Ал Викърс
Приятен ден, докторе!

Казват ми докторе, защото умея да лекувам разни прости болести, а иначе съм работник по поддръжката на Канализационната система на дома. Занимавам се с отоплителите и охладителите на каналите, с терморегулаторите и с първичните компютри за терморегулация. И да ме молеха да стана истински лекар с много голяма заплата, пак не бих се съгласил! Прекалено е опасна тази професия, за да се рискува за пари. И нашата не е лесна, но поне животът ни е сигурен.

Повече от две седмици се ровихме без почивка из стоманените и пластмасови черва на Дома, за да оправим системата за терморегулация; вода нямаше от 56-ти до 128-ми етаж. Подобно бедствие Домът отдавна не беше преживявал. Накрая всичко ми се чернееше пред погледа и в пристъп на жажда за „истински“ живот реших да изхарча поне половината от двуседмичната ми заплата. А тя бе доста добра, тъй като ремонтът бе много труден и крайно спешен.

Наистина си мислех през уикенда да изхарча поне половината от парите, които получих, но след това естествената ми предвидливост и пестеливост ме спряха, и при избирането на хотел предпочетох разумния компромис между цена и сигурност. Май бях сгрешил — хотелската охрана не ми се видя особено сигурна; имаха вид на хора, които твърде дълго време бяха употребявали психостимулатори, а това неминуемо се отразява. Когато се настанявах в стаята си, внимавах да не вдигам много шум, за да чувам какво става навън. Опасенията ми се оказаха напълно основателни, тъй като само след час в коридора се чуха топуркане, крясъци, три изстрела и разни други неприятни неща. Още с първите шумове мигновено извадих батерията от радиоприемника, бях избрал модел, от който лесно се вади; от четката за зъби извадих спускателния механизъм; а от четката за бръснене измъкнах електродетонатора. Светкавично ги монтирах в калъфа на четката за зъби, който бе направен от специална пластмаса по моя поръчка. Поставих ракетата, която бе маскирана, като дебел флумастер и по навик си погледнах часовника — осем секунди! Страхотно постижение! Не си спомних да съм поглеждал часовника, когато започнах сглобяването на гранатомета, но сигурно съм хвърлил един поглед. Как иначе ще разбера, че съм го направил точно за осем секунди!?

Дишах учестено и чаках евентуалното нападение. Някой започна да чука на вратата, но аз продължих да лежа на пода с насочен към входа гранатомет. Продължиха да чукат. Аз мълчах и чаках. Никой не се опита да влезе със сила. Изчаках още четиридесет минути — не е било за мен! Внимателно разглобих оръжието и то отново се превърна в малък приемник за вътрешните програми на Дома, в четка за зъби, във флумастер и в четка за бръснене. Пазех ги много внимателно, тъй като при необходимост те щяха да ми осигурят няколкото минути, за да се измъкна от хотела или откъдето се намирам и още няколко часа (флумастерите бяха в четири цвята), за да изляза през канализационната система от Дома и да се присъединя към някоя свободна община. Редовно следях правителствените съобщения на нашия Дом, за да имам винаги свежа информация кои общини са най-мощни и сигурни; в тях съответно и средната продължителност на живота е най-висока.

Изчаках още половин час и прибрах оръжейните части в чантата, която винаги носех със себе си. Някои предпочитат пистолети или гранати, но след като направих подробен анализ на всички случаи през последните години достигнах до извода, че най-доброто оръжие е сглобяем гранатомет с малка мощност, частите на който са маскирани като небиещи на очи вещи за ежедневна употреба.

Наближаваше стандартният ми час за преглед и трябваше да изляза. Предпазливо отворих вратата и се огледах. Левият коридор бе отцепен от хотелската охрана и бе ограден с оранжеви бариери. На пода лежеше тялото на шестнадесет-осемнадесет годишна жена, във всеки случай под двадесет. Смъртта така променя хората, че понякога е много трудно да познаеш на колко години е жертвата. Заключих вратата и тъкмо тръгвах към пункта, когато в коридора влезе етажният робот за прибиране на трупове (понякога трябваше да ги събира парче по парче в продължение на часове). Явно е имал много работа щом тази жена трябваше да лежи в коридора на хотела толкова дълго време. Наистина бях попаднал на евтин хотел. Роботът подхвана трупа с четирите си ръце, повдигна го и го заклати, като че ли го изпробваше на тегло. След това сръчно го напъха в пластмасов чувал и затвори херметичния цип. Отвори трупохранилището си, вътре се виждаха още два пълни чувала, и постави в него тялото на младата жена. Завъртя се и бодро започна да мие пода с дезинфектори. Въздухът, който и без това вонеше на аерозолни дезинфектори, разпръснати след убийството от хотелската охрана, съвсем се скапа. Побързах да се измъкна от вонящия коридор и тръгнах към етажния пункт за кръвни проби.

