо разбирате вие, по дяволите?“.

Може би трябваше да проявяват повече строгост във възпитанието й. В семейството на Лиз псувните и грубото отношение към родителите се наказваха с бой, същото важеше и за неизпълнението на родителски разпореждания. Те с Джим никога не бяха удряли Бет Ан; може би все пак трябваше да я пляскат от време на време.

Веднъж един от служителите в семейното предприятие — склад, който Джим беше наследил — се обади, че е болен, и Бет Ан трябваше да помогне в работата.

— По-добре да пукна, отколкото да се навра в оная миризлива дупка заедно с теб — сопна се тя на баща си.

Той примирено отстъпи, но Лиз се възмути от езика на дъщеря си.

— Не говори така на баща си.

— И как да му говоря? — саркастично попита тя. — Като някоя примерна дъщеричка, дето му ходи по свирката, а? Сигурно му се ще, ама не е попаднал на когото трябва.

Тя грабна чантата си и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се видя с едни приятели.

— Няма да стане. Никъде няма да ходиш!

Отговорът беше затръшната врата. Джим понечи да тръгне подире й, но тя вече беше далече, крачеше енергично, а под краката й хрущеше мърлявият мичигански сняг, навалял два месеца по-рано.

А „приятелите“ й?

Триш и Ерик, Шон… Деца от семейства със съвсем различна ценностна система от тази на Джим и Лиз. Опитаха се да й забранят да се среща с тях. Разбира се, нямаше никакъв ефект.

— Ти ли ще ми кажеш с кого да се виждам — разфуча се Бет Ан. Тогава беше на осемнайсет, висока колкото майка си. Лиз неспокойно отстъпи пред намръщеното лице на дъщеря си. — Пък и какво въобще знаеш за тях?

— Не харесват нито мен, нито баща ти — това ми е достатъчно. Какво им има на децата на Тод и Джоан? Или на семейство Брад? С баща ти ги познаваме от години.

— Какво им има ли? — язвително подхвърли момичето. — Пълни загубеняци са.

Този път грабна не само чантата си, ами и цигарите, които отскоро пушеше, и пак напусна къщата безапелационно.

Лиз натискаше педала на шевната машина с десния си крак и моторът издаваше отчетлив, стържещ звук, който преминаваше в трака-трака-трака, докато иглата препускаше нагоре-надолу и потъваше в плата, оставяйки спретната редичка шевове около джоба.

Трака-трака-трака…

В прогимназията Бет Ан не се прибираше вкъщи преди седем-осем вечерта, а в гимназията започна да закъснява още повече. Понякога отсъстваше по цяла нощ. През уикендите също изчезваше и нямаше нищо общо със семейството.

Трака-трака-трака. Ритмичният звук на машината донякъде успокояваше Лиз, но не успя да възпре паниката, която се надигна с поредния поглед към часовника. Дъщеря й щеше да пристигне всяка минута.

Момиченцето й, малкото й бебче…

Спи, детенце мое…

А въпросът, който не даваше мира на Лиз години наред, се завърна: какво се беше объркало? Часове и часове наред тя връщаше в главата си лентата на първите години на момичето, опитвайки се да проумее какво ли бе накарало Бет Ан така категорично да отхвърли майка си. Та тя беше внимателна, загрижена майка, последователна и справедлива, готвеше всеки ден, переше и гладеше дрехите на дъщеря си, купуваше й всичко необходимо. Единственият недостатък, за който можеше да се сети, беше, че е била твърде непреклонна, твърде решителна във възпитателните си подходи, понякога може би твърде строга.

Но това едва ли беше престъпление. Освен това Бет Ан се държеше по същия начин и с баща си — по-мекия от двамата. Джим беше съвършеният баща — обичаше я безпределно и беше толкова отстъпчив, че чак я глезеше. Помагаше на Бет Ан и приятелите й с подготовката на домашните, возеше ги до училище, а когато Лиз работеше, четеше приказки на малката Бет Ан и я завиваше нощем. Беше измислил „специални игри“ само за него и дъщеря си. Това бяха отношения дете-родител, които повечето деца биха обожавали.

Но момичето избухваше и срещу баща си и избягваше да прекарва време с него.

