Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ugly Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2022)
Допълнителна корекция
Еми (2022)

Издание:

Автор: Колийн Хувър

Заглавие: Жестока любов

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 25.04.2017

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-195-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6972

История

  1. — Добавяне

На двете ми най-добри приятелки,

Лин и Мърфи, които по една случайност

са и мои сестри.

Глава 1
Тейт

— Някой ви е намушкал в шията, млада госпожице.

Очите ми се разширяват и аз бавно се обръщам към възрастния господин до мен. Той натиска копчето на асансьора и ме поглежда. Усмихва се и посочва врата ми.

— Родилният ви белег — обяснява той.

Инстинктивно вдигам ръка към шията си и докосвам белега с размерите на петаче точно под ухото ми.

— Дядо ми твърдеше, че мястото на родилния знак показва как си изгубил битката в предишния си живот. Предполагам, че вас някой ви е намушкал във врата. Обзалагам се обаче, че е била бърза смърт.

Усмихвам се, ала не съм сигурна дали трябва да съм развеселена, или да се чувствам уплашена. Въпреки леко злокобния начин, по който започна разговорът, надали е особено опасен. Прегърбеното му треперещо тяло издава, че е най-малко на осемдесет. Той прави няколко бавни крачки към едно от двете червени кадифени кресла, разположени до стената срещу асансьора, и се настанява в него с пухтене, след което отново вдига очи към мен.

— На осемнайсетия етаж ли отивате?

Присвивам очи, докато осмислям въпроса му. Незнайно как отгатна на кой етаж отивам, въпреки че за първи път стъпвам в тази сграда и определено за първи път срещам този човек.

— Да, господине — отвръщам предпазливо. — Тук ли работите?

— О, да.

Кима към асансьора и очите ми се спират върху осветените цифри над него. Остават единайсет етажа, докато дойде. Моля се да пристигне бързо.

— Натискам бутона на асансьора — казва той. — Не мисля, че постът ми си има официално наименование, но ми е приятно да се наричам капитан на полета, като се има предвид, че изпращам хората двайсет етажа във въздуха.

Думите му ме карат да се усмихна, понеже и баща ми, и брат ми са пилоти.

— От колко време сте капитан на този асансьор? — питам го, докато чакам. Готова съм да се закълна, че това е най-бавният асансьор, на който някога съм попадала.

— Откакто остарях твърде много, за да работя по поддръжката на тази сграда. Работих тук трийсет и две години, преди да стана капитан. Мисля, че вече повече от петнайсет години изпращам хората в полет. Собственикът ми даде работата от съжаление, за да съм зает, докато умра. — Той се усмихва на себе си. — Само дето не подозираше, че Господ ще ми възложи още цял куп големи неща, които да свърша в живота си, и сега съм толкова изостанал, че никога няма да умра.

Улавям се, че се смея, когато вратите най-сетне се отварят. Посягам към дръжката на куфара си и се обръщам към него за последен път, преди да се кача в асансьора.

— Как се казвате?

— Самюъл, но ми казвай Кеп — отвръща той. — Всички ме наричат така.

— Вие самият имате ли родилни белези, Кеп?

Той се усмихва широко.

— Всъщност имам. Изглежда, че в предишния ми живот са ме простреляли в задника. Сигурно съм умрял от загуба на кръв.

Усмихвам се и вдигам ръка до челото си, сякаш отдавам чест. Качвам се в асансьора и се обръщам към отворената врата, възхищавайки се на пищността на фоайето. Това място прилича повече на исторически хотел, отколкото на жилищен блок, с масивните си колони и мраморните подове.

Когато Корбин каза, че мога да остана при него, докато си намеря работа, нямах представа, че живее като голям човек. Мислех, че ще е като предишния път, когато му гостувах веднага след като завърших гимназия, когато той тъкмо започваше да учи за пилот. Това беше четири години и един съмнителен двуетажен блок по-рано. Точно каквото очаквах и сега.

Определено не очаквах небостъргач в самото сърце на Сан Франсиско.

