Константин Ушински
Лисицата и козелът

Бягала лисана през полето, зазяпала се в една врана и — цамбур в един кладенец. В кладенеца нямало много вода. Да потъне лисана — не може, но и да изскочи — не може.

Седи лисана и тъгува.

Не щеш ли, по същия път минал козелът — клати глава, тресе брада и ту тук, ту там поглежда. От нямане що да прави, надникнал в кладенеца. Видял там лисицата и запитал:

— Здравей, кумичке! Какво правиш тука?

— Почивам си, гълъбче. Горе е горещо, а тука хем е хладно, хем студена водица има колкото искаш.

А козелът бил много жаден.

— Хубава ли е водата?

— Много е хубава — отвърнала лисана. — Скочи тук и ще я опиташ. Има място и за двама ни.

От глупост козелът скочил. Размътил водата и насмалко да смаже лисана.

Разсърдила се лисана и почнала да го гълчи:

— Виж го ти, брадат глупак, и да скочи не може — цялата ме опръска.

Метнала се лисана на гърба на козела, от гърба върху рогата и — хоп — вън от кладенеца. Изгубила се от очите на козела.

Насмалко не умрял от глад козелът в кладенеца. Най-сетне го открили и го извлекли за рогата.