Джери Грейвън
Кръвта на ловеца

Дод Кроуел усети миризмата на прясна кръв и не се учуди, когато намери тялото. Но въпреки това бе изненадан, като видя, че главата на мъжа я нямаше; тя бе отделена с хирургическа точност, без нито една капка кръв да падне на земята, и както изглеждаше, в трупа също не беше останала.

Кроуел обиколи останките на индианеца в синя препаска, четейки следите, за да възстанови действията на убиеца. Убиецът като че ли е бил на манговото дърво на лов за птици. Дод забеляза дългият лък и разклонения връх на стрела, която се използва само за птици. Някой бе убил индианеца моментално и тялото бе паднало на мястото, където той го намери — това показваха следите. Двама души бяха отстранили главата и бяха източили кръвта; ходилата на двамата бяха неестествено малки. „Религиозни фанатици!“, каза си Кроуел с погнуса. Той бе чел за подобни инциденти, но при всички тях ставаше дума за избиване на добитък в западната част на Съединените Щати. Както той си спомняше, различни части от животните бяха изрязвани и кръвта бе вземана. Но никой не знаеше със сигурност, кой е избивал добитъка и защо. Кроуел бе сигурен, че това е работа на някоя смахната секта, съставена от хора достатъчно богати да използват хеликоптери и достатъчно благоразумни да не убиват хора в района, където можеха да бъдат хванати. И заради това сега бяха избрали този индианец в басейна на река Ориноко.

Кроуел изпсува пренаселеността на планетата, която го принуждаваше да ходи на лов на такива големи разстояния, за да открие място, непоразено от човешката цивилизация. И сега тези фанатици, помисли той с отвращение. Двамата, които са убили индианеца сигурно са били жени, ако се съди по размера на отпечатъците на ходилата им. Особено го бе подразнило това, че дори на толкова отдалечено място някои хора, дори още по-лошо — жени, можеха лесно да дойдат и да рушат девствената природа.

Кроуел огледа тялото, за да разбере какво оръжие е било използвано за убийството, но нищо не можа да открие, освен малка прободна раничка на единия крак, която би могла да се получи и при падането. Бил е застрелян в главата или улучен от отровна стрела, реши Кроуел.

Той завлече тялото в храстите, за да не попадне на него Брукс, който през последните години се бе променил и Дод гледаше на него с известно подозрение — приятел ли е или не?! Без съмнение Брукс би искал да докладва на местните власти за инцидента, а това би провалило ловното парти.

Кроуел постави капан в случай че убиецът се върне. Той използва найлоново въже и гъвкав клон на дървото гуава. Дод внимателно прикри капана с клонки и листа.

Когато се върна при самолета, Кроуел видя, че Нунес, неговият пилот и водач, бе построил палатките и нещо поправяше двигателя. Брукс бе на края на лагера; несъмнено, помисли си Дод, зяпайки някакви редки орхидеи. Това изобщо не приличаше на добрите стари времена и на славните ловни партита от миналото, когато Елдън Рей Брукс бе почти толкова добър ловец, колкото него. Брукс бе прославил двамата, описвайки ловните им пътешествия. След това се превърна в мекушав либерал, отказа се от лова и ограничи писанията си до школски статии за езика и за глупавите си тропически цветя. Професор Брукс, помисли си кисело Кроуел, лингвист и експерт по теменужките. Той се надяваше, че като го върне отново в джунглата, може би суровата сила на Дивото ще събуди у него здравия инстинкт и той ще започне да ловува отново животни, а не орхидеи. Но изглежда планът му се проваляше. Брукс дори не искаше да вземе пушка за ловуването.

Той се съгласи да го придружи заради старото им приятелство и отчасти, защото се надяваше да открие някои редки орхидеи. И сега изглежда, че ловът на цветя бе започнал.

Привечер Нунес запали огън. Тримата седнаха и споделиха простата храна.

— Вие ми каза в самолета, че сте получил разрешение от правителството на Венецуела да ловува елени и котки вердад? — попита Нунес. Той говореше английски със силен акцент, но достатъчно ясно.

— Да! — отвърна Кроуел.

— Ние ядем елени. Това разбирам. Аз съм убивал такива животни, когато съм бил гладен. Но ел тигре? Ние оставяме голяма котка, освен ако не убива хора. Ние тогава убиваме котка. Двайсе, може би петдесе души я следим. Понякога цели дни. Но това не е удоволствие. Никой не яде ел тигре! — Интонацията на английския на Нунес имаше приятна испанска окраска. Той завърши последното изречение на висок тон, от което то звучеше като въпрос.

— Това е повече от храна! — каза Кроуел. — Аз ловувам поради много причини. Заради предизвикателството, за да усетя хищника в мен, да задоволя зова на кръвта за намиране на плячка, води ме наследения от маймуните убийци инстинкт.

