Дмитрий Глуховски
Това е положението

Пилафът се беше получил доста воднист, но за три месеца Абдурахим вече беше успял да му свикне. Ако разкажеше на някого в родния Понгоз, че пилафът може да се приготви от неоскубани кокоши кълки, в които има не повече мазнина, отколкото в релефния корем на Абдурахим, със сигурност щяха да му се присмеят.

Не, истинският пилаф трябва да е гъст и лепкав от жълтата овча лой и трябва да се яде, разбира се, не с чупливи пластмасови вилици, а с пръсти, като се омачкат хапки с размерите на детски юмрук и се пъхат в устата.

Но откъде да си намери хубаво овнешко в кишавата, задимена Москва? На Абдурахим столицата на Русия му се струваше далеч не толкова голяма: я има, я няма един квадратен километър. Е, отвъд триметровата бетонна ограда Москва продължаваше чак докъдето ти видят очите, но пътят натам беше забранен за Абдурахим и сънародниците му.

Можеше да се промъква и през КПП-то до най-близкия магазин за цигари. В далечната слънчева родина беше лежал заради глупост и заради младостта си, така че беше натрупал опит в общуването с караулните: ти на мене, аз на тебе.

Но малкият Таджикистан свършваше до оградата и оскъдните познания на Абдурахим по езика не бяха достатъчни, за да се отърве от свирепите вечно гладни милиционери, които патрулираха около строежа на века в търсене на лесна плячка.

Заварчикът Фарух от трета бригада се беше опитал да внесе през КПП-то парче овче месо, но охраната му го взе и цялата бригада си изпати повече, отколкото за заловения седмица по-рано хашиш. Тук имаше много правила и строителите не бяха запознати с всички.

Но нищо, като ще е кокошка, кокошка да е. Често му се беше налагало да обядва и изсъхнали нудели в чашка, и разлигавени кренвирши, така че Абдурахим не капризничеше. Пилафа не го готвеха току-така: цялата бригада се местеше на нов обект.

Издигнатата в самия център на комплекса „Москва-Сити“ кула „Памир“, висока като планина, подпираше ниско надвисналото и продънено московско небе. Горните й етажи не се виждаха почти никога, облаците се кълбяха плътно някъде по средата на безкрайно високото здание. Въпреки родното име изпълненият с носталгия по дома Абдурахим мислеше с опасение за новото работно място.

„Най-краткият път към небесата“, шегуваха се мрачно работниците. Шушукаше се, че на „Памир“, която беше оградена от същинска предпланина триетажни строителни фургони, едва ли не всеки ден ставаха нещастни случаи. Потвърждение за това нямаше: строителите, които приключваха работата си на „Памир“, се връщаха обратно в Средна Азия, за да се спазят условията по визовия режим, а оттам вече ги препращаха на други обекти. Странно правило, но имаше и по-странни, затова пък на „Памир“ плащаха два пъти повече от обичайното.

Кокошият пилаф, макар и лека храна, бълбука доста в червата на Абдурахим и никак не искаше да се успокои. И сънищата му тази нощ бяха неспокойни: сякаш се надяваше да се добере до самия връх на кулата „Памир“ и непрекъснато се катереше по стълба, но краят й така и не се виждаше. А после някой му каза, че напразно се опитва, защото кулата е жива и през цялото време расте…

* * *

Секретарят пъргаво заобиколи колата, хвана дръжката и дръпна тежката като на банков сейф врата към себе си. Кротов, който се беше свил на разгънатата седалка на двуцветния „Майбах“, го погледна с мътните си очи, прозя се и се протегна. Проклетата корица на Vogue така го беше омаломощила предишната нощ, че той беше готов да преосмисли пренебрежителното си отношение към моделите. Момичето доста се постара, явно някой й беше прошепнал за изкачването му в класацията на „Форбс“.

Утре на строежа на бизнес центъра трябваше да дойдат надзорници и инспекция, и за да не се превърне рутинното изпиване на шотландските резерви в неприятен разговор за промяна на тарифата срещу благосклонността на властите, Кротов беше длъжен да въведе ред в територията. Както и да хвърли един поглед на новата техника.