Натискам копчето за осемнайсетия етаж и вдигам поглед към покритата с огледала стена на асансьора. Целия ден вчера, както и по-голямата част от тази сутрин, прекарах, опаковайки всичките си вещи от апартамента в Сан Диего. За щастие, не притежавам кой знае колко много. Ала след като шофирах съвсем сама в продължение на петстотин мили, изтощението си личи съвсем ясно в отражението ми. Косата ми е прибрана в хлабав кок на тила, закрепен с помощта на молив, тъй като не можах да намеря ластиче, докато шофирах. Очите ми обикновено са кафяви като лешниковата ми коса, но в този момент изглеждат поне с десет оттенъка по-тъмни заради торбичките под тях.

Бръквам в чантата си, търсейки вазелин за устни, с надеждата да успея да ги спася, преди и те да придобият изцедения вид на останалата част от мен. Едва започнали да се затварят, вратите отново се отварят. Някакъв мъж се насочва забързано към асансьора, очевидно с намерението да се качи.

— Здрасти, Кеп — поздравява той стареца.

От вътрешността на асансьора не мога да видя Кеп, но чувам как изсумтява нещо в отговор. Изобщо не звучи така, сякаш изгаря от същото желание да си побъбри с този мъж, както с мен. Новодошлият не изглежда на повече от трийсет години. Усмихва ми се широко и аз се досещам точно какво става в главата му, като се има предвид, че в същия миг пъхва лявата си ръка в джоба.

Ръката с венчалната халка.

— Десети етаж — казва, без да сваля поглед от мен.

Очите му се спускат към почти несъществуващото деколте на блузата ми, а после се спират върху куфара до мен. Аз натискам копчето за десетия етаж.

Трябваше да си облека пуловер.

— Нанасяш ли се? — Отново зяпа неприкрито блузата ми.

Кимам, макар че се съмнявам дали той забелязва, като се има предвид, че очите му са далеч, далеч от лицето ми.

— На кой етаж?

А, не, не си познал.

Посягам зад себе си и скривам бутоните с ръка, за да не може да види, че този на осемнайсетия етаж свети, след което натискам всички копчета между десетия и осемнайсетия етаж. Той поглежда объркано към таблото.

— Не ти влиза в работата — заявявам.

Мъжът се засмива. Мисли, че се шегувам. После повдига тъмните си гъсти вежди. Хубави вежди. Вежди, които принадлежат на хубаво лице, което принадлежи на хубава глава, която принадлежи на хубаво тяло.

Женено тяло.

Задник.

Усмихва се съблазнително, след като вижда оценяващия ми поглед… Само че аз не го преценявам по начина, по който той си мисли. Всъщност се питах колко ли пъти това тяло се е притискало до момиче, което не е съпругата му.

Жал ми е за съпругата му.

Когато стигаме до десетия етаж, той отново зяпа деколтето ми.

— Мога да ти помогна — предлага, кимвайки към куфара ми.

Гласът му е приятен. Чудя се колко ли момичета са паднали в капана на този глас. Той се приближава до мен и дръзко натиска копчето, което затваря вратите.

Аз задържам погледа му и натискам копчето, което ги отваря.

— И сама ще се справя.

Той кима, уж с разбиране, ала в очите му все още има порочно пламъче, което затвърждава антипатията, която изпитах към него от самото начало. Той слиза от асансьора и преди да се отдалечи, се обръща, за да ме погледне.

— Ще се видим, Тейт — казва миг преди вратата да се затвори.

Намръщвам се. Никак не ми е приятно, че единствените двама души, с които съм общувала, откакто прекрачих прага на тази сграда, вече знаят коя съм.

Оставам сама в асансьора, който спира на всеки етаж, преди да пристигне на осемнайсетия. Слизам, изваждам телефона от джоба си и отварям съобщенията от Корбин. Не помня кой е номерът на апартамента му. Беше или 1816, или 1814.

Или пък 1826?

Спирам пред 1814, защото някакъв пиян тип лежи на пода точно пред 1816.

Моля те, нека да не е 1816.

