Стивън Симънс
Гробищен танц

Генерал Бейтс влезе в кабинета и седна зад красивото бюро. Досега винаги бе стоял или седял пред него, най-често притеснен от могъщата власт на човека срещу него. Сега властта бе негова. Усещане за спокойствие и сигурност изпълваха цялото му същество. Вече бе над нивото, при което можеха да го нулират след изпълнение или неизпълнение на някоя свръхсекретна задача. Усмихна се самодоволно и поглади с ръце полираното дърво на разкошното писалище. Още не можеше да свикне с мисълта, че през ръцете му минаваха документи с изключителна важност. Те най-често бяха в един-единствен екземпляр и съдържаха най-горещите тайни на планетата. Тези документи можеха да убиват, да разоряват, да опозоряват, да донесат несметни богатства, да свалят правителства. Генерал Бейтс се усмихна още по-широко, като се сети за самоуверената физиономия на премиера, който снощи по телевизията така нахално поучаваше целия народ. Само едно от листчетата, с които сега разполагаше, можеше да смени една физиономия от екрана с друга.

Генералът хвърли един поглед на сутрешния вестник, за да се увери, че курсът на акциите му върви добре и взе металната касета със секретната поща. Постави я в устройството за отключване и набра кода си, след това паролата за деня. Касетата се отвори и той извади папките. Тренираният му мозък веднага се концентрира. В условията на постоянен дефицит на време това бе изключително полезно качество. Иначе не би могъл да достигне до върховете на националната разузнавателна служба.

Преглеждаше материалите по реда, по който бяха подредени. Като стигна до четвъртата папка, изтръпна. Не смееше да я докосне. Такава висока степен на секретност още не бе срещал. Искаше му се да се посъветва първо с някого, преди да я отвори, но се притесняваше да не се изложи само дни след като го бяха назначили на този висок пост. Реши да отвори папката. Постави я в устройството и внимателно набра кода си, след това паролата за деня. Не трябваше да греши, тъй като папката бе самоунищожаваща се и при една грешка тя щеше да се самоизгори за части от секундата. След миг на екрана светна: „Напишете националния код за сигурност за деня!“ Генерал Бейтс се уплаши. Знаеше кода, разбира се, но навлизаше в изключително опасни води. Искаше му се да се откаже, докато не е станало късно. Ами ако трябваше да вземе някакво решение въз основа на този документ и той не го вземеше навреме?! Пропадаше тотално!

С трепереща ръка набра на клавиатурата националния код за сигурност. Устройството изщрака и от него излезе пластмасова папка. Изглеждаше съвсем обикновена на вид. На предната й корица имаше обичайния етикет със степента на секретност и обяснителен текст как се процедира с подобни документи. Отвори я и написа датата, часа и името си. След това се подписа с чувството, че си подписва смъртната присъда. „Вече си над нивото, на което може да бъдеш нулиран!“, каза си той уж смело, но това не му помогна.

В папката имаше само няколко листа, написани на механична пишеща машина. Бяха прикрепени с кламер. Най-отзад имаше по-малко листче. На него пишеше:

„Секретно. Степен 406. От ВХ-12. Екз. 1. Дата — не. Четиримата нулирани. Изпращам доклад. Запис.“

Това бе целият текст, но генерал Бейтс изтръпна. Явно работата бе дебела, щом са очистили и четиримата. Взе листите. Най-отгоре на първия пишеше:

„Секретно. Степен 5V36. От СМ-21. Екз. 1. Дата — секр. файл РР.

ВХ-12 нулиран.

Прилагам записа.“

Ръцете на генерала се изпотиха. Не знаеше какви са тия четиримата, които бяха убити за запазването на секретността, но ВХ-12 несъмнено бе висш офицер от разузнаването. Сега ужасно съжаляваше, че отвори папката. Трябваше първо да се посъветва. Връщане вече нямаше. Зачете текста. Той го изпълни с недоумение и объркване. Материалът рязко се разграничаваше от служебните доклади, с които бе свикнал. Опасенията му съвсем не се разсеяха. Концентрира се върху текста:

„Запис. Ориг. унищожен. Имена, дати и друга насочваща информация във файл РР.

Добре де! Ще ви го разкажа последователно. Но защо не разпитате и другите? Те също ще си спомнят подробности. От пиенето напоследък не помня добре.

Пък не ми и трябва. Както и да е! Тогава и петимата свирехме в РР. Добра група сме, но все пак не можем да се пласираме като хората. Бяха ни наели в една кръчма край реката. Страхотно местенце! Имам предвид за пиене, не за свирене, щото акустиката му е адски скапана. Надувахме яко свирките и тъй си изкарвахме хляба. Не е много приятно, но пък не е трудно.

