Питър Уотс
Ниша

Когато светлините в станция „Биби“ угаснат, започват да се чуват стенанията на метала.

Лени Кларк лежи на койката си и слуша. Над главата й, от другата страна на тръбите, жиците и титаниевото покритие, има три километра черен океан, които се опитват да я смачкат. Тя усеща и разлома под себе си, който разкъсва океанското дъно със сила, достатъчна да премести континенти. Тя лежи в това крехко убежище и чува как бронята на „Биби“ се изкривява микрон по микрон и как шевовете й скърцат едва доловимо, точно на прага на човешкия слух. На разлома Хуан де Фука Господ е садист — и името Му е Физика.

„Как ме убедиха да го направя?“, пита се тя. „Защо дойдох тук?“

Но тя вече знае отговора.

Чува Балард навън в коридора. Кларк завижда на Балард. Балард никога не греши и изглежда така, сякаш през цялото време контролира живота си. Изглежда едва ли не щастлива тук долу.

Кларк слиза от койката си и посяга към ключа за осветлението. Каютата й се облива в печална светлина. Стената до нея гъмжи от тръби и панели за достъп до оборудването; когато си на три хиляди метра дълбочина, естетиката е на второ място след функционалността. Тя се обръща и улавя отражението на лъскавото черно земноводно в огледалото на преградната стена.

Все още се случва, от време на време. Понякога все още забравя какво са направили с нея.

Налага се да направи съзнателно усилие, за да усети машините, които се спотайват на мястото на левия й бял дроб. Вече е толкова привикнала с хроничната болка в гръдния си кош и с фината инерция на пластмасата и метала, когато се движи, че почти не отбелязва присъствието им. Понякога все още усеща спомена за това какво означава да бъдеш изцяло човек, и бърка този призрак с истинско чувство.

Облекчението винаги е временно. Навсякъде в „Биби“ има огледала, които би трябвало да увеличават усещането за обема на личното пространство. Понякога Кларк затваря очи, за да се скрие от отраженията, които непрекъснато рикошират обратно към нея. Това не върши работа. Тя стиска клепачите си и усеща под тях капачките върху роговиците, които покриват очите й като гладки бели катаракти.

Тя се изкатерва навън от каютата си и прекосява коридора към салона. Балард я чака там, обгърната от неопрен и обичайната си самоувереност.

Балард се изправя.

— Готова ли си?

— Ти си шефът — казва Кларк.

— Само на хартия — усмихва се Балард. — Тук, долу, няма йерархия, Лени. Ако питаш мен, двете сме равни.

След два дни на разлома, Кларк все още се изненадва колко често се усмихва Балард. Усмихва се при най-малкия повод. Това невинаги изглежда истинско.

Нещо удря „Биби“ от външната страна.

Усмивката на Балард угасва. Двете го чуват отново; влажен, приглушен трясък през титаниевата кожа на станцията.

— Трябва ти малко време, за да свикнеш с това — казва Балард. — Нали?

И пак.

— Имам предвид, че това звучи като нещо голямо…

— Може би трябва да угасим светлините — предлага Кларк.

Знае, че няма да го направят. Външните прожектори на „Биби“ светят денонощно — като електрически лагерен огън, който да отблъсква мрака. Отвътре не ги виждат — „Биби“ няма прозорци — но по някакъв начин намират утеха в мисълта за този невидим огън…

Тряс!

… поне през повечето време.

— Спомняш ли си обучението? — казва Балард, като повишава глас, за да надвика шума. — Когато ни казаха, че рибите обикновено са толкова… малки…

Гласът й притихва. „Биби“ леко поскърцва. Двете се ослушват известно време. Не се чува нищо друго.

— Сигурно се е уморило — казва Балард. — Човек би си помислил, че вече би трябвало да са свикнали.

Тя пристъпва към стълбата и се спуска надолу.

Кларк тръгва след нея, малко нетърпеливо. В „Биби“ се чуват звуци, които я тревожат много повече от безполезната атака на някаква заблудена риба. Кларк чува как уморените метални сплави преговарят за условията на капитулацията си. Усеща как океанът търси начин да влезе вътре. Ами ако намери такъв? Цялата тежест на Тихия океан може да се стовари върху нея и да я смачка на пихтия. По всяко време.

По-добре да се изправи срещу нея навън, където знае какво я очаква. Тук, вътре, не може да направи нищо друго, освен да очаква това да се случи.

Да излиза навън, е като да се дави, по веднъж на ден.

 

 

Кларк стои с лице срещу Балард, със запечатан неопрен, във въздушния шлюз, който едва ги побира. Вече се е научила да понася принудителната близост; стъклената броня на очите й донякъде помага за това. „Запечатване, проверка на прожектора, проверка на инжектора“ — ритуалът я отвежда стъпка по стъпка, без да се замисля, до онзи ужасяващ момент, когато събужда заспалите машини в себе си и се променя.

Когато губи дъха си и не може да го намери отново.

Когато някъде в гръдния й кош се отваря вакуум, който поглъща целия въздух от тялото й. Когато останалият й бял дроб се сбръчква в клетката си от ребра и вътрешностите й се смачкват; когато миоелектрическите демони изпълват синусите и вестибуларния й апарат с изотоничен разтворител. Когато всеки мехур от вътрешен газ в тялото й изчезва безследно за времето, необходимо за едно вдишване.

Винаги усеща едно и също. Внезапно, непреодолимо гадене; тесните стени на въздушния шлюз, които я задържат на крака, когато се опитва да падне; солената вода, която блика от всички страни. Лицето й се потапя; зрението й се замъглява, а после се прояснява, когато капачките на роговиците й се настройват за виждане под водата.

Тя се отпуска на стената и си мечтае да може да изкрещи. Подът на въздушния шлюз пропада като на бесилка. Лени Кларк пада в бездната, като не спира да се гърчи по целия път.

Двете излизат със светещи прожектори от ледения мрак в оазис от натриев блясък. Навсякъде по Гърлото са пораснали машини като метални бурени. Кабели и проводници се преплитат в десетки различни посоки като паяжини по океанското дъно. Големите помпи се извисяват на повече от двадесет метра над дъното — полк от подводни монолити, които се изгубват от погледа от двете им страни. Прожекторите на върха им заливат машините с вечен сумрак.

Двете спират за момент, отпуснали ръце на кабела, който ги е довел дотук.

— Никога няма да свикна с това — казва Балард.

Стърженето, което излиза от гърлото й, е като карикатура на истинския й глас.

Кларк поглежда термистора на китката си.

— Тридесет и четири градуса по Целзий.

Думите излизат като металическо жужене от ларинкса й. Да говори, без да диша, е толкова неправилно.

Балард пуска кабела и се хвърля в светлината. След миг, останала без дъх, Кларк я последва.

Тук има толкова много енергия, толкова много похабена мощ. Тук самите континенти тромаво се сражават помежду си. Магмата замръзва; морската вода кипи; самото дъно на океана се ражда с по няколко болезнени сантиметра всяка година. Тук, в Гърлото на Дракона, машините на хората не произвеждат енергия; те просто са се захванали на това място и крадат някаква незначителна част от нея, за да я пренесат обратно на континента.

Кларк лети през каньони от метал и скала и разбира какво е да живееш като паразит. Поглежда надолу. Океанското дъно между машините гъмжи от миди, големи колкото скали, и алени червеи, дълги три метра. Легиони от бактерии, гладни за сяра, се носят във водата като млечнобели воали.

Водата се изпълва с внезапен ужасяващ звук.

Не звучи като крясък. Звучи като струна на гигантска арфа, която вибрира на каданс. Но Балард крещи, в някакво неохотно сътрудничество между плътта и метала:

— ЛЕНИ…

Кларк се обръща навреме, за да види как собствената й ръка изчезва в една невъзможно огромна уста.

В рамото й се забиват зъби като ятагани. Кларк се взира в едно люспесто черно лице, широко половин метър. Някаква миниатюрна, безстрастна част от нея търси очи в тази чудовищна плетеница от шипове, зъби и възлеста плът и не успява да ги намери. „Как изобщо ме вижда?“, пита се тя.

А след това болката я застига.

Тя усеща как ръката й се изтръгва от рамото. Съществото започва да се мята, като разтърсва глава напред-назад и се опитва да я разкъса на парчета. Всяко дръпване кара нервите й да крещят от болка.

Тя се отпуска. „Моля те да се свършва, ако ще ме убиваш, моля те, нека само да стане бързо, Господи…“

В нея напира желание да повърне, но неопренът върху устата и собствените й компресирани вътрешности не й позволяват да го направи.

Тя изключва болката. Правила го е много пъти. Отдръпва се навътре и изоставя тялото си на тази гладна вивисекция, и някъде отдалече усеща как гърчовете на нападателя изведнъж се разреждат. До нея има и друго същество — същество с ръце, крака и нож — „нали се сещаш, нож — като онзи, който носиш на глезена си и съвсем си забравила“ — и чудовището изведнъж я пуска и изчезва.

