Робърт Хауърд
Дъщерята на студа

Над напоената с кръв заснежена равнина се възцари тишина. Стихна трясъкът на брадви и мечове, заглъхнаха виковете на ранените и стоновете на умиращите. Бледото студено слънце озаряваше ослепително върховете на ледниците. Сребърни отблясъци играеха по огънатите и пробити ризници на хаотично разхвърляните из полето бойци. Мъртвите им ръце все още здраво стискаха мечовете, върху главите им проблясваха вече ненужни шлемове; лежаха озъбени в предсмъртни гримаси, вирнали червените си бради към небето като последен поздрав към покровителя на войната — великия бог на студа Юмир.

Из почервенелия кишав сняг бродеха двама мъже, единствените оцелели хора след страшната сеч. Над тях небето студено сияеше, бялата степ подпираше хоризонта, бездиханните им другари лежаха в краката им. Фигурите бавно пристъпяха между телата, движеха се като две изгубени души, дошли на последна среща със заобикалящия ги мъртъв свят. В тегнещата тишина те се изправиха един срещу друг.

И двамата бяха високи, едри и силни като тигри. Отдавна бяха изгубили щитовете си, по огънатите им брони лъщяха кървави петна, ризниците им бяха прокъсани, а мечовете още аленееха от кръвта на убитите. Рогатите им шлемове носеха следи от жестоки удари.

Мъжът с буйна черна грива беше гладко избръснат; косите и брадата на другия искряха с цвета на червено злато.

— Хей, боецо, кажи ми името си, за да узнаят моите братя във Ванахайм кой е последният от бандата на Вулфхер, паднал под меча на Хаймдул! — изхриптя златокосият воин.

— Не във Ванахайм, ами във Валхал ще разправяш на братята си, че последният, с когото си кръстосал своя меч, е бил Конан от Кимерия! — изръмжа чернокосият мъж.

Хаймдул яростно изрева. Оръжието му описа широка дъга и се стовари върху Конан. Ударът беше толкова силен, че бронята му заискри, пред очите му притъмня и той се олюля. Инстинктивно отвърна на удара с цялата мощ на огромната си десница. Мечът му се вряза между медните пръстени на ризницата, проби ребрата и достигна сърцето. Червенобрадият воин се срути мъртъв в краката му.

С последни сили Конан изтегли меча си и се изправи. Неочаквано го обхвана слабост и му прилоша. Отблясъците на слънчевите лъчи се забиваха като нож в очите му, небето изведнъж стана много чуждо и далечно. Той обърна гръб на бойното поле, върху което неговите приятели и врагове лежаха в братска прегръдка.

Направи няколко крачки. Сиянието на слънцето внезапно угасна. Обзе го слепота и той рухна в снега. Със сетни сили се повдигна върху могъщите си, облечени в ризница ръце и в отчаян опит да избегне слабостта разтърси глава като умиращ лъв…

Ненадейно през мъглата на потъмнялото му съзнание прелетя звънлив смях. Зрението му се възвърна и Конан се огледа. Местността наоколо му се стори непозната и странна. Имаше усещането, че се е изгубил; небето и земята бяха придобили неестествени цветове. Той обаче не придаде особено значение на това, понеже отпреде му, като склонена млада бреза, стоеше жена. През все още замъгления му поглед тялото й приличаше на изрязано от слонова кост. Ако не се смяташе прозрачният воал, младата жена бе девствено гола като току-що родена зора. Дългите й тънки крака бяха по-бели от снега, където стъпваше. В смеха, с който отвърна на удивения поглед на падналия воин, звучаха вълшебни сребърни звънчета и жестока, предизвикателна подигравка.

— Коя си ти? Откъде се появи? — омаян попита Конан от Кимерия.

— А нима това има значение? — звукът на гласа й беше като вятър в струните на арфа, но същевременно отекваше остро и безмилостно.

— Иди повикай вашите мъже! — Конан с видимо усилие пак стисна меча си. — Макар и да съм доста слаб вече, жив няма да им се дам! Като те гледам, струва ми се, че си от Ванир!

— Да съм казала нещо подобно?

Погледът му отново се плъзна по развяващите се коси на жената. Чак сега осъзна, че те не бяха нито руси, нито червени, а представляваха прекрасна смесица от двата цвята. Той захласнат я съзерцаваше и от устата му не можеше да излезе нито дума. Косите бяха с цвета на приказно злато, а слънчевите лъчи блестяха и се отразяваха в тях толкова силно, че чак главата го заболя. Очите на непознатата изглеждаха ту сияйно сини, ту смразяващо сиви и такава странна игра на оттенъци Конан не беше виждал никога през живота, си.