Тая шантава история започна, когато влезе дъртият. Един такъв изправен, с дълго манто, косите му прошарени. Кожата на лицето му бе опърлена от слънцето. Като на рибар, но хич не ми заприлича на човек, който бачка на някакво си корито. Ние тъй и не разбрахме каква му е работата. Тъй! Изглеждаше много стар, поне на десет хиляди години, ако хората можеха да живеят толкова. Но имаше страхотен глас — млад, свеж, мелодичен. А когато запя, съвсем ме шашна! Такъв глас рядко се среща и сред най-добрите от нашия бранш!

Ние отначало не му обърнахме голямо внимание. В кръчмата имаше около петдесетина души и ние се силехме да ги забавляваме със свирките. Съвсем се бяхме запотили, когато седнахме около нашата маса да си починем. Тогава той дойде при нас и ни попита, дали сме навити да ни ангажира за една вечер. РР му каза да се разкара. Хич не ни изглеждаше като човек, който има пари. Но дъртият не се отказваше и каза, че щял да ни плати 600 долара за вечерта. Някакво негово гадже имало празник там някакъв и искал да му посвирим. Мангизите бяха доста, но хич не ни се мъкнеше из града след уморителното свирене в кръчмата, за да свирим на някакво мумифицирано бебе. Както и да е! Почивката свърши, преди да сме се навили.

Той стоя до края. Тълпата вече се беше измела, наядена и напита, а ние си почивахме, преди да си приберем инструментите. Тогава той пак дойде. Сложи на масата една стотачка и каза, че иска да изпеем заедно с него една песен. Банкнотата изглеждаше доста убедителна и ние се навихме. Ставаше дума за едно старо парче от затънтения Юг. Подкарахме ние музиката. Като му дойде редът, той запя — беше невероятен! В гласа му имаше някаква магия. Песента му караше кръвта да си спомня стари времена и да завира в жилите. Такова нещо още не бях чувал или виждал. Лунната светлина, която се виждаше през полутъмните прозорци, бе станала някак си магическа. Не мога да ви обясня.

Ние бяхме две китари, пиано, бас и барабани. Дъртият взе едната китара и сам си акомпанираше. Гледах китарата на РР и не вярвах, че от нея могат да се извлекат подобни звуци. Няма майтап, свиреше страхотно! Изкара пак парчето. Сам си свиреше. Беше фантастичен.

Бяхме толкова шашнати, че изобщо не протестирахме, когато ни накара да научим едно друго парче. Такава музика не бях чувал. Той каза, че било нещо религиозно. Бяхме като в транс. Свирехме и свирехме; докато най-накрая той остана доволен от начина, по който свирехме. Каза ни, че там на място ще ни покаже последните акорди на песента. Тръгнахме с него веднага. Дори не се пазарихме за плащането.

Дъртият носеше калъф, в който, както предполагах, се оказа, че има тромбон. Таксито ни изтърси край гробището. Ние тука малко се постреснахме, но гласът на стареца имаше някаква магическа убедителност и ние тръгнахме с него покрай оградата. Луната заливаше и обливаше всичко с вълшебна светлина, която плаши човешкото съзнание. Спряхме до оградата и дъртият измъкна от храстите сгъваема стълба. Каза ни, че щели сме да свирим вътре в гробището на бившето му гадже, което той много обичал, но както ставало в живота, тя умряла. Ние се поогледахме, но тъй и тъй вече бяхме дошли до тук, а и старият ни набута в ръцете по двеста долара, и се прехвърлихме вътре.

Луната светеше толкова ярко, че без труд се ориентирахме из гробищния парк. Застанахме пред гроба на бившето гадже на дъртия и извадихме инструментите. Този път той взе тромбона. Бяхме изпълнени с трепетно очакване, като че ли щяхме да изнесем най-големия си концерт. Старият даде знак и ни каза: «Първият път ще я изсвирим много-много тихичко. За репетиция. И да ви покажа последната част от песента». Бавната трепетна музика като че ли засия около нас. Тихите магически звуци влизаха директно в материята и я изпълваха с безпокойство. Когато парчето свърши, докъдето го знаехме, той доизсвири още няколко акорда. Ние ги повторихме едва-едва, почти нищо не се чуваше.

Изведнъж старецът се изпъна и извика с гръмовит глас: «Хайде сега, момчета! Давайте! Нека ме чуе моята РР!» И я подкарахме!

Тромбонът на стария ни водеше. Отначало свирехме мелодията, която бяхме научили, след това тя непрекъснато се променяше, но ние някак си предугаждахме какво ще следва. Започна едно свирене в гробището, не ти е работа.

