Любомир Ценев
Чиму

Слънцето — огромно и червено, постепенно залязваше зад високите и снежни била на Борейските планини. Последните му лъчи позлатиха водите на Ая и голямата река със своите меандри заприлича на чудовищна сребриста змия, проснала се долу в равнината.

Биковете, които цял ден бяха пасли на групички из голямата поляна, започнаха да се събират накуп.

Подухналият отнейде ветрец прогони дневния зной и на високото плато изведнъж стана студено.

Чиму слезе от камъка и изсвири силно. Свали от гърба си тежкия боздуган, препасан с кожена презрамка през гърдите и го окачи на седлото.

Черният му кон изпръхтя и се дръпна назад, но пастирът му изръмжа нещо със заповеден тон и животното се закова на място.

Докато го яхаше, отнякъде изскочиха четирите звяра, които поради ръста си и гъстата сива козина приличаха повече на грамадни вълци, отколкото на кучета. Здрави кожени нашийници с железни шипове опасваха вратовете им.

Чиму им изрева заповеднически и те се спуснаха да гонят последните групички животни, които още не се бяха присъединили към стадото.

Той изчака всички бикове да се съберат накуп и размахал боздуган със силни викове ги прогони по обратния път.

Земята потрепери от тропота на тежките животни.

Чиму яздеше последен. Когато биковете завиха и се отправиха нагоре по планинския път, той поспря коня за миг.

Завоят се намираше достатъчно високо на планинския склон и пред очите се откриваше чудна гледка — могъщата река, красивите градини по бреговете й, плодородните полета, които продължаваха далеч на юг, докъдето поглед стига.

Изведнъж той видя как по царския път, долу край реката, се заточи войска. Начело яздеше богато облечен конник — сигурно някой от управителите на сабиите в Игидия. Зад него имаше десетина бойни колесници. След тях се точеха пешаци, с лъснали на слънцето шлемове и брони. Процесията завършваха бойни слонове.

Гримаса изкриви грозното космато лице на пастира и то стана още по-мрачно. Чиму знаеше защо управителят се беше запътил към столицата.

Утре той щеше да подвие крак пред Один — краля на Игидия, а след два дни да участва в големите жертвоприношения в подножието на Свещената планина. Жреците щяха да намажат с кръвта на трите красиви девойки ръцете и устните на каменната статуя на бог Анубис и горещо да го помолят за дъжд.

От няколко години всички богове бяха изоставили Игидия — дъждовете ставаха все по-редки, а зачестилите страшни горещини и ветрове суховеи, изпиваха от земята и последната влага. Растенията съхнеха, болести нападаха измършавелия добитък, а хората гладуваха. Жреците започнаха да правят жертвоприношения по няколко пъти в годината — и това не помогна.

Сърдеха се боговете, а Анубис продължаваше да праща страшните суховеи.

Тогава жреците заговориха, че жертвата не трябва да е някое момиче от покорено племе, както досега, а игидийка. И то от богат знатен род. Голямата и скъпа жертва трябваше да умилостиви жестокия бог — така смятаха жреците. Затова решиха велможите на краля да хвърлят жребий за някоя от дъщерите си.

Чиму знаеше всичко това от своя господар, при когото бе слизал наскоро от планината. Слугите оплакваха предварително бъдещата жертва, а на него изведнъж му се сви сърцето от страх. Та нали прекрасната Клея беше дъщеря на велможата Тизей и жребият…

Не, това не биваше да става, такова нещо бе невъзможно да се случи!

Чиму изруга гневно и подгони още по-бързо биковете нагоре. Един от последните поспря и го изгледа с кръвясали очи, но разяреният пастир стовари такъв страшен удар с дръжката на боздугана по врата му, че нещастното животно измуча от болка и предните му крака се подкосиха. След това със светкавична бързина стана и препусна да настигне другите.

„Всяка друга, само не тя! Смили се Анубис!“

Тревога стягаше душата на Чиму и той не можеше да си намери място.

Тази вечер, след като прибра биковете в каменната кошара, той влезе в пещерата и запали огън. След това се просна ничком на земята и цяла нощ отправя горещи молби с дрезгав глас — нещо, което никога досега не беше правил.

След като високомерните и алчни атланти разгневили Тиамат — страшната богиня на моретата, през една ужасна нощ океаните погълнали Атлантида. Така най-големият враг на Игидия, чиито войски прииждали непрекъснато от запад, изведнъж изчезнал.