Кларк заповядва на мускулите на врата си да се раздвижат. Все едно се опитва да контролира марионетка. Главата й се обръща. Тя вижда Балард, въвлечена в битка с нещо, голямо колкото нея. Само че… Балард го разкъсва на парчета, с голи ръце. Зъбите му се натрошават като ледени висулки. От раните му изтича тъмна ледена течност и очертава конвулсиите му със следи от вътрешности, които остават да висят във водата.

Съществото изпада в немощни спазми. Балард го отблъсква от себе си. В светлината се стрелват десетина по-малки риби и се заемат да разкъсват трупа. По телата им проблясват фотофори като тревожни светкавици.

Кларк гледа всичко това от другата страна на света. Болката в тялото й се държи на разстояние — постоянна, глуха пулсация. Тя поглежда натам; ръката й все още е на мястото си. Дори успява да раздвижи пръстите си без никакви проблеми. „Било е и по-лошо“, мисли си тя.

А после си мисли друго: „Защо все още съм жива?“.

Балард изплува до нея; покрити с лещите, нейните очи също приличат на фотофори.

— Господи — казва Балард с изкривен механичен шепот. — Лени? Добре ли си?

Кларк се замисля за миг върху нелепостта на този въпрос. Но за своя собствена изненада, се усеща невредима.

— Аха.

Освен това знае, че ако не беше така, само тя щеше да си бъде виновна за това, по дяволите. Тя просто легна. Просто чакаше да умре. Сама си го търсеше.

Винаги сама си го търси.

Когато се връщат във въздушния шлюз, водата се спуска около тях. И вътре в тях; откраднатият дъх на Кларк най-сетне се втурва обратно в тялото й, като издува белия дроб, плътта и духа.

Балард разпечатва неопрена си на лицето и думите й се посипват от него в мокрото помещение.

— Господи. Господи! Не мога да повярвам! Божичко, видя ли го това нещо? Тук, долу, стават огромни!

Тя махва с ръка пред лицето си; капачките на роговиците й падат като млечнобели полусфери от огромните й лешникови очи.

— А като си помислиш, че обикновено са дълги само по няколко сантиметра…

Тя започва да се съблича, като сваля неопрена си от ръцете и през цялото време не спира да говори.

— Но въпреки това беше едва ли не крехко, разбираш ли? Ако го удариш достатъчно силно, то просто се разпада! Господи!

Балард винаги сваля униформата си, когато са вътре. Кларк подозира, че ако можеше, щеше да изтръгва и рециклатора от собствения си гръден кош и да го захвърля в ъгъла заедно с неопрена и капачките за очите — до следващия път, когато ще й потрябват.

„Може би крие другия си бял дроб в каютата“, разсъждава Кларк. „Може би го държи в буркан и всяка вечер го пъха обратно в гръдния си кош…“

Чувства се малко надрусана; сигурно е само остатъчен ефект от невроинхибиторите, които произвеждат имплантите всеки път, когато излезе навън. „Съвсем приемлива цена за това, че мозъкът ми не дава на късо — не че щях да имам нещо против…“

Балард сваля неопрена си до кръста. Точно под лявата й гърда се вижда входният канал на електролизатора, който стърчи между ребрата й.

Кларк разсеяно се взира в перфорирания диск в плътта на Балард. „Океанът влиза в нас оттам“, мисли си тя. Знае го отдавна, но сега това й се струва важно по някакъв нов начин „Ние го всмукваме в себе си, открадваме кислорода от него и го изплюваме обратно.“

От рамото й по гръдния кош и врата пълзят сковани бодежи. Кларк тръсва глава, само веднъж, за да се отърве от тях.

После изведнъж отпуска цялата си тежест на люка.

„Дали съм в шок? Дали припадам?“

— Имам предвид, че…

Балард млъква и поглежда Кларк с внезапна тревога.

— Господи, Лени. Изглеждаш ужасно. Не трябваше да ми казваш, че си добре, ако не си.

Бодежите достигат до тила на Кларк.

— Добре… съм — казва тя. — Няма нищо счупено. Просто съм натъртена.

— Глупости. Свали си неопрена.

Кларк се изправя с усилие. Изтръпването се стопява донякъде.

— Ще се оправя сама.

„Не ме докосвай. Моля те, не ме докосвай.“

Балард пристъпва към нея, без да каже дума, и разпечатва неопрена на ръката на Кларк. После я оголва, за да разкрие грозната синина под изкуствената материя. Поглежда Кларк и повдига едната си вежда.

— Просто е натъртено — казва Кларк. — Аз ще се погрижа за това, наистина. Благодаря ти все пак.

Тя отдръпва ръката си от Балард, за да спре да се грижи за нея.

Балард я поглежда за момент. После съвсем леко се усмихва.

— Лени — казва тя. — Няма причина да се чувстваш неудобно.

— За какво?

— Знаеш за какво. За това, че се наложи да те спасявам. За това, че се разпадна на парчета, когато те нападна онова нещо. Това е съвсем разбираемо. На повечето хора им е трудно да свикнат. Аз просто съм имала късмет.

„Точно така. Ти винаги си имала късмет, нали? Знам каква си, Балард — ти никога не си се проваляла в нищо…“

— Няма нужда да се срамуваш заради това — успокоява я Балард.

— Не се срамувам — казва искрено Кларк.

Вече не изпитва не само срам, но и каквото и да било. Освен бодежите. И изтръпването. И някаква неясна почуда от факта, че изобщо е жива.

 

 

Стената се поти.

Дълбоката вода отпуска ледените си ръце върху метала, а вътре Кларк гледа как влажността във въздуха избива на капки по стената и се стича надолу по нея. Тя сковано седи на койката си под мътната флуоресцентна светлина и лесно може да достигне от мястото си всяка стена на своята каюта. Таванът е прекалено нисък. Помещението е прекалено тясно. Тя усеща как океанът натиска цялата станция около нея.

„А не мога да направя нищо друго, освен да чакам…“

Анаболният мехлем е топъл и успокояващ върху раните й. Кларк опипва синината на ръката си с опитните си пръсти. Диагностичната апаратура в медицинското вече я е реабилитирала. Този път е извадила късмет; костите й са невредими, епидермисът не е разкъсан. Тя запечатва неопрена си, като скрива пораженията.

Завърта се на койката си, така че да гледа към вътрешната стена. Отражението й се взира в нея с очи като стъкло, покрито със скреж. Тя гледа този образ и се възхищава на съвършенството, с което имитира всяко нейно движение. Плътта и призракът се движат в синхрон, с маскирани тела и безизразни лица.

„Това съм аз“, мисли си тя. „Така изглеждам сега.“

Тя се опитва да разчете какво се крие зад тази ледена фасада.

„Дали съм отегчена, възбудена, разтревожена?“

Не успява да открие по лицето си никаква следа от напрежението, което изпитва обикновено.

„Можеше да съм ужасена. Можеше да се напикавам в неопрена си и никой нямаше да разбере.“

Тя се привежда напред. Отражението се надига, за да я посрещне. Двете се взират една в друга, бяло в бяло, лед в лед. За момент почти забравят за непрестанната война на „Биби“ срещу налягането. За момент нямат нищо против клаустрофобичната самота, която ги обгръща в хватката си.

„Колко пъти“, пита се Кларк, „колко пъти съм искала да имам толкова мъртви очи?“

 

 

Металните вътрешности на „Биби“ изпълват коридора пред каютата й. Кларк едва успява да се изправи в цял ръст. Само няколко крачки са достатъчни, за да стигне до салона.

Балард, която отново се е съблякла по тениска, седи пред един от информационните терминали.

— Рахит — казва тя.

— Какво?

— На такава дълбочина рибите не получават достатъчно микроелементи с храната си. Всички са болни от недохранване. Няма значение колко опасни изглеждат. Ако ни захапят прекалено силно, ще си счупят зъбите в нас.

Кларк натиска няколко бутона на кухненския робот; машината изръмжава, когато я докосва.

— Мислех си, че до разлома има всякаква храна. Затова всичко става толкова голямо.

— Храната е много. Просто качеството не е много високо.

От кухненския робот в чинията на Кларк се изхлузва плочка желе, която едва отговаря на условията за ядливост. Тя го поглежда за момент. „Същата работа.“

— С униформата ли ще ядеш? — пита я Балард, когато Кларк сяда на масата в салона.

Кларк примигва срещу нея.

— Да. Защо?

— Ами, нищо. Просто щеше да ми е приятно да си поговоря с някого, който има зеници на очите си, нали се сещаш?

— Извинявай. Мога да ги сваля, ако…

— Не, не е важно. Няма проблеми.

Балард изключва терминала и сяда срещу Кларк.

— Е, харесва ли ти тук досега?

Кларк свива рамене и продължава да яде.

— Радвам се, че сме тук само за една година — казва Балард. — След известно време това място започва да ти се отразява зле.

— Можеше и да е по-зле.

— О, аз не се оплаквам. Все пак сама си търсех подобно предизвикателство. А ти?

— Аз?