Не, Лиз не можеше да се сети за никакви неприятни инциденти в миналото, нито за травми или трагедии, които биха могли да превърнат Бет Ан в толкова опърничав човек. И тя се върна към заключението, до което беше стигнала преди години — че (независимо колко несправедливо и жестоко звучеше) дъщеря й просто се е родила коренно различна от нея самата; че нещо се е случило в преплитането на гените и момичето се е превърнало в непокорен бунтар.

Докато гледаше плата и го приглаждаше с дългите си пръсти, Лиз се замисли и над друго — да, Бет Ан беше бунтарка, но дали беше и заплаха?

Призна пред себе си, че част от безпокойството, което изпитваше тази вечер, не се дължеше само на надвисналата конфронтация с безпътното й дете; причината беше, че младата жена я плашеше.

Тя вдигна поглед от якето и се взря в дъжда, който къпеше прозореца й. Изпитваше болезнени тръпки в дясната си ръка, което я накара да си припомни онзи ужасен ден преди няколко години — денят, който я пропъди от Детройт завинаги и все още я караше да сънува задушаващи кошмари. Въпросният ден Лиз влезе в магазин за бижута и изкрещя от ужас при вида на насочен към нея пистолет. Видя жълтеникавата искра при натискането на спусъка, чу оглушителния изстрел, вцепени се, когато куршумът прониза ръката й и я просна на пода, пищяща от болка и изумление.

Дъщеря й, разбира се, нямаше нищо общо с тази трагедия. Въпреки това Лиз осъзна, че Бет Ан е способна да дръпне спусъка, също като онзи мъж по време на грабежа; тя дори имаше доказателство, че дъщеря й е опасна жена. Преди няколко години — Бет Ан вече беше напуснала дома им — Лиз отиде да посети гроба на Джим. Денят беше обвит в гъста мъгла и тя вече бе съвсем близо до могилата, когато съзря нечия фигура там. С ужас си даде сметка, че вижда Бет Ан. Лиз безшумно потъна обратно в мъглата, а сърцето й препускаше лудешки. Известно време поспори със себе си, но накрая осъзна, че няма достатъчно кураж да се конфронтира с дъщеря си, и реши да остави бележка на предното стъкло на автомобила й.

Но когато пристъпи към шевролета, тършувайки из чантата си за химикалка и някакво листче, погледна вътре и сърцето й се сви — яке, купчина документи, а под тях полускрит се подаваше пистолет, както и найлонови торбички, пълни с бял прах — без съмнение наркотици.

О, да, помисли си тя сега, дъщеря й, малката Бет Ан Полемъс, е напълно способна да убие.

Кракът на Лиз се вдигна от педала и шевната машина замлъкна. Тя отвори скобата и отряза висящите конци. Облече якето и напъха в джоба нещо, провери резултата в огледалото и остана доволна от работата си.

После се взря в бледото си отражение. Махай се!, обади се един глас в главата й. Тя е заплаха! Тръгвай, преди Бет Ан да е дошла.

Но след моментно колебание Лиз въздъхна. Една от причините изобщо да се премести тук беше, че дъщеря й се беше установила в Северозапада. Лиз възнамеряваше да проследи точното й местонахождение, но после установи, че я спъва странна неохота да го направи. Не, ще остане, ще се срещне с Бет Ан. Но нямаше да се държи глупаво — не и след грабежа. Метна якето на закачалка и отиде до килера. Извади кутия от най-горната лавица и я отвори. Вътре имаше малък пистолет. „Дамско пушкало“, както се изрази Джим, когато й го даде преди години. Тя извади оръжието и го огледа.

Спи, детенце мое… през цялата нощ.

Сетне потръпна от отвращение. Не, не може да използва оръжие срещу дъщеря си. Разбира се, че не би могла.

Идеята да приспи момичето завинаги беше немислима.

И все пак… Ако се наложеше да избира между собствения си живот и този на дъщеря си? Ако омразата на момичето я беше накарала да прекрачи ръба на пропастта?

Би ли убила Бет Ан, за да спаси собствения си живот?

На никоя майка не биваше да се налага да прави подобен избор.

Тя се поколеба за миг, после понечи да прибере пистолета обратно в кутията. Но някакъв отблясък я спря. Светлината на фаровете изпълни предния двор и хвърли жълти петна по стените на стаята за шиене.

Жената погледна за пореден път пистолета и вместо да го прибере обратно в килера, го остави на шкафчето близо до вратата, като го покри с декоративна покривчица. Сетне отиде във всекидневната и надникна през прозореца към колата, която стоеше неподвижна, с все още включени фарове и бързо движещи се чистачки. Дъщеря й не бързаше да излезе; Лиз подозираше, че не лошото време възпира момичето.