Изведнъж дъртият спря, ухили се и извика: «Хайде, момчета! Давайте силно и от нищо не се плашете! Аз съм с вас!» Първо ние си помислихме, че става дума да не се плашим от охраната на гробището или от ченгетата, но после разбрахме, че не сме били прави. Тромбонът свиреше толкова силно, че имах чувството, че луната ще падне. Да, бе! Няма майтап! Тъй силно се чуваше. Дето беше силно, ами и нещо друго ставаше.

Отначало не можах да разбера какво. От небето се разнесе гръм, но ми се струваше, че по някакъв начин музиката ни защитава и не се уплашихме. Пак тресна гръм. Ние свирехме и свирехме, а гръмовете набиваха тътен след тътен в земята. Изведнъж спряха. Оранжево сияние бавно се спусна от небето. Когато ни приближи, видях, че пред нас трепти, вътре в оранжа, някаква женска фигура. Дъртият наду още повече тромбона. Сиянието застана точно пред нас. Вътре в него се виждаше красива млада жена. Беше гола и прекрасните й форми подлудяваха свирнята ни. Старият вдигна ръка да спрем. Тишината бе ужасна. Той вдигна тромбона, изду гърди и от инструментите се разнесе звук, който можеше да продъни Вселената. Сиянието на голата красавица влудяваше дъртия и така наду тромбона, че от земята изригна пръст като гейзер. Тя падна настрани и от гроба се надигна пожълтял скелет. Той се изправи. От него падаха бучки пръст, камъчета, части от ковчега, парцали от изгнили дрехи. Сиянието се спусна и се съедини със скелета, бавно угасна и вътре в дупката се виждаше красива гола жена, стъпила на пръстта.

Старецът спря да свири. Тя му се усмихна сладко и пъргаво изскочи от гроба. Ченетата ни ей така бяха увиснали! Тя бързо облече дрехите, които старият й даде и двамата духнаха. Преди това той ни даде още две хиляди долара и ни каза да си затваряме устата и да не се опитваме да свирим мелодията, която бяхме научили от него. Ние също веднага се чупихме, защото ако ни беше заварила охраната пред разровения гроб, не знам как щяхме да се оправяме.

На следващия ден, като се видяхме в кръчмата чак не ни се вярваше това, дето го бяхме видели. Но нямаше грешка, доларите, които бяха у нас, го доказваха. Затваряхме си устата, защото се вдигна голям шум за вандалщината в гробището. Из пресата писаха всякакви щури предположения, но никой дори не намекна за истината. Пък и кой ли би му повярвал.

Продължихме да свирим и да се правим, че нищо не е станало. Но вече не беше същото. Това, което бяхме видели, ни даде нови очи за света и ние вече не бяхме същите. Провалът дойде, когато РР предложи да съживим жена му. Беше я застрелял някакъв пиян и оттогава РР не бе на себе си. Ние много го съжалявахме, но не можехме да му помогнем по никакъв начин. Сега той ни предложи да я съживим. Как можехме да му откажем?

Взехме влака за РР и се настанихме в хотел РР. Внимателно изучихме разположението на гробището и навиците на охраната. На третия ден, през нощта се прехвърлихме през оградата. Бавната величествена музика отново накара Вселената да изтръпне. Мелодията разбуди материята. Звуците зажужаха между молекулите, литнала в небесата, събудиха духовете. Целият свят се заслуша във вселенската музика. Ние, влудени от собствените си звуци, засвирихме още по-силно. Този път тромбонът го надувах аз. Скоро от небето се разнесе гръм. Успяхме! Последва втори, трети! Земята затътна! Златно сияние се появи над гробището. Земята завря от тътнежите. Пръст хвърчеше навсякъде. Дърветата падаха. Земята се тресеше. Всичко полудя. Кости и полуразложени трупове се тресяха в гробищен танц. Скелетите се разпадаха, адска миризма на леш ни задуши. Надувах тромбона, надувах до пълно отчаяние, но резултатът ставаше все по-ужасен. Със свистене от небето се спускаше сияйно кълбо и се пръскаше при удара в земята. Стонове смразяваха кръвта ни. Всичко се превърна в адски хаос, непоносим за човешкия взор.

Ужасени избягахме от гробището. Арестуваха ни още през нощта. После писаха из вестниците, че банда нацисти са вилнели из гробището. Е, вие си знаете защо не им казахте на журналистите истината. Много неща съм забравил и ще трябва да накарате и другите да ви разкажат подробно какво точно стана.

РР“

Генерал Бейли изтри изпотените си ръце в сакото си.

Генерал Лохед влезе в кабинета и седна зад красивото бюро. Досега винаги бе стоял или седял пред него, най-често притеснен от могъщата власт на човека пред него. Сега властта бе негова. Вчера генерал Бейли се бе подхлъзнал на заледената улица и бе попаднал под колелата на тежък камион. Усещането за спокойствие, сигурност и власт изпълваха цялото същество на генерал Лохед.