— Приказки! — рече Брукс.

— И поради други причини! — продължи Кроуел, игнорирайки Брукс. — Ям елена, защото е храна. И му вземам главата или рогата, ако е някой рядък екземпляр. Котките ловувам заради спорта, заради опасността. И двете животни стават по-силни именно заради ловците, тъй като успяват да избягат най-умните и да дадат потомство, докато онези, които умират от куршумите на ловеца, не могат да предадат некачествения си ген.

Нунес размишляваше над казаното, опитвайки се да го разбере.

— А вие, сеньор Брукс, само цветя ли ловувате?

— Преди много приличах на моя приятел Дод — каза Брукс замислено. — Лов, убиване, лов, убиване! Бях щастлив и се отказах преди някое животно да ме е изяло! — Той се наведе към Кроуел и чукна няколко пъти долната част на левия му крак. — Докато вие, стари приятелю, постепенно се превръщате в пластмаса! — продължи той, за да довърши шегата. — Кроуел загуби крака си в устата на един египетски крокодил. Но никога няма да разберете това по походката му или по лова му.

Нунес се усмихна разбиращо. След това попита:

— Защо спряхте да ловувате?

— Кроуел ловува заради древните маймуни, а аз спрях да ловувам заради съвременните маймуни — отвърна Брукс.

Дод, който бе чувал историята вече няколко пъти, се извини, взе пушката и се отправи към речната джунгла.

— Бях в горите край Ел Тигрито — продължи Брукс. — Дебнех един мъжки елен и вече се приближавах до него, когато маймуните започнаха да крещят. Аз приех загубата на плячката просто като лош късмет. Но на третия път, когато след многочасово преследване, отново се бях приближил до самеца и маймуните пак се разкрещяха, аз се ядосах. Тогава нещо мръдна в короната на манговото дърво над мен и аз стрелях почти без да се замисля. Нещо падна на земята. Отидох в храстите да видя какво съм улучил. Под дървото седеше маймуна, отстрани на главата си имаше кървяща рана. Тя се опитваше да запуши дупката от куршума с листа… — Гласът на Брукс потрепери. Той замълча. Смутен, Нунес предложи смяна на темата:

— Сеньор Кроуел не бива да отива сам в речна джунгла през нощта!

— Това бе последното животно, което убих! — продължи Брукс. — Не можех да я оставя да страда. Тя плачеше също като малко дете. Пуснах й още един куршум, за да е чисто убийството, както бе казал Кроуел, и окачих завинаги ловната си пушка.

На Нунес му стана неловко и стана, за да прекъсне емоционалните излияния на Брукс.

— Утре ще довърша почистването на карбуратора на самолета, ако сеньор Кроуел не ме вземе на сутрешния лов.

Той тръгна към малката си палатка. Отърсвайки се от спомените си, Брукс извика след Нунес:

— Ако искаш, утре мога да ти помогна! Преди помагах на баща си в поддръжката на селскостопанските машини.

Кроуел направи широк полукръг около реката, като се движеше само по места, където нямаше храсталаци. Тя беше само на петнадесет метра от лагера, тъй че той можеше без особени усилия да се ориентира, използвайки джобното си фенерче. От храстите се чу звук от движение; той изгаси светлината и застина. Отляво отново се чу шум от нещо, което се движеше към него. Нощното зрение на Кроуел бе чудесно. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда формите и сенките. Нещо излетя ниско над тревата. Блестеше като бяла птица, но се движеше много по-бързо. Миг след това в храстите отдясно се чу шум от строшаване. Вероятно хвърлиха нещо по мен, помисли си той. Кроуел насочи пушката си към мястото, откъдето бе излетял предметът. Пред него нещо блесна, блъсна го под коляното и го събори. Той стреля в храстите и бързо се оттегли.

 

 

Брукс и Нунес го посрещнаха на края на лагера разтревожени. Започнаха да му задават куп въпроси, но Кроуел ги увери, че всичко е наред.

— Видях риба в реката и стрелях няколко пъти.

В палатката Дод огледа изкуствения си крак. От пластмасата стърчеше бяло острие дълго около тридесет сантиметра. Донякъде приличаше на кварц. Той го обви в кърпата си за ръце и го извади. Острието му бе остро като бръснач и бе влажно.

Кроуел излезе навън, намери Нунес и го попита:

— Ще поставим ли охрана тази нощ?

— Да, сеньор! Ще охраняваме лагер и самолет на смени. В този район има малко индианци, а и те ще гледат да ни избягват. Но ландронес, мъже, което краде, мъже, което бяга от закона, те са навсякъде.

Определиха смените и Кроуел си легна доволен.

Около полунощ го събуди някаква суматоха навън. Той грабна пушката и изскочи от палатката. Нунес, който бе на смяна, удряше по земята пред палатката на Брукс с пръчка. Луната бе точно над тях и Кроуел можеше да вижда достатъчно ясно.

