Алекс Кош
Вълче сърце

Ниският брадат мъж стоеше на перона на гара Павелецки и чакаше хората, които бяха пристигнали с него, да се разпръснат и да стане по-малко многолюдно. В краката му, обути в износени „кирзачи“^[1], седеше приличащо на вълк сиво куче с умни яркосини очи. Тази двойка — човекът и кучето, изглеждаше изненадващо хармонично, сякаш бяха извадени от корицата на някое ловно списание. Липсваше само пушка в брезентов калъф на рамото на мъжа и шапка от лисича кожа на главата му. Новопристигналият изглеждаше видимо по-възрастен от годините си благодарение на загорялата, обветрена кожа и брадата, но дори така той беше на не по-малко от четиридесет. Широките тъмнозелени панталони, високите ботуши, подплатеното яке и огромната раница му придаваха вид на опитен пътешественик. А странната татуировка във формата на вълча глава на челото привличаше вниманието не само на обикновените минувачи, но и на служителите на реда.

— Столицата май не е много приветлива, нали, Цезар? — каза мъжът, почесвайки кучето по врата.

Москва посрещаше гостите си със ситен досаден дъждец и лек, но доста смразяващ вятър. Закъснялата пролет бавно отвоюваше позициите си, но до топлите слънчеви дни явно все още беше далеч.

Мъжът спокойно наблюдаваше бързащите към метрото и такситата хора, както и мързеливо оглеждащите тълпата полицаи, и вдишваше упоритата миризма на пържено котешко, идваща от близкия павилион за хотдог. Да, именно котешко, в това беше абсолютно сигурен.

— Одобряваш ли? — насмешливо се обърна мъжът към кучето, прокара ръка през косата си и изтри стичащите се в очите му капки вода.

Кучето лениво погледна стопанина си и изсумтя подигравателно, тоест, котки, така и трябва.

— Е, да тръгваме вече.

Щом мъжът и кучето направиха няколко крачки към сградата на гарата, веднага на пътя им се появиха двама полицаи: и двамата едри, леко пълни и удивително приличащи си. От друга страна, кой от нас изобщо се заглежда в лицата на полицаите, максимум да преценим обема на корема, така че за повечето хора всички те си остават еднакви. Може би единствената разлика между тези двамата беше възрастта — единият изглеждаше с около десет години над другия.

— Сержант Куваев — представи се по-възрастният. — Господине, защо кучето ви е без намордник? Това е обществено място.

— Това някакво правило ли е? — озадачено попита гостът на столицата. — Не знаех, за първи път съм в Москва.

— Да, правило — намръщи се по-възрастният. — Ами ако кучето ви ухапе някого? Кой ще отговаря?

— И си покажете документите — помоли вторият, по-младият.

— Това е дресирано куче, то няма да направи и крачка без моя заповед — уверено отговори гостът на столицата, протягайки паспорта си.

Полицаите се спогледаха.

— Ще трябва да платите глоба — каза младежът, докато разлистваше паспорта, — Юрий Сергеевич Ашин.

— Нямам пари в себе си — разпери ръце Юрий. — Мога да ви платя с еленско месо, мисля, че все още имам малко в раницата.

— Подигравате ли се? — без гняв попита вторият. — Щом сте такъв шегаджия, ще продължим разговора в участъка.

Юрий въздъхна и направи гримаса.

— Е, добре. Наистина се пошегувах, това куче не е мое. Сами виждате, то дори няма нашийник, просто върви след мен, сигурно е подушило миризмата на еленско месо.

Кучето съвсем по човешки го погледна и сякаш съкрушено поклати глава.

— Видяхме, че слязохте от влака заедно — започнаха да се дразнят полицаите.

— Ами то ми се лепна още във влака — оставайки абсолютно невъзмутим, отговори Юрий.

— Тогава ще извикаме ловците още сега — закани се по-възрастният полицай.

— Викайте ги — сви рамене гостът на столицата. — Е, аз да вървя тогава, а вие сами се оправяйте с кучето. Само имайте предвид, че е опасно, може да ви ухапе.

В потвърждение на думите му кучето оголи всички зъби в „усмивка“ и тихо изръмжа.

— Заплашвате ли ни? — рязко попита младият полицай, отстъпи крачка назад и сложи ръка върху кобура на пистолета си.

— Хайде да решим — предложи Юрий и в очите му отново проблесна отвращение. — Това или е моето дресирано куче, което няма нужда да ходи на каишка и с намордник, или е бездомно куче, което може да ви захапе за гърлото по всяко време. И повярвайте ми, то се движи много бързо и далеч не е факт, че хипотетичен полицай ще има време да отвори кобура си и да успее да извади хипотетичен пистолет, камо ли пък да го вдигне.

— Искаш да изгърмиш за няколко години заради нападение на длъжностно лице? — криво се усмихна по-възрастният полицай.

— Аз само ви предлагам различни решения на вашия проблем.

— Нашият проблем?! — ядоса се младият мъж, но не посмя да извади пистолета.

— Разбира се, вашият — хищно се усмихна с крайчеца на устните си Юрий. — Защото до появата ви аз лично нямах никакви проблеми. Нали така, Цезар?

Цезар тихо излая, сякаш съгласявайки се със своя собственик. В този момент слънцето се показа иззад облаците и очите на кучето проблеснаха с неестествено яркосиня светлина, сякаш в тях внезапно се е появило късче безоблачно небе. Беше само за миг, но полицаите затвориха очи, сякаш в лицето ги е ударил лъч на мощен прожектор.

Те примигнаха, спогледаха се и почти едновременно свиха рамене.

— Добре, махай се оттук и вземи кучето — несигурно каза младият полицай, връщайки паспорта на мъжа. — Не знам дали е твое или не, но искам след минута и двамата да ви няма тук.

— С радост — все още изкривен в усмивка, отговори Юрий.

След което двамата с кучето спокойно минаха през гарата и излязоха на площада.

— Нямаше нужда да помагаш, аз щях да се справя и сам — каза мъжът на кучето, но то дори ухо не размаха, сякаш не приемаше думите му на сериозно.

По някаква причина досадните таксиметрови шофьори не бяха особено нетърпеливи да предлагат услугите си на опърпания брадат мъж с раница на гърба и едрото куче с него. Може би причината дори не беше страховитото куче, а изражението на лицето на Юрий, оглеждащ се с откровено отвращение и неприязън. Неприязън към града, която той едва усещаше на перона, но която рязко се засили, когато „влезе“ в оживената атмосфера на столицата.

Въпреки ранния час да се хване такси на улицата не беше никакъв проблем, макар Юрий да отказа услугите на първите три, след като предварително поглеждаше към недоволната муцуна на кучето. То гледаше с отвращение гостите от южните републики, дори се изпика на гумата на едното такси, но не счете нито един шофьор за достоен за съмнителната чест да вози него и собственика му. Едва четвъртото такси привлече по някакъв начин кучето и по щастлива случайност то се оказа официално градско такси от клас „премиум“.

— Проблем ли е, че съм с кучето? — уточни Юрий, преди да седне вътре.

— Няма проблем, всичко е наред, колата е държавна — лекомислено махна с ръка тъмнокосият млад мъж. — Важното е да не направи някоя беля на седалките.

Кучето присви очи и тихо изръмжа.

— Той се шегува — потупа го успокоително по врата Юрий, отваряйки задната врата. — На всички е ясно, че ти си едно сериозно, възпитано куче. Вижда се по муцуната.

Таксиметровият шофьор с интерес наблюдаваше странния клиент и спътника му. Кучето внушително се изтегна на задната седалка, като някак неочаквано я зае цялата, въпреки че първоначално не изглеждаше чак толкова огромно. Мъжът хвърли раницата в багажника и седна на предната седалка до шофьора.

— Е, къде отивате? — жизнерадостно попита младежът.

Изглежда колоритният клиент искрено го забавляваше.

— В хотел.

— С него? — уточни шофьорът, кимайки към кучето.

— Да, ако знаете хотел в центъра на града, който е разрешен за кучета, ще бъде просто страхотно.

Таксиметровият шофьор прехвърли нещо наум, гледайки Юрий, поколеба се за миг и все пак реши да уточни:

— Какъв е ценовият диапазон?

— Няма значение — дори не трепна клиентът.

— Изобщо?! — не повярва таксиджията.

— Да.

— За пари — всяка ваша прищявка — намигна човекът, все още не вярвайки в думите на клиента. — Доколкото знам, „Корона Плаза“ приема гости с животни, това е на „Краснопресненска“.

Ако очакваше, че след името на хотела мъжът ще промени мнението си, то много сгреши.

— Става.

— О’кей — изненадано подсвирна младежът.

По пътя общителният таксиджия се опита да завърже разговор, но Юрий нямаше никакво желание — предпочиташе мълчаливо да гледа през прозореца. Както и кучето на задната седалка.

— А, и нека пътьом да се отбием в някоя банка — внезапно се сети Юрий, когато вече приближаваха хотела. — Нямам пари в брой. Всяка ще свърши работа.

— Имате късмет — добродушно се усмихна таксиджията. — Тъкмо инсталирахме експериментална система за разплащане с кредитни карти. Засега само десет коли в целия ни автопарк я имат.

Пристигайки в хотела, Юрий плати с катраненочерна кредитна карта без никакви идентификационни знаци, което предизвика значителен интерес в таксиметровия шофьор.

— За първи път виждам такава — каза изненаданият младеж. — Дори не съм чувал за подобни. Нито име на банка, нито име и фамилия — изобщо нищо не е написано.

— Карта като карта — сви рамене Юрий. — Слушай, аз сега ще се настаня, ще си взема душ и ще трябва да отида на още няколко места. Ако искаш, изчакай, ще ти платя за престоя.

— Всяка ваша прищявка — увери го младежът и извади визитка от джоба си. — Между другото, казвам се Артур. Ако и за в бъдеще имате нужда от такси, само се обадете.

— Непременно — отговори Юрий, взе визитката и отвори вратата пред кучето. — А ти отзад не получи ли морска болест?