— Какво те доведе тук? Какво търсиш?

Кларк не отговаря за момент.

— Всъщност не знам — казва накрая тя. — Може би да остана сама.

Балард вдига очи към нея. Кларк безизразно отвръща на погледа й.

— Е, тогава ще те оставя — казва меко Балард.

Кларк я проследява с поглед по коридора. Чува как люкът на каютата й се затваря със съскане.

„Откажи се, Балард“, мисли си тя. „Аз не съм от хората, които наистина ти се иска да познаваш.“

 

 

До началото на сутрешната смяна остава съвсем малко. Кухненският робот изплюва закуската на Кларк с обичайната си неохота. Балард е в комуникационното и току-що е затворила телефона. Миг по-късно тя застава на входа.

— От управлението казаха, че…

Тя спира.

— Имаш сини очи.

Кларк леко се усмихва.

— Вече си ги виждала.

— Да, знам. Просто малко се изненадах, защото отдавна не съм те виждала без капачките.

Кларк сяда на масата, за да закуси.

— И какво казаха от управлението?

— Казаха, че се движим по план. Останалите от екипажа ще пристигнат след три седмици, а станцията ще заработи след четири.

Балард сяда срещу Кларк.

— Понякога се питам защо вече не работи.

— Сигурно искат да бъдат сигурни, че всичко е както трябва.

— И все пак ми се струва, че това е твърде много време за такава проверка. Освен това… ами, човек би си помислил, че те искат геотермалната програма да започне да работи колкото е възможно по-бързо, след като се случи онова нещо.

„Имаш предвид, след като загинаха Лепро и Уиншър.“

— Има и още нещо — продължава Балард. — Не мога да се свържа с „Пикард“.

Кларк я поглежда. Станция „Пикард“ е разположена на разлома Галапагос; мястото не е особено стабилно.

— Познаваш ли двамата, които работят там? — пита я Балард. — Кен Лубин и Лана Чун?

Кларк поклаща глава.

— Те са минали през обучението преди мен. Всъщност не познавам никой друг от хората по разломите, освен теб.

— Симпатични са. Реших да им се обадя, за да проверя как върви в „Пикард“, но никой не може да се свърже с тях.

— Линията ли е прекъсната?

— Казват, че сигурно е нещо такова. Нищо сериозно. Ще изпратят батискаф, за да проверят какво става.

„Може би дъното на океана се е отворило и ги е погълнало“, мисли си Кларк. „Може би бронята на корпуса е имала дефект — достатъчно е да има само една дефектна плоча, за да…“

Нещо проскърцва дълбоко в стените на „Биби“. Кларк се оглежда. Стените сякаш са се приближили още, докато не гледаше към тях.

— Понякога — казва тя, — ми се иска да не трябваше да поддържаме в „Биби“ атмосферното налягане на морското равнище. Понякога ми се иска налягането вътре да беше същото, каквото е навън. Така корпусът нямаше да е подложен на такова напрежение.

Тя си дава сметка, че това е невъзможна мечта; повечето газове са смъртоносни, когато се вдишат под налягане от триста атмосфери. Дори кислородът е достатъчен да те убие, ако е повече от един-два процента.

Балард театрално потреперва.

— Ако ти искаш да дишаш деветдесет и девет процента водород, това си е твоя работа. На мен ми харесва така, както е в момента.

Тя се усмихва.

— Пък и знаеш ли колко дълго щеше да продължава декомпресията след това?

Нещо в комуникационното започва да писука, за да му обърнат внимание.

— Сеизмометърът. Прекрасно — казва Балард и хлътва в комуникационното.

Кларк влиза след нея. На един от дисплеите се извива кехлибарена линия. Прилича на електроенцефалограмата на човек, който сънува кошмари.

— Сложи си очите — казва Балард. — Гърлото се е събудило.

 

 

Чува се чак в „Биби“: злокобно, почти електрическо съскане от страната на Гърлото. Кларк следва Балард към него, отпуснала леко ръката си на водещия кабел. Далечното размазано петно светлина, което отбелязва местоположението на целта им, някак си не изглежда както трябва. Цветът му е различен. Светлината се вълнува.

Двете изплуват в сияещия ореол и виждат защо е така. Гърлото гори.

По генераторите пълзят искрящи сапфирени ореоли. В далечния край на масива, почти невидим от това разстояние, в мрака се извива димен стълб, подобен на огромно торнадо.

Шумът от него изпълва бездната. Кларк затваря очи за момент и чува тракането на гърмящи змии.

— Господи! — извиква Балард, за да се чуе. — Не бива да прави така!

Кларк проверява термистора си. Показанията не са стабилни; температурата на водата се променя от четири градуса до тридесет и осем градуса и обратно, за броени секунди Безброй ефимерни течения ги подръпват насам-натам, докато гледат какво става.

— От какво са светлините? — извиква на свой ред Кларк.

— Не знам! — отговаря Балард. — Сигурно са биолуминесцентни организми! Термочувствителни бактерии!

Без никакво предупреждение, вълнението замира.

Океанът се изпразва от всякакви шумове. По металните повърхности мътно се извиват фосфоресциращи паяжини и угасват. Торнадото в далечината въздъхва и се разпада на няколко мимолетни вихрушки.

В златистата светлина започва да ръми дъжд от черни сажди.

— Гейзер — казва Балард във внезапната тишина. — От големите.

Двете изплуват до мястото, откъдето е изригнал гейзерът. На океанското дъно се вижда прясна рана — неравна пукнатина с дължина от няколко метра между два от генераторите.

— Не биваше да става така — казва Балард. — Нали затова го построиха точно тук, по дяволите! Защото мястото трябваше да е стабилно!

— Разломът никога не е стабилен — отговаря Кларк.

„Ако беше така, нямаше да има голям смисъл да стоим тук.“

Балард се оттласква между саждите, за да отвори панела на един от генераторите.

— Е, поне според това няма никакви поражения — подвиква тя, след като поглежда вътре. — Чакай малко да сменя каналите…

Кларк докосва един от цилиндричните сензори на кръста си и се вторачва в пукнатината. „Би трябвало да се събера там вътре“, решава тя.

И го прави.

— Имаме късмет — казва Балард над нея. — Останалите генератори също са наред. Един момент… шахтата за охлаждане на номер две се е задръстила, но не е сериозно. Резервните генератори ще компенсират загубата, докато… излизай оттам!

Кларк вдига очи, без да пуска измервателния уред, който монтира. Балард гледа надолу към нея през комина от току-що пробита скала.

— Да не си луда? — провиква се Балард. — Това е активен гейзер!

Кларк отново поглежда надолу към дъното на шахтата. Пукнатината в скалите се извива и се изгубва от поглед в минералния сумрак.

— Трябва да измерим температурата — казва тя. — Във вътрешността.

— Махни се оттам! Може да изригне отново и да те изпържи!

„Сигурно може“, мисли си Кларк.

— Той вече го направи — подвиква в отговор тя. — Ще му отнеме известно време, за да събере сили за ново изригване.

Тя завърта едно копче на уреда; в скалата се забиват миниатюрни експлозивни болтове, за да го закрепят на мястото му.

— Махни се веднага оттам!

— Една секунда.

Кларк включва уреда и се оттласква нагоре от дъното на океана. Балард я сграбчва за ръката в мига, в който се показва от пукнатината, и започва да я дърпа по-надалече от гейзера.

Кларк се напряга и се отскубва от нея.

— Недей…

„… да ме пипаш!“

Тя успява да се овладее, преди да го каже.

— Добре, нали излязох? Няма нужда да…

— По-надалече — казва Балард, като продължава да плува. — Ето там.

Двете вече са до ръба на светлината — осветеното с прожектори Гърло е от едната им страна, а от другата е чернотата. Балард се обръща към Кларк.

— Да не си се побъркала? Можехме да се върнем до „Биби“, за да вземем дрон! Можехме да го монтираме дистанционно!

Кларк не отговаря. В далечината зад Балард се движи нещо.

— Внимавай — казва тя.

Балард се обръща и вижда змиорката, която се плъзга към тях. Тя се извива във водата като кафяв дим, безшумна и безкрайна; Кларк изобщо не вижда опашката й, макар че от мрака вече са изплували няколко метра змиевидна плът.

Балард посяга към ножа си. Един миг по-късно Кларк прави същото.

Долната челюст на змиорката се отваря като огромна нащърбена лопата.

Балард понечва да се устреми срещу нея, с вдигнат нож.

Кларк протяга ръка да я спре.

— Чакай малко. Тя не идва към нас.

Предният край на змиорката вече е на около десет метра от тях. Опашката й едва сега изплува от мрачината.

— Луда ли си? — казва Балард и се отмества от ръката на Кларк, без да изпуска чудовището от очи.

— Може би не е гладна — казва Кларк.

Тя вижда очите на змиорката: две миниатюрни немигащи точки, които се взират в тях от върха на муцуната й.

— Те винаги са гладни. Да не си проспала обучението?