— Прилепи! — обясни Нунес. — Сеньор Брукс, излез от палатката! Може би кървите!

Брукс изпълзя от палатката. Очите му тежаха за сън. — К’во има? Моята смяна ли дойде?

— Седнете! Да ви погледна! — каза Нунес и светна с фенерчето. Озадачен Брукс се съгласи. — Си, си. Си, сеньор! То е тук! Погледнете, сеньор Кроуел! Прилепите вечерят на негов крак.

— Какво? — извика Брукс и изведнъж се разсъни напълно, гледайки кървавото петно под коляното си.

— Прилепи вампири! — обясни Кроуел. — Нунес е убил, нека да видим… — Той насочи лъча на фенерчето си към земята — три прилепа. Доста сте бърз, Рамон! Добра работа!

— Ама че кошмар! — рече Брукс. — А аз дори не съм се събудил! Нищо не усетих!

— Зъбите им са тънки като игли! — обясни Кроуел. — Правят много чиста рана, след това увисват на жертвата като грозд и лочат кръвта, както куче лочи вода. Тези малки гадове са доста хитри и коварни. Бих се учудил, ако бяхте почувствали нещо! Нунес, донеси бинт и някакъв мехлем. Обикновено те пият кръв от добитък или тревопасни животни. Цялото ято облепя едно животно. Те винаги избират най-слабото. Това обикновено е някое младо, старо или болно животно. Те се връщат нощ след нощ, докато умре. Навикът им да пият кръв е ужасен, но те всъщност служат на самите животни, елиминирайки най-слабите от генния им фонд.

— Аха! И предполагам — каза Брукс, — че тук аз съм бил най-слабия, който е трябвало да бъде елиминиран от генния фонд. При това от летящи плъхове! Май ще трябва да окача табелка на палатката си, че ми е правена операция за стерилизация и вече нямам вземане-даване с генния фонд.

Кроуел се разсмя. Както винаги чувството за хумор на приятеля му бе на висота. Но този път, помисли си той, може би прилепите, следвайки тъмните си инстинкти, са направили правилен избор.

Навън утрото вече сивееше и Кроуел изведнъж се събуди, осъзнавайки, че не бяха го викали за смяната му през нощта. Той се обу и изпълзя от палатката с пушка в ръка.

— Нунес! — извика Дод. — Нунес!

В пепелта от огъня още светеха въгленчета. Росата по палатките отразяваше зазоряващото се небе. На Кроуел му харесваше миризмата на въздуха, на студената утрин, на джунглата, която започваше само на няколко метра. Всичко изглеждаше в ред — самолетът на края на саваната, където го беше спрял Нунес; трите малки палатки, подредени с военна точност. Брукс още спеше. Нунес сигурно беше някъде наоколо. Кроуел тръгна към мястото, което бяха определили за тоалетна.

Там той намери тялото. Трупът на Нунес лежеше по гръб, без глава. Около него имаше същите малки отпечатъци, както около убития индианец. Кроуел предположи, че кръвта му също е била източена от тялото.

Преди да продължи по-нататъшното разследване, той събуди Брукс.

— Обувай се и излизай! Имаме сериозни неприятности!

Докато Брукс се приготвяше, той отиде до самолета и взе пистолета си.

— Ето, вземи го! — каза той и подаде пистолета на професора.

— Не, благодаря!

— Вземи го! — каза Кроуел и го пъхна под колана му. — Ще се радваш, че го имаш, като видиш какво са направили с Нунес.

— Кой го е направил?

— Религиозни фанатици. Хайде! — той го заведе до обезглавеното тяло. Главата я нямаше наоколо.

Брукс хвърли един бегъл поглед към трупа и веднага се върна в лагера. Кроуел сви рамене и започна огледа сам. Единствената рана, която откри, бе на няколко инча под коляното. Той извади подобното на кристал острие от джоба си и го постави в раната на Нунес — то пасна съвсем точно. След това огледа отпечатъците от стъпките по земята около трупа и със задоволство установи, че можеха да бъдат проследени.

Върна се в лагера. Стана му неприятно, когато видя, че Брукс плаче. Професорът погледна към суровото лице на Кроуел.

— Той беше мой приятел! — каза Брукс нервирано. — И ако в тебе беше останало поне малко човешко чувство, ти също щеше да заплачеш!

— Сега не е време за това. Стегни се и ми помогни да проследим хората, които са го убили. Оставили са следи, широки цяла миля, и има шанс още да са наоколо.

— Кои да са наоколо?

— Откачените фанатици, които заклаха пилота ни! — каза Кроуел нетърпеливо.

— Трябва да оставим това на властите, Кроуел. Не е наша работа.

