Ендрю Нортън
Наследството на Гнилото блато

Край източната стена на Клавенпорт, разположен на брега на Морето на есенните мъгли… о, добри хора, няма да започвам тази история като стар трубадур. Най-малкото — липсва ми арфа за съпровод. И освен това разказът ми не е предназначен за знатни лордове, които скучаят през зимните вечери близо до горящите камини в замъците си.

Затова нека се отправим към Клавенпорт.

Началото постави някой си Хигболд. Това се случи след войната с Нашествениците, във времената, когато всяко човече с незнатен произход при достатъчно съобразителност можеше да се издигне много високо и да го направи бързо, особено ако щастието му се усмихваше. Както казват бардовете, такива хора знаят къде да използват острието на ножа, къде лъжливата клетва и откъде да приберат чуждо имане.

По такъв начин Хигболд се измъкна от калта и много бързо хората престанаха да обсъждат въпроса, откъде бе почнал (ако пък се осмеляваха, стараеха се да го правят шепнешком, като предпазливо се оглеждаха). Той се засели в Замъка край Вратите в Клавенпорт, нае прислуга и набра лична гвардия, а после се ожени за девойка от благороднически род. През онези години имаше много знатни дами, чиито близки и роднини бяха загинали, а именията им разорени от войната. По тази причина те самите бяха готови да се поставят под покровителството на всеки съмнителен авантюрист, стига той да им предложи покрив над главата, храна на масата и като десерт чаша медовина. Лейди Хигболд не беше по-лоша или по-добра от другите й сестри по нещастие, намерили такъв изход от положението.

Тя добре помнеше изпитанията, през които премина, преди да се омъжи. И може би това я заставяше, независимо от недоволството на самия Хигболд, да не оставя без подаяние никого от многочислените бедняци, които се мъкнеха от врата на врата, протягайки ръка с надежда за къшей хляб.

Един от тях бе Калеб. На лицето му липсваше дясното око и куцаше така, че бе удивително как въобще успява да се придвижва на два крака. Годините му никой не можеше да определи. Тежките изпитания състаряват човека.

Може би лейди Избел го познаваше отпреди, но дори да е било така, нито тя, нито той споменаваха нещо. Приеха го за слуга и работеше най-често в неголямата градина. Казваха, че имал дарба и желание и под грижите му градината се преобразила и процъфтяла. Изглежда, той притежаваше власт над всичко растящо. Дърветата и тревите се издигаха високо, а цветята разтваряха цветовете си — прекрасни и ароматни.

Хигболд нямаше време за градината. Наистина понякога я използваше за лични срещи на чист въздух, когато се страхуваше, че и стените могат да имат уши. А му се налагаше да се опасява, защото претенциите му не се ограничаваха само с титлата владетел на Клавенпортските врати. Е, желанията на такъв човек винаги са безгранични. Но ако сегашното си положение бе придобил с употребата на яките си юмруци и острия си меч, то сега му се налагаше да действа по-внимателно и ловко, обработвайки не толкова тялото, колкото душата. И той прилежно се учеше на това изкуство.

Никой не знае какво се е говорело в градината през една лятна вечер. Но Хигболд прекалено късно разбра, че е имало свидетел. Сега, разбира се, е невъзможно да се установи нещо достоверно, освен сплетните на прислугата за господарите й, но споменаваха, че Калеб отишъл при лейди Избел, разговарял насаме с нея, после си събрал вещите в една бохча и запрашил по Големия път.

Близо до пристанището работници премахваха следите от войната с Нашествениците. Но Калеб не продължи дълго по този път. Той беше човек благоразумен и знаеше, че тези неща не са направени само за удобство на пътниците, те са още по-удобни и за преследвачите.

Пътешествието през полето бе уморително, особено за осакатеното му тяло. Движеше се към Гнилото блато. О, виждам, че поклащате глава и навъсвате чело. Напълно сте прави, добри хора, напълно. Ние всички знаем, че тези блата се явяват част от Планинския Холак, който принадлежи на древните, и никой здравомислещ човек няма да стъпи там.