Кабините бяха само две, но аз търпеливо зачаках, тъй като опашката беше малка. Пред самата врата дори си разкопчах ризата, за да мога веднага да поставя „хобота“ върху пластмасовото копче, което бе присадено във вената под лявата ми мишница и позволяваше лесно и бързо да се вземат кръвни проби. Бях съвършено спокоен, тъй като вчера си бях правил проба на черно и бях сигурен, че всичко е наред. Този пред мен нещо се забави и след малко, вместо да излезе от кабината, просто светна лампичката за влизане — явно не му беше провървяло и сега пътуваше към някой изолатор. Но аз влязох спокойно, седнах на стола и се включих към апарата. След две минути на дисплея се появи: ХТЛ-36. Очаквах го! Усмихнах се доволно и излязох от тясната кабина с великолепно настроение. Ако не ме хванеше някоя по-вирулентна форма, да кажем над ХТЛ-45, оставаха ми да живея поне още седемнадесет години и щях да достигна старческата възраст 42 години. Е, това според статистиката, но шанс имах.

Великолепното ми настроение събуди и други желания. Отидох в хотелския ресторант да се огледам — нищо особено, все млади момичета под шестнадесет-осемнадесетте години с ХТЛ около 22. Минах във вътрешната градина. Тук цареше спокойствие, тиха музика и високи цени. Погледът ми се залепи за една разкошна мадона на около четиридесет и пет — петдесет години с ХТЛ-4, практически безопасна. Не можех да откъсна очи от съблазнителните рубенсови форми и оранжевите цифри за вирусна идентификация. Те сияеха като далечен блян от неосъществим сън.

Тръгнах да търся по-подходящо съчетание между желание и възможности. Попаднах в дневния бар. Жените бяха на около двадесет и пет, че и по-долу, ХТЛ около тридесет. Долу-горе като за мен — рискът в границите на разумното, а и жените бяха почти в зряла възраст, за толкова пари — толкова! За да прогоня видението на петдесетгодишната Венера с архаични форми, ударих две „сини“ бири. Безгрижната и лекомислена музика от осемнадесети век плюс бирата, смесена с транквилизатори ме успокоиха. Душата ми леко се понесе из далечни ловни полета, но мигом се върна, тъй като някой взриви съседния магазин и отломките издъниха декоративните външни решетки, пометоха цветята, храстите и дръвчетата заедно с тежките им саксии. Бронираните стъкла на бара ни запазиха, но явно имаше някакви повреди, защото барманът ни каза, че сервирането временно се прекратява и засега можем да се преместим в нощния, който спешно ще бъде отворен след двадесет минути и ще работи без прекъсване до завършването на ремонта.

В хаоса по преместването се запознах с една симпатична Бианка, ХТЛ-32, двадесет и шест годишна, брюнетка. Седнахме на една маса и аз тежко поръчах бутилка „Мускатен залез“ от естествено грозде. Не усетих кога е станало време за нощната програма. Отначало бе доста вяла и почти никой не й обръщаше внимание, но постепенно взе да става все по-буйна и повесела. Върху масите поставиха свещи и ги запалиха. За такова нещо само бях чувал, но ми хареса и поръчах бутилка бренди като за истински мъже — да види малката какво пием ние там долу. Бианка си го разреждаше със сода, но аз обичах огнения му парещ лъч, който ме пронизва чак до стомаха и след това изчезва в незнайна посока.