На подстъпите към „Памир“ ръководителите на низшите звена и началниците на обекти, влачещи се като шлейф след ядрото на охраната, в центъра на което крачеше мрачният Кротов, се разпръснаха във всички посоки. Собственикът винаги отделяше особено внимание на централния небостъргач и режимът там също беше особен. Строителна площадка в строителната площадка, „Памир“ си имаше собствено ръководство и зад вътрешната й ограда можеха да попаднат само избрани.

В джоба на Кротов заскрибуца обсипаният със сапфири мобилен телефон със специален бутон. При стандартните телефони с натискането му можеха да се свържат с оператор, който да отговори на всички въпроси на притежателя на телефона от която и да е точка на света. Но на вълшебния бутон на Кротов беше запаметен номерът на шефа на неговата служба за охрана, който освен това можеше и да реши всички тези въпроси в рамките на половин час.

— Е какво, с редовен полет не може ли? Криза с горивото? За какъв дявол тогава купихме дял от тях? — мърмореше в слушалката Кротов, застанал до редиците хромирани агрегати с изписана върху квадратното лого засукана немска дума. — Добре, майната му, пращайте ги с джет. А най-добре изчакайте два дни, нека се събере за чартър на някой Ил-76, че ще им окажа голяма почит, ако вдигна във въздуха моя „Бомбардие“… Нищо, ще почакат, никъде няма да се дянат. Нека вземат по-тънко нискокачествената стока на индийците, без сертификати, с все камъните!

— Това е то, Аркадий Петрович — произнесе само с устни секретарят и деликатно посочи към складираните хромирани апарати.

— В края на краищата няма да се скапе! — изрева в телефона Кротов и в нетърпението си залепи звучна плесница на безгласната машина. — Край, решено е. Утре ще се разберем с Щатите. Хайде, че ме търсят на другата линия. Да, привет. Какво, цялата мрежа ли купихте? За юбилея на Ляля? Ребрандинг? Имах една идейка… Дай да го кръстим „Биоорганика“… Или просто „Органика“, точно. Ами нека сега да е вегетарианска, на мода е, на всички вече им се гади от месото. Колко получава там този професор с всичките му подкупи и подаръци? Дай му двайсетачка на месец, той ще ти доведе и студентите си… Ще се изплати, разбира се, за една седмица. Извинявай, търсят ме по другата линия…

* * *

Предчувствията не излъгаха Абдурахим.

Още първия ден разделиха бригадата им на различни етажи и докато бродеше по своя, шейсет и втория, той се изумяваше, че добре изглеждащата, лъскава кула отвътре се оказа пуста, полузанемарена. Сякаш бяха започнали довършителните работи, но после внезапно ги бяха прекъснали, и то много отдавна. На места голият бетон на стените беше покрит с гипсокартон и дори бяха сложени розетки, на други места с тези признаци на живот спореха изрисуваните от пода до тавана титанични партии морски шах и натрапчивият мирис на застояла урина.

Останалите работници на етажа му се струваха необщителни и странни и Абдурахим реши, че пратките от Чуйската долина все пак достигат до тукашните си адресати. Цял ден нямаше работа и след като клеча пет часа пред панорамния прозорец, през който се виждаше почти цялата Москва, отегченият Абдурахим доброволно отиде да се постави в услуга на бригадира си. Онзи показа вял интерес и дори известно съчувствие, че Абдурахим не го свърта, запали нова цигара от фаса на старата и продължи да се занимава с кръстословицата си.

Но Абдурахим все още не беше успял да се настани отново срещу Москва в най-удобната от всички достъпни на човека пози, когато мобилният телефон на бригадира започна да надава провлачени фергански напеви. Пръсналите се около началника си безделници настръхнаха като кучета, на които са обещали разходка, а и самият бригадир се напрегна, докато слушаше отривистия лай от очукания апарат.