Тогава, преди няколко хиляди години, игидийците създали своята мощна империя и подчинили всички племена наоколо. Дори сега — при крал Один, те все още бяха достатъчно могъщи.

Чиму обаче не беше игидиец. Никой не можеше да каже, а и самият той не знаеше, откъде идеше и кой бе всъщност.

Бяха го намерили полумъртъв от глад войниците на игидийския пълководец Реметалк, когато се завръщали от един победоносен поход на север срещу вендите.

Подхвърленото на пътя дете било на около три-четири години и приличало повече на грозен демон, отколкото на човешко същество — с космато тяло, по което се четели изпъкналите му ребра, издут корем и голяма глава със силно издадена напред долна челюст. Краката му били оплескани с нечистотии.

Поискали да го убият, за да му съкратят мъките, но явно капризната Тихея била благосклонна към малкия изрод. Изглежда тя подшушнала на суеверния Реметалк да стори добро дело, защото той заповядал да го нахранят и го взел със себе си. Нарекли момченцето Чиму, тъй като то наистина приличало на някакво грозно и свирепо зверче.

Когато се завърнали, Реметалк го подарил на един от своите хилядници и скоро забравил за него.

Черен бил животът на хлапето звяр в дома на хилядника Марис. Връстниците му го тормозели непрекъснато, по-големите слуги често го биели. Слугините се пазели да не ги докосне, от суеверен страх — да не вземат да заченат такъв изрод. Давали му най-черната, най-мръсната работа, а за храна му подхвърляли остатъци. Било вечно гладно и често се принуждавало да краде, което увеличавало дневната порция бой.

Така постепенно в душата му се трупала дива омраза — мразел всичко и всички, които го биели и обиждали. Съзнавал, че макар и урод, също е човек като тях — затова мразел дори самия себе си. Когато поотраснал, побоят над него не бил вече толкова лесна работа — силата му непрекъснато растяла и хлапетата започнали да се боят от него.

Десетгодишен, Марис го пратил в планината да помага на един от неговите пастири. Тежката и изнурителна работа там често била пряко силите му. Биковете били свирепи и своенравни животни, пък и опасни — ако не внимаваш. Той обаче не се оплакал нито веднъж.

Слугинските момчета вече не смеели да излизат сами срещу него, защото започнел ли да се бие, разяреният Чиму не знаел пощада. Така веднъж си изпросил 50 камшика, защото едва не убил един от големите слуги, който се опитал да го удари.

Избрали друга тактика — дебнели го, когато слиза от планината и му правели хайка. Пускали кучетата подире му и нещастният Чиму се изкатервал, бърз като маймуна, на някое дърво, за да не го докопат с озъбените си челюсти, а хлапетата го замервали с камъни отдолу.

Веднъж обаче се случило нещастие. Стъпил на изгнил клон, който не издържал тежестта му и паднал право в лапите на кучетата, като си счупил крака. Така, на 12 години може би щял да завърши нещастният му живот…

Но отново Тихея била благосклонна към малкия изрод — и този път му пратила спасение. То дошло от най-прелестното същество, което Чиму някога бил виждал.

Момиченцето върху разкошната носилка било около осемгодишно, облечено със скъпа бяла туника, златовезана по края. Златни били и косите му, леко къдрави, пуснати свободно по раменете, а на главата си носело венец от цветя. Бялото — с цвят на слонова кост лице било толкова красиво, че дъхът на нещастния Чиму секнал и той забравил болката от счупения крак.

Тя го гледала мълчаливо, а сините й очи излъчвали състрадание.

Съжалила го, него — презираният от всички изрод!

Тази мисъл така и не успяла никога да се побере в главата на бедния пастир, свикнал с омразата и погнусата, който другите изпитвали при вида му. Бил толкова зашеметен, че не успял да благодари нито на нея, нито на грамадните й слуги, които спасили живота му.

Така за пръв път Чиму видял прекрасната Клея и никога не забравил тази първа среща. Изпитвал неутолимо желание непрекъснато да я вижда и да й се възхищава — животът му започнал да има вече смисъл за него. Смятал, че е богиня — не можел да приеме, че е човешко същество. Та нали и той бил човек!

Изминали 10 години. От нещастно зверче Чиму се превърнал в свиреп воин, от който потрепервали дори най-смелите мъже. Бил нисък и леко прегърбен, но широките плещи и огромните мускули говорели красноречиво за страшната сила, която притежавал. Станал още по-уродлив. Цялото му тяло и издадената челюст били покрити с червеникави косми. От оня нещастен ден, счупеният му крак зараснал накриво и започнал да накуцва. Бил жесток и отмъстителен — изпод ниското чело и рунтавите вежди очите му горели със свиреп блясък — като два живи въглена.