Но точно тук Калеб откри, че понякога в тези запустели места се мяркат и други хора. А именно пастирите, които ловяха по хълмовете подивелите през войната добичета, а после ги закарваха на панаира. Нещо бе изплашило животните и те побягнали. И пастирите ги търсеха. Ядосваше ги мисълта, че могат да се лишат от полагащата им се награда за извършената тежка работа. Гонеха стадата и все повече се приближаваха към Блатото. И там ненадейно се натъкнаха на друго. Не, аз няма да ви описвам какво изплашиха и накараха да напусне леговището си. Вие добре знаете, че в такива места се крият такива тайни, до които е по-добре да не се докосваме. Ще ви кажа само, че ТО притежаваше облик на достатъчно привлекателна жена, което разпали похотта на пастирите, които отдавна не бяха имали възможност да повдигнат нечия пола. Сега решиха да наваксат. Те успяха да я хванат и започнаха да се развличат по собствен маниер.

Калеб, въпреки че бе напуснал Клавенпорт набързо, не бе забравил да вземе оръжие. Макар и сакат, той беше майстор по стрелба с лък и тук отново го доказа. Два пъти стреля и мъжете завиха като вълци — или още по-лошо, ако се има предвид с какво се занимаваха, защото зверовете не постъпват така със самките си.

Калеб започна да издава заповеди, сякаш бе начело на голям отряд. Тези от пастирите, които можеха да бягат, се разпръснаха. Тогава той се приближи към това, което лежеше на земята.

Никой не знае какво се е случило после. Калеб на никого не разказа за това. Но след време продължи пътя си, въпреки че лицето му беше пребледняло, а ръцете му трепереха. Той не мина през Блатото, а се движеше по края му, като човек с определена цел. Две нощи прекара по тези места. Какво е правил, с кого е говорил и кой е идвал при него — знае ли някой? На третия ден сутринта обърна гръб на Гнилото блато и се насочи към Големия път.

Странно, докато вървеше, куцането му постепенно престана да се забелязва, а осакатеното му тяло все повече се изправяше. Преди да настъпи нощта на четвъртия ден, той вървеше като всеки нормален, но изморен човек, който едвам се държи на краката си. И тогава пристигна при почти изгорялата гостилница „При вилиците“.

Някога това е било процъфтяваща къща. Много сребро се търкаляло по масите и намирало приют в джобовете на собствениците й. Гостилницата била на хубаво място, на кръстопът, където се сливали Южният и Северният път и продължавали към Клавенпорт. Но славата й залязла още преди битката при Пролома на Соколите. И в продължение на пет години, а може би и повече овъглените греди напомняха на мрачен паметник, издигнат в чест на варварската война, и нямаше тук нито място за отдих, нито подслон за уморения пътник.

 

 

Сега Калеб стоеше пред печалното пепелище и гледаше.

Ако искате, добри хора, вярвайте, ако не искате — не вярвайте. Внезапно изчезнаха обгорелите руини. И пред него отново се оказа гостилницата. Калеб ни най-малко не се удиви, пресече пътя и влезе вътре. Влезе като стопанин, когото са повикали по работа.

По това време все повече и повече пътници преминаваха през Западния път, защото настъпваше сезонът за търговия с Клавенпорт. Така че не измина много време, и слухът за възстановената гостилница достигна града. Намериха се хора, които не можеха да повярват. Те не пожалиха време да оседлаят конете си да отидат и се убедят със собствените си очи.

Те завариха заведението същото, както и преди. Въпреки че тези, които го познаваха преди войната, твърдяха, че разлика има. Но когато ги молеха да я посочат, даваха доста неясни отговори. Но всички разказваха, че сега стопанин е Калеб и че успехът го е променил неузнаваемо. И стопанството му процъфтява.

Хигболд също чу тези приказки. Той не се намръщи, а само почука с пръсти по тънката си долна устна. Тази привичка показваше, че е потънал в дълбок размисъл. След това повика при себе си едно дръзко и важно същество в пола, което отдавна се опитваше да привлече вниманието му. За никого не бе тайна, че макар и през първите дни след женитбата си Хигболд действително да делеше ложето с жена си, та да затвърди съществуващите връзки, то сега бе невъзможно да го намерят там. Той търсеше удоволствия другаде. Въпреки че не го правеше с тези, които живееха под един покрив с него.