Оркестърът изсвири внимание, в залата осветлението намаля до нула, светеха само свещите на масата. Изглеждаше много красиво и скъпо. Отново изсвириха внимание. Явно следваше гвоздеят на програмата, но не бързаха да го покажат, за да вдигнат желанието на клиентите с още някой и друг градус. Искаше ми се да попитам Бианка какво следва, но реших да не си развалям удоволствието от изненадата. Най-сетне оркестърът отново засвири; парчето бе нежно и навяваше спомени за далечна романтична любов. От пода изригнаха светлинни вулкани и осветиха тавана, който бе украсен с еротични рисунки от хилядолетния човешки фолклор. Музиката ставаше все по-нежна и сантиментална, вече звучеше по-тихо, но така като че бе още по-въздействаща. Изведнъж се обадиха няколко тръби, последваха ги още и още, накрая зазвучаха канонада от тръбни звуци. Сигурно точно така ще трябва да екнат тръбите, които трябва да вдигнат мъртвите от гробовете при Второто пришествие. И тишина! Прожекторите събраха огнените си очи в едно малко балконче, което бе високо встрани; досега не бях го забелязал. На него се появи красива дама в елегантен тоалет. Тя с волен жест разпери ръце и се хвърли надолу, като че ли скачаше в басейн с вода. Инстинктивно вдигнах ръце, да не би да се стовари върху главата ми, но веднага се засрамих от собствената си глупост. Ухилих се и направих жест, уж че съм се пошегувал — просто бяха създали антигравитационно поле, върху което сега красивата дама изпълняваше съблазнителния си номер. Бях чувал за подобни работи, но на нашите етажи в дома, на долните, такива неща нямаше. Темата за развлеченията бе табу за информационните средства. Те бяха приоритет на по-горните етажи, където живееше заможната клиентела. А на най-горните изобщо не можеше да се стигне. Те бяха херметически изолирани не само от външната среда, но и от по-долните етажи, и доколкото бе възможно, имаха автономни системи за жизнено осигуряване. Там бе раят на свръхбогатите и на управниците от най-висок ранг.

Летящата над главите ни красавица с елегантно движение са измъкна от роклята си. Скоро въздухът над нас се изпълни с ефирно плаващо бельо, което фосфоресцираше в лъчите на прожекторите. Съблазнителната дама остана само по токчета и няколко скромни бижута. Сребристите й обувчици игриво ритаха из пространството и тя палаво прелиташе над масите, като гледаше да не пропусне някоя, та да могат всички да я огледат. Сега се приближаваше отново към нашата маса и аз със зяпнала уста поглъщах всяка нейна извивка, всяко движение. Изведнъж прожекторите запремигаха и угаснаха. Миг преди това дамата изпищя и след секунда се стовари върху мен, раздирайки с острото си токче кожата на тила ми, което след това се заби в гърба ми. Главата й щеше да се удари върху масата и аз въпреки неистовата болка я хванах с две ръце. При рязкото движение съборих бутилката с бренди, която обля цялата маса и косите й. Свещта също падна и в миг всичко пред очите ми избухна в пламъци. Великолепно обученият персонал на бара бързо се справи с обстановката и ние сръчно бяхме угасени. Само след минути вече се намирахме в болницата на долния етаж.

Събудих се на следващия ден с операция на тила и на гърба. Положението явно се оказа по-сериозно, отколкото си мислех и с тревога погледнах към апаратния индикатор — моят ХТЛ бе останал 36. Шансът ми не беше ме напуснал. На уикенда вече можех да гледам като на весело приключване, което след това с години щях да разказвам на приятелите си там долу.

Наложи се да остана в болницата още няколко дни и започна да ми доскучава. Разбрах, че дамата от антигравитационното шоу е в съседната зала и поисках разрешение да я посетя. По принцип подобни молби твърдо се отклоняват, но персоналът в болницата вече знаеше за трагикомичния инцидент в бара, дори се наложи многократно да разказвам случилото се с най-големи подробности, и ми разрешиха. Облякоха ме в изолиращ лекарски костюм и ме заведоха в съседната зала.

Когато влязох, в първия момент се стъписах — ПРЕЗ ПРОЗОРЦИТЕ СТРУЕШЕ ЯРКА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА! Спрях и не смеех да мръдна, бях пред шок!