Когато станал на 16 години, Марис му поверил стадото от бикове и оттогава започнал да слиза все по-рядко от планината.

Игидийските ковачи били едни от първите, които се научили да правят железни оръжия и той се възползвал от това. Направил си железни доспехи и тежък боздуган с дълга дръжка. Имал и два меча, но предпочитал боздугана. С него убил и първия пещерен лъв, който се опитал да вземе дан от стадото му.

След време започнал да подарява по някоя и друга кожа на Марис, а суеверните слуги вдигали ръце към небето и се молели тоя страшен Наг да се маха по-бързо.

Вечер обаче страшният Чиму се преобразяваше — спускаше се бързо към столицата, която бе в подножието на планината и дебнеше като див звяр край високата ограда на един богат дом. Имението бе на велможата Тезий и смърт очакваше пастира, ако го усетеше многобройната стража, но той нехаеше за това. Смелостта и безумието му стигаха дори дотам, че се промъкваше в самата градина, опасваща дома. Понякога успяваше да я види и тогава див възторг разтърсваше отново цялото му тяло. С годините тя ставаше все по-красива и възхищението и преклонението му пред това красиво създание растяха непрекъснато.

Клея имаше обичай понякога да се къпе в малкото езеро пред дома, заобиколена от слугини и дъщерите на други аристократи — все млади момичета. Плясъкът на десетките сребристи тела в тъмната вода и веселият смях преобразяваха смълчаната в нощния мрак градина и тогава на нещастния пастир му се струваше, че сънува. Играта на стройните голи момичета го опияняваше, караше кръвта му да кипи и той често побягваше като луд обратно, за да устои на дивото желание да грабне една от тях.

Веднъж, когато се беше заврял в храстите край езерото, Клея излезе от водата. Застана на няколко метра пред него и започна да изцежда водата от косите си. Тогава Чиму си помисли, че най-красивата богиня беше слязла на земята. Призрачните сребристи лъчи на Селена сякаш пронизваха стройното й тяло. С ням възторг той се любуваше на белите й рамене, на нежните й заоблени гърди и дългите й крака.

Когато се прибра и опиянението отмина, изведнъж в съзнанието му проблесна мисълта, че тя никога няма да бъде негова и черна мъка сви сърцето му.

Напоследък я виждаше често да се среща нощем с един от синовете на краля — Алтей. Момъкът беше красив и когато ги видя за пръв път, кръвта забушува яростно в жилите му. Докато избираше някой особено жесток начин за убийство, забеляза как Клея го прегърна и сложи главата си на рамото му. Чиму изскърца със зъби, но вече не можеше да стори нищо — разбра, че тя го обича. Та нали, ако убиеше Алтей, тя щеше да страда!

А мисълта да причини страдание на богинята от неговите сънища бе невъобразима, невъзможна за Чиму. Виждаше я, когато си отиваше след срещата — очите й искряха от щастие. Тя беше щастлива — и нищо друго нямаше значение за бедния пастир, макар сърцето му да се свиваше от мъка и да проклинаше часа, в който се беше родил толкова уродлив.

Така нищо неподозиращият Алтей избегна смъртта, но ето че се зададе нова беда — страшният жребий, който трябваше да определи жертвата на Анубис.

 

 

Уви, Тихея този път не беше благосклонна и остави без ответ молитвите на Чиму. Жребият избра Клея и още две млади и красиви слугини за жертви…

В определения час многохилядни тълпи се насочиха още по обяд към подножието на Свещената планина, въпреки горещината и задухата, които бяха нетърпими.

Статуята на жестокия бог, долепена до стръмната скала в подножието на планината, беше висока 12 метра и се извисяваше върху огромен каменен пиедестал. От него стотина стълби, с майсторски украсени перила, достигаха до първите редици на тълпата, където обикновено заставаха крал Один и богатите велможи. В краката на статуята бяха поставени трите жертвени плочи, направени от благородни камъни.

Тесен каменен тунел излизаше от скалата, извиваше и се стигаше отстрани до пиедестала. Оттам излизаха участниците в ритуалите.

От другата страна, плътно в стената, бяха изсечени тесни стълби, които завършваха на малка площадка, долепена до рамото на статуята. Там трябваше да се изкачи един от жреците, за да намаже устните на Анубис с кръвта на знатното момиче.