Червените й устни се усмихваха, а тялото й, което прозрачният воал нежно обгръщаше, повече подчертавайки прекрасната му голота, отколкото да я прикрива, бе тъй съвършено и приказно, сякаш всичко беше сън. Кръвта запулсира във вените на слепоочията му.

— Както те гледам, трудно ми е да преценя дали си от Ванахайм — и тогава си мой враг, или пък си от Асгард — и в такъв случай трябва да си ми съюзник. Пътувал съм по далечни страни, пребродил съм много земи, но никъде не съм видял жена като теб. Косите ти ме ослепяват. Дори и най-прекрасните дъщери на Аесир нямат такива. Наистина е така! Кълна се в името на Юмир!

— Как смееш да се кълнеш в Юмир? — троснато попита жената. — Какво знаеш ти за боговете на снега и леда!? Ти, който си дошъл в тази страна, дирейки приключения, от далечните южни земи?!

— В името на могъщите и мрачни богове на моя народ! — извика в неочакван яростен пристъп Конан. — Вярно, че не съм златокос мъж от Аесир, но никой от тях не е по-добър от мен в боя! Днес зърнах да умират храбри мъже, ала единствен аз оцелях в дивата схватка между главорезите на Вулфхер и вълците от Браг! Кажи, не видя ли някакви въоръжени мъже да вървят там, към края на равнината, или поне отблясъците на слънцето в техните щитове?

— Това, което видях, беше само искрящата под слънчевите лъчи ледена пустиня, а това, което чух, беше шепотът на вятъра над вечните снегове!

Конан въздъхна и разтърси глава:

— Очаквах да пристигне Ниорд с неговите хора. Те трябваше да ни подкрепят, обаче се боя, че са попаднали в някоя клопка. Вулфхер и воините му са мъртви…

Мислех, че наблизо няма нито едно населено място, понеже битката се водеше в тая проклета ледена пустош. Но ти не би могла да дойдеш много отдалеч — в този лед, студ и сняг… И то гола… Ако си от Асгард, заведи ме във вашето село. Загубих доста кръв и съм изморен до смърт.

— Моето село е толкова далеч оттук, Конан от Кимерия, че ти никога не би стигнал до него! — жената се разсмя, разпери ръце и се завъртя около него, като предизвикателно и съблазняващо го стрелкаше с магьосническите си очи през полупритворените дълги мигли:

— Признай, нали съм красива?

— Ти си като утринното слънце, което се отразява в девствения сняг! — прошепна Конан повече на себе си, отколкото в отговор на жената, и очите му заблестяха като на изгладнял вълк.

— Защо тогава не станеш и не тръгнеш след мен? Що за воин си, що за мъж си, щом продължаваш да лежиш в мое присъствие?! — ромолеше омайващо гласът на непознатата и довеждаше Конан до лудост. — Защо ли не рухнеш като всички тези слаби мъже наоколо? Защо не умреш, Конан от Кимерия? Ще ти бъде много трудно да ме следваш по моя път!

Конан прокле и се изправи на крака. Сините му очи пламтяха с див огън, потъмнялото му лице се беше опънало от гняв. Яростта разтърсваше цялата му душа, но страстното желание, което тази странна красива жена събуди в тялото му, накара кръвта буйно да нахлуе във вените и сърцето му. Конановият порив бе толкова могъщ, та чак граничеше с болка. Пред очите му заиграха червени кръгове. В лудостта, която го обзе, забрави и слабост, и умора.

Без да отрони нито дума, той прибра окървавения си меч в ножницата и се хвърли към жената с единственото желание да впие силните си пръсти в нейното бяло тяло. Със звучен смях тя леко отскочи встрани и затича. Зад нея се вееха златните й коси и прозрачният й воал. Конан диво изръмжа и хукна на свой ред. Той забрави всичко — и безмилостната схватка, и лежащите в снега покосени мъже, и приятеля си Ниорд и неговите войници, които вероятно вече също бяха мъртви. Виждаше само това стройно бяло тяло, което повече летеше, отколкото тичаше пред очите му.