Змиорката затваря устата си и ги подминава. Вече се извива покрай тях, в огромна лъкатушеща дъга. Главата се обръща назад, за да ги погледне. Змиорката отново отваря уста.

— Майната му — казва Балард и се хвърля в атака.

Първият й удар отваря еднометрова рана в тялото на съществото. Змиорката я поглежда вторачено, все едно е изумена от действията на Балард. След това тромаво започва да се мята.

Кларк наблюдава, без да помръдне. „Защо просто не я остави на мира? Защо винаги трябва да доказва, че е по-добра от всички останали?“

Балард замахва отново; този път съсича една огромна туморна подутина, която би трябвало да е стомахът на змиорката.

И освобождава нещата, които са вътре.

Те се изсипват навън през раната: две огромни гигантури и някакво безформено същество, което Кларк не може да разпознае. Една от гигантурите все още е жива и не е в настроение. Рибата забива зъбите си в първото нещо, с което се среща навън.

Балард. Откъм гърба.

— Лени!

Ножът на Балард се мята в мълниеносни дъги. Гигантурата започва да се разпада на части. Челюстите й остават стиснати. Обзета от конвулсии, змиорката блъсва Балард и я запраща към дъното.

Кларк най-сетне се раздвижва.

Змиорката отново се блъсва в Балард. Кларк се доближава към тях, като пълзи по дъното, и издърпва другата по-настрани.

Ножът на Балард продължава да се забива и да се върти. Гигантурата е обезобразена от хрилете назад, но челюстите й са непокътнати. Балард не може да се извие толкова назад, че да достигне черепа. Кларк я доближава откъм гърба и хваща главата на съществото с две ръце.

То я гледа вторачено, злостно и лишено от разум.

— Убий я! — крещи Балард. — Господи, какво чакаш?

Кларк затваря очи и стисва. Черепът в ръцете й се пръсва на парчета като евтина пластмаса.

Настъпва тишина.

След известно време тя отваря очи. Змиорката е изчезнала — избягала обратно в мрака, за да оживее или да умре. Но Балард все още е тук — и е ядосана.

— Какъв ти е проблемът? — казва тя.

Кларк отпуска ръце. Около пръстите й се носят парчета кости и пихтия от смачканата риба.

— Трябва да ми пазиш гърба! Защо през цялото време си толкова… толкова пасивна, по дяволите?

— Съжалявам.

„Защото понякога това върши работа.“

Балард протяга ръка зад гърба си.

— Студено ми е. Сигурно е пробила неопрена ми…

Кларк изплува зад нея, за да погледне.

— Има няколко дупки. Иначе как си? Усещаш ли нещо счупено?

— Пробила е неопрена — казва Балард, сякаш на себе си. — А когато змиорката ме блъсна, можеше да…

Тя се обръща към Кларк и в гласа й, дори изкривен по този начин, се долавя несигурен потрес.

— Можеше да ме убие. Можеше да умра!

За миг изглежда така, все едно неопренът, капачките на очите и самоувереността на Балард са изчезнали. Кларк за пръв път вижда слабостта под тях, която се разраства като деликатна дантела от пукнатини, тънки като косъм.

„Ти също можеш да сгрешиш, Балард. Това не е игра. И ти вече го знаеш.“

„Боли, нали?“

Тя усеща някъде дълбоко в себе си едва доловимо съчувствие.

— Всичко е наред — казва Кларк. — Жанет, всичко е…

— Идиотка такава! — просъсква Балард.

Тя се взира в Кларк като някаква злобна и сляпа старица.

— Ти просто висеше отстрани! Просто позволи всичко това да ми се случи!

Кларк усеща как гардът й отново се вдига на мястото си, точно навреме. „Това не е гняв“, осъзнава тя. „Тя не го казва само защото в момента е ядосана. Тя просто не ме харесва. Изобщо.“

А след това осъзнава и нещо друго и донякъде се изненадва, че не го е видяла по-рано:

„И никога не ме е харесвала.“

 

 

Станция „Биби“ се рее над дъното на океана на носещите си кабели като металносива планета, опасана с екватор от прожектори. На Южния полюс има въздушен шлюз за водолази, а на Северния — люк за скачване с батискафи. Между тях има трегери и жици, кабели и проводници, метална броня и Лени Кларк.

Тя провежда рутинен оглед на обшивката; стандартна процедура, която се извършва всяка седмица. Балард е вътре и тества някакво оборудване в комуникационното. Това разпределение не отговаря на изискванията за партньорска работа. Но Кларк го предпочита. През последните няколко дни отношенията им са вежливи — от време на време Балард дори успява да възкреси характерното си дружелюбие — но колкото повече време прекарват заедно, толкова по-насилено изглежда всичко. Кларк знае, че рано или късно нещо ще се счупи.

Освен това, навън е съвсем естествено да бъде сама.

Тя оглежда една клема, когато в светлината изведнъж нахлува риба-бръснач. Рибата е около два метра на дължина и е гладна. Забива се право в най-близкия прожектор на „Биби“, със зяпнала уста. Няколко от зъбите й се натрошават в кристалната леща на прожектора. Рибата-бръснач се извива настрани, като блъсва корпуса с опашката си, и отплува обратно, докато почти се стопява в мрака.

Кларк я наблюдава като хипнотизирана. Рибата-бръснач плува напред-назад, напред-назад, после отново се хвърля в атака.

Прожекторът с лекота понася новия сблъсък, като причинява повече вреда на нападателя си. Отново и отново, рибата се стоварва с цялата си тежест върху източника на светлината. Най-сетне, напълно изтощена, тя потъва към калното дъно, като потръпва болезнено.

— Лени? Добре ли си?

Кларк усеща жуженето на думите в долната си челюст. Включва предавателя в неопрена си, за да отговори:

— Добре съм.

— Чух нещо навън — казва Балард. — Просто исках да се уверя, че си…

— Добре съм — казва Кларк. — Беше само една риба.

— Така и няма да се научат, а?

— Не. Явно няма. Ще се видим по-късно.

— Ще се…

Кларк изключва приемника си.

„Горките глупави риби.“ Колко ли хилядолетия бяха минали, докато се научат, че биолуминесценцията означава храна? И колко дълго трябваше да стои „Биби“ на това място, докато се научат, че електрическата светлина не означава същото?

„Можем да не включваме прожекторите. Може би тогава ще ни оставят на мира…“

Тя поглежда към ръба на електрическия ореол на „Биби“. Там има толкова много чернота. Да я гледа, е почти болезнено. Без светлини, без сонар — колко навътре ще може да влезе в този гъст покров, ако иска да се върне обратно?

Кларк изключва прожектора си. Нощта пропълзява малко по-близо, но светлините на „Биби“ все пак я удържат на разстояние. Кларк се обръща, докато не застава лице в лице с тъмнината. Притиска се в корпуса на „Биби“ като паяк.

И се оттласква от него.

Тъмнината я обгръща. Тя плува напред, без да се обръща, докато краката й не се изморяват. Не знае колко далеч е стигнала.

Но сигурно е изминала цели светлинни години. Защото океанът е пълен със звезди.

Станцията зад нея свети най-ярко, с рязко очертани жълти лъчи. Тя едва успява да различи очертанията на Гърлото в срещуположната посока, като незначителен изгрев на хоризонта.

Навсякъде другаде мракът е нашарен с живи съзвездия. Ето тук се вижда огърлица от перли, която примигва като сексуална реклама на интервали от две секунди. Ето там проблясва внезапна светкавица, която оставя заблуждаващи послеобрази в зрителното поле на Кларк; докато е временно ослепяла по този начин, нещо успява да избяга. А там по течението лениво се извива фалшив червей, невидимо закачен за нечия хищническа уста.

Толкова са много.

Тя усеща внезапна вълна във водата, все едно нещо голямо току-що е минало много близо до нея. По тялото й пробягва сладостна тръпка.

„Почти ме докосна“, мисли си тя. „Какво ли беше?“

Разломът е пълен с чудовища, които не знаят кога да спрат. Няма значение колко храна изяждат. Ненаситността им е вродена, точно като еластичните им стомаси и хлабавите им челюсти. Лакоми джуджета нападат великани, два пъти по-големи от тях, и понякога ги побеждават. Бездната е пустиня; никой не може да си позволи лукса да чака да се появи по-добра възможност.

Но дори в пустинята има оазиси и понякога ловците от дълбокото ги откриват. Понякога попадат на недохраненото изобилие на разлома и се тъпчат до угояване; и техните наследници се издуват до огромни размери, макар че остават със същите деликатни кости…

„Прожекторът ми беше угасен и то ме остави на мира. Може би, ако…“

Тя отново го включва. Зрението й се замъглява от внезапния блясък, после се избистря. Океанът се връща към обичайното си безизразно черно. Отникъде не я доближават кошмари.

Лъчът на прожектора осветява само вода навсякъде, накъдето и да го насочи.

Тя го изключва. За момент я обгръща абсолютен мрак, докато капачките на очите й се настроят към оскъдната светлина. След това звездите изгряват отново.