Той лично побеседва с Елфра и й връчи тесен пергамент. После на висок глас я обвини във всички възможни грехове, разплати се с нея и я изхвърли грубо на улицата, без да й разреши да вземе нищо, освен това, което бе на гърба й. Леейки сълзи и вайкайки се, тя излезе извън града и пое по Западния път.

След известно време стигна гостилницата „При вилиците“. Това пътуване не беше леко и тя се добра дотам изпокъсана като просякиня. Поговори с Калеб и му предаде пергамент с послание, написано сякаш от ръката на лейди Избел. Домакинът я прие гостоприемно и я настани като подносачка в стаята, където се намираха бъчвите с вино. Тя бързо свикна с тази работа, която явно й допадаше.

Дните преминаваха. Настъпи есента. Леденият дракон вече изпращаше мъгливото си дихание над замрялата земя. Именно тогава Елфра избяга с някакъв търговец. Двамата се отправиха към Клавенпорт. Калеб вдигна рамене и каза, че щом тя смята, че така ще й бъде по-добре, той няма нищо против.

Но Елфра остана с търговеца точно толкова, колкото й беше необходимо, за да достигне до градските порти. Оттам тя се отправи право към покоите на Хигболд. Още щом започна да разказва, на лицето му се появи нещо такова, с което е по-добре да не се сблъскваш, но тя не забеляза предупреждението, смятайки, че я гледа така заради странния й разказ. За да докаже истината на думите си, постави длани върху масата.

На палеца на дясната й ръка се кипреше пръстен от Зеления камък (той бе толкова голям, че на другите пръсти не се държеше). По пръстена се забелязваше странна мрежа от ситни изпъкнали червени линии, сякаш камъкът бе пронизан от кръвоносни съдове. Като държеше пръстена точно пред очите на Хигболд, тя си измисли едно желание.

На масата се появи гривна от скъпоценни камъни, толкова скъпа, че по време на войната за подобно нещо биха предали цял град. Хигболд направо спря да диша, лицето му пребледня, а очите му потънаха в дълбока сянка и засвяткаха зад полуспуснатите клепачи. После ръката му се стрелна рязко напред, сграбчи китката й и измъкна пръстена. Тя се олюля и, гледайки лицето му, захленчи, като съобрази прекалено късно, че е била само инструмент в ръцете му, оръдие, което свърши работата си и от което сега няма нужда.

Тя изчезна така незабелязано, както бе и дошла.

Хигболд внимателно държеше пръстена в дланите си и зловещо се смееше.

Скоро след това в гостилницата „При вилиците“ избухна пожар. Сградата беше обхваната от пламъци с такава зловеща бързина, че никой не успя да се справи с огъня, поглъщащ това, което магията на древните бе повикала на бял свят. Калеб отново се оказа на улицата, без да притежава нищо, нищо, освен волята си.

Той не си изгуби времето в съжаление и безполезни тюхкания заради лекомислието си. Обърна гръб на пожара и тръгна на път. Когато стигна до определеното място, се отклони от обичайната посока. Въпреки че снегът го заслепяваше, а резкият студен вятър го пронизваше, той вървеше към Блатото.

Мина доста време. Никой не възстанови гостилницата — нито с помощта на магия, нито по обикновен начин. А с положението на Хигболд станаха промени. Най-заклетите му врагове изведнъж станаха негови привърженици. Тези, които упорстваха и му се противопоставяха, започнаха да ги преследват беди и нещастия. Лейди Избел се заключи в покоите си и живееше като затворница. Носеха се слухове, че е болна и повече от година няма да издържи.

В Планинския Холак никога не е имало крал, защото знатните лордове смятаха, че са равни един на друг. Никой не би подкрепил човек, който би се опитал да се наложи над останалите. Но Хигболд бе от друга закваска и въпросът бе поставен по-различно — или всички против него, или да му признаят превъзходството. Но онези, от които очакваха най-упорита съпротива, се държаха неуверено и — о, странно нещо, не се опитаха с нищо да му попречат.