Увлечен в преследването, Конан навлезе навътре в безкрайната снежна равнина. Оросеното с кръв бойно поле отдавна изчезна някъде далеч зад него, ала той продължаваше гонитбата с онази упоритост, характерна за неговата раса. Силните му крака, обути в предпазни метални наколенки, трошаха ледената гора. Той пропадаше в дълбоките преспи, но ги прегазваше грубо и безогледно. Затова пък жената отпред, все едно че танцуваше върху снега; тя се носеше лека като перце, подхванато от игрив вятър. Босите й нозе едва раздвижваха снежния прашец, посипал ледената покривка, и оставяха невидими следи. Огънят, който се разливаше по жилите на Конан, започна да се смесва с всепроникващ студ, провиращ се през всички части на бронята и обшитото му с кожи наметало. Красавицата с прозрачния воал обаче бягаше така леко и щастливо, сякаш танцуваше между палмите в розовите градини на Пойтен.

Тя все тичаше и тичаше, а Конан продължаваше да я преследва. От напуканите му почернели устни излизаха диви проклятия. От безсилна ярост скърцаше със зъби, жилите му бяха набъбнали и мощно пулсираха.

— Няма да ми избягаш! — изрева той. — Опитай се само да ме вкараш в някоя клопка и аз ще издигна в краката ти пирамида от главите на твоите хора! Дори и да се скриеш, ще разсека планината на две и пак ще те намеря! Ще те хвана, даже ако трябва да тичам подир теб чак до пъкъла!

На устата му изби пяна, когато ушите му доловиха язвителния смях на жената. Тя го водеше все по-навътре и по-навътре в ледената пустиня. Часовете се нижеха един след друг и щом слънцето взе да се спуска към западния хоризонт, пейзажът наоколо се промени. Безкрайната равнина премина в ниски хълмове, после се появиха могъщи планински вериги, губещи се далеч на север. В синкавата дълбочина високите им върхове отразяваха с розово сияние лъчите на залязващото слънце. Върху потъмнелия свод се показа северното сияние — широки ленти хладна искряща светлина.

Небето над двамата засия и запламтя със странни проблясъци. Снегът започна някак дивно да трепти — ту в леденосин цвят, ту в хладен кармин, ту отново в смразяващо сребърен оттенък. Конан продължаваше да тича сред това вълшебно царство на студа и светлината, на цветовете и сиянията и упорито следваше единственото стабилно нещо в този леденобагрен хаос — танцуващото бяло тяло пред него. Всеки момент изглеждаше, че ще го докосне, и всеки път то му се изплъзваше.

Той не помисли колко чудно и неправдоподобно е всичко това, дори и когато пред него изникнаха две огромни фигури, които му препречиха пътя.

Металните листове на броните им бяха покрити със скреж, а шлемовете и бойните секири — с лед. Косите им искряха оснежени, по брадите им висяха ледени висулки, а очите им бяха смразяващо студени.

— Братчета! — извика жената, танцувайки около тях. — Вижте кого ви доведох! Ето един наистина силен мъж, за да си поиграете чудесно. Изтръгнете му сърцето и още топло и димящо ще го занесем на масата на нашия баща!

Великаните извикаха дружно и техният боен зов напомни стърженето и трясъка на свличащи се към морето кристални планини. В светлината на първите звезди проблеснаха остриетата на вдигнатите за атака ледени брадви. Двамата се спуснаха към Конан. Конан връхлетя отгоре им. Покритите с лед остриета го заслепяваха с блясъка си. Успя да разсече коляното на единия гигант.

Със страхотен стон раненият се свлече на снега, но в същия момент Конан бе сразен от могъщия удар на втория брат. За щастие, беше засегнал само рамото му и бронята частично омекоти удара, ала и така Конан престана да чувства ръката си. Вторият нападател се надвеси над варварина — черен, издялан от лед гигант върху фона на тъмното звездно небе. Секирата се стовари със съкрушителен замах, обаче се заби дълбоко в снега и замръзналата почва. В последната секунда Конан се претърколи встрани и скочи на крака. Великанът изрева и изтегли отново оръжието си. Но в този миг мечът на Конан вече пееше във въздуха. Исполинът удивено изцъкли очи, нозете му се подкосиха и той рухна на земята. Около него снегът се обагри от карминовата кръв, бликаща от отсечената му почти до гръбнака шия.