— Докато те дойдат тук, убийците ще са отлетели с хеликоптера си или там с каквото са дошли. Това е наше задължение. Освен това, какво друго да правим? Нунес разглоби двигателя, нали. Ние останахме без действащ самолет.

— Той просто разглоби карбуратора. Аз мога да извърша ремонта, макар че ще продължи доста дълго.

Минаха години, откакто съм ровил за последен път из машини. Мога да пилотирам самолета. Излитането от саваната много прилича на излитането от Тексаската прерия, където беше ранчото на баща ми.

— Чудесно, Брукс! Ще поправиш двигателя. По-късно! А сега, хайде да заловим убийците! Точно както направихме с лъвицата-людоед, нали си спомняш? Ти ми помогна да я застреляме! Или си забравил? Сега няма да бъде много по-различно. Мисля, че жени са убили Нунес, като съдя по следите. Да ги убием ще бъде същото, както когато убихме лъвицата.

— Това ще бъде убийство, Кроуел!

— Не е убийство! Отмъщение! И самозащита. По дяволите, ние може да бъдем следващите жертви. Дори да не го направят, наш дълг е да очистим човечеството от тези паразити.

— Отказвам се да бъда съдия, съд и екзекутор.

— Тогава, стой си тук! Аз ще ги заловя! — каза Кроуел презрително.

— А на теб ще ти хареса, защото ще е лов. Един дяволски предизвикателен лов. А ти — главният герой, който изпълнява своя дълг към човечеството.

— Правилно! — каза Кроуел разпалено. — Това е мой морален дълг. А ти си стой при твоите книги и теменужки. Аз отивам да проследя тези човешки отрепки и да ги убия.

— Наистина ли би могъл да го направиш? Мисля, че лесно се говори за тези неща абстрактно, но когато дойде времето да ги убиеш, ще можеш ли да натиснеш спусъка? Това са хора, Кроуел! Жени може би!

— Ръката ми няма да трепне!

Той погледна смразяващо Брукс и отиде при самолета. Извади от кутията с инструменти ножица за метал и изряза алуминиевите облегалки на седалките. След това седна на земята и наряза няколко ризи.

— Не се безпокой, Брукс! — каза той саркастично. — Не съм повредил самолета! — Кроуел уви ивиците плат около здравия си крак, постави върху тях алуминиевите парчета и направи превръзка с останалите ивици от ризата. След това спусна крачола си. — За защита! Тези откачени жени стрелят с отровни стрели по долната част на крака! — Той стана и тръгна без по-нататъшни обяснения.

Проследяването на убийците беше лесно; явно те не бяха очаквали, че някой може да ги търси. Следата водеше в джунглата, след това вървеше успоредно на реката на запад. Когато Кроуел разбра, че е на около тридесет метра от мястото, където беше намерил убития индианец предния ден, реши, че е време да прегледа капана.

В първия момент Кроуел помисли, че се е хванал някакъв вид ленивец или мравояд. Но когато се приближи, видя, че е сгрешил: съществото, което висеше на дървото приличаше повече на човешко дете, отколкото на нещо друго — вероятно бе на около 12 години, носеше дреха направена от сребристосиви люспи. Изглеждаше мъртво. Висеше на единия си крак, закачен за дървото, очите му бяха белезникави и изпъкнали.

Преди да го свали от клона, Кроуел свали колана му, от който висяха четири кристалоподобни стрели и метална пръчка с размерите на молив. След като го положи на земята, огледа улова си по-подробно.

Овалното му лице бе поразително човешко, като изключим неговата белота, липсата на устни и ококорените му тебеширено бели очи. През отвора, който несъмнено служеше за уста, се подаваше жълтеникаво езикоподобно топче месо. Докато Кроуел разглеждаше чертите на убиеца, езикоподобният израстък мръдна и изчезна, а устата му стана като черта; приличаше на добре зараснала рана.

— Още е живо! — учуди се Кроуел.

Очите на съществото изчезнаха под белите клепачи. Кроуел бързо му върза ръцете и краката с найлоновото въже от капана и го завлече до дървото гуава, завърза го в седнало положение за дънера.

Очите му се отвориха, откривайки за кратко ококорения му бял поглед, след това станаха ясни. Мембраноподобната ципа бе открила очните ябълки и сега го гледаше интелигентно, анализирайки Кроуел.

— Що за изрод си, убиваща дребна скаридо?

— Скарида? — каза съществото. Тънката ивица къси жълти косми, която минаваше като вежди над очите му, се начупи в гримаса, очите му за миг станаха млечни. — Морско животно, което стои ниско в хранителната верига и служи за храна на доминиращите видове! — Веждите му стреснато се свиха. — Аз не съм скарида!