До Клавенпорт достигна слух за някакъв човек, който живеел на границата на Гнилото блато. Той опитомявал диви животни и някои от тях продавал по пазарите. Един предприемчив търговец бил заинтригуван от тези слухове дотолкова, че се отклонил от обичайния си път, да провери това на самото място. В града се прибра с три странни зверчета.

Те бяха мънички, дребнички, но с вид на свирепи снежни рисове. Но за разлика от тях бяха питомни и толкова безобидни, че бързо покориха сърцата на жената на търговеца, а също и на другите градски дами. Скоро всички поискаха да притежават такива животинчета. Още няколко пъти търговецът се връщаше край Гнилото блато и донасяше оттам други котки. Тези сделки за него бяха истинско удоволствие.

После му разрешиха да прави износ и бе принуден да се обърне към Хигболд. Посети го и в съответствие с обичая му поднесе подарък, това, разбира се, беше едно от тези котенца. Хигболд не беше от хората, които се интересуват от животни. Конете за него бяха само средство за придвижване, не отглеждаше кучета, освен за охрана. Но прие подаръка и заповяда да отнесат котенцето на лейди Избел. Може би сметна, че отдавна не й е поднасял нищо и това същество ще заглади вината му.

Скоро след това започнаха да го мъчат кошмари. През живота си бе извършил толкова злини, които биха подсигурили лоши сънища не на един човек, а на цяла армия. Но нощните ужаси се отнасяха не за миналото, а за настоящето и даже за близкото и тъмно бъдеще. Защото винаги в тези сънища (а те бяха толкова ясни, че се събуждаше с викове, облян в студена пот, и искаше от слугите да донесат свещи) той губеше пръстена, донесен му от Елфра, с който бяха свързани всичките му планове.

Пръстена носеше на шията си, завързан за здрава верижка и скрит от всички дълбоко под дрехите. Но в кошмарите му той изчезваше, колкото и да го пазеше. Сега, дори на сън, го стискаше здраво в ръка. Но една сутрин се събуди и откри, че пръстенът действително липсва. Обхвана го ужас и затрепери с цялото си тяло, докато не го откри в гънките на постелята си. Накрая от страх, още преди да легне, го скриваше под езика си. Настроението му бе толкова мрачно, че тези, които го заобикаляха, започнаха да се страхуват за живота си.

Накрая настъпи нощ, когато отново се появи кошмарът. Този път беше необикновено реален. Нещо се катереше по крака на леглото му, а после бавно, крадешком се придвижи по тялото му от нозете до главата и той дори не можеше да помръдне, само лежеше и се обливаше в пот.

Внезапно кихна и се събуди. Пръстенът излетя от устата му и падна на одеялото. Край него се заизвива тялото на странна котка. Очите й засвяткаха така, че той би могъл да се закълне: това същество не е котка, а нещо друго, повече разумно и враждебно, нещо, което е успяло да се въплъти в дребното тяло. Животното го гледаше студено, злобно и оценяващо, поглед, под чиято сила се вкочанясваше и не можеше да помръдне. Беше безсилен дори да протегне ръка да хване пръстена. Подир миг котката спокойно взе Зеления камък в устата си, скочи от леглото и побягна.

Хигболд завика и се спусна след нея, но създанието беше вече до вратата и профуча край телохранителите, които се притичаха на вика на господаря си. Настана блъсканица и Хигболд със страшни проклятия разблъска пречещите му тела.

— Котката! — зарева с пълен глас и разбуди замъка. — Къде изчезна тази котка?!

Това се случи малко преди зори, когато сънят е най-сладък. Обърканите слуги само безсмислено мигаха и напразно се суетяха.

Хигболд разбираше, че едно малко зверче може да се скрие на стотици места в замъка и има милиони, където да завре скъпоценния пръстен. Тази мисъл го караше да побеснява и той като безумен се мяташе на различни страни, сипеше закани и заповядваше да търсят животното.

Тогава се появи стражът, пазещ вратата, и доложи, че е видял котката да прескача стената и да бяга през полето далеч от замъка и града. Хигболд усети вътре в себе си ужасен студ, сякаш го бе докоснал леденият дъх на смъртта. Край на плановете му. Ако в замъка имаше толкова места, където да се скрие пръстенът, то в полето са още повече. Мълчаливо се върна в спалнята си. Загубата го срази. Тук заудря с голи ръце каменната стена, докато болката не го върна към действителността. Сега можеше да мисли по-ясно и съсредоточено.

