Дмитрий Глуховски
Те понякога се завръщат

По своите габарити снежнобялата яхта наподобяваше презокеански лайнер, а по форма — на флагмана на извънземна космическа флотилия. На борда й клатенето никога не се усещаше и сега въпреки прилично високите вълни на морския съд цареше пълно следобедно затишие.

По хоризонта, затиснати между яркосиния океан и яркосиньото небе, се простираха дребни песъчливи острови. Буйната тропическа растителност върху белия пясък правеше островите да изглеждат като разгърнат строй от приказни гиганти с офицерски фуражки, които излизат от морската пяна. Всъщност островите бяха върхове на вулкани, угаснали преди цяла вечност и скрити под водата.

По принцип се канеха да се гмуркат с акваланги, но една вълна разклати моторната лодка и решиха да почакат, докато морето се успокои — не бързаха за никъде. Двамата стегнати мъже, облечени в бели мъхнати халати, убиваха времето си на шезлонгите от лакиран дъб край басейна с олимпийски размери, пълен със солена океанска вода.

Малко по-встрани, до въртящата се врата, лежеше изнеженият французин, който с едната си ръка собственически галеше колекция от дискове със захаросан чилаут, какъвто се лееше и от изящните дървени тонколонки, а с другата — мускулестите бедра на индианка с неоновожълт бански.

Французина го бяха извикали специално за този случай от Париж: той не разбираше бъкел руски, но пък създаваше подходящото настроение за отдих.

Двамата мъже лениво разговаряха, като присвиваха очи под огромното предзалезно слънце.

— За колко те пуснаха? — пошегува се първият, докато взимаше запотената чаша с коктейл от ръката на възрастния сервитьор.

— Докато не дойда на себе си — усмихна се вторият, свали тъмните очила и подложи лицето си под слънчевите лъчи.

— Много ти се насъбра, а? — Първият шумно всмука през сламката от гъстата напитка и задъвка късче папая.

— Меко казано. Това не е работа, а абсолютен стрес. Отдавна не беше имало такова нещо.

— Криза…

— Криза.

— Знаеш ли, напоследък усещам една такава хронична умора. Съвсем нищо не ми се прави — призна първият.

— Точно за това исках да поговоря с теб — отвори едното си око вторият.

— Значи все пак се реши? — досети се първият.

— Ами налага се все пак — въздъхна вторият.

— Ако питаш мен — може даже още сега, заповядай — увери го първият. — Нали ти казвам: хронична умора. Не знам как издържа толкова време.

— Ами как — усмихна се вторият. — Често ходех на почивка. Особено до Сочи.

Първият промърмори нещо под носа си и остави настрани полупразната чаша.

 

 

— Сякаш времето се оправи — широко се усмихна първият, като излезе на капитанския мостик. — Как си? Ще се гмуркаме ли днес?

— Нещо ме е продухал климатикът, цяла нощ кашлям — мрачно отвърна вторият.

— Това пък какво е? Да не искаш да кажеш… — настръхна първият.

— Не, не, нищо не искам — уморено се намръщи вторият. — Просто проклетият климатик е монтиран на неподходящо място, цяла нощ изкарах под леден душ, гърлото адски ме боли…

— Искаш да кажеш, че няма да се гмуркаме — уточни първият. — И за какво летяхме дотук цели девет часа? Със същия успех можехме и на Красна поляна да хванем тен. До Тива да бях отишъл — изсумтя възмутено първият.

— Отщя ми се да се гмуркам — призна най-накрая вторият.

— Та нали от толкова време се канехме! Сам ми говореше — баракуди, тигрови акули. Гигантски скатове! Тогава, след антикризисното събрание, помниш ли? Аз целия си график преобърнах, а ти сега…

— Извинявай. Просто не мога да се отпусна, все за това мисля. Как най-добре да го организирам — въздъхна вторият.

— А защо ти ще мислиш за това? Има си специално обучени хора. На Славик ще кажеш, той ще направи всичко. Хайде, ти какво така? Ще се изкъпем, ще си проветрим малко главите, веднага всичко ще ти се проясни. Аз такъв клип гледах за гигантските морски костенурки…

— Иска ми се всичко да е красиво — замислено почеса носа си вторият.

— А аз какво ти разправям? Там знаеш ли каква красота е? И тези… как се казват лобстърите на руски?

— Аз за моето говоря — намръщи се вторият. — Идея ми трябва, разбираш ли? Или лозунг. Такъв лозунг, че повече никакви въпроси да не задават: нито защо, нито как. Нито „Кой е виновен?“, нито „Какво да правим?“.