— Е, не си и Голиат! Защо уби индианеца? — попита Кроуел и посочи храста, където бе завлякъл трупа му. — И защо твоите приятелчета им отразяха главите? Защо убиха пилота? Какво направихте с кръвта?

Съществото тръсна плешивата си глава учудено, повдигна вежди и попита:

— Искате от мен информация? Може би притежавате съзнание?

— Аз задавам въпросите! Защо уби индианеца?

— Онзи от дървото? — гласът му бе висок, като на дете. Произнасяше много отчетливо всяка сричка. Кроуел не можа да открие никакъв чуждестранен акцент. — Както сивата сова лови мишки, така оня от дървото лови сиви сови. Ние ловувахме оня от дървото.

— А мен? Ловувахте ли и мен? — попита Кроуел.

— Да! Предната нощ. Мислех, че съм те свалил, но трябва да съм сбъркал.

— Що за дегенерат си? Откъде си, изрод такъв?

Кроуел реши, че дребното същество е някаква грешка на природата, може би мутант, на когото добронамерените му родители бяха дали голяма свобода, подкрепена с достатъчно пари, за да може да извършва смъртоносните си игри. Малкият, озлобен заради физическите си недъзи, е изливал омразата си към нормалния свят, като е осакатявал и убивал. Значи все пак, не религиозни фанатици са клали добитъка в Западните щати, помисли Кроуел. Бил е някакъв луд изрод.

— Аз идвам от звездна система, която е по-далече отколкото можеш да си представиш. Защо ми задаваш въпроси? Защо ме оставяш жив?

— Звезда? — помисли си Кроуел обезпокоен, но бързо отхвърли подобна възможност. — Значи ти потренира върху добитъка там в Щатите и сега си дошъл тук за човешка кръв! — каза той по-скоро на себе си, отколкото на изрода. — Родителите ти е трябвало да ти потърсят психиатър, вместо да ти позволяват да вършиш каквото си искаш. Ти си болен! Преследваш и убиваш хора! Болен си!

— Ние дойдохме тук, за да ви направим услуга. Вие сте надхвърлили оптималното население за вашия свят и сте на върха на хранителната верига. Ние дойдохме на мястото на това, което липсва на вашите видове: хищник, който да контролира популацията ви.

— Ще проследя другите! — каза Кроуел решително. — Вашите приятелчета убиха пилота ми. По-късно ще реша какво да правя с теб! — Той провери възлите, за да е сигурен, че изродът няма да се измъкне. — Твоите приятелчета въоръжени ли са? Имам предвид огнестрелни оръжия, не тези играчки с отровните стрели.

— Да! Но не ги проследявай! Те ще те убият!

— Нима ти не се опитваше да направиш точно това през миналата нощ? — попита Кроуел със сарказъм.

— Да! Но това беше преди да вляза във връзка с един от вас. Вашето ниво на съзнание и самосъзнание предполага известно рудиментарно чувство за морал. Ако това е вярно, ние може би няма да ви отнемаме живота.

Кроуел се разсмя.

— Ти си бил по-луд, отколкото те мислех! — Обърна се, без да каже дума повече, и тръгна отново по следите на убийците на Нунес. Те вървяха през джунглата няколко километра успоредно на реката. Когато намери стари следи, които се смесваха с новите, стана по-внимателен, тъй като знаеше, че се приближава до лагера им. Той продължаваше да очаква да се появят по-големи отпечатъци от ходила, но бяха все малки. Кроуел предположи, че изродът е наел само жени или мъже със същия ръст като неговия или още по-дребни, за да не дразнят чувството му за малоценност.

Когато следите показаха, че лагерът им е точно пред него, Кроуел започна да обикаля в кръг с най-голямо внимание. Като излезе на края на поляната, той видя кораба.

Той представляваше метален цилиндър с диаметър около три метра. Кроуел не беше виждал нищо подобно, но бе сигурен, че това е кораб. Двете същества, които бе проследил, работеха около малка маса до цилиндъра. Те приличаха на изрода, който той остави вързан за дървото. Значи те наистина бяха извънземни! Един такъв изрод може да се роди на земята, но не и трима. А и този цилиндър, който очевидно бе някакъв космически кораб или совалка от такъв кораб. Във всеки случай, помисли си Кроуел, това бяха чудовищата убили, пилота му.

Той внимателно се прицели и стреля бързо два пъти. Съществата паднаха без звук. Почака да види, дали други ще излязат от кораба. След това, рискувайки, като предположи, че е убил единствените двама, които бяха тук, той излезе на поляната.

Първо огледа двете същества. Кимна със задоволство, когато видя, че е пръснал главите им. След това погледна към масата.

— Нунес! — извика той силно, отстъпвайки неволно назад.

Двамата извънземни бяха правили нещо с човешките глави — едната вероятно бе на индианеца, другата очевидно бе взета от неговия пилот.

