Николай Райнов
Въ страната на ябълкитѣ (Английска приказка)

Това, за което ще ви разкажа, станало въ Англия. Край една пѫтека, засадена отъ дветѣ страни съ голѣми дървета, седѣли трима души: старецъ, десеть годишно момченце и момиче на тринадесеть години.

Момичето казало на стареца:

— Дѣдо, както си почиваме, хайде да похапнемъ малко!

А старецътъ рекълъ:

— Мила Джемо, и азъ съмъ гладенъ, но торбата е праздна. Въ нея нѣма нищо.

И, като се обърналъ къмъ момчето, запиталъ го:

— Ти какво ще кажешъ, Биндо? Гладенъ ли си?

— Гладенъ съмъ, — отвърнало момчето, — но мога да потърпя. Малко пѫти ли сме гладували?

Старецътъ и децата не били родомъ отъ Англия, а отъ Италия. Бащата на дветѣ деца билъ рибарь. Той се удавилъ въ морето. Майка имъ умрѣла отъ треска.

Джема и Биндо останали въ рѫцетѣ на дѣда си, който разигравалъ кукли. Но той печелѣлъ отъ тая работа толкова малко, че — когато станало нужда да се грижи за внучетата си — принудилъ се да замине за чужбина, подлъганъ отъ единъ хитрецъ, който обещалъ да му намѣри тамъ работа. Тъй и тримата се озовали въ Англия.

Стариятъ Епифанио не намѣрилъ работа. Оня, който го билъ отвелъ, ималъ намѣрение да се отърве отъ стареца, като вземе само децата и ги продаде въ нѣкой циркъ. Но Епифанио разбралъ това и успѣлъ да избѣга съ внучетата си.

Тѣ тръгнали отъ село на село да си изкарватъ прехраната. Джема била висока и стройна, черноока и хубава. Тя танцувала и пѣела нѣколко пѣсни, които била научила отъ дѣда си. Биндо сѫщо танцувалъ. А старецътъ гледалъ на хората на карти и имъ правѣлъ фокуси. Отъ това живѣели тѣ.

Съ паритѣ, които печелѣли, едва можели да се нахранятъ криво-лѣво. И на умъ не имъ идѣло, че ще могатъ нѣкога да спечелятъ достатъчно пари, за да се върнатъ въ родината си.

Тѣ гладували често. Търпѣли и студъ. Но понѣкога се случвали и добри дни. Голѣмата хубость на децата и тѣхната любезность привличали селянитѣ, и нѣкой добъръ чифликчия поканвалъ семейството да прекара две-три седмици въ чифлика, или пъкъ селскиятъ ханджия отпускалъ на стареца и внучетата му безплатна стая за нощуване, додето сѫ въ селото.

Както седѣли край пѫтя, Джема казала:

— Дѣдо, знаешъ ли, че наблизо, въ града, ще има утре панаиръ? Тамъ идватъ мнозина моряци и рибари! Тия хора сѫ били винаги добри къмъ насъ. Да отидемъ! Какво ще речешъ?

— Да отидемъ, — казалъ старецътъ. — Ако днесъ сме гладни, поне утре ще се нахранимъ.

Отвѫдъ оградата имало нива. Било време за жетва. Много хора работѣли на нивата. Нѣкои отъ тѣхъ си почивали, а други закусвали. Биндо ги гледалъ, гледалъ — и по едно време се разплакалъ.

— Искамъ да ямъ, — рекълъ той хълцайки. — Като ги гледамъ, прияжда ми се страшно.

Джема скочила.

— Не плачи, Биндо! Не плачи! Азъ ще имъ поискамъ да ти дадатъ нѣщо да хапнешъ.

Тя се пъхнала презъ една дупка на оградата и влѣзла въ нивата.

— Братчето ми е гладно, — рекла. — Не бихте ли му дали кѫсче хлѣбъ.

Тя се изчервила: срамъ я хванало, че проси.

Жетваритѣ се обърнали. Нѣколко рѫце подали на момичето хлѣбъ и печено месо. Джема имъ поблагодарила и си отишла.

А тѣ рекли:

— Тази е малката италианска танцувачка. Добре, че не я видѣлъ господарьтъ. Той не може да търпи скитницитѣ.

Тъкмо старецътъ и внучетата му тръгнали за града, на пѫтеката се показалъ конникъ. Той билъ младъ, хубавецъ и богатъ. Казвали го Филипъ Кери. Всички нивя и градини наоколо били негови. Освенъ това, той билъ и сѫдия, та трѣбвало да пази имота на хората и да преследва скитницитѣ.