След минута Абдурахим най-после получи бойна задача: да започне запълването на пролуките между небрежно монтираните гипсокартонови плоскости и таванските плочи. А две минути по-късно, след като започна да се катери към незапълнените пролуки и към умиротворението по клатушкащата се подвижна стълба, незнайно защо опряна в снопче кабели от електропроводната инсталация, силен токов удар, който премина от лявото ходило на Абдурахим към дясното, сложи край на кариерата му на строител.

* * *

На добре поддържания паркинг за гости застина, като изпускаше бавно топлина през вентилационните си отвори и с вирната антена тип акулска перка, хищна „седмица“ със заплашителните номера на спецслужбите. До нея солидно се разположиха два мерцедеса С 500 с тарикатски издължени фарове и триграматрони „А… МР“. Шофьорите пушеха мълчаливо и отметнали назад глави, се опитваха да зърнат върха на „Памир“.

Отгоре, от седемдесет и осмия етаж, ги гледаше изнежен възрастен мъж, облечен с невъобразимо скъп тъмносин костюм, риза от изключително фин плат със собствени инициали и копчета от осемнайсеткаратово злато с ален емайл и достоверно изображение на генералски звезди.

— Обаче ръководството е обезпокоено от зачестилите нещастни случаи на поверената ви територия — замислено промълви той и отпи с наслада от уискито „Глен Гири“, реколта петдесет и осма година.

— Редки инциденти — разпери ръце Кротов.

— По обичайната тарифа — сви рамене човекът с генералските копчета. — Всяка непоявила се в пресата публикация за смърт на ваши обекти — сто и деветдесет хиляди, всяка появила се — плюс три процента към ежемесечните вноски. Ние също носим имиджов риск.

— А аз ето какво не мога да разбера — присъедини се към разговора охранен розовобузест очилатко, пристегнат с английска вратовръзка. — При такъв бюджет защо използвате киргизи на строежа? Мен, бога ми, ще ме е страх да живея и работя в най-високото здание в Евразия, ако са го строили хора, които целия си живот са живели в юрти… Нима не можете да си позволите добросъвестни немски работници?

— Можем, защо да не можем… Вече го обмислихме. Но те толкова бира поглъщат, че черните им дробове за нищо не стават — многословно обясни Кротов. — И между другото, при нас работят не киргизи, а таджики. Те не пият.

— Техника за безопасност? — разбиращо кимна очилатият. — Но с немците наистина ме изненадахте. А и вашите таджики са в много добро състояние, не като в онази псевдопанелка на „Тверска“…

— Обиждате ме — усмихна се Кротов. — При нас преминават през тримесечен курс на рехабилитация. Получава се почти пречистване на организма. Всичките стават едни такива живички, спретнати, да им се ненагледаш.

— Приятно е да си имаш работа с такъв съвременен, грижлив ръководител — усмихна се широко третият от гостите, висок и слаб мъж с тесен череп и зле прикрита плешивина.

— Ами нали знаете… Та те също са хора като нас — разпери ръце Кротов и неясно защо добави: — За щастие…

* * *

Слава на Аллах! Главата го цепеше, устата, носът и гърлото бяха изпълнени с противна горчиво-кисела смрад, но той беше жив. Абдурахим събра всички сили, надигна главата си от възглавницата и се огледа. Лежеше на болнична носилка, съвсем гол и покрит само с тъничък чаршаф, обсипан с избелели кървави петна. На няколко крачки от него се намираше голяма операционна маса, над която се бяха прегърбили три облечени в зелени хирургически униформи фигури. Какво се беше случило? Абдурахим помнеше шпаклата, стълбата, кабелите… Токът едва не го беше убил, но го бяха спасили! Руската медицина наистина е способна на чудеса. Ако това същото се беше случило в Душанбе, до залез-слънце Абдурахим вече щеше да е заровен, за да не храни мухите.

Искаше му се да благодари на лекарите, но гласът му още не се беше възстановил. Аллах го беше предпазил: като по-гледна към онова, което се вършеше на операционната маса, Абдурахим изстина.