Намирам съобщението в телефона си и потръпвам. 1816.

Естествено.

Приближавам се бавно, като се надявам да не го събудя. Изпружил е крака, облегнал гръб на вратата на Корбин. Забил е брадичка в гърдите си и хърка.

— Извинете — казвам, като почти шепна.

Той не помръдва.

Побутвам го по рамото с върха на обувката си.

— Трябва да вляза в този апартамент.

Мъжът се размърдва и очите му се отварят бавно, вперени право напред, към краката ми.

Спират се върху коленете ми и веждите му бавно се повдигат, докато той се привежда напред с ужасна гримаса. Вдига ръка и мушва коляното ми с пръст, сякаш никога досега не е виждал коляно. След това отпуска ръка, затваря очи и отново заспива, облегнат на вратата.

Страхотно.

Корбин ще се прибере едва утре, така че набирам номера му, за да проверя дали трябва да се притеснявам от този тип.

— Тейт? — казва той без никакво „здравей“.

— Да. Пристигнах невредима, но не мога да вляза, защото един пиян тип се е проснал пред вратата. Някакви предложения?

— 1816? — пита той. — Сигурна ли си, че става дума за верния апартамент?

— Напълно.

— Сигурна ли си, че е пиян?

— Напълно.

— Странно. С какво е облечен?

— Защо искаш да знаеш с какво е облечен?

— Ако е с униформа на пилот, вероятно живее в сградата. Комплексът има договор с авиокомпанията ни.

Типът на пода не носи никаква униформа, но няма как да не забележа, че дънките и черната тениска му стоят страхотно.

— Не е с униформа — отговарям.

— Можеш ли да минеш покрай него, без да го събудиш?

— Ще се наложи да го преместя. Ако отворя вратата, ще падне вътре.

Корбин мисли в продължение на няколко секунди.

— Слез долу и потърси Кеп. Предупредих го, че ще пристигнеш днес. Той може да изчака с теб, докато влезеш в апартамента.

Въздъхвам, защото, след като съм шофирала дели шест часа, изобщо не ми се ще отново да слизам до долу. Въздъхвам и защото Кеп вероятно е последният човек, който би могъл да ми помогне в случая.

— Просто остани на телефона, докато не вляза в апартамента.

Моят план ми харесва далеч повече. Закрепям телефона между ухото и рамото си и започвам да ровя из чантата за ключа, който Корбин ми изпрати. Пъхам го в ключалката и се опитвам да отворя вратата, ала с всеки отворен сантиметър пияният тип се накланя все по-назад. Простенва, но не отваря отново очи.

— Твърде жалко, че е толкова пиян — казвам на Корбин. — Не изглежда зле.

— Тейт, просто си отнеси задника вътре и заключи, за да мога да затворя.

Аз правя физиономия. Все същият разпореждащ се брат, който е открай време. Знаех си, че съвместното съжителство няма да се отрази добре на отношенията ни, като се има предвид колко бащински се държеше с мен, когато бяхме по-малки. Само че нямах достатъчно време, за да си намеря работа и апартамент и да се нанеса преди началото на семестъра, така че нямах кой знае какъв избор.

Все пак се надявам, че този път нещата между нас ще са различни. Корбин е на двайсет и пет години, а аз — на двайсет и три, така че, ако не можем да се разбираме по-добре, отколкото като деца, значи, все още се налага доста да пораснем.

Предполагам, че зависи най-вече от Корбин и това, дали се е променил, откакто за последно живяхме заедно. Тогава имаше проблем с всички, с които излизах, с всичките ми приятели, с всеки мой избор… дори и с колежа, който посещавах. Не че мнението му ме интересуваше. Благодарение на разстоянието и времето, през последните няколко години ме беше оставил на мира, но да се нанеса при него ще бъде най-голямото изпитание за търпението ни.

Премятам чантата си през рамо, ала тя се закача за дръжката на куфара, така че я пускам на пода. С лявата си ръка здраво стискам бравата и задържам вратата притворена, така че пияният да не се прекатури изцяло в апартамента. Вдигам крак и го притискам в рамото му, опитвайки се да го отместя настрани.