След дълга, много дълга пауза фаровете угаснаха.

Е, мисли позитивно, каза си Лиз. Може би дъщеря й се беше променила. Може би целта на посещението й бе да протегне ръка и да й се реваншира за всички извършени през годините предателства. Може би щяха да направят опит да изградят нормални взаимоотношения.

Все пак погледна към стаята за шиене, където бе оставила пистолета, и си каза: „Вземи го. Дръж го в джоба си“.

А после: „Не, прибери го обратно в килера“.

Лиз не направи нито едно от двете. Остави пистолета на шкафчето, запъти се към предната врата на къщата и я отвори, усещайки как студената мъгла покрива лицето й.

Отстъпи назад, за да направи път на приближаващия се силует на стройна млада жена. Бет Ан прекрачи прага и спря. След миг затвори вратата зад себе си.

Лиз стоеше на средата на всекидневната и нервно притискаше дланите си една в друга.

Бет Ан свали качулката на дъждобрана си и избърса дъжда от очите си. Лицето на младата жена беше загрубяло, зачервено. Не използваше грим. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-възрастна. Косата й беше късо подстригана, виждаха се малки обеци. По някаква причина Лиз се запита дали някой й ги е подарил, или си ги е купила сама.

— Е, здравей, скъпа.

— Майко.

Колебание, а сетне краткия, горчив смях на Лиз.

— Някога ме наричаше „мамо“.

— Така ли?

— Да. Не си ли спомняш?

Поклащане на глава. Но Лиз си помисли, че дъщеря й много добре си спомняше, просто не искаше да го признае. Внимателно наблюдаваше момичето.

Бет Ан огледа малката всекидневна. Очите й се спряха на нейна снимка с баща й — бяха на яхтено пристанище близо до семейния им дом в Мичиган.

— Когато се обади, ми каза, че някой ти е казал, че живея тук. Кой? — попита Лиз.

— Няма значение. Просто някой. Ти живееш тук от… — Гласът й заглъхна.

— Няколко години. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Лиз си спомни, че когато дъщеря й беше на шестнайсет, я беше хванала да измъква тайно няколко бири от хладилника, та се запита дали не е продължила да пие и дали няма проблеми с алкохола.

— Чай? Кафе?

— Не. Знаеше ли, че се преместих в Северозапада? — попита Бет Ан.

— Винаги си говорила за този район, че искаш да избягаш от… да излезеш от Мичиган и да дойдеш тук. След като се изнесе от къщи, дойдоха няколко писма за теб. От Сиатъл.

Бет Ан кимна. Дали не направи и лека гримаса? Сякаш се ядосваше на себе си, че е проявила невнимание и е оставила нишка към местонахождението си.

— И ти се премести в Портланд, за да си близо до мен?

— Ами да, сигурно — усмихна се Лиз. — Започнах да те търся, но изгубих търпение.

Лиз усети как очите й се пълнят със сълзи, докато дъщеря й продължаваше да оглежда стаята. Къщата беше малка, но мебелите, електрониката и уредите бяха най-добрите — наградата на Лиз за усилната работа през последните години. В нея напираха две чувства: почти се надяваше, че момичето ще се изкуши и ще пожелае възстановяване на отношенията им, като види, че майка й е добре финансово, но в същото време се почувства засрамена от изобилието; евтините дрехи и бижута на дъщеря й предполагаха, че момичето се бори за насъщния си.

Тишината беше взривоопасна. Направо изгаряше кожата и сърцето на Лиз.

Бет Ан отпусна стиснатия юмрук на лявата си ръка и майка й забеляза миниатюрен годежен пръстен и обикновена златна халка. Сега вече от очите й рукнаха сълзи.

— Да не си се…?

Младата жена проследи погледа на майка си до пръстена и кимна.

Лиз се запита що за човек е зет й. Дали бе някой отстъпчив като Джим, човек, способен да укроти опърничавия характер на дъщеря й? Или беше коравосърдечен? Като самата Бет Ан?

— Имаш ли деца? — попита Лиз.

— Не ти влиза в работата.

— Работиш ли?

— Питаш ме дали съм се променила ли, майко?

Лиз не искаше да чува отговора на този въпрос и бързо продължи да говори.