Цезар изобщо не го отрази, а величествено се насочи към саксията с голяма палма, стояща до входа на хотела, и си свърши мократа работа. Изглежда одобряваше хотела.

— Ще дойда след тридесет минути — обеща Юрий и се насочи към входа на хотела.

— Хей, забравихте си раницата в багажника! — със закъснение извика Артур.

— Хвърли я в най-близката кофа за боклук — без да се обръща, помоли Юрий.

Хотелът се оказа сравнително нисък за мащабите на Москва, само тринадесет етажа, но изглеждаше солидно, което не можеше да се каже за самия Юрий. Охраната на входа хвърли на него и кучето доста подозрителни погледи, но не ги спря. Опитът и интуицията им подсказваха, че някои гости могат да си позволят да облекат каквото си искат и това не се отразява на платежоспособността им.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна? — дежурно се усмихна момичето на рецепцията.

— Най-голямата стая в хотела — отговори Юрий, подавайки кредитната карта и паспорта. — За три дни.

Усмивката замръзна на лицето на момичето като восъчна маска.

— Извинете, но най-голям е президентският апартамент, а той струва…

— Няма проблем — потвърди Юрий, кимайки към кредитната карта в ръката на момичето. — Просто действайте.

С леко трепереща ръка момичето прокара кредитната карта по четеца и след няколко секунди с лека изненада каза:

— Плащането… премина… изчакайте секунда, ще сканирам паспорта.

Няколко минути по-късно служител на хотела придружи Юрий до стаята му на щастливия тринадесети етаж. Оказа се тристаен апартамент, обзаведен с елегантни мебели „полуантика“, оборудван с напълно зареден хладилник и луксозна баня с джакузи. И ако банята веднага бе заета от Юрий, то хладилникът предизвика сериозен интерес в Цезар. Кучето делово влезе в кухнята, изправи се на задни лапи, отвори вратата и започна да изучава минибара. Въпреки че „мини“ в случая с президентския апартамент някак неуловимо се превръщаше в „макси“, което не можеше да не радва Цезар, защото куче със сокче не можеш нахрани. Но виж със сандвич с огромна наденица — без проблем.

— Ти изобщо остави ли ми нещо? — попита Юрий, когато половин час по-късно излезе от банята, увит в халат.

Външният му вид беше претърпял известни промени: кожата на лицето му изглеждаше така, сякаш е прекарвал дни в модни СПА центрове, а сплъстената му брада се беше превърнала в елегантно украшение тип Робърт Дауни-младши, така обичан от момичетата. А и самият мъж сега някак напомняше на този актьор.

Кучето извади от отворения хладилник бутилка йогурт за пиене, притича до масата, застана на задни лапи и внимателно я постави пред Юрий.

— Колко си ми грижовен — саркастично отбеляза Юрий, отвори йогурта и приближи до огледалото. — А всичко дори малко приличащо на месо, очевидно вече е изчезнало безследно. Как мислиш, струва ли си малко да променя външния си вид?

Цезар наклони глава встрани, внимателно разгледа лицето му и тихо изръмжа.

— Вероятно наистина ще добавя малко семейно сходство, тогава никой няма да има желание да проверява документите допълнително.

Юрий извади от окаченото на облегалката на стола сако снимка на добре сложен млад мъж с остри черти на лицето, небесносини очи и открита усмивка. После отиде до огледалото и се вгледа внимателно в отражението си. Под погледа му чертите на лицето леко се разместиха, скулите едва забележимо се изостриха, формата на носа също се промени. Сега наистина можеше да бъде приет за брат на човека от снимката.

— Е, да тръгваме към управлението? — предложи Юрий на кучето, след като приключи с промяната във външния си вид и започна да се облича. — Въпреки че първо ще отскоча до магазина и ще се преоблека.

Артур търпеливо чакаше на паркинга на хотела.

— Къде отиваме? — попита таксиджията, когато странният пътник и кучето му заеха местата си в колата.

— Първо до най-близкия търговски център.

След като си купи хубав костюм, Юрий без съжаление хвърли старите си дрехи и се върна в таксито.

Виждайки го с нов тоалет, шофьорът отново подсвирна и попита:

— И така, с каква цел дойдохте в града?

— На погребение — спокойно отговори Юрий.

— Моите съболезнования — веднага се смути Артур, но това не попречи на любопитството му. — Кой е умрял?

— Брат ми.

— А кога е погребението му?

— Беше преди седмица.

— Но на чие тогава…

— На тези, които го убиха — Юрий забеляза как таксиметровият шофьор леко пребледня и се опита да поразведри обстановката: — Шегувам се.

Но изражението на лицето му си оставаше съвсем сериозно.

— И къде отиваме сега?

— Ето на този адрес — Юрий му подаде плик.

Кучето изведнъж оголи острите си бели зъби и заплашително изръмжа на стопанина си, а след това започна да лае.

— Първо в управлението, а след това в болницата — успокои го Юрий. — Един час няма да реши нищо, а аз трябва възможно най-бързо да се запозная с документите по случая, ако вече не е прекалено късно. Не бъди егоист.

— Това за болницата на него ли го казвате или на мен? — уточни за всеки случай таксиметровият шофьор.

— На двамата. И карай по-бързо, сам виждаш, че моят зъбат приятел е в лошо настроение.

Сините очи на Цезар проблеснаха гневно, но все пак спря да лае.

Въпреки всекидневните задръствания стигнаха изненадващо бързо до посочения на плика адрес. Следственото управление се намираше в ниска триетажна сграда с доста архаичен вид, но въпреки това оборудвана със съвсем модерна система за видеонаблюдение, контролно-пропускателен пункт, метал-детекторни рамки и дори рентгенов скенер. Провериха документите на Юрий, забавиха се малко на снимката, прочетоха представеното им писмо и накрая го пуснаха вътре, като любезно го придружиха до кабинета на следователя, разследващ смъртта на Михаил Ашин. Странно, но огромното сиво куче, което вървеше редом с Юрий, не породи никакви въпроси, сякаш охраната изобщо не го беше забелязала.

Следователят изглеждаше толкова добродушен, колкото позволяваше полицейската униформа — дебел, нисък мъж с очила и с тъжни кафяви очи.

— Аз съм Юрий Ашин, брат на Михаил — представи се Юрий.

— Моите съболезнования — каза следователят, след като се ръкува. — Казвам се Леонид Карски и водех случая със смъртта на вашия брат.

— В минало време? — уточни Юрий.

— Случаят е закрит — едва забележимо сви рамене мъжът. — Уви, но всичко е ясно като бял ден.

— Може ли по-точно? — намръщи се Юрий. — В писмото на практика нямаше информация, само общи думи.

— Разбира се, ето ви всички факти. Александра Сабальова и Михаил Ашин са били женени. В нощта на осемнадесети юли в местния участък е постъпила жалба за шум, идващ от апартамента им, освен това съседите са твърдели, че са чули изстрел. При пристигането си дежурният екип е разбил вратата и е открил следи от борба и две тела. Гражданката Сабальова е била с тежки телесни наранявания и в критично състояние, а капитан Ашин е бил мъртъв. Застрелян в слепоочието.

Юрий хвърли бърз поглед на кучето, но то само наостри уши, за да слуша внимателно следователя, и сякаш разбираше всяка негова дума.

— А какви са резултатите от разследването?

— Битов скандал. В пристъп на ярост Ашин е ударил Сабальова с твърд предмет в слепоочието, решил, че я е убил, и се самоубил със служебното си оръжие.

— А причините? — студено попита Юрий. — В кръвта му открит ли е алкохол? Имало ли е оплаквания от съседи за скандали преди този ден?

— Следи от алкохол не са открити. Съседите описват двойката изключително с положителни думи, но причините са лесни за намиране… Знаете, че Александра е ефектно момиче, от богато семейство, вероятно е имала много ухажори. А в службата му описват Михаил като корав и доста суров човек, напълно способен на агресия.

— Значи вие смятате, че за всичко е виновна ревността?

Карски въздъхна тежко.

— Това е най-логичното обяснение.

— Да допуснем. А възможно ли е да поговоря с момичето?

— Тя все още не е дошла в съзнание и вече две седмици е в кома. Прогнозите на лекарите не са много оптимистични.

Цезар тихо изскимтя и се притисна към крака на Юрий.

— Това е куче?! — изненадано възкликна Карски, едва сега забелязвайки Цезар. — Как е попаднало тук?!

— През вратата — махна с ръка Юрий. — Бих искал да се запозная с всички документи по този случай, а също така имам нужда да поговоря с неговите колеги в отдела му.

— Извинете, но получаването на тези данни изисква…

Кучето изръмжа заплашително, привличайки вниманието на следователя, а когато той го погледна, сините очи на Цезар ярко проблеснаха.

— Ето ви папките, върнете ги, когато приключите — бързо изстреля следователят, буквално пъхвайки документите в ръцете на Юрий.

— Благодаря — отвърна Юрий, макар че не на следователя, а на Цезар.

След това Юрий напусна следственото управление, носейки в ръце пет доста тежки папки. Шестата спокойно беше захапал със зъби Цезар, решил да участва активно в процеса.

Преди да се качи в колата, Юрий спря и тихо попита Цезар:

— Съдейки по твоето спокойствие, никой в това управление няма вълчи знак?

Кучето наведе глава в знак на съгласие.

— Добре, тогава да вървим в болницата.

Адресът на болницата намериха в папката със самоубийството на Михаил Ашин. Както и притеснителната диагноза на Александра Сабальова, с много снимки и всякаква друга медицинска информация.

— Колко крехки същества са хората — измърмори под нос Юрий, докато разглеждаше рентгеновата снимка. — Малко нещо да не е наред и веднага — смърт.

Цезар веднага изръмжа глухо.

— Спокойно, тя е жива — успокои го Юрий. — Засега…

На входа на болницата Юрий изгуби известно време, докато получи разрешение да посети Александра Сабальова, но този път мина без помощта на магическите очи на Цезар. Всичко се реши от не по-малко „магическите“ банкноти. Нито охраната, нито администраторите обърнаха някакво внимание на кучето, сякаш то изобщо не съществуваше.