Никъде в Дома нямаше прозорци. Те са опасни за херметизацията и са лесна плячка при нападение отвън. Прозорци има само в болниците, тъй като електрическото осветление често създава проблеми, просто токът спира. Когато са строили Домовете, не са имали представа какви проблеми ще им създава електричеството. Новите Домове имат външни колектори, които събират слънчевата светлина и по светлопроводи я изпращат във вътрешността, но нашият беше от старите и нямаше подобно нововъведение. Затова използваха стария метод за аварийно осветление — просто дръпваха щитовете от твърди и труднотопими сплави встрани и дневната светлина нахлуваше в помещенията. Това беше най-сигурното резервно осветление. До всеки прозорец имаше стойки с голямокалибрени картечници, по една отвън и една отвътре. Външната се управляваше по електромеханичен път отвътре. Студентите медици още в първи курс преминават сериозен изпит по огнева подготовка. Най-много се набляга на стрелба по летящи обекти с голямокалибрена картечница и реактивни снаряди. Изпитите са доста трудни и мнозина отпадат още на тях. Тъй и трябва да бъде! Къде се е чуло и видяло лекар да не може добре да стреля!?

В момента щитовете бяха дръпнати, тъй като токът отново беше спрял, а тук бе интензивно отделение и медицинският персонал работеше активно. Стъписването ми трая кратко и веднага реших да се върна обратно, но тая от бара вече ме беше забелязала и ми махаше с ръка. Нямаше как, отидох при нея и започнах да дрънкам разни любезни глупости, които дори не помнех, тъй като тези отворени щитове ме изнервяха. И с основание, защото изведнъж чух едно мощно „Бум!“, вибрации затресоха залата, бронираните стъкла се напукаха и излетяха навън. Силната вълна се опита и нас да изсмуче навън, но лек насочен взрив възстанови налягането. В същия миг в залата влетяха два минихеликоптера, след тях още един. От кабините им изскочиха три яки момчета и набързо изпозастреляха половината лекари, които от своя страна очистиха двама от тях. Но от хеликоптерите, явно действайки по някаква схема, излязоха още трима и овладяха положението. Поставиха пластмасови белезници на двама лекари и на мен, изглежда в този изолиращ костюм ме помислиха за лекар, но я се опитай в подобна обстановка да вземеш да заобясняваш кой си и какъв си. Блъснаха ни в кабините и набързо нахвърляха вътре различни лекарства, апаратура и други болнични материали. Почти моментално хеликоптерът се вдигна във въздуха и с реактивна скорост излетя навън, явно пилотът бе включил ускорителните двигатели. Бях сигурен, че сега от много бойни гнезда стрелят по нас с голямокалибрени картечници, но не можех да мисля за тях, тъй като ускорението почти ме размаза. Бях се изтървал от дръжките, които пилотът ми беше посочил и бях паднал на пода сред багажа от болницата. Ускорението спря и продължихме с обикновените двигатели, но с това положението никак не се подобри, тъй като хеликоптерът започна да прави различни фигури за прикритие. Запухтяха реактивните снаряди, които пилотът изстрелваше по невидимия за мен противник. На няколко пъти край нас се взривиха снаряди и хеликоптерът рязко се блъсваше в противоположна посока. Затракаха картечници и нещо метално злобно клъвна обшивката. След миг отново. Уплаших се много. На ум се молех пилотът отново да включи реактивните ускорители, но те явно бяха за еднократна употреба и служеха за бързо отдалечаване от могъщото огнево прикритие на Дома. Хеликоптерът започна да прави съвсем умопомрачителни фигури. При един рязък завой на корема ми се стовари тежък метален контейнер, почти припаднах от болка, но не посмях да извикам, за да не разконцентрирам пилота, който в този момент се бореше не само за своя, а и за моя живот. Вторият пилот бе убит от лекарите и сега нямаше кой да ми помогне. След това съм припаднал.

Дойдох в съзнание в полумрака на някакъв хангар. Никой не ме пазеше. Лежах на походно легло. Явно ми бяха били някаква инжекция, тъй като не чувствах болка нито от операцията, нито от травмите по време на полета с хеликоптера. Дори усещах прилив на изкуствена бодрост. Потреперих от омерзение — кой знае с каква спринцовка ми бяха били лекарството?! Предпазливо вдъхнах от въздуха — тук дишаха непречистен атмосферен въздух! Намирах се в свободна община, а не в педантичния и сигурен ред на Дома. От омерзение не смеех да помръдна!