— Мислех си — каза тя, а в гласа й се прокрадна отчаяние, — че някой ден може да се отбия в Сиатъл. Да се видим… Защо не дори да работим заедно. Да станем партньори. Петдесет на петдесет. Ще е забавно. Винаги съм смятала, че ще от нас може да излезе чудесен тандем. Винаги съм мечтала…

— Да работим заедно ли, майко? — Тя огледа стаята за шиене, кимна към машината, към шкафовете с рокли. — Това не е моят живот. Никога не е бил. Никога не би могъл да бъде. След всичките тези години така и не го проумя, нали?

Думите и студеният тон дадоха категоричен отговор на въпроса на Лиз. Не, дъщеря й не се беше променила ни най-малко.

— Тогава защо си дошла? — попита по-рязко. — Какъв смисъл има?

— Мисля, че знаеш, нали?

— Не, Бет Ан, не знам. Някакво психо отмъщение?

— Предполагам може да се нарече и така.

Тя отново огледа стаята.

— Да вървим.

Лиз дишаше учестено.

— Защо? Всичко, което някога сме правили, беше за теб.

— Бих казала, че го направихте на мен.

В ръката на дъщеря й се появи пистолет, черното му дуло се насочи към нея.

— Отвън — прошепна Бет Ан.

— Господи боже! Не! — ахна майка й при жестокия спомен за престрелката в бижутерския магазин. Ръката я заболя, а по бузите й рукнаха сълзи.

Представи си пистолета на шкафчето.

Спи, детенце мое.

— Никъде не отивам! — заяви Лиз и избърса очите си.

— Напротив — вън.

— Какво смяташ да правиш? — отчаяно попита тя.

— Нещо, което отдавна трябваше да направя.

Лиз се подпря на близкия стол. Дъщеря й забеляза, че лявата ръка на майка й е на сантиметри от телефона.

— Не! — нареди й момичето. — Дръпни се от там.

Лиз хвърли безнадежден поглед към слушалката и се подчини.

— Ела с мен.

— Сега? В дъжда?

Момичето кимна.

— Нека си взема поне яке.

— Има едно до вратата.

— Не е достатъчно топло.

Момичето се поколеба, сякаш се канеше да каже, че с оглед на онова, което щеше да се случи, няма никакво значение колко е топло якето. Но после кимна.

— Само не се опитвай да използваш телефона. Ще те наблюдавам.

Лиз пристъпи в стаята за шиене и взе синьото яке, върху което беше работила. Бавно го облече, очите й се стрелнаха към покривката, издута от пистолета отдолу. После погледна обратно към всекидневната. Дъщеря й се взираше в своя рамкирана фотография — беше единайсет-дванайсетгодишна, застанала до майка си и баща си.

Лиз светкавично посегна и взе пистолета. Можеше да се обърне бързо, да го насочи към дъщеря си. Да й кресне да хвърли на земята другия пистолет.

Мамо, чувствам те близо до мен през цялата нощ…

Татко, знам, че ме чуваш през цялата нощ…

Но какво щеше да стане, ако Бет Ан откажеше да хвърли пистолета?

Или ако го вдигнеше, готова да стреля?

Как щеше да постъпи Лиз тогава?

Щеше ли да убие собствената си дъщеря, за да спаси живота си?

Спи, детенце мое…

Бет Ан все още стоеше с гръб към нея, изучавайки снимката. Лиз би могла да успее — един бърз изстрел. Усещаше пистолета, теглото му караше наранената й ръка да пулсира.

Но сетне въздъхна.

Отговорът беше не. Оглушително не. Никога нямаше да нарани дъщеря си. Каквото и да се случеше после, отвън в дъжда, тя никога нямаше да причини зло на момичето си.

Остави пистолета и отиде при Бет Ан.

— Да вървим — каза дъщеря й, затъкна пистолета в колана на джинсите си и поведе майка си навън, като я стискаше грубо за ръката. Това, осъзна Лиз, беше първият им физически контакт от поне четири години насам.

Спряха на верандата и Лиз се извъртя, така че да погледне дъщеря си в очите.

— Ако го сториш, ще съжаляваш през остатъка от живота си.

— Не — отвърна момичето. — Ще съжалявам, ако не го сторя.

Лиз почувства как дъждовните капки се смесват със сълзите по бузите й. Погледна дъщеря си. Лицето на младата жена беше мокро и зачервено, но това се дължеше единствено на дъжда — очите й бяха напълно сухи.