— Но в стаята може да влезете само с разрешение на дежурния лекар — предупреди го жената на администрацията.

— Плати на този, плати на онзи — измърмори под нос мъжът, докато влизаше в асансьора. — Вековете си летят, а хората изобщо не се променят.

Стаята, в която лежеше Александра Сабальова, се намираше на петия етаж и се смяташе за луксозна. Във всеки случай отвътре изглеждаше като стая в петзвезден хотел. Но момичето трудно можеше да се наслади на този лукс — беше в кома.

Отваряйки вратата, Юрий за свое неудоволствие видя в стаята не само лекаря, но и още една посетителка. Красивата елегантна брюнетка изглеждаше като излязла от корицата на модно списание. Видът й разваляха само зачервените, пълни със сълзи очи и тъжното изражение на лицето й.

— Ой, какво сладко кученце — плесна с ръце момичето, усмихвайки се леко. — И как са го пуснали в болницата? Нали си имат правила.

— Само се опитай да не го пуснеш — ухили се лекарят, гледайки внимателно към госта. — Това „сладко кученце“ ще ти откъсне половината ръка и дори няма да забележи. Но наистина, как успяхте да влезете тук с кучето?

— Администрацията разреши — невъзмутимо отговори Юрий, подавайки на доктора поредната банкнота.

Цезар спокойно прекоси стаята, отиде до леглото, клекна до него и положи глава, пъхайки нос в бледата ръка на момичето. Русата коса на Александра Сабальова беше издърпана назад в стегната опашка, а под очите й имаше тъмнокафяви кръгове, които се срещат само при хора, получили сътресение на мозъка вследствие много силен удар. Но дори и в това състояние си личеше колко красиво е момичето.

— Кой съм аз, че да споря с администрацията — подсмихна се лекарят. — Тогава ще ви оставя, ако имате нужда от нещо, можете да извикате медицинската сестра с ето този бутон.

Когато той излезе, Юрий внимателно погледна момичето.

— А вие?

— Аз съм приятелка… на Миша и Саша — отривисто отговори момичето. — Казвам се Светлана. А вие, очевидно, сте братът на Миша? Много си приличате… И моля, приемете моите искрени съболезнования…

— Благодаря — късо кимна Юрий. — Как е тя?

Момичето едва чуто въздъхна.

— В кома. Лекарите казват, че състоянието й все още е стабилно критично, но има шанс за възстановяване.

— Ако нямате нищо против, бих искал да ви задам няколко въпроса за брат ми и неговата приятелка. Какви бяха техните отношения?

— Шарени — малко се смути момичето. — Саша не е лесно момиче и отстрани може да изглежда, че го подлудява, но не беше така. Миша я боготвореше.

Цезар тихо изскимтя, докато побутваше с нос ръката на лежащото момиче.

— Ето например Миша я гледаше точно така — тъжно се усмихна Светлана, гледайки кучето. — Със същите предани кучешки очи. Саша често се шегуваше с това.

Изведнъж лежащото на леглото момиче се размърда. Мониторите замигаха и записукаха. Миг по-късно сестрата нахлу в стаята и спря на прага, отворила уста от изненада: момичето, което от две седмици лежеше в кома, се беше надигнало на лакът и нежно галеше главата на огромното куче до нея.

— Сашка! — радостно възкликна Светлана.

Това беше последвано от дълга поредица от прегръдки, сълзи и низ от леко шашнати лекари, трескаво взиращи се в показанията на медицинските прибори. Разбира се, Юрий също се радваше за момичето, макар че за него много по-важно от разните му там лекарски работи беше да поговори с нея за това какво точно се е случило във вечерта на смъртта на Михаил Ашин. Но, уви, когато цялата тази бъркотия свърши, се оказа, че момичето е прекалено уморено и трябва да си почине.

— Само ми кажете какво си спомняте от онази вечер? — попита Юрий и така погледна опитващия се да го изведе от стаята лекар, че онзи неволно отстъпи назад.

Александра стисна очи толкова силно, че й избиха сълзи.

— Аз… помня, че седяхме и гледахме телевизия…

— Александра не бива да се преуморява — отново напомни за себе си лекарят. — Спрете веднага!

— О, не — момичето изведнъж пребледня още повече. — Той… той се самоуби…

Цялото й тяло се разтресе от конвулсии, а очите й се подбелиха.

— Изпада в шок! — извика докторът и се втурна към извитото в дъга момиче. — По-бързо дайте успокоително!

Отне известно време, докато успокоят момичето и го приспят. Лекарят очевидно възнамеряваше да изрази всичко, което мисли за Юрий и неговите въпроси, но, срещайки погледа му, отново се разколеба.

— Елате утре — едва промълви той, гледайки основно към Светлана. — И си махнете кучето, ако обичате.

Кучето, което лежеше до леглото на момичето, вдигна глава и така погледна лекаря с ледените си очи, че той изхвърча през вратата по-бързо от посетителите.

— Идваш ли? — обърна се към кучето Юрий.

Цезар се извърна и продължи кротко да лежи до леглото.

— Добре — лесно се съгласи мъжът. — Аз ще се върна утре сутринта — той отиде при кучето, приклекна до него и го погали по врата. — Наистина ли искаш да останеш тук?

Кучето го погледна тъжно в очите и тихо изръмжа.

— Чу ли, тя каза, че Ашин се е самоубил. Какво ще кажеш на това?

Още едно тихо изръмжаване в малко по-висока тоналност.

Светлана гледаше странния мъж, говорещ с кучето сякаш е човек, и за момент й се стори, че животното дори му отговаря съвсем смислено.

— И вие просто ще го оставите в болницата? — притеснено попита тя. — Кой ще го храни, кой ще го разхожда? А и лекарят забрани.

— Не се притеснявайте, с лекаря аз ще се разбера — увери я Юрий. — И ще го нахранят, и ще го разходят, и да спи ще го сложат.

„Дори с одеяло ще го завият, ако е необходимо — добави той мислено. — Корумпирани човечета.“

— Като цяло на Саша явно й се отразява присъствието му, тя винаги е обичала кучета — призна момичето.

— Пази — позволи или заповяда на кучето Юрий.

Когато излязоха от стаята, Светлана не се сдържа и попита:

— А изобщо нужно ли е някой да я пази?

— Най-вероятно — отговори Юрий. — Все пак тя може да е свидетел на престъпление.

— Значи не вярвате в самоубийството на Михаил? Но нали самата Саша каза…

— Не вярвам — кратко, но твърдо отговори мъжът. — Извинете, трябва да говоря с лекаря.

И наистина, парите правят чудеса. Само след няколко минути кучето получи не само разрешение да остане в болничната стая, но и персонална медицинска сестра, която да отговаря за това да бъде разходено и нахранено.

А за деня Юрий имаше планирана още една среща, този път с прекия началник на Михаил Ашин. Без способностите на Цезар нещата малко се усложняваха, но той все пак се надяваше на своята интуиция.

На изхода от болницата той отново се натъкна на Светлана. Изглежда момичето го чакаше.

— Юрий! — повика тя мъжа. — Почакайте! Да ви закарам?

— Аз съм с кола — отговори Юрий. — И много бързам. Трябва да стигна преди да затворят.

— Да, разбира се — смути се Светлана. — Просто исках да разбера дали имате някакви подозрения кой би могъл да направи това с Миша и Саша? И не трябва ли да наемем охрана?

— Повярвайте ми, с Цезар момичето ще е в по-голяма безопасност, отколкото с каквато и да е друга охрана — увери я Юрий. — Всичко най-хубаво.

Момичето спря на тротоара, гледайки как мъжът влиза в таксито.

— А в началото изглеждаше толкова възпитан — промърмори тя под нос.

В същото време Юрий, качвайки се в таксито, си помисли колко бързо е отвикнал да общува с хората. Шега ли е — да прекара толкова години съвсем сам в горите на Алтай. И, честно казано, искаше му се да свърши всичко възможно най-бързо и да се върне обратно. Градът и тълпите около него определено го изкарваха от равновесие.

— Мило момиче — отбеляза таксиметровият шофьор. — Ваша приятелка?

— Не — намръщено отговори Юрий. — Хайде да побързаме към този адрес.

Уви, този ден той не успя да говори с колегите на Михаил Ашин. Портиерът върна Юрий с думите, че офисът вече е празен, а всички дежурни са се отзовали на спешно повикване. Така че му оставаше само да се върне в хотела, отлагайки срещата за друг ден.

* * *

В същото време до прозореца в сградата с офисите стоеше сивокос мъж и гледаше как разочарованият посетител в скъп костюм се качва в таксито.

— Наистина много прилича на Ашин.

— И също като него си пъха носа там, където не му е работа — недоволно каза неговият събеседник — здравеняк с орлов нос и класическа грузинска физиономия. — Ама че ден, първо онази жена е дошла в съзнание, а сега този досадник се вре навсякъде. Карски се обади, че е бил при него и някак е успял да вземе папките с личното досие на Ашин.

Сивокосият мъж разхлаби яката на полицейската си униформа, сякаш го задушаваше, макар че всъщност най-горното копче на ризата му вече беше разкопчано.

— Светлана току-що ми се обади. Увери ме, че приятелката на Ашин не помни нищо.

— А как така се обажда на теб? — изненада се грузинецът.

— Семеен приятел съм. Напълно логично е да помоля приятелката на Сабальова да се обади в случай на някакви промени в нейното състояние.

— Така, значи момичето още не е имало време да каже нищо на никого — обобщи грузинецът. — Но паметта й може и да се върне.

— Освен това, според Светлана, братът на Ашин е сигурен, че това не е самоубийство — недоволно продължи сивокосият мъж. — Този път няма да рискуваме, ще се разправим с всички веднага.

— Ти си този, който реши да играе на благородство с Ашин — отбеляза събеседникът му. — Момичето трябваше да бъде отстранено веднага след него.

И отново сивокосият мъж с усилие сдържа раздразнението си.

— Да, това беше грешка. Вече изпратих Охрин в болницата.

— Травмата ще се окаже по-сериозна, отколкото са смятали лекарите?