Най-сетне тържественият час настъпи. От тунела изскочиха няколко млади жреци с горящи борини, тичешком запалиха огньовете във високите каменни чаши по външния ръб на пиедестала и се оттеглиха.

Изведнъж хиляди тимпани гръмнаха и техният див ехтеж изпълни равнината, заглушавайки бученето на многохилядната тълпа.

От тунела бавно и тържествено излезе главният жрец Огун — висок мъж с внушителна осанка, облечен в дълга черна златовезана роба, която му стигаше до петите. Той водеше за ръка Клея, чието лице беше станало бяло като туниката, която носеше. Двамата негови помощници изведоха другите момичета.

Огун застана по средата на пиедестала и тимпаните замлъкнаха. Той погледна надолу към огромната тълпа, която сега бе замряла.

В първите редове стоеше крал Один в златни дрехи, с корона на главата, заобиколен от своите велможи и двадесетте управители на сабии — също богато облечени. Зад тях имаше огромна стохилядна армия и лъсналите шлемове на войниците блестяха на слънчевата светлина. По-нататък беше простолюдието, чиито черни талази достигаха чак до белеещите се в далечината стени и кули на столицата Шоа.

След това жрецът вдигна очи към върховете на Корейските планини и изведнъж по досега застиналото му лице се изписа безпокойство. Той видя, че залязващото слънце се потапя в някакво мътно зарево, а няколкото облака горе бяха добили металносив цвят.

Въпреки това се окопити, вдигна ръце нагоре и започна да се моли, а народът долу мълчеше притихнал.

През това време помощниците завързаха трите момичета с разперени ръце и крака за жертвените плочи и смъкнаха дрехите им. От тунела излязоха двама снажни и тежковъоръжени войни от личната охрана на Огун и застанаха от двете страни на жертвениците.

Главният жрец завърши молитвата и се приближи до първото момиче. Извади дълъг, остър нож, вдигна го тържествено нагоре и със силно движение заби острието в горната част на корема. Направи широк хоризонтален прорез и бръкна дълбоко в лявата част на гръдния кош. Кръвта шурна като водопад и оплиска робата му, а той с рязко движение измъкна още живото, пулсиращо сърце и опръска нозете на статуята. След това се приближи до другото момиче… Клея остана последна.

Народът наблюдаваше обреда в гробно мълчание. На първия ред долу, крал Один стискаше окуражаващо ръката на велможата Тезий, който гледаше напред с изцъклени, невиждащи очи. Малко по-навътре стоеше младият Алтей. Сълзите се стичаха по бузите му и той не посягаше да ги избърше.

И още един човек наблюдаваше всичко, но него никой не можеше да види. Точно до завоя на каменния тунел, в сянката, приклекнал почти до земята, стоеше Чиму. Желязна броня покриваше цялото му тяло, а на гърба си имаше червен плащ. В лявата ръка държеше широк щит, а дясната стискаше верния боздуган. Изпод шлема, косматото му лице беше изкривено в страшна гримаса, а очите святкаха като на див звяр.

Неудържимото желание да я спаси се бореше в душата му със суеверния ужас, който изпитваха игидийците от жестокия бог.

Ако някой обаче си мислеше, че пастирът се бои от смъртта, щеше да сгреши — за Чиму животът отдавна не струваше пукната пара и само прекрасната Клея го изпълваше с някакъв смисъл. Беше готов да го жертва, без да се замисли, заради нея, затова и с плана за спасение, който беше измислил отдавна, можеше да се захване само някой отчаян смелчага.

След като разбра за жребия и горещите молитви не помогнаха, той подготви веднага всичко. Действаше машинално, в някакъв унес и се надяваше на чудо. Дори сега, когато виждаше голото й тяло на жертвеника, той пак се надяваше и се бореше с безумието, пълзящо в жилите му.

Когато жрецът заби ножа в първото момиче, от гърлото на Чиму се изтръгна глухо ръмжене, а ръката, която стискаше боздугана потрепери. Приклекнал, машинално се доближи няколко крачки и застана до самия вход на тунела. Огун изтръгна сърцето и на втората жертва — вече цялото тяло на пастира се тресеше, в главата му бушуваше огнен вихър и той с мъка се удържаше.

Най-сетне, черен и целият оплискан с кръв, подобен на самата смърт, жрецът застана срещу Клея. В този миг тя припадна и прекрасната й глава увисна безсилно надолу.

