Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Най-тъмните сили (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summoning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Siverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Кели Армстронг

Заглавие: Призоваването

Преводач: Мария Донева

Година на превод: 2013 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 15.04.2013 г.

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Галина Михайлова

ISBN: 978-954-529-823-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17406

История

  1. — Добавяне

Дванайсет години по-рано…

Мама бе забравила да предупреди новата бавачка за мазето.

Клоуи се олюляваше на горното стъпало, посягаше с пухкавите си ръчички и към двата парапета, но толкова силно трепереше, че едва успяваше да се задържи. И краката й трепереха, а кучешките главички на пантофките чак подскачаха. Дори дъхът й излизаше на пресекулки и тя пухтеше, сякаш досега бе тичала.

— Клоуи? — чу се приглушеният глас на Емили откъм тъмното мазе. — Майка ти каза, че кока-колата е в студения килер, но не мога да я намеря. Ще слезеш ли да ми помогнеш?

Мама каза, че е уведомила Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Затвори очи, за да си спомни по-добре. Преди мама и татко да излязат от къщи, тя си играеше в стаята с телевизора. Мама я повика и Клоуи изтича в салона, където мама я прегърна и се засмя, а куклата на Клоуи й намигна с едното си око.

— Виждам, че си играеш с Принцесата — искам да кажа с Пиратката Джасмин. Още ли не е успяла да спаси горкия Аладин от Злия дух?

Клоуи поклати глава и прошепна:

— Каза ли на Емили за мазето?

— И още как! Госпожица Клоуи да стои далеч от всякакви мазета. Тази врата ще стои затворена.

После татко надникна иззад ъгъла и мама каза:

— Трябва да обсъдим въпроса с преместването, Стийв.

— Само кажи и ще поставим табелата — отвърна татко и шеговито разчорли косата на Клоуи. — И да слушаш Емили, детенце!

След това тръгнаха.

— Клоуи, знам, че ме чуваш — кресна Емили.

Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги напъха в ушите си.

— Клоуи!

— Аз… н-не мог-га да с-сляза в мазето — извика Клоуи. — Н-не ми раз-зрешават.

— Е, сега аз отговарям за теб и ти казвам, че можеш. Вече си голяма.

Клоуи си наложи да стъпи на по-долното стъпало. Гърлото я стегна, виждаше всичко като през мъгла, сълзи напираха в очите й.

— Клоуи Сондърс, давам ти пет секунди, а после ще те довлека насила тук и ще заключа вратата.

Клоуи се втурна надолу с такава скорост, че краката й се оплетоха. Падна в основата на стълбата, глезенът й болезнено запулсира, а като се взря в тъмнината и зърна сенките, като чу скърцането и усети специфичната миризма на мазе, по лицето й се затъркаляха сълзи.

Госпожа Хоб също беше там.

Имаше и други, преди госпожа Хоб да ги изплаши и прогони оттам. Като старата госпожа Милър, с която си играеха на криеница и която я наричаше Мери. Както и господин Дрейк, който все задаваше странни въпроси, например дали някой все още живее на луната. И други неща питаше, и в повечето случаи Клоуи не знаеше как да отговори, ала той се усмихваше и я хвалеше, задето бе толкова добро момиче.

Преди много обичаше да слиза в мазето и да разговаря с хората тук. Само трябваше да избягва да поглежда зад фурната, защото там висеше човек, а лицето му бе тъмночервено и подпухнало. Той мълчеше, ала зърнеше ли го, веднага я заболяваше коремчето.

— Клоуи? — отново долетя глухият глас на Емили. — Идваш ли?

Мама би я посъветвала: „Мисли си само за хубави неща, не за лоши“. Ето защо, когато Клоуи взе и последните три стъпала, тя си мислеше за госпожа Милър и господин Дрейк, а не за госпожа Хоб. Е, само мъничко.

Като слезе долу, примижа в тъмнината. Бяха включени само нощните светлини, онези, които Мама бе поставила навсякъде, след като Клоуи започна да се дърпа и да не иска да слиза в мазето; тогава Мама си бе помислила, че се страхува от тъмнината, което донякъде беше вярно, но само защото мракът означаваше, че госпожа Хоб може да се промъкне и да я хване.

Клоуи вече виждаше вратата на студения килер и без да отлепя поглед от нея, се придвижи нататък колкото е възможно по-бързо. Нещо помръдна и тя забрави, че не бива да поглежда зад фурната, но това бе само висящият от тавана мъж, който се поклащаше на въжето и ръката му ту се показваше, ту отново се скриваше.

Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.

— Клоуи? — повика я от тъмното Емили.

Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея. Над главата се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?

— Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? — засмя се Емили. — Да не си бебе?

Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че Емили никога повече няма да й е бавачка.

Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока-колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти.

Напипа хладната метална кутия.

— Клоуи? Клоуи!

Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния етаж.

— Клоуи, къде си?

Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в краката й със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките й.

— Клоуи, Клоуи, къде си? — някой зад гърба й заимитира гласа на Емили, но не съвсем успешно.

Клоуи бавно се обърна назад.

На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите й блестяха в мрака. Госпожа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата.

Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като съчки в огън на открито. Големи късове се отделяха и цопваха на пода. Косата й изгаряше с цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голия й череп, по който тук-там висяха парченца почерняла плът. Челюстите й се отвориха, а зъбите й продължаваха да блестят.

— Добре дошла отново, Клоуи.