Лежах и чаках! Така ми се струваше по-безопасно. След около час в хангара влезе младеж БЕЗ ОРАНЖЕВИТЕ ЦИФРИ ЗА ВИРУСНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ! Огледах се объркано. В мен винаги бе живял план за бягство в някоя свободна община, ако моят ХТЛ нарасне до такава стойност, че да ме заплашва изолатор, но никога, нито за миг, не съм и допускал, че там може да не носят вирусен идентификатор. Това ми се струваше абсолютно ненормално. Та общество без оранжевите цифри, без полезните оранжеви цифри едва ли би могло да се развива нормално?! Тук човек спокойно би могъл да очаква всякакъв хаос!

Влезлият само ми каза едно „Ела!“ и ме поведе нанякъде. Озовахме се в бедно мебелирана стая. Той извади от хладилника сандвичи и бира, постави ги на масата и с едно „Сядай и яж!“ започна да унищожава храната със завиден апетит — тук сигурно нямаха лимит?! В хладилника видях няколко ябълки, разкошни, червени! Не посмях да си поискам. Сандвичите и бирата бяха великолепни. Такава храна в Дома рядко се среща.

След това моят придружител ме накара да си облека лекарския костюм и ме поведе из лабиринта от коридори. Стигнахме до болнична стая. Придружителят ми посочи единствения болен и измърмори: „Ето, този!“ Господи, та те продължават да ме мислят за лекар. Объркано погледнах към болния и в същия миг усетих пристъп на гадене, щях да повърна — такава отвратителна форма на рак на кожата не бях виждал. Краката ми започнаха да омекват, но не смеех да се облегна никъде. Опасявах се да не се свлека, но постепенно отвращението ми надделя над слабостта и успях да остана прав. Придружителят ми спокойно ме чакаше, нито прояви някакво нетърпение, нито се усмихна иронично, нито изрази каквото и да било. Просто чакаше.

Събрах кураж и рекох: „Извинете, но аз не съм лекар! Станала е грешка!“ Равнодушието на моя придружител веднага изчезна и той презрително изръмжа: „Ти си лекар и си длъжен да помагаш на болните! Положил си клетва, че ще лекуваш всякакви болни, от Домовете и от свободните общини! За пръв път виждам лекар, който се отрича от клетвата си!“ Опитах се да обясня: „Но аз не съм лекар! Станала е грешка! Аз съм пациент. Бях в болницата, защото ме оперираха. Гърбът ми имаше голяма рана от дамско токче. Дамата падна върху мен и щеше да си запали косата. Аз бях с лекарски костюм, защото исках да я посетя…“ — с мен бе свършено! Тоя не ми вярваше и ме презираше за мнимите ми лъжи. Познах го по очите му. Изглежда само презрението му към мен го възпря да ме срита, а просто ме отведе в същия хангар и с отвращение ми посочи да чакам. Не смеех да мисля за бягство. Това би било сигурно самоубийство.

След половин час той отново се върна, като водеше още двама. Единият от тях се оказа лекар, бяха ни отвлекли заедно; той каза, че не ме познава и че не е възможно да познава всички лекари на Дома. Усещах, че нещата започнаха да стават все по-лоши за мен и се сетих да им покажа операцията на гърба ми и на тила. Отдалечих се малко от тях и застанах на по-проветриво място; свалих горната част на дрехите си. Донякъде това ги убеди, но съвсем не ги зарадва. Попитаха ме какво работя и дали искам да стана член на общината им. Твърдо отказах.

През следващите няколко дни ми носеха храна в хангара, но изобщо не ме пазеха и ми разрешиха да се разхождам из селището. Постепенно научих неща, за които в Дома изобщо не се говори. Например че лекарите наистина полагали клетва, ако попаднат в свободна община да лекуват болните с най-голямо старание. И много други неща научих. Образът на общините, които аз познавах от средствата за масова информация на Дома, се оказа доста по-различен от действителността. Те например многократно ни напомняха, че там, навън, не може да се живее и ако все пак са останали разни изродени диваци, то това е просто случайно стечение на обстоятелствата и няма да трае още дълго. За всичко навън се говореше като за нещо опасно, неясно и заплашващо живота на обитателите на Домовете. Тази омраза ни бе насаждана още от пелени. А в действителност се оказа, че правителствата на Домовете дори подпомагат общините с известни количества лекарства, с научна литература по определени въпроси, с някои резервни части и тъй нататък. В много от най-важните общини има правителствени мисионери, които освен дипломати са и много добри специалисти по въпросите на оцеляването. Обикновено имат дипломи за лекари.