— Какво съм ти направила, че да ме мразиш толкова? — прошепна жената.

Въпросът остана без отговор, защото в двора нахлуха първите полицейски коли, а червените, сините и белите им светлини възпламениха едрите дъждовни капки като заря на празненство по случай Четвърти юли. От първата кола слезе мъж на около трийсет години с тъмен шлифер и полицейска значка на врата, закрачи към къщата, придружен от още двама униформени. Той кимна на Бет Ан.

— Аз съм Дан Хийт, Щатска полиция на Орегон.

Младата жена му подаде ръка.

— Детектив Бет Ан Полемъс, Полицейско управление — Сиатъл.

— Добре дошла в Портланд — каза той.

Тя иронично сви рамене, взе подадените й от него белезници и старателно закопча ръцете на майка си.

* * *

Вцепенена от студения дъжд — и от емоционалния заряд на срещата — Бет Ан слушаше как Хийт нарежда пред майка й: „Елизабет Полемъс, арестувам ви по обвинение в убийство, опит за убийство, нападение, въоръжен грабеж и продажба на крадени стоки“. Той й прочете правата и обясни, че ще бъде подведена под отговорност от местните власти на Орегон, но подлежи на екстрадиция в Мичиган по различни висящи обвинения, включително и убийство.

Бет Ан махна към младия полицай, който я беше посрещнал на летището. Не й беше останало време да попълни нужните документи, които й позволяваха да внесе собственото си служебно оръжие в друг щат, затова служителят на реда й беше заел един от техните. Сега тя му го върна и се обърна да наблюдава как друг полицай обискира майка й.

— Миличка — започна Лиз с умоляващ, отчаян глас.

Бет Ан не й обърна внимание и Хийт кимна на младия униформен полицай да отведе жената към полицейската кола.

— Чакайте — спря го Бет Ан. — Претърсете я по-добре.

Полицаят примигна и погледна към слабичката, крехка арестантка, която изглеждаше уязвима като дете. Но след заповедта на Хийт една жена полицай се приближи и я обискира втори път. Служителката на реда се намръщи, когато стигна до кръста на Лиз. Майката прониза с поглед дъщеря си, а служителката повдигна тъмносиньото й яке и напипа малък джоб, зашит от вътрешната страна на дрехата. Вътре имаше малък сгъваем нож и универсален ключ за белезници.

— Господи — прошепна полицаят. Той нареди да претърсят Лиз трети път, но повече изненади нямаше.

— Този номер си го спомням от детските години — каза Бет Ан. — Шиеше си тайни джобове във всички дрехи. За да краде в магазините и да крие оръжия. — Младата жена студено се изсмя. — Шиене и кражби. Това са нейните таланти. — Усмивката й избледня. — Разбира се, и убийствата.

— Как можа да причиниш това на майка си — злобно изсъска Лиз. — Ти си Юда!

Бет Ан с безразличие наблюдаваше как качват майка й в полицейската кола.

Хийт и Бет Ан влязоха във всекидневната на къщата. Бет Ан отново огледа крадените стоки на стойност стотици хиляди долари, които изпълваха жилището.

— Благодаря ви, детектив — каза Хийт. — Знам, че не ви е лесно. Но държахме да я закопчаем, без никой да пострада.

Залавянето на Лиз Полемъс като нищо можеше да се превърне в кървава баня. Вече се беше случвало. Преди няколко години, когато тя и любовникът й Брад Селбит се бяха опитали да оберат магазин за бижута в Ан Арбър, Лиз беше изненадана от охраната. Той я бе прострелял в ръката. Но това не й беше попречило да грабне собствения си пистолет с другата си ръка и да го убие, наред със случаен клиент, а по-късно да застреля и един от пристигналите на мястото полицейски служители. Тогава успя да избяга. Напусна Мичиган и замина за Портланд, където двамата с Брад отново бяха подхванали обичайната си дейност — обири на бижутерийни магазини и бутици за дизайнерски дрехи, които тя умело променяше и продаваше на търговци на крадени стоки от други щати.

Един информатор беше съобщил на Щатската полиция на Орегон, че Лиз Полемъс стои зад серията скорошни обири из Северозапада и че живее под фалшиво име в малката къща тук. Следователите по случая бяха научили, че дъщеря й също е детектив към полицията на Сиатъл и бяха изпратили хеликоптер, който да доведе Бет Ан в Портланд. Сетне тя отиде до къщата сама, за да накара майка си да се предаде мирно.