— Да, и е починала в съня си.

— А братът на Ашин?

— Ще е прекалено подозрително да го убием. Като начало просто ще разберем какво иска и ще опитаме леко да го поизплашим. А ако не се получи, тогава ще му уредим разходка в гората…

* * *

След осем вечерта посещението на болни, включително и тези във ВИП стаите, беше строго забранено. Но следователят успя да преодолее охраната и войнствено настроените медицински сестри без никакви проблеми. Владимир Охрин работеше в органите повече от десет години и умееше да постига желаното с най-различни способи. След пет години в армията той беше постъпил в юридически факултет, подготвяйки се за следовател, и започна работа в един от участъците в Московска област. Уви, още на първото му работно място бързо стана ясно, че Охрин е предразположен по-скоро към силово решаване на проблемите, отколкото към аналитично. А и характерът на бившия военен, служил основно в горещи точки, се оказа не особено подходящ за такава работа. Но скоро неговите умения бяха оценени и той беше поканен в централното управление, където бързо се превърна в дясната ръка на шефа на отдела за специални разследвания. Тоест ръката, която решава проблеми. В това число и такива като този…

Разбира се, официално Охрин изобщо не отиваше при Сабальова. След като проучи личните досиета на хората, попаднали в болницата в резултат на противозаконни действия, или, казано по-просто, след като прочете докладите в полицията, той избра най-подходящия кандидат, лежащ на същия етаж — мъж, който е бил нападнат близо до нощен клуб. Официално точно с него отиваше да говори Охрин. А че за миг ще се заблуди и ще надникне в съседната стая — това си е чиста случайност.

— Всичко е наред. Аз съм следовател и получих разрешение от главния лекар — уверено каза Охрин на дежурната сестра.

— Но там лежат болни в критично състояние — наежи се упоритата жена. — А е и много късно, посещенията са забранени.

— Казаха ми, че мога да говоря с Овдин — не се съгласи Охрин. — Хванахме хората, които са го нападнали, и аз спешно трябва да му задам няколко въпроса.

— Само в присъствието на медицинска сестра!

— Разбира се — веднага се съгласи следователят.

След това той изнесе цяло представление с разпита пред медицинската сестра, а накрая каза, че трябва да отиде до тоалетната, и бързо се шмугна в стаята на Сабальова.

Само няколко капки да инжектира в системата на момичето, и тя повече никога няма да се събуди…

Сива сянка се надигна между Охрин и лежащото момиче. Раздаде се тихо басово ръмжене.

„Откъде пък тук куче?!“ — раздразнено си помисли мъжът.

— Ей, махай се оттук — изшътка той на кучето, но то изобщо не реагира. — Псст!

Но кучето продължи да стои неподвижно като вкопано, гледайки неканения посетител право в очите. В светлината на многобройното електронно оборудване звярът изглеждаше така зловещо, все едно е някаква хрътка от ада.

— Мамка му — тихо изруга мъжът. — И какво да правя с теб сега?

Охрин направи крачка напред и кучето веднага глухо заръмжа, демонстрирайки цяла редица дълги бели зъби.

„Ако знаех, че тук ще има такова нещо, щях да взема парче наденица със себе си или нещо подобно — раздразнено си помисли следователят. — Със стрихнин, разбира се.“

Той наистина не знаеше как да изпълни задачата. Едва ли имаше много време, преди медицинската сестра да заподозре нещо, а и не можеше да стреля в сградата на болницата, нали смъртта на момичето трябваше да изглежда естествена. Затова Охрин отново се опита да заобиколи кучето и да стигне до леглото.

Този път кучето не изръмжа. С един къс скок то се хвърли към Охрин и го захапа за крака. Не прекалено силно, но достатъчно здраво, за да изгуби той всякакво желание да продължи напред. Следователят разбра предупреждението, отстъпи крачка назад и кучето пусна крака му, оставяйки няколко недълбоки, но болезнени следи по него.

Изругавайки за пореден път, Охрин беше принуден да признае, че моментът вече е пропуснат, и излезе от стаята. След като набързо приключи с мнимия разпит на пострадалия, той напусна болницата, без е да изпълнил заповедта на своя шеф. Спря до колата, извади телефона си и за известно време се замисли, подбирайки думи, с които да обясни провала си. Но преди да успее да звънне на генерал-майора, съвсем близо до него се раздаде тихо ръмжене.

„Мисля, че започвам да мразя кучета“, помисли си раздразнено, докато се обръщаше към звука, и замръзна от изненада. Пред него стоеше същото сиво куче, вече познато му от болницата. Е, или поне приличащо на него като две капки вода.

— Махай се оттук! — ядосано изкрещя Охрин и хвана дръжката на пистолета. — Този път мога и да стрелям!

Ледените очи блеснаха в светлината на уличната лампа и кучето скочи върху Охрин, но този път се насочи не към крака му. Тялото с разкъсано гърло падна на асфалта, а по улицата се разнесе протяжен победоносен вой.

* * *

Юрий седеше в хотелска стая едва ли не на другия край на града, но въпреки това вдигна поглед от документите и се заслуша, сякаш наистина можеше да чуе воя на кучето, вкусило кръвта на врага.

— Ловът започна — хищно се усмихна той.

Проучването на документите, получени от следователя по случая със смъртта на Ашин, не даде нищо. Тоест четивото беше, разбира се, любопитно, но не хвърли никаква светлина върху възможната причина за убийството на Михаил. Да, техният отдел водеше много разследвания, свързани предимно с корупция и присвояване. Общо в отдела работеха седем души, включително Михаил Ашин и техният непосредствен началник — Генадий Иванович Савин. С много голяма вероятност в убийството на Ашин би могло да бъде замесен някой от неговите колеги, а може би и целият им отдел. Да, въпреки думите на Александра, че Михаил се е самоубил, Юрий не смяташе така. И той имаше повече от основателни причини за това — шест вълчи знака върху хората, отговорни за смъртта на Ашин. Своеобразно посмъртно проклятие, наследено от семейство Ашин от древен род алтайски шамани. Юрий не можеше да усети тези знаци, още по-малко да ги открие сам, но за тази цел той си имаше Цезар. Вярно, засега вълкът не се интересуваше много от задълженията си и Юрий нямаше идея как би могъл да го накара да напусне поста си до леглото на момичето.

Във всеки случай, за начало би си струвало да се срещне с колегите на Михаил, за да разбере дали смъртта му е свързана с работата или не. И ако Цезар не се съгласи да напусне поста си до леглото на Александра, то Юрий ще трябва да използва други начини за намирането на вълчите знаци. По-малко точни, но също много ефикасни.

Всъщност така и стана — на следващия ден Цезар отказа да остави спящото под въздействие на сънотворните момиче, като старателно се преструваше, че изобщо не забелязва Юрий. Лекарите и медицинските сестри вече се бяха примирили с присъствието му, осъзнавайки, че страховитото на вид куче се държи много възпитано. Добре, че на никой дори и през ум не му мина да свърже спящото до леглото на момичето куче с намерения на паркинга труп. Светлана вече беше в стаята, когато Юрий дойде, и му проглуши ушите с ужасното кърваво убийство.

— Казват, че гърлото му е било разкъсано — каза тя. — Обичам кучетата, но трябва да се направи нещо с бездомните животни. А и не всички домашни кучета са така добре обучени като вашето.

Цезар не се сдържа и изсумтя.

— Да, той и муха не би наранил — съгласи се Юрий, докато крадешком оглеждаше козината и лапите на кучето, за да види дали не са останали следи от кръв по тях.

— Някой ден аз също ще си взема едно голямо умно куче, което да ме защитава. А засега просто нося със себе си лютив спрей — продължи момичето и малко кокетно попита: — А вие ще можете ли да защитите момиче от зло куче?

— С кучето винаги мога да намеря общ език — раздразнено отговори Юрий, без да гледа момичето.

— За разлика от хората — каза тихо Светлана.

Кучето сякаш се закашля с глуха кашлица. Въпреки че на някой би могло да му се стори, че се смее.

— Какво казват докторите? — навъсено попита Юрий, пропускайки думите на момичето покрай ушите си. — Кога ще дойде на себе си и ще може да се говори с нея?

— Не знаят — уморено въздъхна Светлана. — Вчера Саша излезе от комата, но психологическият шок беше твърде силен и съвсем разклати крехкото й здраве. Инжектираха й успокоителни и сега остава само да чакаме, докато постепенно започне да идва на себе си.

Уви, но точно време Юрий определено нямаше. Ако веднъж са се опитали да премахнат момичето, вероятно ще го направят отново. Разбира се, с Цезар момичето беше в пълна безопасност, но на Юрий изобщо не му харесваше да работи сам. Оставаше му да се надява, че парите ще могат да помогнат там, където би трябвало да действат способностите на Цезар.

— Не изглеждате много добре — каза той на Светлана с най-добри намерения, преди да си тръгне. — Защо не се приберете вкъщи да си починете. В момента едва ли може да помогнете с нещо на Александра.

„Но много лесно можете да попаднете на мушката на следващия убиец. За Цезар ще е доста по-трудно да защитава двама“ — добави мислено той.

Момичето го изгледа толкова унищожително, че всеки нормален човек би умрял от срам, но потъналия в мислите си мъж дори не забеляза и излезе от стаята. За начало Юрий реши да разбере самоличността на човека, когото Цезар беше убил през нощта. Това се оказа лесно, тъй като полицията все още беше на местопрестъплението. Няколко банкноти от по пет хиляди с лекота развързаха езика на един от охраняващите мястото полицаи и Юрий научи името и фамилията на човека, направил опит да убие момичето — Владимир Охрин. Името вече му беше познато от документите, които беше проучвал, като на един от колегите на Михаил Ашин.

„Минус един — резюмира Юрий. — Остават още петима. Продължаваме нататък. Обзалагам се, че и останалите знаци ще се окажат върху колегите му.“

Решил незабавно да провери догадката си, той се насочи към местоработата на Михаил, след като преди това се отби в зоомагазин, за да наеме миниатюрен детектор за вълчи знаци.