— Това се казва национална идея — усмихна се първият. — Този „лозунг“ — той направи подигравателен знак за кавички — го търсим вече седемнайсет години.

— Мислех си за „Руски ренесанс“, но чувствам, че твърде много намирисва на „Рубльовка“. Някаква такава съвсем долнокачествена „Рубльовка“ с всякакви еснафски вензелчета… Доста се колебах, хваща окото все пак — сподели вторият. — После беше „Завръщането на свръхдържавата“. Идеята е проста: първо, „завръщане“ — правилна дума, архетипна такава. Пък е и ясно къде се завръща — на международната арена. С гордо вдигната глава.

— „Завръщането на краля“ — подсказа първият. — Имаше такъв филм. Или „Отново на арената“ — усмихна се йезуитски той.

— А ти всъщност защо толкова настояваш да ходим да се гмуркаме? — попита вторият с подозрение.

— Ама какви ги говориш? — плесна с ръце първият. — Просто искам да поплувам… Със скатовете там… Тук и диви делфини има… То съвсем малко остана от отпуската!

Вторият мълчеше. Обстановката на горната палуба започна да се нажежава, басейнът със солена вода сякаш всеки момент щеше да заври; и дори безгласният французин усети нещо, намали музиката и повлече спътницата си към каютата.

— А какво, тук наистина ли е монтирана система за противовъздушна отбрана? Чувал съм, че той е поръчал ракети „Пейтриът“? — Оглеждайки горделивата снага на яхтата, първият се опита да насочи разговора към игривото мъжко русло.

— И целия корпус е бронирал — отвърна сдържано вторият. — Двеста милиона. Старата даде на момчетата. Не мога да си представя какво ще правят с такова богатство.

— Ще се наплюскат — отвърна неодобрително първият.

— Вече не — сви рамене вторият. — Вече никой не плюска. Чак ми е жал за момчетата, все такива бледи ходят.

— Какво, пак ли ще смъкнеш митото? — повдигна вежди първият.

— Даже не знам. Бюджетът се пропуква. Хем за момчетата ми е жал, хем ми се иска да се завърна красиво. Макар че… Нека помисля. Бюджетът се пропуква, миньорите тропат с каските, учителите стачкуват и изведнъж…

— Само без извънредно положение — помоли първият.

— Че за какво ни е? Не ни е нужно никакво извънредно положение. И така всичко ще отмине. По силата на навика.

— А аз и стола ще ти топля — въздъхна първият.

— Хайде, стига, какви ги говориш? Нали от самото начало така се договорихме, ако стане нещо, ако ръката потрепне, аз съм до теб.

— Ами да — без ентусиазъм се съгласи първият. — Хайде да вървим да се погмуркаме, а?

— А ето тук… Като истински гарант! „Завръщането на стабилността“? А, майната му. Хайде да се изкъпем. Може пък там наистина да ме осени вдъхновението?

— Отлично! — потри радостно ръце първият. — Може би дори ще отстреляме някого!

 

 

— Гмуркали ли сте се досега? — строго попита широкоплещестият инструктор по дайвинг, който приличаше повече на дезертирал военен диверсант.

— Да — сухо потвърди вторият.

— Не — поклати глава първият, изпълнен с очакване.

— Тук няма нищо сложно — каза водачът. — Лично ще ви обуча и ще ви наглеждам във водата. Но за в бъдеще се научете, че дайвърите винаги се гмуркат в тандем. Винаги с партньор. Между партньорите трябва да съществува пълно доверие.

— Малко ли неща могат да се случат под водата — кимна първият.

Инструкторът го погледна внимателно и продължи — бавно и отчетливо:

— Всичко се случва. Декомпресия и загуба на съзнанието. Нападение от акула. Скъсване или откачване на шланга. Това означава, че трябва постоянно внимателно да следите партньора си.

— Може да се отклоним от курса — предложи своя вариант вторият.

— Какво? Да. Съществува и такава опасност. На дълбоко дори се случва изпадналите в паника хора да объркат горе и долу, да не говорим за останалите посоки. Ако нещо се случи — запомнете: най-важното е никога да не изплувате на повърхността твърде бързо. Мъничките мехурчета въздух, които в дълбините са смачкани заради високото налягане, могат рязко да се разширят и да повредят кръвоносните съдове, костите, нервните тъкани. Казано накратко — при твърде бързото издигане може да ви се пръсне мозъкът.

— Знаем — кимна вторият.

— Отлично. Тогава да направим кратка тренировка в басейна и да се гмуркаме!