Долу в тълпата, Алтей закри лицето си с ръце, а нещастният Тезий залитна и царят го подхвана здраво да не падне.

В някакъв безкраен миг Огун вдигна високо окървавения нож над своята жертва.

Изведнъж в тишината се разнесе дрезгав рев — сякаш пещерен лъв се хвърляше в атака. Обезумял, побеснял, Чиму развъртя страшния боздуган…

Всичко стана толкова бързо, че никой не повярва на очите си.

Първият удар смачка като гнила тиква главата на жреца и тя, заедно със светещия шлем, се изтърколи на пиедестала. След това тежката желязна топка с шипове светкавично се заби в гърдите на по-близкия пазач от охраната, който беше толкова изненадан, че не успя да реагира. Чу се остро изпращяване на строшени ребра, от устата на воина рукна кръв и той се свлече на земята.

Долу тълпата започна да вие.

Вторият воин — почти двуметрова грамада, успя да се отърси от вцепенението и измъкна меча си. Колебанието не му попречи да стовари страшен удар по щита на дръзкия нападател, който изкънтя. В този момент пастирът завъртя боздугана и строши краката му.

Чу се див рев. Гигантът политна настрани и втори удар раздроби черепа му.

След това Чиму грабна неговия меч и сряза каишите, които привързваха ръцете и краката на нещастното момиче. Подхвана я с едната ръка и в този момент върху него се нахвърли откъм гърба единият помощник-жрец. Той обаче беше слаб, невъоръжен и пастирът се справи бързо с него, като го улови за врата със свободната ръка и тресна силно главата му в ръба на жертвеника. Другият въобще не посмя да се доближи.

Крясъците и виковете долу преминаха в неистов рев, от който въздухът потрепери. Тълпата воини заедно с царя затичаха нагоре по стълбата.

Чиму обаче беше по-бърз. Грабнал като перце голата Клея с лявата ръка, а боздугана в дясната, той изчезна в тунела.

Войниците най-сетне стигнаха горе и се засуетиха на входа, защото в тунела можеха да вървят само по двама. Царят излезе най-съобразителен — размаха меч и заедно с един велможа ги поведе. Още на завоя обаче, в тъмното, двамата се спънаха в някакво проснато напреки тяло и паднаха по очи на земята. Тичащите след тях войници изпопадаха отгоре им, като ги тъпчеха. В тъмнината се зачуха крясъци и ругатни.

Мъртвецът бе третият пазач, когото вероломният Чиму беше убил още в началото, след като отминаха жреците, за да може да се приближи до изхода на тунела.

В този момент, докато войниците се суетяха все още там, пастирът светкавично прекоси пещерата с хилядите черепи и грабна една от многото факли, които осветяваха стените й. Изкачи се по един стръмен каменен корниз и хлътна в голяма ниша, която отдолу никой не можеше да забележи. Сега вече можеше да си поеме дъх.

Тогава дочу ругатни от другия край на пещерата, където започваше тунелът и се изсмя дрезгаво. Загледа се в прекрасното тяло, което носеше и свирепият му поглед се смекчи от възторг и неизразим копнеж. Свали плаща си и я загърна. След това се шмугна в черния вход пред него.

Цялата свещена планина беше прорязана от пещери и подземни галерии, които продължаваха дълбоко под земята, а някои излизаха много далеч. Този подземен тунел Чиму беше открил преди няколко години, когато шеташе из различните подземия. Тогава изведнъж се беше озовал в пещерата, където жреците слагаха черепите на своите жертви. Разтърсен от суеверен страх, бе побързал да изчезне, като не предполагаше, че тунелът ще му влезе някога в работа. Но ето че нещата се промениха и сега той го използва без колебание, защото излизаше много далеч — зад две планински била на Свещената планина.

Когато най-сетне се измъкна на открито, в лицето го блъсна сух и горещ вятър. Слънцето вече го нямаше, но навън продължаваше да е светло.

Спусна се тичешком надолу, където встрани от пътя стояха четири грамадни бика, впрегнати в бойна колесница.

Чиму се метна в нея, прегърна по-здраво увитото в плаща тяло, а с другата ръка завъртя камшика. Биковете дръпнаха рязко напред колесницата и в бърз галоп се понесоха по пътя.

На един завой долу пастирът забеляза много конници, които също го видяха и нададоха яростни викове. Тогава той започна да се смее гръмогласно. Мина покрай някакъв прът, забит встрани от пътя и в движение, с един удар на боздугана, го събори.