— Ох, какво сладко кученце — изненадано възкликна Артур, когато видя новия четириног приятел на Юрий. — Ако това е приятелка за Цезар, тогава изборът, според мен, не е много удачен.

Малкият йоркширски териер с независим вид се настани в скута на Юрий и кихна по посока на шофьора, демонстрирайки своето отношение към глупавите шеги.

— Просто без куче ми е некомфортно — каза Юрий, без да си прави труда да измисля обяснения.

„Освен това именно кучетата от всички породи могат да усетят проклятието, наложено на убийците“ — мислено добави той вече за себе си.

Половин час по-късно Юрий влезе в следствения отдел с миниатюрното куче в ръце. Нямаше търпение по-скоро да се убеди в своята правота и да се заеме с най-приятната и кървава част от своята мисия.

Пазачът на входа отправи подигравателен поглед към мъжа в скъп костюм с кученце под мишница, но все пак му позволи да влезе. Разбира се, след претърсване и преминаване през рамката.

В коридора по пътя към кабинета на непосредствения шеф на Михаил Ашин Юрий на практика се сблъска лице в лице със слаб, мустакат мъж в униформа, старателно притискащ бинтованата си ръка. При неговото приближаване малкото куче в ръцете на Юрий така се разлая, че буквално се давеше.

— Какво става с тези кучета днес — раздразнено изсумтя мъжът. — Кой ви пусна в управлението с животно?

— Охраната — сви рамене Юрий, докато успокояваше обезумялото животно. — Тихо, тихо, приятелю.

Кученцето веднага млъкна, но не откъсна злобния си поглед от полицая.

— Дявол знае какво става — измърмори мустакатият.

„Изглежда намерихме още един вълчи знак“ — със задоволство си помисли Юрий, докато галеше кучето по гърба.

Мустакатият влезе в една от стаите и със сила затръшна вратата, но преди тя да се затвори, Юрий успя да огледа лицата на мъжете, седнали на масата. И тримата бяха колеги на Михаил Ашин, Юрий беше видял снимките им в папките, получени от следователя, който разследваше убийството му. Начело на масата седеше дебел грузинец — партньорът на Михаил, заемащ длъжността заместник-началник на отдела. Останалите трима бяха обикновени оперативни работници. И съдейки по вълната от емоции, излъчвани от кучето, всички тези хора също имаха вълчи знаци по себе си.

— Бинго — доволно прошепна Юрий и погали четириногия си приятел. — Остава да намерим последния знак.

Непосредственият началник на Михаил, генерал-майор Генадий Иванович Савин, изглеждаше като типичен офицер от КГБ от старата школа. Сивокос, набит, с разбиращ и спокоен поглед. Сигурно така са гледали своите жертви и испанските инквизитори, докато са им изтръгвали ноктите и чупили костите. В този човек имаше нещо, което разбуди спомените в Юрий точно за онези времена. Може би това подсказваше за нюх, усъвършенстван в продължение на стотици години, или за инквизицията му напомни показната набожност на Савин — из целия кабинет имаше окачени икони и кръстове. А и свитото в ръцете на Юрий кученце сякаш отново полудя, едва ли не пръскаше пяна и се опитваше да се измъкне, за да забие зъби в гърлото на домакина.

— Здравейте — надигна се от стола Савин, явно с намерение да стисне ръката на посетителя, но предпочете да се ограничи с учтиво кимване.

— Шшт — тихо каза Юрий и кучето веднага се успокои. — Здравейте. Казвам се Юрий Ашин, исках да поговоря с вас за смъртта на моя брат. Имаше ли нещо странно в поведението му, някакви предпоставки за случилото се?

— Разбирам, седнете. За нас смъртта му бе пълна изненада, Михаил беше много позитивен, честен човек и отличен следовател. Но има жени, които могат да побъркат всеки мъж, включително да го доведат до самоубийство.

Юрий се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Най-честите причини за самоубийство при мъжете — това са липсата на пари или присъствието на жена. С парите Михаил проблеми нямаше.

Кучето продължи да пробива Савин с черните си очи-мъниста и тихо заръмжа, очевидно не вярваше особено на думите му.

— А аз чух, че те са се обичали.

Сивокосият мъж въздъхна.

— Уви, любовта не е всичко. Нужни са взаимно уважение, разбиране и много други фактори. Повярвайте на човек, който е женен от тридесет години.

— И няма никой, който да желае смъртта му?

— Разбира се, че има — сви рамене генерал-майорът. — С нашата работа е невъзможно да не си създадем врагове. Но всички те нямат нищо общо със смъртта му. Леонид Карски провери всичко, а и ние от своя страна проведохме разследване.

— А има ли някакви документи за работата, която сте свършили? — попита Юрий. — Мога ли да ги видя?

Разбира се, не му пукаше за тези документи, просто искаше да изкара сивокосия убиец от равновесие.

— Уви — съкрушено поклати глава сивокосият мъж. — Това е работна информация, която нямам право да разкривам.

Юрий удовлетворено изсумтя, сякаш очакваше такъв отговор.

— Е, тогава бих искал да поговоря с колегите му.

— И отново съжалявам, но снощи един от служителите на нашия отдел беше убит и всички са заети с разследването.

— И какво се е случило? — полюбопитства Юрий.

— Нападение на някакво полудяло улично куче. Може някой да е използвал специално обучено куче, а може да е просто злополука. Ще разберем.

„Хе-хе, ами разберете — помисли си Юрий. — Ако успеете.“

— Като цяло ми е много приятно да говоря с вас, но имам доста работа — направи тънък намек генерал-майорът. — Повярвайте ми, всичко, което е записано в официалното заключение за смъртта на Михаил, е вярно. Няма абсолютно никакви неясноти.

Може би Юрий би повярвал в тази приказка, но просто самоубийците не оставят посмъртни проклятия след себе си.

— Може би сте прав — каза той замислено. — Във всеки случай лекарите обещаха, че тази вечер ще мога да говоря с Александра Сабальова. Възможно е тя да успее да си спомни нещо.

— Кхм… — Савин явно се разстрои. — Да. Между другото, радвам се, че тя се е събудила… и й предайте най-искрените ми съболезнования.

— Със сигурност ще ги предам — увери го Юрий.

След като се сбогува с генерал-майор Савин, Юрий напусна кабинета му и в коридора пак се натъкна на мустакатия мъж. Той се отдръпна от отново разлаялото се куче.

— Мамка му, пак това куче! — раздразнено излая полицаят. — Тръгвайте си вече оттук, иначе не отговарям за себе си, ще гръмна проклетия мелез!

Мустакът мина покрай тях в посока към стълбите и малкото куче се заизвива още повече в ръцете на Юрий.

— Какво, приятелю, искаш да се поразходиш ли? — ехидно попита той. — Ами давай, тичай, сладурчето ми.

Юрий пусна кучето на пода и то като куршум се втурна след ядосания мустак. Няколко секунди по-късно от стълбите се чу настървен кучешки лай, поредната псувня на полицая, а след това трясъка на падащо по стълбите тяло.

— Минус един — обобщи Юрий, докато отново вдигаше весело размахващо опашка куче. — Ти си моят малък безмилостен отмъстител.

В момента, в който Юрий напусна сградата и седна в таксито до Артур, към входа приближи линейка.

— Какво се е случило вътре? — изненада се Артур.

— Някакъв паднал по стълбите и си счупил врата — отговори Юрий. — Нищо особено. Да се връщаме в болницата.

„Тази вечер там ще идват гости и аз бих искал да поговоря с Александра, преди те да се появят — помисли Юрий. — С всяка минута закъснение шансовете да изпълня мисията си са все по-малки и по-малки. Ех, тази сополива работа явно не е за мен.“

Когато пристигнаха в болницата, Юрий се разплати с таксиметровия шофьор, без да пести бакшиша.

— Е, това беше всичко. Усещам, че бизнесът ми в града е почти приключил и повече едва ли ще имам нужда от твоите услуги. Ако не ти представлява проблем, върни това сладко кученце обратно в зоомагазина — той замислено погледна към доволното от живота куче, проснало се на задната седалка на колата. — Слушай, а ти самият не искаш ли да си вземеш куче?

В крайна сметка Цезар никога не би се качил в колата на човек, който не обича животните.

— Честно казано, не съм се замислял — отговори изненаданият човек. — Аз постоянно съм на работа, обикалям из града.

— Той обича да се вози в кола — увери го Юрий.

— Ха, а защо не — неочаквано лесно се съгласи човекът. — Работата ще стане по-забавна. А как се казва?

— Амикус^[2], съкратено — Ами — отговори Юрий. — Повярвай, ще ти бъде верен приятел.

След като се сбогува с шофьора, Юрий се качи в стаята на Александра, но двама пазачи в полицейски униформи не го пуснаха вътре.

— Не можете да влизате там — каза единият. — Само роднини имат право да влизат.

— Кучето ми е вътре.

— Мислехме, че това е нейното куче — искрено се изненада пазачът. — Съжалявам, но имаме съвсем ясни инструкции да не допускаме никого в стаята, с изключение на роднини и следователя. Ако искате, ще изведем кучето при вас.

— Чудесно — лесно се съгласи Юрий.

„Изглежда този Савин е решил да се погрижи момичето да не може да каже на никого истината за случилото се с нея и Ашин. Явно сега няма да я убиват, а по-скоро ще я сплашат или ще я натъпчат с някаква гадост, за да я поддържат неконтактна. Надявам се проклятието да не забави наказанието на всички виновни, че действат прекалено умно. Не бих искал някой друг да пострада, и особено Александра Сабальова.“

Когато пазачът изведе учудващо доволното куче, то само хвърли поглед към Юрий, изръмжа тихо, очите му блеснаха и махна с глава. Като „ела с мен“.

— Прощавайте, че не ви познахме — виновно каза пазачът, примигвайки няколко пъти изненадано. — Влезте.

Каквото и да им беше внушил вълкът, Юрий влезе в стаята без никакви проблеми. Момичето беше в съзнание, но изобщо не реагира на появата му, а просто продължаваше да лежи, гледайки тавана.

— Здравейте, Александра.

