Метаданни
Данни
- Серия
- Най-тъмните сили (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Summoning, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Вампири и върколаци
- Градско фентъзи
- Детска приключенска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Роман за съзряването
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Siverkata (2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Кели Армстронг
Заглавие: Призоваването
Преводач: Мария Донева
Година на превод: 2013 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.04.2013 г.
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Галина Михайлова
ISBN: 978-954-529-823-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17406
История
- — Добавяне
Дванайсет години по-рано…
Мама бе забравила да предупреди новата бавачка за мазето.
Клоуи се олюляваше на горното стъпало, посягаше с пухкавите си ръчички и към двата парапета, но толкова силно трепереше, че едва успяваше да се задържи. И краката й трепереха, а кучешките главички на пантофките чак подскачаха. Дори дъхът й излизаше на пресекулки и тя пухтеше, сякаш досега бе тичала.
— Клоуи? — чу се приглушеният глас на Емили откъм тъмното мазе. — Майка ти каза, че кока-колата е в студения килер, но не мога да я намеря. Ще слезеш ли да ми помогнеш?
Мама каза, че е уведомила Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Затвори очи, за да си спомни по-добре. Преди мама и татко да излязат от къщи, тя си играеше в стаята с телевизора. Мама я повика и Клоуи изтича в салона, където мама я прегърна и се засмя, а куклата на Клоуи й намигна с едното си око.
— Виждам, че си играеш с Принцесата — искам да кажа с Пиратката Джасмин. Още ли не е успяла да спаси горкия Аладин от Злия дух?
Клоуи поклати глава и прошепна:
— Каза ли на Емили за мазето?
— И още как! Госпожица Клоуи да стои далеч от всякакви мазета. Тази врата ще стои затворена.
После татко надникна иззад ъгъла и мама каза:
— Трябва да обсъдим въпроса с преместването, Стийв.
— Само кажи и ще поставим табелата — отвърна татко и шеговито разчорли косата на Клоуи. — И да слушаш Емили, детенце!
След това тръгнаха.
— Клоуи, знам, че ме чуваш — кресна Емили.
Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги напъха в ушите си.
— Клоуи!
— Аз… н-не мог-га да с-сляза в мазето — извика Клоуи. — Н-не ми раз-зрешават.
— Е, сега аз отговарям за теб и ти казвам, че можеш. Вече си голяма.
Клоуи си наложи да стъпи на по-долното стъпало. Гърлото я стегна, виждаше всичко като през мъгла, сълзи напираха в очите й.
— Клоуи Сондърс, давам ти пет секунди, а после ще те довлека насила тук и ще заключа вратата.
Клоуи се втурна надолу с такава скорост, че краката й се оплетоха. Падна в основата на стълбата, глезенът й болезнено запулсира, а като се взря в тъмнината и зърна сенките, като чу скърцането и усети специфичната миризма на мазе, по лицето й се затъркаляха сълзи.
Госпожа Хоб също беше там.
Имаше и други, преди госпожа Хоб да ги изплаши и прогони оттам. Като старата госпожа Милър, с която си играеха на криеница и която я наричаше Мери. Както и господин Дрейк, който все задаваше странни въпроси, например дали някой все още живее на луната. И други неща питаше, и в повечето случаи Клоуи не знаеше как да отговори, ала той се усмихваше и я хвалеше, задето бе толкова добро момиче.
Преди много обичаше да слиза в мазето и да разговаря с хората тук. Само трябваше да избягва да поглежда зад фурната, защото там висеше човек, а лицето му бе тъмночервено и подпухнало. Той мълчеше, ала зърнеше ли го, веднага я заболяваше коремчето.
— Клоуи? — отново долетя глухият глас на Емили. — Идваш ли?
Мама би я посъветвала: „Мисли си само за хубави неща, не за лоши“. Ето защо, когато Клоуи взе и последните три стъпала, тя си мислеше за госпожа Милър и господин Дрейк, а не за госпожа Хоб. Е, само мъничко.
Като слезе долу, примижа в тъмнината. Бяха включени само нощните светлини, онези, които Мама бе поставила навсякъде, след като Клоуи започна да се дърпа и да не иска да слиза в мазето; тогава Мама си бе помислила, че се страхува от тъмнината, което донякъде беше вярно, но само защото мракът означаваше, че госпожа Хоб може да се промъкне и да я хване.
Клоуи вече виждаше вратата на студения килер и без да отлепя поглед от нея, се придвижи нататък колкото е възможно по-бързо. Нещо помръдна и тя забрави, че не бива да поглежда зад фурната, но това бе само висящият от тавана мъж, който се поклащаше на въжето и ръката му ту се показваше, ту отново се скриваше.
Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.
— Клоуи? — повика я от тъмното Емили.
Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея. Над главата се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?
— Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? — засмя се Емили. — Да не си бебе?
Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че Емили никога повече няма да й е бавачка.
Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока-колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти.
Напипа хладната метална кутия.
— Клоуи? Клоуи!
Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния етаж.
— Клоуи, къде си?
Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в краката й със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките й.
— Клоуи, Клоуи, къде си? — някой зад гърба й заимитира гласа на Емили, но не съвсем успешно.
Клоуи бавно се обърна назад.
На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите й блестяха в мрака. Госпожа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата.
Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като съчки в огън на открито. Големи късове се отделяха и цопваха на пода. Косата й изгаряше с цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голия й череп, по който тук-там висяха парченца почерняла плът. Челюстите й се отвориха, а зъбите й продължаваха да блестят.
— Добре дошла отново, Клоуи.