 

 

Масивната моторна лодка, обшита с лакирани дъски, се отдели с бръмчене от корпуса на яхтата и полетя към рифовете. Перката разбиваше водата и от кърмата се разделяха два разпенени гребена — като краищата на тъкан, по която като цип се носеше лодката, разцепвайки океана.

На руля както обикновено стоеше вторият.

Солените капки опръскваха непроницаемите му очила, но той дори не се замисляше да се скрие зад предпазното стъкло. Беше взел окончателно решение и сега с пълна пара се носеше срещу съдбата.

Спряха недалеч от кораловия пръстен. Облякоха сините хидрокостюми, окачиха си хомота с оловни тежести, пристегнаха аквалангите. Лапнаха щуцерите на дихателните шлангове и прекрачиха в морската бездна.

Ако не беше далечният тътен на лутащите се в плитчините атомни подводни ракетоносци — главнокомандващият се докарваше, за да спечели благоволение — човек можеше и да си помисли, че се намират в една от най-добрите серии от епопеята на Кусто. Но и за досадния ескорт успяха да забравят, за целта беше достатъчно да се спуснат на някакви си десет метра дълбочина.

Коралите, на повърхността осакатени от туристите, тук се бяха разраснали в чудновата ажурна гора, цъфтяха в небесносиньо, а до тях други се белееха като слонова кост. В редичка пълзяха право към хората големи триъгълни риби, изрисувани сякаш от Зверев; около безстопанствените подводни дървета се виеха огромни змии и облаци от черно-виолетови дребосъци ту пълзяха бавно след аквалангистите, ту се разпръсваха за миг само за да се съберат веднага отново. Спуснаха се още по-надълбоко, вече без да мислят за нищо друго, оставили на лодката и разправиите, и обидите, и подозренията. Светлината отслабна и цветовете помръкнаха, но затова пък тук изпод камъните надничаха наистина изумителни твари. В бръснещ полет край тях премина невъобразимо огромен скат като ударен американски В-52, някъде изотзад изплува гигантска древна костенурка, втренчи се в тях и се устреми в свредел надолу.

Дъното не се виждаше.

Първият си набеляза цел и измъкна харпуна от кобура си. Вторият за всеки случай последва примера му.

В този миг синята мъгла пред тях внезапно се сгъсти и изтласка от себе си чудовищна сянка. Туловище с размерите на две сблъскали се маршрутки, с измамно лениви движения, тъпо и мъртвешки проблясващи очи като капаци на консерви. Акула!

Инструкторът се стрелна напред, припомняйки си обучението в морската пехота, обърна се за миг към останалите и нареди — махайте се! И ги закри със собственото си тяло от тварта. Първият се засили бързо нагоре, но се сети за инструкциите, успокои дишането си, започна да се обръща към втория и случайно заклещи харпуна в карабинера. Опита се да го освободи, дръпна го към себе си, а той стреля… Стрелата профуча на сантиметър от лицето му и като бръснач разсече въздушния шланг на втория.

Той изригна в мехурчета, размърда трескаво с ръце и крака, после се съвзе и заплува бързо нагоре — към въздуха, слънцето, към мъчителната смърт от декомпресия. Но нещо го задържа за крака. Значи все пак заговор?! Вторият ритна напосоки — менгемето не го пускаше… Въздухът свършваше. И изведнъж в празнотата пред него се появи партньорът му.

Махна от устата си изпускащия кислород щуцер и му го подаде.

Изкачваха се нагоре бавно, на почивки. Редуваха се да дишат.

 

 

Инструкторът така и не изплува.

— Герой. Да кръстим ли някоя улица в негова чест? — попита вторият.

— Хайде по-добре някой авионосец — предложи първият.

— Тогава най-добре подводница — възрази вторият. — Не, сериозно, авионосците са разпределени с двайсет години напред, там се редят на опашка като за канонизация.

Помълчаха.

— А пък аз си помислих — това е, край с мен. Когато ме хвана за крака — призна си вторият.

— Ти какво, сериозно ли? — засмя се първият. — Притрябвало ми е! Сам си оправяй бакиите!

— Знаеш ли — усмихна се хитро вторият. — Докато се издигахме, измислих лозунг. Със смисъл. „Второ дихание“.

— При такъв ще гласуват — оцени предложението първият. — Със сигурност ще гласуват.

— Е, те ще гласуват във всички случаи — каза вторият. — Но просто ми се иска да звучи красиво.

 

 

И макар че пред тях лежаха доста формалности, точно в този исторически момент вторият отново стана първи, а първият — втори.

— Ти, такова… Ако има нещо, после пак ще се разменим — ободряващо намигна първият.

Взе радиостанцията и предаде на яхтата:

— Приготвяме се за отплаване. Ваканцията приключи. Връщам се.