От високия склон с грохот се изсипа каменна лавина, която заприщи пътя след него.

Чиму се смееше все по-силно и скоро цялата тясна клисура кънтеше от дивашкия му смях. Стовари няколко камшика върху биковете и обезумелите животни се понесоха напред като вихър. Здраво хванал юздите, той погледна към увитото в плаща момиче. Въпреки припадъка, изглеждаше сякаш Клея сама се беше сгушила в мощната му прегръдка. Прекрасната й глава се подрусваше, отпусната на рамото му и лека руменина беше пропъдила предишната й бледност. Тя сякаш спеше. В този момент Чиму беше готов да се бие с всички богове на земята. Нямаше сила, която би могла да му отнеме това голо момиче, което за него беше всичко.

Най-сетне пастирът достигна малка поляна, в подножието на висок връх и леко положи своя безценен товар на земята.

Тук не би могъл да ги намери никой, но нещо друго го безпокоеше — горещият вятър бе станал силен и не се чувстваше никаква прохлада.

Когато погледна на запад, видя кърваво зарево, като от чудовищен пожар, въпреки че слънцето отдавна бе залязло.

Изведнъж Клея изхлипа тихо и той се надвеси над нея.

В този момент земята се раздруса под краката му и грамадни камъни с грохот се затъркаляха надолу.

Чиму скочи и се огледа. Втори трус разлюля планината и тогава до него се зачу писък. Клея се беше свестила и седнала го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше ужас.

Изведнъж той си даде сметка, че никога и не бе помислял какво ще прави с нея, когато я открадне. Беше забравил кой е и как изглежда. Тя трябваше да живее — тази мисъл го караше да прави всичко досега и нищо друго нямаше значение.

Опита се да я успокои и протегна ръка, но тя се дръпна назад, като продължаваше да го гледа ужасено. Плащът се свлече и откри бялото й тяло, което цялото трепереше, а прекрасните й гърди се повдигаха учестено. Заговори й успокоително, но по разширените й очи личеше, че не разбира нищо.

Най-сетне я хвана за ръката, но тя изпищя, отскубна се от него и затича към края на поляната. Втурна се след нея и в този миг нов трус го събори на земята. Видя тялото й да пада и нов вик сякаш разцепи слуха му.

Когато задъхан дотича надолу по стръмната пътека до нея, тя вече беше мъртва — някакъв остър камък беше пробил тила й.

Яростен рев се изтръгна от гърдите на Чиму и той закри лице с ръцете си.

Когато най-сетне вдигна очи, видя, че от юг се приближава някаква тъмна маса, в която от време на време проблясваха светкавици. Беше обаче така освирепял, че забрави всякакъв страх. Изведнъж безумен блясък светна в очите му. Той грабна мъртвата и се затича към върха.

Когато стигна горе, остави тялото зад себе си, стисна здраво боздугана и се изправи. Горещият вятър беше станал ураганен и се мъчеше да го събори.

— Анубис! — извика той.

Тресна гръм.

— Ела, ела ненаситен кръвопиецо, да си получиш жертвата! Тя е тук и те очаква! — Чиму се изсмя. — Само че преди това ще трябва да премериш сили с един прост смъртен, с един презрян изрод, защото той без бой няма да ти я даде. Не пращай ветровете си страхливецо, сам ела!

Черната маса се приближи още повече. Блесна светкавица и на обезумелия пастир му се стори, че вижда горе златна колесница с огнени коне и самият Анубис, развял брада, да препуска насреща му.

Чиму се разсмя гръмогласно и развъртя боздугана.

В този миг, облакът връхлетя отгоре му и страшна пясъчна вихрушка закри всичко.

 

 

Минаха хилядолетия…

На мястото на пълноводната Ая, красивите градини и плодородните полета, сега се простираше безжизнена пясъчна пустиня. Хора не живееха тук и само редките кервани прекосяваха тази пустош.

Изчезнали бяха Игидия и столицата Шоа, затрупани от пясъците. Някогашните горди планини сега представляваха безводни каменни грамади, които непрекъснато се рушаха.

В сърцето на една от тях имаше малка пещера, чийто вход отдавна беше затрупан. Ако някой някога успееше да проникне там, щеше да види два полувкаменени скелета. Единият от които, по-големият, сякаш беше прегърнал другия.

Непристъпността на тяхното убежище им осигуряваше вечен покой…