Кроуел се опита да влезе в кораба, но не можа да открие вратата. До масата откри нещо като кутия с инструменти. Той я взе, погледна към главите на масата и тръгна обратно към лагера.

Главите, помисли си той, са ловни трофеи, а кръвта… Той спря, стреснат от мисълта. Може би те пият кръвта, също както хората ядат месото на някои от убитите животни.

Кроуел, за разлика от Брукс, не беше човек, който много се замисля. Но не беше и глупав. Брукс веднъж му каза, че води такъв активен живот, защото го намира по-лесен, отколкото мисленето. Каза го в момент на яд, затова Кроуел не му обърна внимание. Но по-късно, в един от редките моменти на самоанализ, той разбра, че има нещо вярно в това твърдение.

И сега, докато търсеше убийците на пилота им, за да отмъсти за неговата смърт, той съвсем не се беше замислял за същността на случилото се. Но фактите вече не подкрепяха интуитивните му предположения.

Той и изродът имаха много общи неща. При тази мисъл Кроуел усети горчив вкус в устата си. И двамата обичаха лова на места далеч от цивилизацията. И за двамата убийството бе удоволствие и забавление.

Кроуел въздъхна, чувстваше се неспокоен. Тръгна към лагера. Да убиваш животни и да убиваш хора съвсем не бе същото, помисли си той. Но съвсем не бе твърдо убеден в това.

Когато приближи лагера, отиде към реката, за да види какво става с изрода, който бе вързал за дървото. Нямаше го. Кроуел нервно се огледа. Беше го проверил за оръжие и бе огледал внимателно дрехите му. Сега около дънера се виждаха само парчета от найлоновото въже. То бе разтопено на местата, където беше прекъснато.

Като се върна в лагера, Брукс изслуша разказа на Кроуел, без да го коментира. Той гледаше скептично, но кутията с инструменти разсея съмненията му.

— Тези меки части по краищата трябва да са бутони за отваряне! — той ги натискаше едно след друго, но нищо не се случи. След това се опита да натисне няколко едновременно. Вместо да се отвори, малката сребриста кутия започна да говори на мелодичен чужд език.

Кроуел подскочи.

— Това е гласът на другопланетните изроди! — каза той. — Това трябва да е нещо като радио.

— Не ми се вярва! — рече Брукс. Той натисна бутона на края на кутията и гласът спря, но след това продължи на друг език. — Руски! — каза Брукс. Той натискаше копчетата отново и отново, езиците се сменяха един след друг. — Сега е испански! Дод, това е нещо като машина за записване и обучение. В момента се чува урок по испански. Мисля, че така беше и с руския, но знанията ми по този език са доста оскъдни, за да мога да кажа със сигурност. Ти ми каза, че те са дошли тук на лов за хора?

— Вярваш ли ми сега? — В гласа на Кроуел прозвучаха нотки на задоволство.

Професорът изключи устройството.

— Какво ще кажеш за това? — попита Кроуел и показа предмета, който приличаше на молив. Бе го взел от изрода, когото върза за дървото.

— Прилича на оръжие. Или на инструмент. Послушай ме, Дод! Трябва да вземем кутията и да изчезнем, преди да са дошли. Имаме достатъчно доказателства, за да убедим всеки за опасността, която заплашва човечеството.

— Оръжие ли? — попита Кроуел и погледна металния предмет по-отблизо. — Тук има малък бутон. Погледни тук! Появи се светлинен лъч дълъг около три-четири сантиметра! — Той взе една пръчка и я разряза с лъча. — Лазерен нож! Готов съм да се обзаложа, че главите на индианеца и на Нунес са били отрязани с това нещо.

— Дод, чу ли какво ти казах?

— Това нещо би трябвало да консумира енергия поне два мегавата! — Той продължи да реже дървото. — Как мислиш, че извличат енергия в такова ограничено пространство? И как успяват да ограничат лъча до няколко сантиметра?

— Дод Кроуел, ще го оставиш ли това нещо настрани и ще ме изслушаш ли? Това е заплаха за човечеството и е много сериозно. Трябва да се махнем оттук и да предупредим хората!

— Чух те! — Кроуел изключи миниатюрния лазер и го сложи в джоба си. Погледна Брукс, след това изцапаните му ръце и самолета. — Работиш като негър, само и само да можеш да се измъкнеш оттук. Не те интересуват убийците на Нунес. Искаш да избягаш като подплашен заек. Поне успя ли да поправиш самолета?

— Не си честен! Не, не съм поправил самолета! Ще ми трябват още няколко часа. Но ние нямаме и час на разположение, Дод!

— Няма защо да се бърза! А човечеството ще го предупредим, когато му дойде времето!

— Ако, Дод! Ако успеем! Ти разбираш ли изобщо за каква заплаха става дума?