Толкова са красиви. Лени Кларк се отпуска на дъното на океана и гледа как бездната искри около нея. И едва не се разсмива, когато си дава сметка — на три хиляди метра от най-близката слънчева светлина — че тук става тъмно само когато се включат светлините.

 

 

— Какво става с теб, по дяволите? Знаеш ли, че те нямаше повече от три часа? Защо не ми отговаряше?

Кларк се навежда и сваля плавниците си.

— Сигурно съм си изключила приемника — отговаря тя. — Бях… чакай малко, какво каза…

— Сигурно? Да не би да си забравила всички правила за безопасност от обучението? Приемникът ти трябва да остане включен от момента, в който излезеш от „Биби“, до момента, в който се върнеш в станцията!

— Три часа ли каза?

— Дори не можех да изляза след теб, защото не те виждах на сонара! Трябваше просто да седя тук вътре и да се надявам да се появиш!

Струва й се, че са минали само няколко минути, откакто се отблъсна в тъмнината. Кларк се изкачва по стълбата към салона. Изведнъж й е станало много студено.

— Къде беше, Лени? — настоява Балард, докато се изкачва след нея.

Кларк долавя в гласа й съвсем лека умолителна нотка.

— Сигурно… била съм на дъното — казва Кларк. — Затова не си ме видяла на сонара. Не бях далеч.

„Заспала ли съм? Какво съм правила в продължение на три часа?“

— Просто… обикалях. Не съм обърнала внимание колко време е минало. Съжалявам.

— Това не е достатъчно. Не го прави повече.

Настъпва кратко мълчание. То се нарушава от внезапния, познат удар на плът в метал.

— Господи! — не издържа Балард. — Отивам да изключа външните прожектори!

Каквото и да е нещото навън, то успява да удари станцията още два пъти, докато Балард стигне до комуникационното. Кларк я чува как ядно натиска няколко бутона.

После Балард се връща в салона.

— Готово. Вече сме невидими.

Нещото ги удря отново. И отново.

— Или пък не — казва Кларк.

Балард стои по средата на салона, заслушана в ритъма на атаката.

— Не се показват на сонара — казва тя, почти шепнешком. — Понякога, когато ги чувам да ни удрят, настройвам сонара на най-близката възможна дистанция. Но дори тогава не ги вижда.

— Тези риби нямат газови мехури в тялото си. В тях няма нищо, което да отрази ехо към сонара.

— Ние се виждаме както трябва през повечето време. Но не и тези неща. Не можеш да ги видиш, независимо колко усилваш сонара. Все едно са призраци.

— Не са призраци.

Почти подсъзнателно Кларк брои ударите: осем… девет…

Балард се обръща към нея.

— Затворили са станция „Пикард“ — казва тя тихо и напрегнато.

— Какво?

— От управлението казаха, че просто има някакъв технически проблем. Но аз имам един приятел, който работи в личен състав. Обадих му се по телефона, докато ти беше навън. Той ми каза, че Лана е в болницата. И останах с чувството…

Балард поклаща глава.

— Прозвуча ми така, все едно Кен Лубин има нещо общо с това. Мисля, че може би я е нападнал.

Отвън се разнасят три удара, в бърза последователност. Кларк усеща погледа на Балард, прикован в нея. Мълчанието се проточва.

— Или пък не — казва Балард. — Нали всички правим психологически тестове. Ако имаше склонност към насилие, щяха да открият това, преди да го изпратят на дъното.

Кларк я наблюдава, заслушана в ударите на неравномерния юмрук.

— А може би… може би разломът някак си го е променил. Може би не са преценили, че ще работим под налягане. Така да се каже.

Балард успява да се усмихне едва-едва.

— И не говоря толкова за физическата опасност, колкото за емоционалното напрежение, нали разбираш? Нещата от всекидневието. Дори това, че трябва да излизаш навън, след известно време може да започне да ти се отразява зле. Солената вода, която минава през гръдния ти кош. Фактът, че не дишаш по няколко часа. Това е все едно… да живееш без пулс…

Тя вдига очи към тавана; шумовете отвън вече са по-спорадични.

— Навън не е толкова лошо — казва Кларк.

„Там поне не можеш да бъдеш смазана. Поне не се налага да се тревожиш за това, че обшивката може да поддаде.“

— Според мен не се променяш изведнъж. Промяната те обзема неусетно, малко по малко. И един ден просто се събуждаш друг човек, съвсем различен — но не си забелязал кога се е случило. Като Кен Лубин.

Тя поглежда Кларк и заговаря малко по-тихо.

— И като теб.

— Като мен.

Кларк си повтаря думите на Балард и очаква началото на някаква реакция. Но не усеща нищо, освен собственото си безразличие.

— Според мен няма за какво толкова да се тревожиш. Аз не съм склонна към насилие.

— Знам. Но аз не се тревожа за собствената си сигурност, Лени. Тревожа се за теб.

Кларк я поглежда зад непроницаемата сигурност на лещите си и не отговаря.

— Ти се промени, откакто пристигна тук — продължава Балард. — Отдръпваш се от мен, излагаш се на ненужни рискове. Не знам какво точно става с теб. Едва ли не изглежда така, все едно се опитваш да се самоубиеш.

— Не се опитвам да се самоубия — казва Кларк и се опитва да смени темата. — Добре ли е Лана Чун?

Балард я поглежда изпитателно. После схваща намека.

— Не знам. Не успях да науча подробности.

Кларк усеща как нещо се сплита на възел в нея.

— Какво ли е направила, за да го ядоса така? — промърморва тя.

Балард я поглежда с широко отворени очи и зяпнала уста.

— Какво е направила тя! Не мога да повярвам, че го каза!

— Имах предвид, че…

— Знам какво имаше предвид.

Ударите отвън са престанали. Балард не се успокоява. Стои прегърбена в странните, хлабави дрехи на хората от сушата и се взира в тавана, все едно не може да повярва на тишината. Накрая поглежда обратно към Кларк.

— Както знаеш, Лени, не обичам да намесвам йерархията, но твоето отношение подлага на риск и двете ни. Според мен това място наистина ти се отразява зле. Надявам се да се оправиш, наистина. В противен случай може да се наложи да препоръчам да те прехвърлят.

Кларк проследява с поглед Балард, докато тя излиза от салона.

„Лъжеш“, осъзнава тя. „Ти се страхуваш до смърт, и не само защото се променям аз.“

„А защото се променяш и ти.“

 

 

Кларк разбира за това с пет часа закъснение: нещо на океанското дъно се е променило.

„Ние спим, а земята се движи“, мисли си тя, докато изучава топографския дисплей. „И следващия път, или по-следващия път, земята ще се раздвижи точно под краката ни.“

„Питам се дали изобщо ще имаме време да усетим нещо.“

Тя се обръща, когато чува нещо зад себе си. Балард стои по средата на салона и леко се олюлява. Лицето й сякаш е обезобразено от концентричните пръстени в очите й, както и от тъмните сенки около тях. Невъоръжените, оголени очи са започнали да изглеждат чужди на Кларк.

— Океанското дъно се е преместило — казва Кларк. — На около двеста метра на запад от нас има ново разкритие.

— Странно. Не съм усетила нищо.

— Станало е някъде преди пет часа. Ти си спяла.

Балард рязко вдига поглед към нея. Кларк оглежда изпитите черти на лицето й. „Или пък…“

— Аз… щях да се събудя — казва Балард.

Тя се промушва покрай Кларк, за да влезе в каютата, и се навежда над топографския дисплей.

— Два метра на височина, дванадесет на дължина — рецитира Кларк.

Балард не отговаря. Набира няколко команди на една клавиатура и топографският образ се разтваря на екрана, за да се прегрупира в колона от цифри.

— Точно както си мислех — казва тя. — Повече от четиридесет и два часа не е имало никаква сериозна сеизмична активност.

— Сонарът не лъже — казва спокойно Кларк.

— Сеизмографът също — отговаря Балард.

Настъпва кратко мълчание. В такива случаи има стандартна процедура и двете знаят каква е тя.

— Трябва да го проверим на място — казва Кларк.

Но Балард единствено кимва.

— Само да се преоблека.

 

 

Наричат го „сепия“: реактивен цилиндър с дължина от около един метър, с прожектор отпред и ръкохватка отзад. Кларк, увиснала между „Биби“ и океанското дъно, протяга едната си ръка към цилиндъра, за да го провери. В другата си ръка стиска сонарен пистолет. Насочва пистолета в тъмното; ултразвуковото прищракване обхожда нощта, за да й съобщи къде се намира.

— Насам — казва тя, като посочва с ръка.

Балард се улавя за ръкохватката на собствената си сепия. Машината я повлича след себе си. След малко Кларк поема след нея. Най-отзад се движи трета сепия, която влачи един найлонов чувал с разнообразни измервателни инструменти.

Балард се движи с почти пълна тяга. Прожекторите на шлема и сепията й пронизват водата като фарове-близнаци. Кларк, угасила собствените си светлини, я настига на половината път до мястото. Двете се носят на няколко метра над тинестия субстрат на дъното.