Там лежеше познатият му плочкаджия Фахрадин и дишаше с усилие в пластмасов намордник, който беше свързан чрез гофриран маркуч с прозрачни електрически мехове. Явно клетникът доста си беше изпатил: лекарите, които се занимаваха с него, бяха здраво омазани с кръв. Абдурахим затвори очи и помоли Бог да помогне на Фахрадин да се измъкне жив и здрав от тази неприятност. Какво ли му се беше случило? Нима беше паднал отвисоко?

— Чердро! — произнесе непознатата дума един от лекарите и веднага след това нещо шльопна тежко.

Абдурахим наостри уши. Чужденец?

— Преобръщаме!

Не, като че ли говорят на руски. Просто трябваше по-старателно да учи езика, за да може да разбира всичко, а не само като му говорят за строителство.

— Бъбреци! — отсече хирургът и Абдурахим отвори едното си око.

Тази дума вече я познаваше добре: таджикските бъбреци бяха съблазнителна мишена за милицията и скинхедовете, едните упорито се стремяха да ги улучат с гумените си палки, а другите — да ги намушкат с нещо…

Помощникът извади изпод масата пластмасова кутия с дръжка, нещо като преносим хладилник, и главният лекар внимателно постави нещо вътре.

— Преобръщаме!

Абдурахим вече гледаше с двете си очи и чувстваше как гърбът му изстива и се намокря, а сърцето му бие все по-силно. Запищя трион, влажно изхрущяха кости, гръдният кош се разтвори настрани. Хирургът избърса изморено челото си с ръкав.

— Сърце!

Ритмично пиукащият датчик запищя тънко и монотонно. Лекарят пусна конвулсивно потреперващата грудка в услужливо поднесения му контейнер.

— Останалото не е нещо особено — флегматично изрече той. — Това във фризера, давайте следващия.

* * *

— Извинете, а къде е тоалетната? — надигна се плешивият от коженото кресло. — Да идем ли да се разходим, Славик? — обърна се той към очилатия.

Кротов изпрати отдалечаващата се двойка с напрегнат поглед.

— И така, Аркадий Петрович — откъсна се най-после от прозореца генералът. — Хайде най-сетне да си поговорим сериозно с вас. Имате си превъзходен бизнес. Но нали не сте смятали, че ще мине незабележимо покрай вътрешните органи, хе-хе?

— Вие какво…

— Превъзходен, рентабилен, мъдър бизнес. Тук са ми приготвили справка… — Той бръкна в джобчето на гърдите си и измъкна оттам едно тефтерче. — Към днешна дата населението на Таджикистан наброява седем милиона двеста и единайсет хиляди души. Данните са от юли, а сега броят се е увеличил още повече, защото раждаемостта в страната е висока, цели три цяло и нула четири деца на семейство — вашият бизнес се нуждае именно от такава точност, нали? Раждаемостта, Бог да пази Таджикистан, надвишава смъртността почти четири пъти. Всяка година населението на страната се увеличава с два процента. Газът все някога ще свърши, нефтът ще секне, но таджиките ще съществуват вечно. Единственият природен ресурс, така да се каже, чиито запаси само се увеличават. И тук в подходящия момент се появявате вие с вашето блестящо ноу-хау.

— Аз…

— Аркадий Петрович — закачливо се закани с пръст генералът на изпотилия се Кротов. — Не отричайте. Но каква сполучлива идея е да се осребри този виртуален капитал! Тук са ми приготвили една справка — той прелисти няколко страници в тефтера си. — В развитите страни, Япония и САЩ. Бъбреци — средно по сто хиляди на парче, два еднакви кой знае защо, са по-скъпи, двеста и петдесет хиляди долара. Черен дроб — от сто и петдесет до триста хиляди. Сърце — цените достигат до триста и петдесет хиляди долара. И далак, разбира се, и всякакви други карантии. Умножаваме — получаваме. Шестстотин хиляди долара на комплект горе-долу, ако всичко бъде доставено бързо и в запазено състояние. Минус три месеца по седемстотин долара заплати за този комплект, минус подкупите за имиграционната служба, минус доставката на органите до пациента, това, както разбирам, е най-скъпото, но на едро — отстъпка. И така по двайсет души на ден. Красиво! Изящно, Аркадий Петрович. И на кого след това ще му се занимава със строителен бизнес?