Момичето съвсем леко завъртя глава, за да види посетителя, но отново не каза нищо. Но веднага щом Цезар се приближи до нея и задуши ръката й, Александра се подпря на лакът и започна да го гали.

— Казвам се Юрий Ашин, аз съм брат на Миша.

Тя отново не каза нищо.

— Виждам, че харесвате моето куче, то се казва Цезар.

— Защо Цезар? — с някак безжизнен глас попита момичето.

— И Цезар е бил убит от колегите си — подсмихна се Юрий. — Не ми обръщайте внимание, това е моят странен хумор.

Александра най-накрая го погледна и се намръщи.

— Макар да си приличате, със сигурност знам, че по-големият брат на Миша е починал много отдавна. И още… — момичето примигна няколко пъти. — Струва ми се, че лицето ви странно се раздвоява… Сигурно съм натъпкана с прекалено много успокоителни…

— Права сте, аз не съм му брат. Аз дори не съм човек.

Момичето слабо се усмихна.

— Наистина?

— Отпуснете се и съвсем леко разфокусирайте погледа си — посъветва я мъжът.

Няколко секунди по-късно Саша се дръпна назад и падна на възглавницата.

— Вие… кой сте вие?!

Юрий знаеше какво точно вижда момичето и отлично разбираше реакцията й. Той можеше да променя външния си вид както си иска, но вътре винаги оставаше самия себе си — отдавна разложен до кости мъртвец. Но истинската му същност можеха да видят само хора, които са на прага на смъртта.

— Не се страхувайте от мен, аз…

Тогава в стаята нахълтаха леко обърканите пазачи, заедно с масивен грузинец в полицейска униформа.

— Арестувайте го! — изръмжа дебелакът.

Цезар глухо изръмжа и остави ръката на момичето, очевидно възнамерявайки да се хвърли към полицая, но Юрий го спря с кратък жест. Още не е време, третият маркиран ще умре малко по-късно.

— Просто исках да говоря с Александра — спокойно каза той.

— Вие сте проникнал с измама при охранявания свидетел! — гневно каза дебелият, докато пазачите слагаха белезници на Юрий. — Искахте да я сплашите ли?!

Александра опита да се намеси, но никой не я слушаше. Мъжът беше изведен от стаята, а на огромното куче незнайно защо отново не обърнаха внимание.

— Претърсете го!

Един от мъжете го претърси съвсем професионално, но не намери нищо освен портфейл.

— Не е въоръжен? — изненада се дебелият.

Юрий не носеше оръжие със себе си. А и защо ще му трябва оръжие?

Натовариха Юрий в УАЗ-ка и го откараха в най-близкото полицейско управление, настаниха го в килия с няколко наркомани и за известно време забравиха за съществуването му. Едва привечер отново му сложиха белезници и го вкараха в малък кабинет, където генерал-майор Савин вече го чакаше.

Генералът демонстративно постави пистолет на масата пред себе си, запали цигара и издиша дима в лицето на Юрий.

— Направих няколко проверки. Ашин наистина е имал по-голям брат, само че той е починал преди повече от десет години и е изглеждал съвсем различно. Не знам защо не ни е хрумнало веднага да проверим снимката му. Освен това паспортът ви също е фалшив, макар и с много добро качество. И така, кой си ти всъщност?

— Аз съм брат на Ашин — спокойно отговори Юрий. — Не по кръв, а по дух.

— Какви са тези философски глупости? — криво се усмихна сивокосият мъж. — Това не е отговор.

— Това е отговорът — усмихна се в отговор Юрий. — Просто ти не можеш да го разбереш.

— И как смяташ да ми отмъстиш без оръжие, и то в управление, пълно с полицаи?

Юрий сви рамене:

— Аз не убивам никого.

— О, да, и колегата ми умря точно в момента, когато беше в нашия отдел, съвсем случайно! Гледах видеозаписа. Използваш обучени животни? И Крапивин ли е убит от някое от твоите животни?

— Ще се изненадаш, но аз не съм тук за отмъщение. Всички, които са участвали в убийството на Михаил Ашин, ще умрат по един или друг начин в близко бъдеще и не е нужно аз да правя нищо по въпроса. Просто нямам нищо против да наблюдавам процеса. За удоволствие.

Известно време между мъжете увисна пауза, гъста като смола.

— И какви са бъдещите ти планове? — прочиствайки леко гърлото си, попита Савин.

— Да взема онова, за което съм дошъл тук, и да изчезна.

— И какво е това?

Лъжливият Ашин пренебрегна въпроса на следователя и само безизразно плъзна поглед по пожълтелите тапети.

— Не ти ли е любопитно защо умря Ашин?

Юрий с мъка сдържа прозявката си.

— Причините за убийството не ме интересуват.

— Но дори такава вендета, каквато организира, изисква доказателства…

— Не изисква — безразлично отговори Юрий. — И така е ясно, че вашата продажна група е решила да се отърве от единствения честен служител в отдела, а какво точно е довело до това изобщо не е важно. И вече казах, че не отмъщавам на никого. Смъртта ще те намери сама и без моята помощ, и в този момент аз просто ще стоя отстрани, ще гледам и ще се наслаждавам.

— Психо — обобщи Савин. — Но ти си никой, дори име нямаш. А това означава, че и никой няма да те търси — той взе пистолета от масата, пристъпи към вратата и извика: — Громов!

В кабинета влезе познатият на Юрий грузинец.

— Знаеш какво да правиш с него. А с момичето аз сам ще се оправя.

Изведоха Юрий от участъка, натовариха го във вече познатата „уазка“ и го изведоха някъде извън града. Той отлично знаеше защо го водят там, но седеше спокойно и се наслаждаваше на гледката от прозореца. Не харесваше града, но това не му пречеше да се възхищава докъде е напреднало човечеството от дните на плетените колиби и дрехите от щавена кожа. Хората променяха света около себе си, но самите те на практика не се променяха, оставайки жалки и агресивни егоисти. Не всички. Но изключенията най-често приключваха живота си като Михаил Ашин.

След около час го изведоха от колата и го замъкнаха в гора. На небосвода се мярна ниската луна и отново заръмя дъжд, създавайки просто идеална атмосфера.

— Доколкото разбирам, не сме дошли тук за гъби? — насмешливо попита Юрий. — Просто още не е сезонът.

И тримата мъже мълчаха.

— Да не се каните да ми строшите краката?

— Не, тук фрактури няма да има — спокойно отвърна дебелият.

Юрий внимателно го погледна в очите и се засмя.

— Да, наистина няма да има.

Храстите наоколо изведнъж зашумоляха, сякаш за тези няколко минути, които загубиха за „разходката“ дълбоко в парка, ги е наобиколила цяла тълпа.

— Ей, фокусника, веднага престани — неуверено изписка грузинецът. — Може би си решил и да се биеш, а, откачалко?

Но вместо да се втурне към тях, Юрий тихо заръмжа.

— Уф, определено е болен — леко нервно изсумтя обръснатият.

Изведнъж от тъмнината се чу още едно ръмжене, а след това и още. Десетки и десетки кучета започнаха да излизат от сенките на храстите и дърветата, сякаш само са чакали покана.

— Какво е това? — стреснаха се мъжете. — Ти да не си дресьор?

— Фокусник… дресьор — все така хищно усмихнат, изръмжа Юрий. — Не, аз съм просто пастир. Най-обикновен вълчи пастир^[3].

Междувременно кучетата ставаха все повече и повече. Вече не десетки, а стотици ръмжащи животни продължаваха да обграждат мъжете, постепенно изтласквайки Юрий от тях.

— Хей, ти, махни си съществата! — почти изпищя следователят.

Юрий погледна замислено към небето.

— Скоро ще има гръмотевична буря.

Единият от следователите насочи пистолета си към него.

— Веднага ги разкарай.

Юрий пренебрегна думите му и следователят стреля. Но миг преди това едно от кучетата скочи и го захапа за ръката, отклонявайки изстрела. Куршумът улучи Юрий в ръката и изглежда послужи като сигнал за всички кучета. Глутницата се нахвърли върху тримата мъже с ръмжене и лаене, а няколкото изстрела, които отекнаха в тази какофония, вече не можеха да променят нищо. За броени минути хората бяха разкъсани на парчета.

— Да-а — измърмори Юрий, извади кърпа от джоба си и я сложи под ръкава на сакото си върху раната. — Минус три. И изглежда трябва да побързам.

Връщайки се в полицейската кола, той седна зад волана и със закъснение разбра, че не е взел ключовете от остатъците от дрехите на единия от полицаите.

— Бау!

Огромно, мръсно и рошаво куче с разкъсано ухо се приближи до колата. В зъбите си държеше връзка ключове, изцапани с кръв.

— Браво, приятелю — похвали го Юрий, поглаждайки едноухата му глава. — Съобразителен си, може би ще имам още една молба към теб…

След като инструктира кучето, което го беше изслушало най-внимателно, Юрий се отправи обратно към града. За негово щастие колата имаше навигация, в противен случай никакви свръхестествени сили не биха му помогнали да намери пътя до болницата.

„Ох, надявам се, че няма да закъснея — помисли си той леко притеснено. — Ако този гад стигне до момичето преди мен, то аз… няма да видя смъртта му! И тогава това пътуване определено ще може да се счита за провалено!“

Изведнъж иззвъня телефон, явно оставен от някой от разследващите. На екрана се изписа фамилията на Савин и Юрий с огромно удоволствие отговори на обаждането.

— Ало.

— Тимур, приключихте ли?

— По-скоро с Тимур приключиха — отговори той весело. — Кучетата довършват последните парчета. И това не е метафора.

— Ти?!

— Аз.

— Ах, ти, аз лично ще те убия!

— То други варианти няма — подсмихна се Юрий. — Всичките ти приятелчета вече са мъртви. Чакам те в болницата.

Изключвайки телефона, Юрий го изхвърли през прозореца и натисна педала на газта докрай. Въпреки неприязънта си към хората, той можеше и обичаше да се възползва от резултатите от прогреса. Така че при желание можеше не само умело да управлява кола, но и да пилотира хеликоптер, самолет и дори на космическа станция би се справил.