— Тя е в списъците на десетте най-издирвани престъпници в два щата. А както чувам, вече е започнала да гради име и в Калифорния. Представяш ли си, собствената ти майка. — Хийт млъкна, осъзнал, че изказването му не беше много тактично.

Но Бет Ан не се впечатли.

— Такова беше детството ми — замислено разказа тя. — Въоръжени грабежи, кражби с взлом, пране на пари… Баща ми притежаваше склад, където трупаха плячката. Складът им беше за фасада, бяха го наследили от бащата на баща ми. Който също беше в бизнеса между другото.

— Дядо ти ли?

Тя кимна.

— Онзи склад… Виждам го толкова ясно. Усещам миризмата му. Чувствам студа му. А съм била там само веднъж. Бях на около осем. Беше пълно с крадена стока. Баща ми ме остави сама в офиса за няколко минути и аз надникнах през вратата. Видях как той и негов приятел пребиват някакъв човек. Едва не го убиха.

— Явно не са се старали да държат дейността си в тайна от теб.

— В тайна ли? Боже, та те правеха всичко възможно да ме вкарат в бизнеса. Баща ми имаше едни специални игри, така ги наричаше. От мен се очакваше да ходя по къщите на приятелите ми и да шпионирам дали имат ценности и къде ги държат. Да докладвам какви телевизори и видеокасетофони има в училище, къде ги съхраняват и какви ключалки има на вратите.

Хийт изумено поклати глава.

— Но самата ти никога не си имала вземане-даване със закона?

— Всъщност — разсмя се тя — веднъж ме хванаха за кражба в магазин.

Хийт кимна.

— Когато бях на четиринайсет, задигнах пакет цигари. Още усещам колана на баща ми върху задника си.

— Не, не — обясни Бет Ан. — Мен ме хванаха да връщам някакви неща, които майка ми беше задигнала.

— Какво?

— Беше ме взела със себе си в магазина за прикритие. Нали разбираш, майка и дъщеря не са толкова подозрителни, колкото сама жена. Видях я да прибира в джоба си няколко часовника и една огърлица. Когато се прибрахме вкъщи, сложих краденото в една торба и го върнах в магазина. Предполагам, че охранителят е забелязал виновното ми изражение и ме сграбчи, преди да успея да върна нещата. Признах, че съм аз. Все пак не можех да предам родителите си, нали?… Майка ми побесня… Не можеха да проумеят защо не искам да тръгна по техните стъпки.

— Трябва да отидеш на психолог.

— Вече съм ходила. И продължавам.

Тя поклати глава при завърналите се спомени.

— Откакто станах на дванайсет-тринайсет години, се опитвах да стоя възможно по-дълго далеч от къщи. Записах се на всички възможни извънкласни занятия. Работех като доброволец в болницата през уикендите. Приятелите ми много ми помагаха. Бяха от най-добрите… Вероятно ги подбрах такива, защото бяха коренно различни от престъпната паплач, сред която се движеха родителите ми. Бях в компанията на участници в национални олимпиади, членове на отбора по дебати и клуба по латински. Бях приятелка с всеки, който беше почтен и нормален. Не бях отлична ученичка, но прекарвах толкова много време в библиотеката или в учене заедно с приятелите си в техните домове, че накрая спечелих пълна стипендия и влязох в колеж.

— Къде учи?

— В Ан Арбър. Криминално право — магистър. Взех си изпита и започнах работа в полицията на Детройт. Задържах се там известно време. Най-вече се занимавахме с наркотици. После се преместих в този район и започнах в управлението в Сиатъл.

— Бързо си се издигнала до детектив — отбеляза Хийт, а после отново огледа къщата. — Сама ли е живяла тук? Къде е бащата?

— Мъртъв е — равнодушно отвърна Бет Ан. — Тя го уби.

— Какво?

— Почакай, докато прочетеш заповедта за екстрадиция в Мичиган. По онова време никой не знаеше, разбира се. Заключението на съдебния лекар беше „случаен инцидент“. Но преди няколко месеца един тип в затвора в Мичиган си призна, че й е помагал. Майка ми открила, че баща ми си заделя пари от спечеленото и харчи по някакво гадже. И наела въпросния тип да го убие, като се постарае да изглежда като случайно удавяне.