Кротов се прекръсти и направи крачка към отворения прозорец.

* * *

Абдурахим тичаше гол по коридора толкова бързо, колкото не беше тичал през живота си. Прелиташе покрай деловито жужащите хромирани агрегати, в който като във вани киснеха телата на почти всичките му другари от бригадата… Носеше се покрай безкрайните редове хладилни камери, на чиито вратички висяха табелки с имена както на вратите на кабинетите. Прескачаше болнични носилки, изблъскваше сащисаните от пъргавината му охранители…

Отпред се виждаше светло петно — изход към тераса. Ако му излезеше късметът, там можеше да има и противопожарна стълба. И тогава вече никой нямаше да може да го спре, никой! В лицето му подухна необичайно свеж за този туберкулозен град въздух… Стоеше на един от най-горните етажи на „Памир“, пухкавите облаци се пластяха на няколко десетки метра надолу; тук беше слънчево като в родната Ферганска долина, а небесата наистина изглеждаха съвсем близо.

Никъде не се виждаше противопожарна стълба. Това беше просто панорамна тераса, може би място за пушене. А входът към коридора вече беше блокиран от охранителите, зад чиито гърбове се мяркаха хора в зелени униформи.

С маймунска ловкост Абдурахим се метна върху високата ограда и застина, представяйки си как сега ще се гмурне в облаците.

* * *

— Хайде сега, не правете глупости. — Генералът примирително протегна длан. — В края на краищата при нас не работят зверове.

Кротов, който вече беше успял да прехвърли единия си крак през прозореца, застина в очакване.

— Петдесет процента от оборота и доброволни пожертвувания на материал — генералът намигна — за фондацията на ветераните от спецчастите. Там такива неща винаги са добре дошли.

— Петдесет? — недоверчиво попита Кротов.

— Приемливо, а? Президентът забрани да тормозим бизнеса, не сте ли чули? Живей и остави и другите да живеят, това е нашето кредо.

— Аз не…

— Повярвайте ми, от сътрудничеството с нас само ще спечелите. Ето например сега вие какво правите с отпадъците? Тоест с всичко, което остава след изземането на органите?

— Ние…

— Това беше реторичен въпрос, не се безпокойте. Подготвили са ми справка. Купили сте верига лавки за дюнери и рециклирате. Аркадий Петрович! Та това ще продължи до първата сериозна проверка. А ето ние отдавна работим успешно с Микояновския месокомбинат. А тях, повярвайте ми, никой никога не ги проверява.

Кротов се върна при стола си, като не спираше да кима машинално и да трие длани в панталоните си. От тоалетната се върнаха видимо оживените чиновници, които се шегуваха помежду си и се удряха закачливо с юмруци в раменете.

— Невероятни тоалетни имате — одобри очилатият. — Онзи там, сензорният панел и самонасочващото се биде! Изпреварили сте времето си, честна дума, Аркадий Петрович!

— Слушайте, Аркадий Петрович! А вие не искате ли при нас, в Партията, а? Та нали и на нас ни е нужна свежа кръв! — намигна му плешивият.

Кротов кимна изморено и с разбиране, приготви се да благодари за поканата, но в този момент…

 

 

… Оттатък прозореца се мярна нещо голямо и черно, кратък вопъл проряза слуха и веднага секна. Аркадий Петрович потрепери и приседна, чиновниците се спогледаха. Генералът извади един молив и отбеляза нещо в тефтера си.

— Това по обичайната тарифа — увери той Кротов. — Отпуснете се де, успокойте се. Край, хепиенд!