Зверчето можеше да се проследи. В кучкарника имаше достатъчно ловни кучета, макар да не обичаше лова — това любимо занимание на благородните лордове. Щом овладя чувствата си, веднага се разпореди с такъв глас, че всички наоколо се разтрепераха, сведоха очи и се постараха да се държат колкото се може по-далече от него.

Един час преди разсъмване ловът беше в разгара си. Извън замъка бе излязла малка група. Хигболд взе със себе си само кучкаря с най-добрите кучета. Понеже следата бе свежа, гончетата без колебание се понесоха напред. След известно време свърнаха от Големия път и затичаха през полето. Конниците изостанаха и глутницата се откъсна далеч пред тях. Само понякога се чуваше лай и скимтене, което свидетелстваше, че кучетата още държат следата. Хигболд овладя страха си, вмъкна го дълбоко в себе си и равномерно пришпори коня си. По напрежението, което личеше в държанието му, можеше да се заключи, че ако му израстяха криле, би полетял като стрела.

Местността стана дива и трудно проходима. Конят на кучкаря закуца и изостана. Хигболд дори не се огледа. Появи се слънцето и освети зеленеещата се равнина на блатната страна. Вледеняващият студ приближаваше сърцето му. Ако котката се скриеше в Блатото, то никаква потеря не можеше да я настигне.

Когато стигнаха границите на това ужасно царство, следата зави под прав ъгъл и тръгна по края, като че ли тварта доброволно облекчаваше преследването.

Накрая пред очите на преследвачите се откри малка колиба, направена от материал, вписващ се прекрасно в обкръжаващия ги проклет пейзаж. Стените бяха направени от камъни, за покрив служеха изпочупени и безразборно нахвърляни дървета.

Щом преследвачите се приближиха до колибата, кучетата отскочиха назад, сякаш се натъкнаха на невидима преграда. Те се задъхваха от лай, скачаха отново и отново напред, но винаги нещо ги отблъскваше. Те ръмжаха и слюнката им хвърчеше настрани.

Кучкарят скочи от задъхания кон и се спусна към гончетата. Но и той не успя да премине през невидимата черта. Спъна се и падна. Протегна ръка напред и сякаш заопипва във въздуха нещо невидимо. Като че ли плъзгаше дланта си по някаква повърхност.

Хигболд скочи от коня и побърза на помощ.

— Какво е това? — каза той за пръв път от много часове насам. Гласът му стържеше като метал.

— Там… там… има стена, господарю… — гласът на кучкаря трепереше и бедният човек се дръпна назад — по-далеч и от стената, и от Хигболд.

Хигболд продължи пътя си сам. Мина край кучкаря и кучетата. Какъвто селякът, такива и псетата — умът им е мръднал. Тук стена няма! Само колибата и това, което вижда около нея. Сложи ръка върху сбръчканата повърхност на вратата и като вложи в тласъка всичкия си гняв, я разтвори.

Пред него се показаха грубо изработени маса и пейка. На пейката седеше Калеб. На масата се протягаше котката и мъркаше от удоволствие. Ръката на човека я галеше приятелски. До котката лежеше пръстенът.

Хигболд се протегна да вземе изгубеното си съкровище. От мига, в който го видя, нищо друго не забелязваше. Нито зверчето го интересуваше, нито човекът. Но Калеб се протегна и прикри с длан пръстена. Хигболд замръзна и не можеше да помръдне.

— Хигболд — каза Калеб направо, като пренебрегна вежливите форми на обръщение и различните титли, — ти не си добър човек. Но ти беше дадена голяма сила, нали? През последните години ти се разпореждаше с нея доста мъдро. Съвсем малко ти остана да си сложиш короната на главата. Той говореше меко и гладко, като човек, който няма от какво да се бои. Наблизо нямаше оръжия и той се беше разположил много удобно.

Яростта скри страха на Хигболд и той мечтаеше само с юмруците си да превърне лицето на противника си в кървава кайма. Но не можеше да помръдне и пръст.

— Аз предполагам — продължи Калеб, — че си извлякъл доста полза от притежаването на това нещо.