— Ние не сме зайци, Брукс! Ние ще оцелеем! Тези убийци хващат само слабите и негодните, точно както аз, когато ловувам! — Кроуел погледна Брукс с презрение. Прилепите вампири съвсем точно бяха избрали жертвата си, когато влязоха в палатката на Брукс, помисли си той.

— В такъв случай, защо, когато ходиш на лов за елени, преследваш най-едрия, с най-големите рога, а? Преследваш най-силния, не най-слабия и по този начин увреждаш видовете, вместо да им помагаш!

— От това, което казваш, разбирам, че искаш да се измъкнеш жив оттук! А това за предупреждението на човечеството е само ала-бала. Но докато съм аз тук, няма от какво да се боиш! Аз вече убих двама от тях. Запомни го!

— Точно това ме тревожи! Ти си убил само двама от тях, Дод!

— Е, и?

— Ти си убил двама ловци. Третият сега ще ни преследва не с тези стрели залъгалки, а с техния вариант на пушка за слонове и мога да се обзаложа, че твоята глава ще краси колекцията в нечий хол, на хиляди светлинни години оттук. Ще бъдеш добър трофей! Човек-убиец! Има нещо поетично в това! Дод Кроуел, световноизвестният ловец, ще бъде проследен и убит, а главата му ще стане ловен трофей! — Той подаде пистолета на Кроуел. — Вземи го! Ще ти потрябва! Ласкаеш се от мисълта, че можеш да ме защитаваш. Но точно твоето присъствие ме поставя в опасност. Обзалагам се, че скоро извънземният ще дойде тук и ако те завари, и двамата ще ни очисти! Ако се махнеш, все пак имам някакъв шанс. А аз трябва да съм кръгъл глупак, за да тръгна с теб!

Разгневен, Кроуел взе пистолета и го пъхна в колана си. В думите на Брукс имаше вбесяваща логика. Бягството изглеждаше най-добрият изход за момента, но на него не му допадаше да бяга.

— Ти си глупак, Брукс! — каза Кроуел с равен глас, сдържайки раздразнението си. — Аз ще се спася, а ти ще бъдеш един от първите слабаци, които ще очистят. Освен, разбира се, ако не дойдеш с мен, за да те защитя. Впрочем, дори извънземният да има късмет и да ме убие, той ще тръгне да те търси и теб, за да не предупредиш останалите земни жители.

— Съмнявам се! Ти интересуваш ли се, дали всички елени знаят, че ги проследяваш? Ако извънземните са такива като теб, както изглежда, те се интересуват от нас само като ловни обекти, въпреки приказките им за някаква услуга за контролиране нарастването на популацията на хората.

Кроуел реши да не си губи повече времето в празни разговори с Брукс. Той събра малко храна и я натъпка в раницата. Преди да тръгне от лагера, той каза:

— Това е последната ти възможност да дойдеш с мен!

— Не, благодаря! Прави каквото смяташ за добре, но аз оставам тук и ще оправя мотора, за да мога да отлетя.

— Какво ще правиш, когато извънземният дойде тук?!

— Все ще се оправя!

— Ще те убие! Поне се опитай да се скриеш за известно време! — подхвърли думите през рамо и тръгна. Почувства облекчение, че няма да бъде заедно с Брукс. Освен това, помисли си Кроуел, професорът ще забави извънземния за известно време.

Опитах, каза си Кроуел. За последен път опитах да върна Брукс към оная силна и агресивна личност, която бе преди. Не успях и той ще умре — глупав и пасивен. А може би точно това заслужаваше — да умре!

Но за себе си Кроуел бе сигурен — ще оцелее! Крачеше през джунглата със същата възбуда, която усещаше при опасен лов. Увереността на победителя изпълваше всяка негова клетка.

Брукс погледна отдалечаващия се Кроуел, свали си ризата и продължи да оправя карбуратора на самолета. Когато извънземният ловец се появи, Брукс остави настрани гаечния ключ и протегна ръце напред.

— Не съм въоръжен! — каза той.

— Виждам! А другият, убиецът избяга! — извънземният се приближи до самолета. Брукс забеляза кристалните стрели, които висяха на колана му. В ръката си държеше малка метална тръба.

— Ще го преследваш ли? Ще го убиеш ли като някое животно? — попита Брукс. Бе поразен от детската външност на извънземния, макар да бе сигурен, че е много опасен.

— Не се ли страхуваш? — попита чуждоземният ловец. — Защо остана?

— Страхувам се? — призна Брукс. — Всяко същество се страхува от смъртта. Но размислих и реших, че ако бягам, ще ме настигнете и ще ме убиете. А ловците, доколкото ги познавам, не намират никакво удоволствие да стрелят по вързана патица.

— Съобразителен си! Това ме кара да се чудя, дали сме били прави, когато разрешиха лова на вашата планета.