— Прожекторите — казва Балард.

— Нямаме нужда от тях. Сонарът работи и в тъмното.

— Вече нарушаваш правилата само за удоволствие, така ли?

— Всичко, което свети на тази дълбочина, привлича рибите и те…

— Включи си прожекторите. Това е заповед.

Кларк не отговаря. Гледа в лъчите от светлина до себе си — сепията на Балард свети стабилно и неотклонно, а прожекторът на главата й разсича водата в случайни дъги, когато поглежда в различни посоки…

— Чу ли какво ти казах? — казва Балард. — Включи си… Господи!

Зърнаха го само за миг, уловено в дъгата от прожектора на главата на Балард. Тя рязко обръща глава и нещото изплува обратно в мрака. След това се извисява в лъча от светлина на сепията — огромно и ужасяващо.

Бездната им се усмихва с оголени зъби.

По цялата ширина на лъча от светлина се отваря уста, която се губи в мрака от двете страни на прожектора. Устата е натъпкана с конусообразни зъби, големи колкото човешка ръка, които съвсем не изглеждат крехки и чупливи.

Балард издава някакъв задавен звук и се гмурва в калта. Бентосната тиня се надига от дъното и я обгръща; тя се скрива в облака от мъртъв планктон.

Лени Кларк спира и остава неподвижна. Взира се като омагьосана в тази заплашителна усмивка. Чувства цялото си тяло като наелектризирано — никога не е усещала толкова ясно собственото си присъствие. Всяко нервно окончание е едновременно замръзнало и задействано. Тя е ужасена.

Но в същото време по някакъв начин упражнява абсолютен контрол върху себе си. Продължава да разсъждава върху този парадокс, докато изоставената сепия на Балард намалява скоростта си и спира сама, едва на броени метри пред безкрайната редица от зъби. Продължава да се удивлява от собствената си аналитична яснота, докато третата сепия, натоварена с измервателни инструменти, също забавя скоростта си и се паркира до тази на Балард.

Обляна в светлина, усмивката не се променя.

Кларк вдига сонарния си пистолет и стреля. „Тук сме“, осъзнава тя, когато поглежда дисплея. „Това е разкритието.“

Тя се доближава. Усмивката е увиснала във водата, загадъчна и съблазнителна. Вече различава кости под корените на зъбите и разкъсана гниеща плът, увиснала от венците.

Тя се обръща и се връща обратно. Облакът над океанското дъно е започнал да се сляга.

— Балард — казва тя със синтетичния си глас.

Никой не отговаря.

Кларк протяга ръка в калта и започва да опипва на сляпо, докато не докосва нещо топло и треперещо.

Океанското дъно избухва в лицето й.

От субстрата изскача Балард, а след нея се влачи кална опашка на комета. Ръката й се стрелва навън от внезапния облак, стиснала нещо лъскаво в сумрака. Кларк вижда ножа и се завърта, но вече е почти прекалено късно за това: острието се плъзва по неопрена и възпламенява нервните окончания по ребрата й. Балард отново замахва. Този път Кларк улавя ръката с ножа, извива я и блъсва Балард, която отлита назад.

— Аз съм! — вика Кларк, а вокодерът превръща гласа й в пискливо вибрато.

Балард отново се надига от дъното, с невиждащи бели очи, като продължава да стиска ножа в ръката си.

Кларк вдига собствените си ръце.

— Всичко е наред! Тук няма нищо! Мъртъв е!

Балард спира. Взира се в Кларк. После обръща глава към сепиите и усмивката, която осветяват. Тялото й се сковава.

— Това е някакъв кит — казва Кларк. — Отдавна е мъртъв.

— Ка… кит? — изхриптява Балард.

Тялото й започва да се тресе.

„Няма нужда да се срамуваш заради това“, едва не казва Кларк, но не го прави. Вместо това се протяга и леко докосва Балард по ръката. „Така ли се прави?“, пита се тя.

Балард се отдръпва от нея, все едно се е изгорила.

„Явно не е така…“

— Жанет… — започва Кларк.

Балард вдига треперещата си ръка, за да я прекъсне.

— Нищо ми няма. Искам да си… Според мен би трябвало да се прибираме, как мислиш?

— Добре — казва Кларк.

Но не го мисли наистина.

Всъщност би могла да стои навън цял ден.

 

 

Балард отново е пред информационния терминал. Тя се обръща и небрежно махва с ръка пред дисплея, за да намали яркостта до черно, преди Кларк да успее да се приближи и да види какво има на него. Кларк озадачено поглежда към визьора, който може да се включи в терминала. Ако Балард не искаше тя да види какво чете, можеше просто да използва визьора.

„Но тогава нямаше да ме види, когато влизам…“

— Мисля, че може да е бил клюномуцунест кит — казва Балард. — С тази разлика, че имаше прекалено много зъби. Много са редки. И не живеят на такава дълбочина.

Кларк я слуша, но това не я интересува особено.

— Сигурно е умрял и изгнил някъде по-нагоре, а след това е потънал дотук.

Балард говори малко по-силно, отколкото трябва. Поглежда към нещо в другия край на салона, едва ли не крадешком.

— Представяш ли си каква е вероятността за това?

— За кое?

— Имам предвид, нещо толкова голямо просто да падне отгоре на няколкостотин метра разстояние от нас — от целия океан? Вероятността за това сигурно е много малка.

— Да. Сигурно.

Кларк се протяга и увеличава яркостта на дисплея. На половината от екрана меко грее осветен текст. В другата половина се върти триизмерният образ на някаква комплексна молекула.

— Какво е това? — пита Кларк.

Балард отново поглежда крадешком към другия край на салона.

— Някакъв стар учебник по биопсихология, който намерих в терминала. Просто го разглеждах. Едно време се интересувах от такива неща.

Кларк я поглежда.

— Аха.

Тя се навежда и се взира в дисплея. Химически формули. Единственото, което наистина разбира, е заглавието под графиката.

Тя го прочита на глас:

— „Пълно щастие“.

— Аха. Трициклична молекула с четири странични вериги.

Балард посочва към екрана:

— Всеки път, когато си щастлива, напълно щастлива, причината за това е тази молекула.

— Това пък откога се знае?

— Не знам. Учебникът е стар.

Кларк се взира в модела, който се върти на екрана. По някаква причина илюстрацията я притеснява. Виси си там, над глупавото си заглавие, и казва нещо за нея, което тя не иска да чуе.

„Загадката ти е разрешена“, казва екранът. „Ти си механична. Химикали и електричество. Всичко, което представляваш, всичките ти мечти, всяко твое действие — всичко произтича от промяна на волтажа някъде вътре в теб, или от… как го каза тя? Трициклична молекула с четири странични вериги…“

— Не е вярно — промърморва Кларк.

„Иначе щяха да могат да ни поправят, когато се повредим…“

— Моля? — казва Балард.

— Така излиза, че ние сме просто някакви… меки компютри. С лица.

Балард изключва терминала.

— Точно така — казва тя. — А някои от нас може би дори губят и лицата си.

Обидата не минава незабелязана, но не боли. Кларк се изправя и пристъпва към стълбата.

— Къде отиваш? — пита Балард. — Пак ли излизаш навън?

— Смяната не е свършила. Мислех си да почистя шахтата за охлаждане на номер две.

— Малко е късно да започваме с това, Лени. Смяната ще свърши, преди да свършим и половината от тази работа.

Очите на Балард отново се стрелват настрани. Този път Кларк проследява погледа й до огледалото в цял ръст на отсрещната стена.

В него не се вижда нищо интересно.

— Ще работя до по-късно — казва Кларк, хваща се за перилата и стъпва на най-горното стъпало.

— Лени — казва Балард.

Кларк може да се закълне, че чува как гласът й трепери. Тя се обръща, но другата вече отива в комуникационното.

— Е, май няма да мога да дойда с теб — казва тя. — Хванала съм се да чистя вирусите от програмата за телеметрия.

— Няма проблеми — отговаря Кларк.

Усеща как налягането започва да се повишава. „Биби“ отново се свива. Тя поема надолу по стълбата.

— Сигурна ли си, че няма проблем да излезеш сама? Може би е по-добре да изчакаш до утре.

— Не. Нищо ми няма.

— Е, тогава не забравяй да си включиш приемника. Не искам пак да ми се изгу…

Кларк вече е в мокрото помещение. Влиза във въздушния шлюз и се заема с ритуала. Вече няма чувството, че се дави. Вече се чувства така, все едно всеки път се ражда отново.

 

 

Тя се събужда в мрака, в който се чува плач.

Остава на койката си в продължение на няколко минути, объркана и несигурна. Хлиповете се чуват от всички страни — тихи, но вездесъщи в кънтящия корпус на „Биби“. Освен тях не чува нищо друго, с изключение на собствения си пулс.

Тя се страхува. Не знае точно защо. Иска звуците да престанат.