Като видѣлъ италианцитѣ, той спрѣлъ коня си и ги запиталъ съ гнѣвенъ гласъ:

— Кой ви е позволилъ да влизате тукъ?

Старецътъ не разбиралъ английски. Той стоялъ, усмихвалъ се и се покланялъ на непознатия ездачъ.

Джема рекла:

— Ние си почивахме, господарю, а сега отиваме въ града. Вървимъ си по пѫтя. Нали по тоя пѫть може да върви всѣки?

— Не, — рекълъ строго конникътъ. — Това е пѫтека, минаваща презъ частни земи. Скитници като васъ не бива да минаватъ отъ тукъ.

— Скитници ли? — сопнала се Джема. — Ние не сме скитници, а — артисти.

— Артисти ли? Съ какво се занимавате?

— Танцуваме, показваме фокуси, а понѣкога — когато дѣдо има пари — той прави малки лотарии. Но сега нѣмаме ни стотинка.

— Лотарии ли? — запиталъ Кери, като се намръщилъ. — Значи, вие сте скитници и бездѣлници, а може би и обирници? По тоя начинъ ли се прехранвате?

— Ние танцуваме! — повторила Джема.

— Танцувате! Що отъ това? Можешъ ли да четешъ и да пишешъ?

— Не.

— На колко години си?

— Скоро навършвамъ тринадесеть. Ще почна четиринадесетата. Биндо е на десеть, а дѣдо е… Кой го знае, на колко е? Той е много старъ.

— Не говори ли той английски?

— Не. Той нѣма зѫби. А вашиятъ езикъ е много твърдъ: твърдъ е като дъска.

— Стискай си зѫбитѣ, момиче! Мисли, що приказвашъ!

Джема познавала Кери, макаръ че той я виждалъ първица. Икономката на сѫдията веднъжъ набила здраво Биндо за това, че измъкналъ отъ кокошарника две яйца, а другъ пѫть дветѣ деца паднали въ рѫцетѣ на градинаря, тъкмо когато се прекачвали презъ оградата, за да бератъ плодове. Но Кери не знаелъ нищо за това.

— Ти не си и облѣчена по християнски, — продължавалъ той, ядосанъ отъ дръзкитѣ отговори на момичето.

— Ба! Азъ съмъ християнка и то повече отъ тебе, — възразила Джема, въ чиито жили почнала да кипи южната кръвь. — Па и не е твоя работа, какъ съмъ облѣчена. Не си ми купилъ ти дрехитѣ!

— Безочливо момиче!

За мигъ Джема подскочила съ дивъ викъ къмъ седлото и ударила ездача силно по бузата.

Това станало толкова бързо, че Кери не успѣлъ да се опомни. Коньтъ му се изплашилъ и побѣгналъ назадъ. На всичко отгоре, и откъмъ нивята се зачули гръмки смѣхове, които доказвали, че работницитѣ сѫ видѣли оскърблението на господаря.

Додето Кери се справи съ подплашения конь, старецътъ, момчето и девойчето побѣгнали къмъ близкия градъ.

Филипъ Кери кипѣлъ отъ негодувание. Бузата му горѣла отъ силната плесница. Гордостьта му била оскърбена. Той чувствувалъ, че е станалъ за смѣхъ.

— Проклето тигърче! — прошепналъ той.

Най-сетне коньтъ му, уморенъ отъ диво препускане, се укротилъ. Сѫдията го отправилъ къмъ нивитѣ. Работницитѣ посрещнали господаря си съ сериозни лица. Тѣ се боели отъ него, защото билъ строгъ. А всѫщность той билъ добъръ по душа.

Скитницитѣ стигнали въ градеца и се спрѣли въ ханчето, което било на края. Джема почнала да танцува. Тя танцувала тоя пѫть толкова хубаво и съ такова увлѣчение, че даарето й се напълнило съ дребни монети.

На зараньта градчето се оживило. На пристанището имало много кораби, готвещи се да отплуватъ въ морето. Улицитѣ гъмжели отъ хора: моряци, рибари, селяни, чифликчии, търговци, продавачки. Много свѣтъ се билъ насъбралъ за панаира. Едни били дошли да продаватъ, а други — да купуватъ.

Джема и Биндо събудили рано-рано дѣда си. Трѣбвало да се приготвятъ за работа. Епифанио засвирилъ съ кларнета си, а внучетата му затанцували. Джема скачала и биела даарето, което държала високо надъ главата си. Музиката и играта били отначало тихи и бавни, но постепенно се усилвали и ставали все по-бързи и по-бързи. Танцувачитѣ се въртѣли, скачали, надавали викове, а зрителитѣ рѫкоплѣскали.