Той не помръдва.

— Корбин, прекалено е тежък. Ще трябва да затворя, за да използвам и двете си ръце.

— Не, недей да затваряш. Просто пъхни телефона в джоба си, без да затваряш.

Поглеждам надолу към прекалено широката си блуза и клина, с които съм облечена.

— Нямам джобове. Отиваш в сутиена.

Корбин издава звук, сякаш повръща, докато аз свалям телефона от ухото си и го пъхвам в сутиена. Изваждам ключа от ключалката и се опитвам да го пусна в чантата си, но не улучвам и той тупва на пода. Протягам ръце към пияния, за да го отместя от пътя си.

— Окей, приятелче — казвам, докато се мъча да го дръпна от вратата. — Съжалявам, че ти прекъсвам дрямката, но трябва да вляза в този апартамент.

Незнайно как успявам да го подпра на касата, така че да не падне вътре, след което отварям вратата по-широко и се обръщам, за да си взема нещата.

Нещо топло се обвива около глезена ми.

Аз се вкаменявам.

Поглеждам надолу.

— Пусни ме! — крещя и ритам ръката, която стиска глезена ми толкова силно, че със сигурност ще ми остане синина.

Пияният тип е вдигнал очи към мен и аз политам заднешком в апартамента, докато се мъча да се отскубна от хватката му.

— Трябва да вляза там — измърморва той в мига, в който дупето ми се пльосва на пода.

Опитва се да отвори вратата със свободната си ръка и от това начаса ме обзема паника. Издърпвам краката си в апартамента и ръката му влиза заедно с тях. Използвам свободния си крак, за да затворя вратата с ритник, право върху китката му.

— Мамка му! — изкрещява той.

Иска да издърпа ръката си в коридора, ала кракът ми все така затиска вратата. Охлабвам натиска само толкова, колкото той да успее да си получи ръката обратно, след което начаса затварям вратата докрай с ритник. Изправям се, заключвам и пускам райбера и веригата с цялата бързина, на която съм способна.

В мига, в който се поуспокоява, сърцето ми започва да крещи.

Сърцето ми буквално крещи.

С нисък мъжки глас.

Звучи така, сякаш вика: „Тейт! Тейт!“.

Корбин.

Поглеждам към гърдите си и вадя телефона от сутиена.

— Тейт! Отговори ми!

Потръпвам и отдалечавам апарата от ухото си.

— Добре съм — казвам, останала без дъх. — Вътре съм. Заключих.

— Исусе Христе! — отвръща той с облекчение. — Уплаши ме до смърт. Какво стана, по дяволите?

— Опитваше се да влезе вътре. Аз обаче заключих.

Включвам осветлението в дневната и едва направила три крачки, се заковавам на място.

Браво на теб, Тейт.

Бавно се обръщам към вратата, осъзнавайки какво съм сторила.

— Ъ, Корбин? — Пауза. — Възможно е да съм оставила навън някои неща, които ми трябват. Бих си ги взела, обаче по някаква причина пияният явно смята, че трябва да влезе в апартамента ти, така че за нищо на света няма отново да отворя вратата. Някакви предложения?

Той мълчи в продължение на няколко секунди.

— Какво остави в коридора?

Не ми се иска да му отговоря, но го правя.

— Куфара.

— Исусе, Тейт — измърморва той.

— И… чантата.

— Защо, по дяволите, чантата ти е навън?

— Възможно е също така да съм оставила ключа от апартамента ти на пода в коридора.

Той дори не отговаря. Просто изстенва.

— Ще се обадя на Майлс да видя дали се е прибрал. Дай ми две минути.

— Почакай. Кой е Майлс?

— Живее отсреща. Каквото и да правиш, недей да отваряш вратата, докато не ти звънна отново.

Корбин прекъсва и аз се облягам на входната врата.