Кларк става от койката си и напипва люка. Излиза в полутъмния коридор; от салона в другия му край се процежда оскъдна светлина. Звуците идват от срещуположната посока, от гъстия мрак. Тя ги проследява през тръбите и проводниците, обрасли навсякъде като бурени.

Каютата на Балард. Люкът е отворен. В тъмното искри изумруденозелен дисплей, недостатъчен да освети с подробности приведената фигура на койката.

— Балард — казва тихо Кларк.

Не иска да влиза вътре.

Сянката се раздвижва, сякаш вдига поглед към нея.

— Защо не го показваш? — казва умолително тя.

Кларк се намръщва в тъмното.

— Какво да показвам?

— Знаеш какво! Как… колко те е страх!

— Страх?

— Да стоиш тук, на дъното на този ужасен черен океан…

— Не разбирам — прошепва Кларк.

Клаустрофобията отново се размърдва неспокойно в нея.

Балард изсумтява, но презрението й прозвучава пресилено.

— О, разбираш, и още как. Ти си мислиш, че това е някакво състезание, мислиш си как можеш просто да го криеш в себе си и така ще победиш — но изобщо не е така, Лени — няма смисъл да го криеш така, ние трябва да можем да си вярваме, защото иначе сме загубени тук долу…

Тя се намества на койката. Зрението на Кларк, усилено от капачките, вече й позволява да различи някои подробности: силуетът на Балард е избродиран по ръбовете с неравните очертания и гънки на обикновени дрехи, разкопчани до кръста. Тя си мисли за труп, който се надига от масата за дисекция, за да оплаче собственото си недовършено обезобразяване.

— Не разбирам какво ми казваш — казва Кларк.

— Аз се опитах да се държа приятелски — казва Балард. — Опитах се да се разбирам с теб, но ти си толкова студена, че дори не искаш да си признаеш… имам предвид, че няма как да ти харесва тук долу, на никого не би могло да му харесва тук долу, защо просто не си го признаеш и…

— Но на мен не ми харесва, аз… аз ненавиждам станцията. Все едно „Биби“ всеки момент ще ме… стисне. И аз не мога да направя нищо друго, освен да чакам това да се случи.

Балард кимва в тъмното.

— Да, да, знам какво имаш предвид.

Признанието на Кларк по някакъв начин я окуражава.

— И колкото и да си повтаряш…

Тя спира.

— Ненавиждаш станцията?

„Сбърках ли нещо?“, пита се Кларк.

— Навън не е по-добре, нали знаеш? — казва Балард. — Навън е дори още по-зле! Навън има свличания, гейзери и гигантски риби, които непрекъснато се опитват да те изядат, и просто няма как да… но ти… но на теб това изобщо не ти пречи, нали?

По някакъв начин гласът й е започнал да звучи обвинително. Кларк свива рамене.

— Не, не ти пречи — казва Балард вече по-бавно.

Гласът й се снижава до шепот:

— Всъщност на теб ти харесва навън. Нали?

Кларк неохотно кимва.

— Да. Предполагам, че да.

— Но там е толкова… разломът може да те убие, Лени. Може да убие и двете ни. По стотици различни начини. Не те ли е страх от това?

— Не знам. Не се замислям много. Сигурно е така, донякъде.

— Тогава защо си толкова щастлива навън? — проплаква Балард. — В това няма никакъв смисъл…

„Аз не съм точно «щастлива»“, мисли си Кларк.

— Не знам. Не е чак толкова странно — много хора се занимават с опасни неща. Нали има хора, които скачат с парашути? Или катерят планински върхове?

Но Балард не отговаря. Силуетът й на леглото се е сковал като статуя. Тя изведнъж се протяга и включва осветлението в каютата.

Лени Кларк примигва във внезапния блясък. После стаята помръква, когато капачките й потъмняват.

— Господи! — разкрещява се Балард срещу нея. — Ти вече спиш с шибаната униформа, така ли?

Това е още едно нещо, за което Кларк не се е замисляла. Така просто й се струва по-лесно.

— През цялото това време си изливах душата пред теб, а ти си била с тази маска? Не спазваш дори толкова приличие, че да ми покажеш проклетите си очи?!

Кларк стреснато отстъпва крачка назад. Балард става от леглото и прави крачка напред.

— Само като си помисля, че изобщо си минавала за човешко същество, преди да ти дадат тази униформа! Защо не ходиш да си намериш нещо друго в шибания си океан, с което да си играеш?

Тя затръшва люка в лицето на Кларк.

Лени Кларк остава загледана в затворения люк в продължение на няколко секунди. Знае, че лицето й е спокойно. То обикновено е спокойно. Но все пак остава там, без да помръдва, докато нещото, което се е свило болезнено вътре в нея, малко се отпусне.

— Добре — казва накрая тя много тихо. — Май точно така ще направя.

 

 

Балард я чака на входа на въздушния шлюз.

— Лени — казва тихо тя. — Трябва да поговорим. Важно е.

Кларк се навежда, за да свали плавниците си.

— Давай.

— Не тук. В каютата ми.

Кларк я поглежда.

— Моля те.

Кларк поема нагоре по стълбата.

— Няма ли да свалиш…

Балард млъква, когато Кларк поглежда надолу.

— Няма значение. Всичко е наред.

Двете се изкачват в салона. Балард поема напред. Кларк тръгва след нея по коридора и влиза в каютата й. Балард затваря люка и сяда на койката си, като оставя място за Кларк.

Кларк оглежда претъпканото помещение. Балард е провесила една от резервните си завивки пред огледалото на преградната стена.

Балард потупва по леглото до себе си.

— Хайде, Лени. Седни.

Кларк неохотно сяда. Внезапното доброжелателство на Балард я озадачава. Балард не се е държала по този начин, откакто…

„Откакто беше в по-силната позиция.“

— … може би няма да ти е лесно да го приемеш — говори Балард, — но трябва да те откараме от разлома. Изобщо не биваше да те изпращат тук.

Кларк не отговаря.

— Нали си спомняш тестовете, които ни правиха? — продължава Балард. — Измерваха доколко сме устойчиви на напрежение: ограничено лично пространство, продължителна изолация, непрекъсната физическа опасност и други подобни.

Кларк леко кимва.

— Е, и?

— Е, и — повтаря Балард. — Наистина ли си мислиш, че щяха да ни проверяват за тези качества, ако не знаеха какви хора е вероятно да ги притежават? Или как точно са станали такива хора?

Кларк застива съвсем неподвижно вътре в себе си. От външната страна нищо не се променя.

Балард леко се привежда към нея.

— Спомняш ли си какво ми каза? За хората, които катерят планински върхове, скачат с парашути и нарочно се занимават с опасни неща? Аз прочетох доста за това, Лени. Откакто разбрах каква си, непрекъснато чета и…

„Разбра каква съм?“

— … и знаеш ли какво общо имат помежду си всички търсачи на силни усещания? Всички твърдят, че не си живял, ако не си бил съвсем близо до смъртта. Те изпитват нужда от опасността. Опасността ги възбужда.

„Ти изобщо не знаеш каква съм…“

— Някои от тях са ветерани от военни действия, други са били заложници продължително време, някои просто са живели дълго в опасни зони, по една или друга причина. А много от онези, които наистина са пристрастени…

„Никой не знае каква съм.“

— … от онези, които не могат да се почувстват щастливи, ако не се намират на ръба, през цялото време — много от тях са започнали отрано, Лени. Още когато са били деца. А ти… обзалагам се, че след като дори не обичаш да те докосват…

„Махни се. Махни се.“

Балард отпуска ръката си на рамото на Кларк.

— Колко време си била подложена на тормоз, Лени? — пита меко тя. — Колко години?

Кларк свива рамене, за да се освободи от ръката, и не отговаря.

„Той не искаше да ми направи нищо лошо.“

Тя се намества на койката, за да се завърти малко настрани.

— Това е истината, нали? Травматичните преживявания не са просто нещо, което понасяш насила. Ти си пристрастена към тях. Нали?

На Кларк й трябва съвсем малко време, за да се съвземе. Неопренът и капачките на очите й помагат за това. Тя спокойно се обръща към Балард. Дори успява леко да се усмихне.

— „Тормоз“ — казва тя. — Това е доста остарял термин. Мислех си, че не се използва още от времето на лова на вещици в Саскечуан. Да не би да се интересуваш от история, Жанет?

— Съществува такъв механизъм — казва й Балард. — Прочетох за него. Знаеш ли какво прави мозъкът, за да се справи със стреса, Лени? Отделя в кръвообращението всякакви пристрастяващи стимуланти. Бета-ендорфини, опиоиди. И ако го прави достатъчно често, за достатъчно продължително време, ти се пристрастяваш към това. Без да искаш.

Кларк усеща някакъв шум в гърлото си — някаква насечена кашлица, която донякъде наподобява звука от разкъсване на метал. Трябва й малко време, за да го разпознае като смях.