След като стигна до болницата, Юрий попадна на заключени врати. Разбира се, никой не очакваше посетители през нощта, така че той трябваше да прояви забележителна ловкост, за да се изкачи на петия етаж. Местоположението на стаята на Сабальова беше запомнил още от първото си посещение, така че скоро Юрий вече влизаше през отворения прозорец. Кой го беше отворил? Цезар, разбира се.

— Колко умно куче имате — изненадващо спокойно каза момичето, докато гледаше как кучето се връща и сяда до нея. — Да освободи и завърти дръжката само със зъби — за това трябва доста да се постараеш.

— И говорите за това толкова спокойно? — с любопитство попита мъжът, скачайки от перваза на прозореца. — Дори нямате желание да извикате охраната?

Александра едва забележимо поклати глава.

— Нямам сили да се изненадам, а и охраната вече я махнаха, като ме увериха, че няма от какво да се страхувам. Освен това не съм сигурна, че пазачите биха могли да спрат ходещ труп.

— Аз съм си съвсем жив — не се съгласи Юрий. — Просто вие видяхте моята същност, духът ми, ако щете. И всъщност аз съм тук не за да говоря за себе си.

— Вече казах на следователите, че не помня нищо от онази вечер. Пред очите ми е само моментът, когато той се застреля…

Момичето замълча.

— Каквото и да се е случило тогава, то не е било самоубийство — успокои я Юрий. — Той е бил принуден да се застреля. И не се притеснявайте, всички замесени в смъртта му скоро ще умрат.

За първи път Александра показа някаква емоция, намръщи се и остро попита:

— Вие сте тук, за да отмъстите за него?

— Не, аз съм просто наблюдател — каза Юрий, не за първи път през този ден.

— Значи сте тук, за да се уверите, че отмъщението ще се случи? — предпазливо уточни момичето.

— О, и отново не, по-скоро за удоволствие — хищно се усмихна мъжът. — Вселената не би губила енергия и ценни ресурси, имам предвид мен, за такива дреболии като отмъщение, това ще го направи обикновеното човешко проклятие на семейство Ашин.

— Миша ми каза, че Ашин в превод от монголски означава благороден вълк. И че неговият род има древни алтайски корени…

— Така е — потвърди Юрий. — И точно затова почти всички хора, замесени в смъртта му, вече са мъртви.

Александра се намръщи.

— Да не би и онзи човек, на когото вчера прегризаха гърлото край болницата…

— Да, той беше един от прокълнатите — потвърди Юрий. — И още веднъж, да, за всичко са виновни колегите на Михаил. Ето защо ченгетата се навъртаха около вас и искаха да знаят какво си спомняте.

— Но аз не помня нищо! — гневно стисна края на одеялото момичето.

— Точно това е моята мисия — да ви дам възможност да си спомните, така че душата на убития да има шанс.

— Шанс?

Мъжът уморено си пое дъх и направи гримаса, сякаш изведнъж го е заболял зъб.

— След смъртта душата на потомък на древните шамани се връща в гората и приема своята естествена форма — превръща се в животно. Разбира се, в такава форма е твърде трудно да се запазят човешките спомени, така че те постепенно се изтриват от паметта. Но в някои, много редки случаи, човешките чувства се оказват по-силни от животинската природа…

Момичето внимателно слушаше Юрий, гледайки кучето с разширени от изненада очи.

— Това… Миша ли е?

— Неговият дух — уточни Юрий. — Той не е съхранил всички спомени на Михаил Ашин, но все още отказва да пусне нещо. По-точно, някой.

Саша, все още не вярвайки на думите на странния… човек, нежно прокара ръка по главата на кучето.

— Но как…

— Само едно светло чувство е достойно да се върнеш заради него от мъртвите, и това изобщо не е отмъщението… — продължи Юрий с такъв тон, сякаш не беше съгласен с този ред на нещата. — Наскоро чух от един човек, че любовта далеч не е всичко… Но пък за други хора любовта е всичко, заради което си струва да се живее…

— И да умреш — тихо добави Саша.

Момичето се взираше в небесносините очи на кучето и в главата й се раждаха образи на спомени… не нейните… чужди…

* * *

Тази вечер беше посветена на поредното гледане на любимия сериал. Съгласно традицията, която си бяха създали с течение на времето, те седяха прегърнати на дивана, хапваха италиански сладолед и си бъбреха за най-различни дреболии. Странно, но дори и след няколко години те винаги имаха за какво да си говорят. Въпреки че живееха заедно от година и половина, дори обикновен разговор по телефона в средата на работния ден можеше лесно да се проточи няколко часа. Бяха като пътешественици, които с години са скитали в пустинята и накрая са намерили източник на най-прясната изворна вода — просто не можеха да се наситят един на друг.

Идилията бе прекъсната от звънеца на вратата.

— Кой би могъл да бъде? — изненада се Саша.

— Може би цветя от поредния ти обожател — пошегува се Михаил.

— О, стига, това беше само веднъж — изсумтя Саша. — Не мога да обяснявам на всеки клиент на фирмата, че си имам… млад мъж.

Може би тя искаше да каже „любим млад мъж“, но въпреки дългото им познанство, Саша така и не успя да произнесе тази дума. Мислено тя си казваше, че приема думата твърде сериозно, за да я използва просто така, но истината… истината не знаеше дори самата тя. Нещо в нейното минало й пречеше да се открие дори на човека, който я обичаше с цялата си душа.

— А може би трябва — насмешливо каза Михаил, преструвайки се, че не е забелязал кратката пауза. — И също да намекваш, че той си има служебно оръжие, ако се наложи.

„Всичко е наред, слънце мое — помисли си той, лесно разгадавайки причината за паузата. — Не те препирам, ще го кажеш, когато си готова.“

— Ако не друго, той си има вярно, интелигентно и красиво момиче — чукна го по носа Саша. — Да видим кого ни е довела нощта.

Тя излезе в коридора и отключи вратата. А после се раздаде сподавен вик и звук на тъп удар. Михаил реагира мигновено, хвърли се към сейфа с пистолета, набра кода… но въпреки това закъсня.

— Не мърдай!

Михаил се обърна бавно, за да види насочените към него дула на пистолети. Двамата мъже с незабележима външност изглеждаха толкова спокойни, сякаш току-що бяха дошли на гости за чай. Михаил много добре познаваше и двамата и това само влошаваше нещата.

— Вие? Какво искате?

— Предупредих те, че прекомерното усърдие няма да доведе до нищо добро — криво се усмихна мъжът със сивата коса. — Не биваше да ровиш покрай Громов. Но постъпи правилно, като извади пистолета си. Сега бавно го вдигни до слепоочието си и натисни спусъка.

— Ъ-ъ… какво? — смая се Михаил.

— Всичко е много просто — сивокосият извика към коридора: — Ей, Крапивин, докарай момичето тук!

Още един колега влезе от кухнята, влачейки момичето за косата с едната си ръка, а с другата държеше пистолет, опрян в слепоочието й. Съдейки по погледа на Саша, тя „плуваше“ от силен удар в главата и едва ли разбираше какво става.

— Тук имаме едно хубаво момиче, което е получило не силен, но може би опасен удар в главата и е загубило съзнание. Ако си благоразумен и сам решиш нашия малък проблем, то Крапивин няма да я застреля и тя ще остане жива. Ние дори от добро сърце ще й извикаме линейка.

Михаил трескаво премисляше възможните начини за съпротива, но нищо не му идваше наум.

— Не бих те посъветвал да правиш глупости. Не знам какво ще имаш време да направиш, но при всички случаи твоята приятелка ще умре.

— Заклеваш ли се, че няма да я докоснеш? — обречено попита Михаил.

— Кълна се. Работим заедно от много години и много добре знаеш, че съм човек вярващ и към клетвите се отнасям сериозно — засмя се мъжът. — Така че сега ще броя до три и приятелката ти ще бъде застреляна. Едно. Две…

— Спрете! — всичко се случваше толкова неочаквано, че Ашин дори не можеше да събере мислите си. — Добре… ще го направя…

Героите, способни да обезоръжат или дори да убият трима души, стоящи на разстояние няколко метра, са само във филмите. Отнема частица от секундата, за да натиснеш спусъка. За това време е невъзможно да вдигнеш пистолет, да издърпаш затвора и да стреляш, още повече да убиеш двама души, а освен това е невъзможно да се справиш и с третия, който държи пистолет в слепоочието на твоята приятелка.

Казват, че преди смъртта целият живот на човек преминава пред очите му. В този момент Михаил мислеше само за последните мигове, прекарани със Саша, и че това ще приключи завинаги. Той се опита да улови погледа на момичето, но тя съвсем беше загубила съзнание и висеше отпусната.

Преди да натисне спусъка, Ашин изръмжа от безсилна ярост, а после светът потъна в мрак…

— Стана по-лесно, отколкото мислех — изсумтя сивокосият мъж. — Минута, за да създадем обстановка на скандал, и се махаме оттук.

Трима мъже бързо утроиха бъркотията в стаята и завлякоха момичето до трупа на Михаил.

— Тя е все още жива — отбеляза грузинецът. — Да я довърша ли?

— Аз се заклех — укорително го погледна сивокосият мъж. — Освен това удар с такава сила в главата при всички случаи ще доведе до смърт. Не й остава много време.

— По-добре да се действа на сигурно, защото… — започна да спори плешивият, но изведнъж от входа се чу кучешки вой. Отначало зави някакво малко куче, след това към него се присъединиха още няколко от други етажи.

— Изнасяме се!

Дори когато спешно напуснаха входа, вече на улицата, протяжният и пълен с печал вой продължи да ги съпровожда — всички животни в района сякаш бяха полудели.

* * *

Момичето седеше с ръка върху главата на вълка, а по бледите й бузи се стичаха сълзи. Юрий я гледаше с вял интерес, чувствата не бяха неговата силна страна, но му беше любопитно да разбере как ще свърши всичко това.

Внезапно вратата на стаята се отвори и веднага се раздадоха поредица от глухи изстрели.