Той повдигна дланта си така, че пръстенът да се вижда.

— Мой е… — изръмжа Хигболд и това бе единствената дума, която се промъкна през скованото му гърло, като му причини силна болка.

— Не — отговори Калеб и поклати глава, все така меко, сякаш отказваше на дете, желаещо да вземе чужда играчка, която никога не е била негова и няма да бъде.

— Ще ти разкажа историята, Хигболд. Този пръстен ми го подариха. Навремето помогнах на едно същество, което не бе от нашето племе, да избегне смъртта. С жената много своеобразно се развличаха хора, подобни тебе духом. Ако не я бяха изненадали, тя би могла да се защити. Но я бяха хванали внезапно и после бяха постъпили толкова жестоко с нея, че това би трябвало да позори всеки, който се нарича човек. Понеже се опитах да й помогна, макар и да не постигнах много, бях възнаграден с тази играчка. Съществата от племето й възстановиха гостилницата за мен. Този пръстен може да се използва ограничен брой пъти. Аз смятах да върша добри дела. Смешно ли ти се вижда това, Хигболд?

Ти се възползва от името на лейди Избел и ме застави да помогна на твоята, както ми се струваше, жертва. И благодарение на слепотата си напъхах змия в пазвата си. Аз съм прост човек, но има неща, които и простакът може да направи. Хигболд да стане крал на Планински Холак — та това е прекалено. Тук не бяха от значение нито страхът ми, нито желанията ми. Отново се срещнах с тези от Блатото и поговорих с тях. Те ми помогнаха да направим този капан. А да те вкараме в него, се оказа доста просто. Сега…

Той повдигна дланта си и откри пръстена. Около него се разпространяваше сияние, което така привличаше погледа на Хигболд, че нищо друго не виждаше. Някъде извън това червеникавозелено сияние се раздаде глас:

— Вземи пръстена, Хигболд. Нали така много го желаеш. Сложи го отново на пръста си. А после върви и поискай кралството си.

Хигболд усети, че може да протегне ръка. Пръстите му хванаха пръстена. Бързайки, сякаш се страхуваше, че могат отново да му го вземат, той го постави на показалеца си.

После се обърна и, без да погледне Калеб, като че ли той не съществуваше на този свят, излезе от колибата. Песовете лежаха в калта и си ближеха раните по лапите, получени по време на продължителното преследване. Кучкарят седеше като на тръни и очакваше господаря си. Конете стояха един до друг и прилепили хълбоци, унило гледаха земята, а от муцуните им се стичаше пяна на парцали.

Хигболд не отиде при конете и не каза нито дума на слугата си. Вместо това се отправи на югозапад. После се насочи към Блатото като човек с ясна цел пред себе си, който не обръща внимание на нищо друго.

Бедният кучкар не можа да помръдне и да го спре. С увиснала челюст той гледаше след владетеля на Клавенпортските врати, докато той се скри в мъглата. От колибата излезе Калеб с котенцето на рамо и известно време стоя тихо, после наруши тишината.

— Връщай се при господарката си, приятелю мой. Кажи й, че Хигболд е тръгнал да търси своето кралство. Той никога няма да се върне.

После той пое в същата посока и мъглата го погълна. Изчезна от погледа на слисания слуга.

Когато кучкарят се върна в Клавенпорт, той разказа на лейди Избел всичко, което беше видял и чул. Като го изслуша, тя събра останалите си сили (сякаш я бяха освободили от натрапчив призрак или бяха очистили организма й от отрова) и излезе от спалнята си. Тя се разпореди да се извършат необходимите формалности, за да се раздадат всички богатства, останали от съпруга й, на бедните.

Когато лятото бе в разгара си, лейди Хигболд излезе преди залез-слънце от къщата си, съпровождана само от една прислужничка, която познаваше още от бащиния си дом. Тя беше привързана към господарката си. Видели ги да тръгват по Големия път. Стражата ги наблюдавала, докато се скрили. После никой вече не ги е срещал.

Отправила ли се е лейди Избел да търси мъжа си, или е решила да намери някой друг, кой знае? Гнилото блато пази много такива тайни, които са непостижими за нашия разум.