Живея в Сан Франсиско едва от трийсет минути и ето че вече съм трън в задника му. Можеше да се очаква. Късмет ще имам, ако ми позволи да остана тук, докато си намеря работа. Надявам се, че няма да отнеме дълго, като се има предвид, че кандидатствах за три свободни позиции за медицински сестри в най-близката болница. Може да се наложи да работя нощем или през уикенда, или и двете, но ще приема всичко, което ще ми попречи да посегна на спестяванията си, докато уча.

Телефонът ми звъни. Прокарвам палец по екрана.

— Ало.

— Тейт?

— Да — отвръщам, чудейки се защо винаги проверява по два пъти дали съм аз. Той ми се обажда, кой друг очаква да му вдигне и да звучи досущ като мен?

— Свързах се с Майлс.

— Чудесно. Ще ми помогне ли да си прибера нещата?

— Не съвсем. Всъщност трябва да те помоля за огромна услуга.

Отново облягам глава на вратата. Имам чувството, че следващите няколко месеца ще са изпълнени с неудобни услуги, тъй като е наясно, че страшно ми помага, като ме оставя да се настаня при него. Миене на съдовете? Абсолютно. Прането на Корбин? И още как. Пазаруване? Много ясно.

— Какво искаш да направя? — питам го.

— Ами Майлс се нуждае от помощта ти.

— Съседът? — А после нещо в главата ми прищраква и аз млъквам и затварям очи. — Корбин, моля те, не ми казвай, че мъжът, на когото се обади, за да ме защити от пияния тип, е пияният тип.

Корбин въздъхва.

— Искам да отключиш вратата и да го пуснеш да влезе. Остави го да спи на дивана. Аз ще се прибера колкото се може по-рано утре сутринта. Когато изтрезнее, той ще разбере къде е и ще се прибере в апартамента си.

Аз клатя глава.

— В какъв блок живееш? Да разбирам ли, че всеки път когато се прибирам у дома, трябва да очаквам да ме опипват пияници?

Дълга пауза.

— Той те е опипал?

— „Опипал“ може и да е прекалено силно. Сграбчи ме за глезена обаче.

Корбин въздъхва.

— Направи го заради мен, Тейт. Обади ми се, когато и той, и нещата ти са вътре.

— Добре — простенвам, доловила тревогата в гласа му.

Прекъсвам разговора с Корбин и отварям вратата. Пияният тип пада по рамо, при което мобилният телефон се изплъзва от ръката му и тупва на пода до главата му. Обръщам го по гръб и го поглеждам. Той отваря очи и се опитва да вдигне поглед към мен, ала клепачите му отново се затварят.

— Ти не си Корбин — измърморва.

— Не. Не съм. Само че съм новата ти съседка и по всичко личи, че ще ми дължиш поне петдесет чаши захар.

Повдигам го за раменете и се опитвам да го сложа да седне, но той не го прави. Всъщност не мисля, че е в състояние. Как изобщо е възможно да се напие човек толкова?

Хващам го за ръцете и сантиметър по сантиметър го издърпвам в апартамента, спирайки, след като го вкарвам достатъчно, за да мога да затворя. Прибирам нещата си от коридора и заключвам входната врата. Вземам една възглавничка от дивана, подпъхвам я под главата му и го обръщам настрани, в случай че повърне насън.

Това е всичката помощ, която ще получи от мен.

Докато той спи блажено на пода, аз тръгвам из жилището.

Само в дневната могат да се поберат три дневни като тази в предишния апартамент на Корбин. Трапезарията е отворена към нея, ала кухнята е отделена с ниска преграда. В стаята има няколко модерни картини, чиито ярки цветове изпъкват приятно на фона на меките жълтокафеникави дивани. Последния път, когато отседнах при него, Корбин имаше футон, стол пуф и плакати с фотомодели по стените.

Брат ми май най-сетне е започнал да пораства.

— Много впечатляващо, Корбин — отбелязвам на глас, докато обикалям от стая в стая, паля осветлението и разглеждам онова, което току-що стана временният ми дом.

Мъничко ми е неприятно, че е толкова хубаво. Така ще ми е по-трудно да искам да си намеря собствено място, след като събера достатъчно пари.