— Съжалявам, детектив.

Бет Ан сви рамене.

— Винаги съм се питала дали мога да им простя. Спомням си един случай, все още работех в Отдела за борба с наркотиците в Детройт. Току-що бяхме извършили голям арест в Сикс Майл. Конфискувахме доста кокаин. Бях се запътила да оставя доказателствата в участъка и случайно минах покрай гробището, в което е погребан баща ми. Никога не бях стъпвала там. Паркирах и отидох до гроба му, опитах се да му простя. Не можах. Тогава осъзнах, че никога не бих могла. Нито на него, нито на майка ми. В този момент реших, че трябва да напусна Мичиган.

— Майка ти омъжи ли се отново?

— Захвана се със Селбит преди няколко години, но така и не се омъжи за него. Успяхте ли вече да го закопчаете?

— Не. Спотайва се някъде наоколо, но сякаш е потънал вдън земя.

Бет Ан посочи телефона.

— Майка ми се опита да грабне слушалката, когато дойдох тази вечер. Сигурно се е опитвала да му даде сигнал. На ваше място бих проверила телефонните данни. Може да откриете следа към него.

— Добра идея, детектив. Ще взема заповед още тази вечер.

Бет Ан се взря през дъжда към мястото, където допреди минути бе паркирана колата, която бе отвела майка й.

— Най-извратеното е, че тя през цялото време вярваше, че прави най-доброто за мен, опитвайки се да ме вкара в бизнеса. В природата й беше заложено да бъде престъпник и тя смяташе, че с мен също би трябвало да е така. Двамата с татко бяха лоши по рождение. Не можеха да си обяснят защо аз съм добра по рождение и защо не искам да се променя.

— Имаш ли семейство? — попита Хийт.

— Съпругът ми е сержант в Отдела за малолетни нарушители. — Бет Ан се усмихна. — Очакваме и първото си дете.

— Хей, това е чудесно.

— Ще работя до юни. После си вземам отпуск по майчинство за няколко години. — Тя почувства подтик да добави „Защото децата са преди всичко“, но реши, че при дадените обстоятелства няма нужда да го обяснява.

— Колегите от „Местопрестъпления“ ще запечатат къщата — каза Хийт. — Но ако искаш първо да огледаш, няма проблеми. Може би има снимки или други неща, които искаш да си вземеш. Никой няма да възрази, ако си прибереш някои лични вещи.

Бет Ан почука с пръст по главата си.

— Тук имам повече спомени, отколкото са ми нужни.

— Ясно.

Тя дръпна ципа на дъждобрана си и вдигна качулката. Прихна. Хийт въпросително повдигна вежди.

— Знаеш ли какъв е най-ранният ми спомен? — попита тя.

— Какъв?

— В кухнята на първата къща на родителите ми в покрайнините на Детройт. Седях на масата. Трябва да съм била на три годинки. Майка ми пееше.

— Пееше? Като истинска майка.

— Не си спомням каква беше песента. Само помня, че така ми отвличаше вниманието. За да не си играя с онова, върху което работеше на масата.

— Какво правеше, шиеше ли? — Хийт кимна към стаята с шевната машина и закачалките с крадени рокли.

— Не — отвърна жената. — Презареждаше муниции.

— Сериозно?

Бет Ан кимна.

— Вече бях по-голяма, когато си дадох сметка какво точно прави. Нашите нямаха достатъчно пари по онова време, затова купуваха празни месингови гилзи по стрелбищата и ги пълнеха. Спомням си, че куршумите бяха лъскави и все исках да си играя с тях. Тя ми казваше, че ако не ги докосвам, ще ми пее.

Историята сложи край на разговора им. Двамата офицери се вслушаха в дъжда, който трополеше по покрива.

Лоша по рождение…

— Добре — каза Бет Ан накрая. — Отивам си вкъщи.

Хийт я изпрати навън и двамата се сбогуваха. Бет Ан запали двигателя на взетата под наем кола и потегли по калния, виещ се път, който водеше до щатската магистрала.

Внезапно от някоя гънка в съзнанието й изскочи мелодия. Тя започна да си я тананика, но не можеше да се сети откъде я знае. Мелодията я накара да изпита неясно безпокойство. Затова Бет Ан включи радиото и нощта се изпълни със златните хитове на радио „Портланд“… Увеличи силно звука и потропвайки с пръсти по волана в такт с музиката, зави на север към летището.