Едва сега си зададох въпроса защо някои от акциите на общинниците против Домовете бяха успешни. Огромните сгради бяха така могъщо въоръжени, че за броени дни можеха да унищожат всичко живо в радиус от стотици километри около себе си. Явно търговията с пресни плодове и зеленчуци не можеше да бъде задоволителна причина за тази толерантност към тях. Доскоро недостъпната за мен информация започна да се оформя в една доста по-различна картина от тази, която ни представяха. Докато един ден прозрях истината — Домовете и общините са части от едно и също общество, което не може да осигури еднакво добри условия за всички. Домовете се строяха изключително трудно и можеха да бъдат строени само от самите Домове, но те не бяха заинтересовани от това. Общините искаха да строят, но не можеха. Те постепенно набираха технологичен опит и създаваха необходимата материална база, но бяха далече от едно такова суперсложно съоръжение, каквото е един Дом. Въпреки това имаха някои сериозни успехи. Минихеликоптерите, като този, с който ме отвлякоха, бяха тяхна разработка и изпълнение. Специалистите от Охрана на Домовете бяха унищожили малкия завод, в който сглобяваха тези машини, но някъде вече работеше нов цех, който дори монтираше реактивни ускорители на хеликоптерите. Правителството имаше трудната задача едновременно да запази сигурността и съществуването и на Домовете, и на общините. Засега го постигаше с цената на много компромиси и жертви от двете страни. Радикално средство нямаше. От времето на Големия вирусен взрив то още чакаше своя откривател. В общините дори се говореше, че не е имало никакъв вирусен взрив, ами сегашното положение е резултат от биологична война, но след толкова време едва ли някой можеше да каже със сигурност какво точно се е случило през онези години.

За да направиш верните умозаключения за истинското положение на нещата трябва или да си от висшите правителствени кръгове, или да си живял и на двете места. Едва тогава двете различни като идеология и практика, но не и като общи идеи системи ще оформят пред теб картината на истината.

Изминаха двадесетина дни. Една вечер при мен дойде един млад човек и ми каза, че утре тръгвам заедно с конвоя, който ще закара пресни плодове и зеленчуци до моя Дом. Тръгването е в три часа през нощта. Вече жадувах за подредеността и сигурността на моята Родина. Липсата на възможност за редовен контрол на моя ХТЛ ме изпълваше със смътно безпокойство. Вече горях от желание да се завърна в Дома и да се лекувам от неминуемото нарастване на моя ХТЛ от пребиваването ми в общината.

Нощта бе тъмна и студена. Докато намеря колата, с която щях да пътувам, краката ми се измокриха от росата. Така се казвала водата, която нощем кондензира върху тревата. Тихото мъркане на двигателите и непрогледната тъмнина ме приспаха. Събудих се свеж и изпълнен с енергия. Навън бе красива утрин. Сърцето ми се изпълваше с радост и опиянение. За миг дори съжалих, че трябва завинаги да се прибера зад стените на Дома. Но като погледнах шофьора до себе си, който бе само на деветнадесетгодишен и след някоя и друга година щеше да умре, в общините рядко някой надхвърля тридесетте, освен нулевите, които навсякъде достигаха осемдесет-деветдесет години, изведнъж изпитах омраза към Природата. Защото бе жестока да ни подложи на такова изпитание. Човекът е слаб и недостатъчно разумен, но тя е могъща и мъдра в милиардолетния си път и трябва да бди над него. Да го предпазва от ужасните му постъпки. Мразех я!

Изведнъж пред нас се извиси в целия си великански ръст огряния от слънцето мой Дом. Той излъчваше сигурност и величие. Скоро щях да бъда в него и спомените ми от този ужасен уикенд щяха да ми стигнат за цял живот. Вече се виждаше охраната на Дома в тежки защитни скафандри. След дълга и отегчителна проверка влязох в склада. Представих се на дежурния офицер.

На следващия ден, в обедната емисия за местни съобщения бе излъчено: „Днес сутринта, при опит за проникване в Дома бе убит терорист от войнстваща община. Дълго време той е бил таен агент и поради опасност от разкриване е избягал при въздушната атака на трите вертолета преди няколко седмици над една болница. В чантата, която престъпникът е забравил в суматохата, бе открит сглобяем портативен гранатомет. Лицето е било разпознато. Трупът е изгорен и отписан от регистрите на Дома.“