— Не си го измислям! — настоява Балард. — Можеш да го провериш сама, ако не ми вярваш! Не знаеш ли колко много хора, които са били подложени на тормоз като деца, цял живот след това са пристрастени към домашното насилие, самонараняването или скачането с парашут и…

— И това ги кара да се чувстват щастливи, така ли? — казва Кларк, като продължава да се усмихва. — Харесва им да ги изнасилват, да ги пребиват до безсъзнание или да…

— Не, разбира се, че не си щастлива! Но това, което изпитваш, вероятно е най-близкото нещо до щастие, на което си способна. Затова не можеш да направиш разлика между двете и търсиш напрежението навсякъде, където можеш да го откриеш. Това е физиологично пристрастяване, Лени. Ти си го търсиш. Винаги си го търсиш.

„Сама си го търся.“ Балард е прочела каквото трябва и вече знае: животът е чиста електрохимия. Няма смисъл да й обяснява какво изпитва. Няма смисъл да й обяснява, че има много по-лоши неща от това да те пребият. Има дори по-лоши неща от това собственият ти баща да те хване и да те изнасили. Например времето между всяко едно от тези изнасилвания, когато не се случва нищо. Когато той те оставя на мира и ти не знаеш колко ще продължи това. Когато седиш на масата срещу него и се насилваш да ядеш, докато насинените ти вътрешности се опитват да се върнат по местата си; и той те погалва по главата и ти знаеш, че отсрочката вече е продължила прекалено много време и той ще се върне за теб още тази вечер, или утре, или може би на следващия ден.

„Естествено, че сама си го търся. Иначе как щеше да мине?“

— Слушай — казва Кларк и поклаща глава. — Аз…

Но изведнъж й става трудно да говори. Тя знае какво иска да каже: Балард не е единствената, която може да чете. Балард не може да го разбере, защото през целия си живот не се е сблъсквала с излъгани очаквания, но в това, което се е случило с Лени Кларк, няма нищо изключително. Павианите и лъвовете убиват собствените си малки. Мъжките риби-бодливки пребиват самките си. Дори насекомите се изнасилват. Това не е тормоз, а просто… биология.

Но по някаква причина тя не може да го каже на глас. Опитва се, опитва отново, но в крайна сметка, от устата й излиза само едно възражение, което звучи почти детински:

— Нищо ли не разбираш?

— Напротив, Лени. Разбирам, че си пристрастена към собствената си болка, затова излизаш навън и непрекъснато предизвикваш разлома да те убие, и в крайна сметка, той ще го направи, не виждаш ли? Точно затова не бива да си тук. Точно затова трябва да те върнем.

Кларк се изправя.

— Няма да се върна.

Тя се обръща към люка. Балард се протяга към нея.

— Виж, трябва да останеш и да ме изслушаш. Има и още.

Кларк свежда поглед към нея с абсолютно безразличие.

— Благодаря ти, че искаш да се погрижиш за мен. Но не съм длъжна да оставам. Мога да си тръгна, когато си искам.

— Ако излезеш сега, ще издадеш всичко, защото те ни наблюдават! Още ли не си го разбрала?

Балард говори все по-високо.

— Те знаят за теб, не разбираш ли? Те са търсели човек като теб! Те ни изпитват, защото все още не знаят какви хора ще им свършат по-добра работа тук, така че ни наблюдават и чакат да видят кой ще се пречупи пръв! Цялата програма все още е в експериментална фаза, не разбираш ли? Всички, които са изпратили на дъното — теб, мен, Кен Лубин и Лана Чун, всички сме част от някакъв хладнокръвен, циничен тест…

— И ти не го издържа — казва меко Кларк. — Разбирам.

— Те ни използват, Лени — не излизай навън!

Пръстите на Балард се вкопчват в Кларк като вендузите на октопод. Кларк ги отблъсква. Отваря люка и го бутва навън. Чува как Балард се надига зад нея.

— Ти си болна! — крещи Балард.

Нещо се стоварва в тила на Кларк. Тя пада по лице в коридора. Едната й ръка болезнено се удря в плетеницата от метални тръби.

Тя се претъркулва настрани и вдига ръце пред лицето си, за да се защити. Но Балард просто я прекрачва и отива в салона.

„Не ме е страх“, отбелязва Кларк, докато се изправя на крака. „Тя ме удари, но не ме е страх. Не е ли странно…“

Някъде наблизо се разнася шум от строшено стъкло.

Балард крещи в салона.

— Експериментът свърши! Покажете се, шибани призраци!

Кларк тръгва по коридора и излиза от него. Парчетата от счупеното огледало в салона висят от рамката като огромни назъбени сталактити. По пода е пръснато още натрошено стъкло.

На стената зад счупеното огледало е монтирана широкоъгълна леща, която улавя всеки ъгъл на помещението.

Балард гледа право в нея.

— Чувате ли ме? Повече няма да играя на тъпите ви игрички! Писна ми да ви изнасям представление!

Кварцовата леща безизразно отвръща на погледа й.

„Значи си била права“, разсъждава Кларк. Спомня си завивката на стената в каютата на Балард. „Разбрала си какво става, открила си камерите в собствената си каюта, но Балард, моя скъпа приятелко, не си ми казала нищо.“

„Откога знаеш?“

Балард се оглежда и вижда Кларк.

— Нея успяхте да излъжете! — просъсква тя на камерата. — Но тя е откачалка, по дяволите! Тя дори не е с всичкия си! Няма как да впечатлите мен с глупавите си малки тестове!

Кларк прави крачка към нея.

— Не ме наричай откачалка — казва тя с абсолютно равен тон.

— Ти си точно такава! — извиква Балард. — Ти си болна! Затова си тук! Защото на тях им трябва да си ненормална, а ти си толкова ненормална, че дори не го виждаш! Криеш всичко зад тази… тази маска, и просто си седиш там като някаква медуза-мазохист и приемаш всичко, което се стоварва на главата ти, и… и си го търсиш…

„Това наистина беше вярно“, осъзнава Кларк, докато ръцете й се свиват в юмруци. „Точно това е най-странното.“

Балард започва да отстъпва; Кларк напредва към нея, крачка по крачка.

„Трябваше да дойда тук долу, за да разбера, че мога да отвърна на удара. И да победя. Разломът ме научи на това, а сега и Балард…“

— Благодаря ти — прошепва Кларк и с всичка сила удря Балард в лицето.

Балард полита назад и се стоварва върху една маса. Кларк спокойно пристъпва напред. Улавя отражението си в една стъклена висулка; капачките на очите й изглеждат почти сияйни.

— О, Господи — хленчи Балард. — Лени, съжалявам.

Кларк застава над нея.

— Недей — казва тя.

Вижда се отстрани — като на схема, на която механизмът е показан разглобен на съставните си части и всяка от тях е обозначена точно и ясно.

„Тук вътре има толкова много гняв“, мисли си тя. „Толкова много омраза. Толкова много, което трябва да се изкара върху някого.“

Тя поглежда към Балард, която се свива на пода в краката й.

— Мисля — казва Кларк, — да започна с теб.

Но терапията й свършва още преди да е успяла да се разгрее както трябва. Салонът се изпълва с внезапен шум пронизителен, периодичен и познат отнякъде. На Кларк й трябва малко време, за да си спомни откъде. Отпуска крак.

В комуникационното звъни телефонът.

 

 

Днес Жанет Балард си отива у дома.

Батискафът се спуска все по-надълбоко в нощта от половин час насам. И сега на монитора в комуникационното се вижда как се настанява като огромна подута попова лъжичка върху люка за скачване на „Биби“. Шумовете от механичната им копулация отекват навсякъде, преди да заглъхнат. Люкът на тавана се отваря.

Заместникът на Балард се спуска долу, като вече е облякъл почти цялата си униформа, така че гледа непроницаемо с очи без зеници. Не си е сложил ръкавиците; неопренът му е отворен до лактите. Кларк вижда бледите белези на китките му и леко се усмихва вътре в себе си.

„Дали там горе е чакала още една като Балард?“, пита се тя. „Ако беше станало така, че аз се бях провалила?“

В дъното на коридора със съскане се отваря невидим люк. Балард пристига по тениска, с едно насинено и затворено око, като носи само един куфар. Отначало изглежда така, все едно ще каже нещо, но млъква, когато вижда новодошлия. Поглежда го за момент. Кратко кимва. После се изкачва в корема на батискафа, без да каже дума.

Никой не им се обажда отгоре. Никой не ги поздравява или не подхвърля няколко думи, за да им повдигне духа. Може би екипажът е подготвен. Може би хората са се сетили сами. Люкът за скачване се затваря. С едно последно издрънчаване батискафът се отделя от станцията.

Кларк прекосява салона и поглежда в камерата. Протяга се между парчетата счупено огледало и изтръгва кабела на захранването й от стената.

„Вече нямаме нужда от това“, мисли си тя — и знае, че някъде далеч оттам някой е съгласен с нея.

Двамата с новодошлия се оглеждат с мъртвешките си бели очи.

— Аз съм Лубин — казва накрая той.

„Балард отново беше права“, осъзнава тя. „Ако не сме такива, от нас няма да има полза за никого…“

Но всъщност тя няма нищо против. Защото никога няма да се върне.