Конан се обърна и съзря застаналата недалеч жена. Тя го гледаше с разширени от ужас очи. От лицето й бе изчезнала цялата злоба. Конан нададе победен крясък, размаха меча си и капки червена кръв се разлетяха по околния сняг.

— Хайде! Върви извикай и останалите си братя! Извикай ги, за да хвърля суровите им сърца на вълците! А ти — ти няма да ми избягаш!

Жената изпусна уплашен вик и отново хукна да бяга. Тя вече не се смееше, нито се опитваше да го дразни и да му се подиграва. Тичаше с всички сили, дано спаси живота си. Въпреки че напрягаше всеки нерв, въпреки че изцеждаше последния си дъх, въпреки че жилите и мускулите по цялото му тяло бяха станали здрави като въжета и се късаха от напрежение, красавицата все повече се отдалечаваше. Вече като през алена мъгла следеше смаляващата се фигура в далечината. На фона на черния небосвод, сред светлината и блясъка на северното сияние, Конан я виждаше най-напред като малко дете, после като бяло пламъче, танцуващо върху снега, и накрая като точка, губеща се в сиво-синята пустош.

От стиснатите му устни капеше кръв, но с упоритостта на див звяр той продължаваше гонитбата. Ето, отново мерна пламъчето, играещо върху снега; то порасна, заприлича на малко дете и скоро жената тичаше на около осемдесет стъпки пред него. Бавно, много бавно разстоянието се скъсяваше.

Непознатата бягаше със сетни сили. Конан ясно виждаше златисточервените й коси, чуваше нейното хрипкаво дишане. Зърна и безкрайния ужас в очите й, когато тя погледна назад. И този път жестоката варварска тренировка за самообладание и безчувственост към болката на другите му послужи чудесно. Жената започна да тича по-бавно, стъпките й вече не бяха тъй леки и сигурни, както преди. Адският пламък, който така умело бе разпалила в дивата Конанова душа, забушува с пълна сила. Той я настигна и нададе нечовешки вик. Тя се обърна с вдигнати за отбрана ръце, сякаш се опитваше да го отблъсне.

Конан захвърли меча си далеч в снега и я притисна до себе си. Стройната тънка снага се огъна като лък в напразен опит да се освободи от железните му обятия. Златисточервените й коси обвиваха лицето му, ослепяваха го с яркия си блясък: бранещата се красавица събуждаше в Конан още по-силно желание. Той впи горещи пръсти в тялото й, в нейното студено като лед тяло. Имаше усещането, че не прегръща жена от плът и кръв, а същество, направено от изгарящ лед. Тя се опитваше да извърти златистата си глава и така да избегне пламенните целувки, които разраняваха устните й.

— Ти си хладна като снега около нас — ломотеше Конан, — но аз ще те сгрея с жарта на моята кипяща кръв…

С вик тя успя за момент да се изплъзне от могъщата му прегръдка. В ръцете му остана прозрачният й воал — единствената дреха, която непознатата носеше. Тя отскочи назад, косите й бяха разрошени, гърдите й бързо се повдигаха, зениците й излъчваха страх.

Конан спря за малко, вкаменен от ослепителната красота на голата жена, застанала сама сред безкрайните сияещи снегове и ледове.

Тя вдигна белите си ръце към северното сияние и с глас, който Конан щеше да запомни за цял живот, извика:

— Юмире! Татко! Спаси ме!

Когато Конан се хвърли отново към нея, за да я стисне в прегръдките си, изведнъж небето пламна в ледени огньове, разнесоха се страхотни звуци на трошащи се кристални планини. Тялото на жената се обви в хладно синкаво сияние, толкова ослепително, че Конан прикри очите си с длан. За кратък миг цялата местност и дори планините на хоризонта потънаха във вълшебен див хаос от бели, червени, сини светлини.

Конан отвори очи и изкрещя. Красавицата беше изчезнала.

Матово светещият сняг пред него бе пуст и недокоснат от човешки крак. На замръзналия небосвод проблясваха чудновати цветни светлини, раздвижени в луд танц. От далечните планини долиташе мрачен тътен. Сякаш се отдалечаваше огромна бойна колесница, теглена от подивял впряг коне, чиито копита избиваха искри от вечните ледове, и ехото от бесния им бяг се отразяваше от черните облаци.

Пред очите на Конан отново се спусна мрак. Той виждаше хиляди огнени кълба, бълващи фойерверки. Небето се беше превърнало в грамадно въртящо се колело, което поглъщаше всички звезди. Земята се разлюля под нозете на варварина от Кимерия и той се срути в снега. И така остана да лежи в безсъзнание.