— Ето как — изненадано изпъшка Юрий и бавно се отпусна на пода. От устата на мъжа бликна кръв, очевидно един от куршумите, изстреляни от човека, нахлул в стаята, беше попаднал в белия му дроб.

— Ще приключа това тук и сега! — гневно изкрещя генерал-майор Савин, насочвайки пистолета към момичето и вълка. — Умрете!

Цезар веднага се събуди от транса и се хвърли към последния останал притежател на вълчи знак. Отекнаха още няколко изстрела и вълкът се стовари върху врага с цялото си тяло, незабавно забивайки зъби в гърлото му.

— Миша! — със закъснение извика момичето, най-накрая възстановила се от видението от миналото.

Саша се оказа насред болнична стая в компанията на двама кървящи мъже и вълк. Савин явно беше мъртъв — от врата му практически не беше останало нищо, но фалшивият Юрий Ашин все още дишаше, въпреки няколкото получени куршума и огромната локва кръв под него. Струваше си да се замисли защо изобщо мъртвец кърви, но на момичето не му беше до това — тя бързо се втурна към вълка.

— О, не — проплака Александра и с усилие обърна тежкото тяло на Цезар. — Миша, жив ли си?

Това прозвуча доста странно по отношение на душата на човек, който се е преродил във вълк. Освен това вълкът беше поел всички изстрели на Савин и сега можеше само слабо да скимти.

— Трябва да го закараме в гора — изхриптя Юрий.

— Гора?! — шокирано повтори момичето. — Откъде гора в центъра на Москва?!

Юрий завъртя очи, изумен от несъобразителността на момичето.

— Горичката от другата страна на алеята също ще свърши работа.

Момичето се опита да вдигне вълка, но това се оказа пряко силите й. Дори да беше здрава, Цезар тежеше не по-малко от петдесет килограма.

— Не мога… — със сълзи на очите изстена тя, притискайки вълка към себе си.

Бялата й болнична дреха се покри с петна от кръв и прилепна по тялото й, станало почти безтегловно за времето, докато беше в кома.

— Ако обичаш… можеш… — прошепна Юрий и уморено затвори очи.

Саша очакваше да каже и още нещо, но мъжът застина неподвижен. Дори не беше нужно да проверява пулса му, за да разбере, че е мъртъв. Макар че той и преди си беше такъв, но отново на момичето не й беше до такива размишления.

— Оби… — тихо прошепна Саша и неочаквано лесно вдигна вълка на ръце. — Разбира се, че обичам!

Пазачите се втурнаха в стаята точно в момента, в който Саша излезе през прозореца на петия етаж и изчезна в мрака. На някой би му се сторило странно, че охраната реагира на изстрелите и виковете толкова късно, но напоследък в болницата се случваха много необясними неща.

Междувременно момичето в окървавени дрехи носеше на ръце огромното сиво куче в дълбините на огромния парк, разположен до болницата.

— Потърпи, Миша — прошепна тя. — Остана много малко. Дишай. Чуваш ли? Дишай!

Вълкът изведнъж си пое дълбоко дъх, издиша поредната порция кървава пяна и спря да скимти.

— Не! — яростно прошепна Саша. — Не! Почти пристигнахме! Почти!

Момичето продължи да навлиза още по-навътре сред дърветата, притиснала кучето в ръце, докато накрая тъмнината ги скри.

Няколко минути по-късно пазачите изскочиха от болницата и хукнаха към горичката след момичето, но видяха само следи от кръв, свършващи внезапно точно в средата на една поляна. Претърсването на цялата територия на болницата и проверката на записите на камерите не дадоха абсолютно никакъв резултат, сякаш момичето просто се беше разтворило безследно във въздуха. Единствено в нейната стая остана трупът на генерал-майор Савин с напълно изпразнен пистолет. Един-единствен труп. А в целия град кучетата отново завиха, но този път в техния вой се долавяше триумф…

* * *

Активното търсене на Александра Сабальова продължи няколко седмици. Разбира се, първоначално тя беше заподозряна в убийството на Генадий Иванович Савин, имаше опити да я свържат със смъртта и на другите служители на отдела. Това продължи дотогава, докато в разследването не се появиха доказателства, сочещи за участието на Савин и неговите подчинени в множество кражби и злоупотреба с власт. Когато виновните вече са мъртви, разследването започва да напредва удивително енергично и много често към него като към лавина в планината се лепват множество „висящи дела“. На фона на всичко това мистериозното изчезване на момичето бързо загуби своята актуалност и благополучно беше погребано под множеството наказателни дела. След известно време обявиха Александра за мъртва, вероятно от ръцете на корумпираните полицаи, и издирването й беше прекратено. Мъжът с огромното куче, назовал се Юрий Ашин, се оказа направо призрак, който не е хванат от нито една камера. Видели го бяха само няколко души и по някаква причина никой от тях не можеше точно да го опише. Дори следователят Леонид Карски, който се занимаваше с делото на Александра Сабальова до преместването му в главното следствено управление, не можеше да каже със сигурност как изглежда Юрий Ашин и дали изобщо съществува.

Може би единственият човек, който не загуби надежда да намери Александра и който запази всички спомени за странния мъж с кучето, беше Светлана. От деня, в който приятелката й изчезна, тя не можеше да се отърве от постоянното чувство на безпокойство и нощните кошмари. Момичето се обвиняваше, че е говорила със Савин и е споделила информация за състоянието на Александра. Не се знаеше докъде щеше да я доведе безкрайната й самокритика, ако не беше едно странно събитие, което неочаквано й донесе покой.

Връщайки се от работа една вечер, Светлана паркира колата на паркинга близо до дома си и бавно заизважда чантите от багажника, когато зад нея се раздаде тихо ръмжене. Обръщайки се, момичето видя огромно мръсно куче с разкъсано ухо. То спокойно стоеше пред нея и сякаш въпросително беше наклонило глава на една страна.

— Ой! — неволно възкликна момичето. — Изплаши ме.

Кучето само изсумтя в отговор.

— Какво искаш? Да те нахраня? Но тук имам само зеленчуци…

Кучето поклати глава, сякаш наистина разбра въпроса й.

— А какво тогава? — попита момичето, чувствайки се донякъде глупаво.

Разбира се, кучето не отговори, само продължи да стои и да я гледа с любопитство. Набирайки смелост, Светлана се приближи до него и внимателно протегна ръка. Кучето я подуши, сякаш одобри и й позволи да го погали по главата.

— А ти си ми умничък — усмихна се Светлана, като нежно го почеса по главата. — Напомняш ми за кучето на един мой познат… е, почти познат, виждала съм го няколко пъти… а може и да не съм го виждала, вече и сама не зная…

Момичето изведнъж осъзна, че от известно време говори с кучето, сякаш то я разбира. И също така осъзна, че може би точно толкова разбиращ слушател й е липсвал през цялото това време.

— Ти не си на никой, нали?

Кучето наистина нямаше нашийник, но се държеше така, сякаш е добре дресирано.

— Хубавец. Съжалявам, но не мога да те взема със себе си, наистина. Апартаментът ми е малък, а и често отсъствам от дома.

Момичето се обърна към колата, взе нещата си, още веднъж потупа кучето по главата и се насочи към кооперацията. Уви, кучето веднага я последва. Нещо повече, щом Светлана отвори входната врата, голямото рошаво куче, необичайно пъргаво за такива размери, на мига се шмугна във входа. И момичето по-скоро се зарадва, отколкото уплаши.

— Е, да, времето навън не е много добро. Тук вътре вероятно ще ти е по-добре — усмихна се тя. — Но в апартамента няма да те пусна.

И самата Светлана не забеляза как кучето не само влезе в апартамента й, но и сподели вечерята с нея. Въпреки доста страховития си външен вид, то се държеше много послушно. Разбира се, момичето често си мислеше да си вземе някакво животно, котенце или хамстер например, но със сигурност не и огромен уличен пес. Но този звяр се държеше толкова уверено, че тя просто не можеше да го прогони, и накрая реши да го остави поне за през нощта.

Когато дойде време за сън, кучето тактично легна на пода до леглото, повъртя се малко, въздъхна тъжно и тихо захърка. И в това хъркане имаше толкова много уют и сигурност, че за първи път от много време насам Светлана спа спокойно и сънува удивителен в своята реалистичност сън.

 

Човекът, който се назова Юрий Ашин, седеше на брега на гладко като огледало езеро с въдица в ръка и недоволно хвърляше погледи към готовите да се сбият кученца. Трите пухкави топчици се въртяха около консервната кутия с червеи, очевидно възнамерявайки отново да я бутнат във водата.

— Цезар… Уф, тоест Миша, спри ги! — извика мъжът. — В противен случай ще останем без вечеря!

На прага на малката дървена къщичка се появи сиво-бял вълк, лениво се протегна и тихо изръмжа. Кученцата веднага прекъснаха играта и хукнаха към баща си, виновно присвили островърхите си ушенца. След Цезар от къщата излезе красива снежнобяла вълчица и нежно потърка нос във врата му.

За момент фигурите им се размазаха и изведнъж вече не бяха вълци, а Миша и Саша. Те стояха кротко прегърнати — момичето положи глава на рамото на Михаил и нежно се усмихна на децата, които тичаха към тях — двамата палави братя и тяхната русокоса сестричка.

— Какво гледаш? — ухили се Миша. — Кълве ти.

— Ох, да! — опомни се Юрий, обърна се и не видя плувката. — Ей сега ще я…

Изведнъж над гората се понесе протяжен, пълен с копнеж вълчи вой.

— Изглежда, че риболовът се отлага, шефе — намигна му вълчицата. — Един от братята отново се нуждае от твоята помощ. Усещам любов и болка в сърцето му…

 

Бележки

[1] ботуши от кирза — вид изкуствена кожа, разработена в началото на Втората световна война и масово използвана за направа на ботуши за съветската армия — Б.пр. ↑

[2] amicus (лат.) — приятел. ↑

[3] Вълчи пастир — едно от славянските прозвища на Егор Храбрия (Георги, Юрий Победоносеца). ↑