— Не е правилно да ни убивате! — каза Брукс, окуражен от колебанието на ловеца. — Как бихте се чувствали, ако някоя технологично по-развита раса дойде, за да ви убива за развлечение?

— Ако нашата популация би се увеличила дотолкова, че да заплашва нашето оцеляване, то аз бих приветствал такава раса. Макар че лично аз не обичам да убивам същества, които притежават съзнание.

— Нима нашата техника не показва, че сме съзнателни същества? А езикът ни?

— Съвсем не! Много същества са доста умни, но все пак не притежават съзнание!

Явно, помисли си Брукс, те влагат нещо повече в тази дума. След това каза на глас:

— Остани да поговорим! Може би ще успея да те убедя да не идвате на Земята и да не убивате безразборно.

Извънземният ловец видя следите на Кроуел.

— За тези, които ще идват на лов на Земята, няма значение дали мислите, че имате съзнание или не! — След това тръгна по следите на Кроуел.

 

 

Дод вървеше по края на джунглата, без да се старае да прикрива следите си. След няколко километра тръгна към реката. На брега той остави ясни отпечатъци, които сочеха към водата. След това се хвана за клоните на едно дърво и се покатери на него. Прехвърли се на десетина дървета едно след друго, след което меко скочи на земята. Тръгна към саваната, като внимателно прикриваше следите си.

Кроуел чу някакви пращящи звуци, две дървета пред него рухнаха на земята. Той отстъпи назад. Отново се чу пращящият звук. Този път той видя ярък лъч, който разсече джунглата зад него. Приличаше на острието на лазерния нож, който бе взел от кораба им, само че лъчът беше много по-голям. Той проблясваше за секунда-две и Кроуел можеше да прецени посоката, от която идва, по ефекта, който оказваше на растителността. Но самия източник не можеше да види. Обърна се надясно и панически побягна, доколкото му позволяваше изкуственият крак. След това успя да се овладее отново.

Тръгна към реката, но лъчът отново блесна пред него. Хукна към саваната. Лъчът пак го спря. Тогава Кроуел разбра, че ловецът си играе с него и го насочва в определена посока.

Отново се опита да открие местонахождението на лазерния лъч, но не успя. Подчини се на желанието на преследвача, като се надяваше на бързината си. Изведнъж хукна и пробяга петдесетина метра с възможната най-голяма скорост през храстите и отново се насочи към реката.

Този път смъртоносният лъч не го спря. Сега май наистина ще трябва да преплувам реката, помисли си Кроуел. Имаше опасност от пирани, макар и не голяма през този сезон на годината. Тъкмо, когато си мислеше, че ще се измъкне, се хвана в капана.

Метална стрела, изстреляна от примитивно устройство, прониза изкуствения му крак и той се просна на земята. Кроуел седна и огледа капана. Той бе заложен умно на около шестдесет сантиметра под земята и внимателно бе покрит с листа. Металната стрела, която прободе крака му, бе завързана за нещо под земята. Кроуел досега не беше виждал точно такъв капан, макар лично да бе поставял доста.

Бе невъзможно да измъкне металната стрела от изкуствения си крак, затова бързо си свали панталона и се опита да махне протезата. Една от кожените каишки бе завързана на възел и в бързината Кроуел си счупи един нокът. Наведе се и се опита да развърже възела със зъби. За миг му мина през ума мисълта за лисицата, която веднъж бе изгризала собствената си лапа, за да се отскубне от капана му. Бе успяла да избяга, но той я застреля на следващия ден.

Най-сетне успя да развърже възела и балансирайки с пушката, Кроуел тръгна към реката. На малката полянка нещо го спъна и падна. Успя да погледне назад. Ловецът стоеше на пет метра от него. Дод се опита да вдигне пушката, но не можеше да координира мускулите си. През тялото му пропълзяха ледените стрелички на вцепеняването.

Видя кристалната стрела, която стърчеше над коляното му. Лежеше по гръб; бе парализиран изцяло, с изключение на очите. Чу ловецът да се приближава към него и още един звук.

Той идеше от двигателя на малкия самолет. Не можеше да го сбърка с нищо. Брукс!, помисли си той. Самолетът пресече зрителното му поле. Летеше толкова ниско, че можа да разпознае Брукс. Значи професорът се измъкна, каза си той с учудване и гняв. Брукс оцеля, а аз бях хванат в капана. Изродът трябва да е използвал нечестно някакво техническо устройство, за да ме проследи. И изкуственият ми крак ме забави. Отново чу звука на самолета. Искаше да извика: „Не е честно! Не е честно! Аз трябваше да оцелея! Аз!“

Когато извънземният ловец коленичи до него, Кроуел вече не можеше да движи очите си, но с периферното си зрение видя как той включи лазерния нож и блестящото острие се приближи до шията му.