Конан пребиваваше в студена и тъмна вселена. Изведнъж усети странно чуждо движение. Започна земетресение, което го мяташе насам-натам и дереше ръцете и краката му. Когато болката стана вече нетърпима, мъжът диво изкрещя и се опита да измъкне меча си.

— Хей, Хорс, той идва в съзнание! — каза някакъв глас. — Побързай! Трябва да го разтрием много добре, за да прокървят измръзналите места. Иначе никога повече няма да вземе меч в ръка!

— Виж, не иска да отвори лявата длан. Като че ли в нея има нещо.

Конан вдигна клепачи и видя над себе си кръг от брадати лица. Беше заобиколен от високи златокоси воини, стегнати в доспехи и загърнати в кожени наметала.

— Конан! Въпреки всичко оживя!

— В името на Кром! Ти ли си, Ниорд? — продума Конан. — Кажи ми, живи ли сме или всички се срещнахме в царството на Валхал?

— Живи сме, Конан! — избоботи Ас, който старателно разтриваше със сняг измръзналите му крака. — Забавихме се, защото трябваше да се измъкнем от клопката, която ни бяха поставили. Иначе щяхме да пристигнем още преди битката. Мъртвите вече се бяха вкочанили, когато пристигнахме тук. Единствен теб не открихме на бойното поле и тръгнахме по следите, които беше оставил. В името на Юмир, Конан, кажи: откъде ти хрумна да поемеш в тази посока? Часове наред вървяхме по стъпките ти. Ако бе навалял нов сняг или започнала виелица, никога нямаше да те намерим. Кълна се в Юмир, така щеше да стане!

— Не викай толкова често Юмир — отбеляза Конан разсеяно. — С мъжете на Браг се срещнахме в равнината. Не знам колко време трая битката. Аз едничък останах жив. Чувствах се зле и виждах всичко като насън. После отнякъде се появи една жена, която взе да ме дразни и съблазнява. Беше страхотно красива, като пламък от ледения пъкъл. Щом я зърнах, неочаквано ме обхвана някаква странна лудост. Забравих за целия свят. Тръгнах след нея. Не открихте ли стъпките й? Не забелязахте ли и двамата великани, облечени в ледена броня, които убих?

Ниорд поклати глава:

— Конан, в снега личаха само твоите следи.

— Може би съм се побъркал. Но тя изглеждаше толкоз реална и жива, както вие в този момент. Тичаше гола по снега пред мен, потопена в златисторусите си развяващи се коси… А сетне в ръцете ми се промени в смразяващ леден пламък!

— Той бълнува! — прошепна един воин, застанал наблизо.

— Не, не бълнува! — извика стар боец със странни диви очи. — При него е била Атали — дъщерята на Юмир, господаря на студа, бога на войната! Атали често идва на бойното поле и се появява пред умиращите! Когато бях още млад и лежах тежко ранен пред Валфравен, аз също я видях. Тя крачеше между убитите и тялото й беше като изрязано от слонова кост; златисточервените й коси блестяха на лунната светлина. Лежах безпомощен и виех като вълк, защото не можех въобще да помръдна и да я последвам. Тя примамва ранените мъже към ледените пустини. Там двамата й братя великани убиват жертвите и занасят още топлите им червени сърца на масата на своя баща — бога на войната и студа Юмир! Конан от Кимерия е видял Атали!

— Хм! Това са глупости! Старият Горм беше ранен на младини в главата и оттогава нещо не е в ред! Всъщност Конан е бълнувал и е изпаднал в безсъзнание от получената рана и голямата загуба на кръв. Вижте само как е огънат шлемът му! Всеки, който преживее такъв удар, ще си отнесе поне едно мозъчно сътресение! Просто това е било сън. Конан не е от източните земи.

Какво би могъл да знае за местните поверия и за Атали?!

— Сигурно си прав! — промърмори Конан. — Всичко беше така тайнствено и необикновено!… В името на Кром!

Неочаквано той млъкна и втрещено погледна предмета, който все още здраво стискаше в лявата си ръка. Останалите мъже в тиха почуда също съзерцаваха парчето прозрачна тъкан в дланта на Конан. Това бе къс от воал — толкова тънък, фин и прекрасен, че не можеше да бъде дело на човешки ръце, нито пък да се изтъче на земен стан.