Влизам в кухнята и отварям хладилника. На вратата има редица сосове, кутия с останки от пица — на средния рафт, и съвършено празна кутия от мляко — на най-горния.

Естествено, няма никакви продукти. Не бих могла да очаквам да се промени изцяло.

Грабвам бутилка вода и излизам от кухнята, за да намеря стаята, където ще живея през следващите няколко месеца. Има две спални, така че се настанявам в онази, която не е на Корбин, и слагам куфара си върху леглото. В колата долу имам още три куфара, както и поне шест кашона, да не говорим за всичките ми дрехи, висящи от закачалки, ала не смятам да се пробвам с тях тази вечер. Корбин каза, че ще се прибере утре сутринта, така че ще ги оставя на него.

Обувам си спортен панталон и потниче, измивам си зъбите и се приготвям да си легна. При нормални обстоятелства бих се притеснявала от това, че в къщата има непознат, но ми се струва, че няма защо да се безпокоя. Корбин никога не би поискал от мен да помогна на човек, който според него би могъл да представлява каквато и да е заплаха за мен. Което ме обърква, защото, ако това е нещо обичайно за Майлс, ми се струва чудно, че Корбин ме помоли да го вкарам вътре.

Корбин никога не се е доверявал на мъжете, когато става дума за мен, и аз обвинявам Блейк за това. Той беше първият ми сериозен приятел, когато бях на петнайсет години. Блейк беше на седемнайсет и беше най-добрият приятел на Корбин. Естествено, аз и моите приятелки бяхме хлътнали по повечето от приятелите на Корбин, просто защото бяха по-големи от нас.

През повечето уикенди Блейк оставаше да спи у нас и винаги успявахме да намерим начин да прекараме известно време заедно, когато Корбин се разсееше. И така, едно доведе до друго и след няколко уикенда, в които се криехме, Блейк ми каза, че иска да направи връзката ни официална. Проблемът, който не беше предвидил, бе как щеше да реагира Корбин, когато той ми разбие сърцето.

А той го разби, и то как. Дотолкова, доколкото едно петнайсетгодишно сърце може да бъде разбито след двуседмична тайна връзка. Оказа се, че той излизал „официално“ с още доста момичета през двете седмици, в които беше с мен. Когато Корбин научи, с приятелството им беше свършено и всички приятели на Корбин бяха предупредени да не припарват до мен. В гимназията ми беше почти невъзможно да излизам с момчета, докато брат ми най-сетне не отиде да живее другаде. Дори и тогава момчетата бяха достатъчно наплашени и гледаха да стоят далеч от малката сестричка на Корбин.

Колкото и да ми беше неприятно тогава, сега бих била благодарна за това. От гимназията насам бях преживяла предостатъчно провалени връзки. С последния ми приятел живяхме заедно повече от година, преди да осъзнаем, че искаме различни неща от живота. Той ме искаше вкъщи. Аз исках кариера.

Така че ето ме тук. Карам магистратура за медицинска сестра и правя всичко по силите си, за да избягвам връзките. Може би да живея заедно с Корбин все пак няма да се окаже чак толкова лошо.

Връщам се в дневната, за да угася лампите, ала когато свивам зад ъгъла, се заковавам на място.

Майлс не само е станал от пода, но е в кухнята. Сключил е ръце върху кухненския плот и отпуснал глава върху тях. Седи на ръба на едно от бар столчетата и изглежда така, сякаш всеки миг ще падне. Не съм сигурна дали спи, или се мъчи да се съвземе.

— Майлс?

Не помръдва, когато изричам името му, така че се приближавам и леко слагам ръка на рамото му, за да го събудя. В мига, в който пръстите ми го стисват, той си поема рязко дъх и се изпъва, сякаш съм го изтръгнала от сън.

Или кошмар.

Начаса се плъзва от стола и се изправя на крайно несигурни крака. Олюлява се, така че аз премятам ръката му през раменете си и се опитвам да го изведа от кухнята.

— Да отидем на дивана, приятелче.

Той допира чело до слепоочието ми и тръгва, препъвайки се до мен, така че ми е още по-трудно да го удържам.

— Името ми не е Приятелче — обяснява със завалване. — А Майлс.

Успяваме да стигнем до дивана и аз се заемам да го отлепя от себе си.

— Окей, Майлс. Който и да си. Най-добре ще е да поспиш.

Той рухва върху дивана, но не пуска раменете ми. Аз падам заедно с него и начаса опитвам да се изправя.

— Рейчъл, недей — умолява той и ме сграбчва за ръката, мъчейки се да ме издърпа на дивана при него.

— Името ми не е Рейчъл — обяснявам, докато се освобождавам от желязната му хватка. — А Тейт.

Не знам защо уточнявам как се казвам, при положение че той едва ли ще си спомня за този отговор утре. Отивам до възглавничката и я вдигам от пода.

Не му я подавам обаче, защото сега той лежи на една страна, заровил лице в дивана. Стиска го толкова силно, че кокалчетата му са побелели. В първия миг си помислям, че ще повърне, но после си давам сметка колко дълбоко греша.

Той не повръща.

Той плаче.

Силно.

Толкова силно, че не издава нито звук.

Дори не познавам този човек, ала той очевидно е толкова смазан, че ми е трудно да гледам. Хвърлям поглед към коридора и отново към него, чудейки се дали не трябва да го оставя сам, за да не се натрапвам. Последното, от което се нуждая, е да се забъркам в нечии чужди проблеми. До този момент успешно съм избягвала почти всякакви драми в приятелския ми кръг и определено не искам да започна сега. Първият ми порив е да се махна, но по някаква причина съм обзета от странно съчувствие. Болката му изглежда истинска, не просто резултат от прекалено много алкохол.

Отпускам се на колене пред него и го докосвам по рамото.

— Майлс?

Той си поема дълбоко въздух и бавно повдига лице, за да ме погледне. Очите му са тесни цепки и целите са кървясали. Не съм сигурна дали е от плача, или от алкохола.

— Толкова съжалявам, Рейчъл — казва и протяга ръка към мен. Обвива я около шията ми и ме притегля към себе си, заравяйки лице между врата и рамото ми. — Толкова съжалявам.

Нямам представа коя е Рейчъл, нито какво й е причинил, но ако той е измъчван от такава болка, направо не ми се мисли какво ли изпитва тя. Изкушавам се да потърся телефона му, да намеря името й и да й се обадя, за да дойде и да оправи тази бъркотия. Вместо това нежно го побутвам обратно на дивана. Поставям възглавницата и го намествам върху нея.

— Заспивай, Майлс — казвам тихо.

В очите му, когато най-сетне се отпуска върху възглавницата, има такава болка.

— Толкова ме мразиш — казва и сграбчва ръката ми.

Очите му отново се затварят и от гърдите му се отронва тежка въздишка.

Взирам се в него безмълвно, позволявайки му да задържи ръката ми, докато се успокои и притихне, а сълзите му пресъхнат. След това я издърпвам, но оставам до него в продължение на още няколко минути.

Дори и насън, той изглежда в плен на огромна болка. Веждите му са сбърчени, накъсаното му дишане отказва да се успокои и да стане ритмично.

Едва сега забелязвам бледия, неравен десетина сантиметров белег, който пресича челюстта му отдясно и спира на няколко сантиметра от устните му. Изведнъж ме обзема странното желание да го докосна, да прокарам пръст по дължината му, ала вместо това ръката ми се вдига към косата му. Тя е къса отстрани, малко по-дълга отгоре и представлява съвършена смесица от кестеняво и русо. Погалвам го по косата, за да го утеша, въпреки че той може би не го заслужава.

Възможно е да си е спечелил и последната капчица разкаяние, което го измъчва заради онова, което е причинил на Рейчъл, но поне изпитва разкаяние. Трябва да му го призная.

Каквото и да е сторил на Рейчъл, поне я обича достатъчно, за да съжалява за това.