Това продължавало, съ кѫси почивки, току-речи цѣлия день. Когато видѣлъ, че децата сѫ се уморили, старецътъ почналъ да прави своитѣ фокуси съ чаши, топки, грахъ и панички. А на ония, които искали да узнаятъ сѫдбата си, той гледалъ на карти. Джема превеждала на селянитѣ, защото дѣдо й говорѣлъ на италиянски.

Селянитѣ били много доволни отъ голѣмитѣ обещания на гадателя. Старецътъ предсказвалъ на всички щастливо бѫдеще. Обещавалъ имъ коне, крави, добра беритба, много пари и щастливи женитби. Момцитѣ се любували на хубавичката Джема, която никакъ не приличала на тамошнитѣ девойки. Всички били весели и доволни.

Слънцето почнало да залѣзва, когато изведнъжъ се раздали тревожни викове:

— Полиция! Полиция!

Тълпата, която се била насъбрала предъ ханчето, почнала да шушука. Двама стражари съ дървени прѫчки въ рѫце минали мълчаливо между разстѫпилитѣ се хора и отишли право при италианцитѣ. Безъ да кажатъ дума, стражаритѣ взели картитѣ, свирката, даарето и другитѣ прибори и казали на стареца, че го арестуватъ въ името на закона.

Епифинио почналъ да пита и да се оправдава, но никой му не обръщалъ внимание. Дори и не слушали, що приказва, защото говорѣлъ на италиански. Биндо се разплакалъ. А Джема, като постояла за мигъ, сякашъ вцепенена отъ очудване, изведнъжъ се хвърлила върху стражаря, който държалъ дѣда й, и му захапала рѫката. Разяренъ отъ болка, стражарьтъ хваналъ грубо момичето за рѫката, стисналъ Биндо за яката и ги повлѣкълъ. Джема се дърпала, викала, пищѣла, но не можела да надвие на двамата силни мѫже.

Стражаритѣ повели арестуванитѣ по сѫщия пѫть, по който били минали въ надвечерието. Тълпата почнала да негодува, че сѫ й нарушили мирната забава, но стражаритѣ се развикали:

— И вие ли искате да отидете въ затвора? Не знаете ли, че фокуситѣ и гледането на карти сѫ забранени отъ закона? Тоя негодникъ ще има да полежи най-малко месецъ, ако не умре въ тъмницата.

По пѫтя къмъ участъка старецътъ непрестанно бърборѣлъ. Биндо пищѣлъ. Джема едничка мълчала: тя разбирала, че сѫ безполезни думи и оправдания.

Момичето не можело да разбере, каква имъ е вината. Цѣли четири години вече тѣ се скитали по тия мѣста, танцували, свирѣли и правѣли фокуси, а никой имъ не казвалъ, че това е лошо.

Отвели ги въ участъка и ги заключили въ затвора. Тамъ имало прѣсна слама, кърчагъ съ вода и малко вода. Дѣдото и внукътъ се тръшнали на сламата и заплакали. Само Джема не плачела. Тя обмисляла нѣщо.

По едно време тя запитала дѣда си:

— Що сме имъ направили? Защо ни затвориха?

— Защото сме скитници, хора безъ постоянно живѣлище, — отвърналъ старецътъ. — Ние сме, както се казва, извънъ закона.

— Що значи това?

— Значи, че всѣки има право да постѫпи съ насъ, като звѣрове.

— Но нали и ние си плащаме за храната и нощувката, като другитѣ хора?

— Да, но тѣмъ се струва, че крадемъ и лъжемъ, за да живѣемъ. Право да ви кажа, азъ отдавна се боехъ, че единъ день ще стане това, което се случи днесъ.

На сутриньта затворницитѣ били изведени предъ сѫдиитѣ. Между тия сѫдии билъ и Кери. Джема познала веднага оногова, комуто била залепила плесницата. Филипъ Кери се загледалъ съ явно съжаление въ италианцитѣ. Тѣ били нещастни. Лицата на стареца и детето били подути отъ плачъ. По дрехитѣ и косата имъ имало слама. Дрехитѣ на Джема били смачкани. Очитѣ й горѣли. Бузитѣ й били болнаво зачервени, като на трескавъ човѣкъ.

Сѫдиитѣ заповѣдали на девойката да разкаже, какъ сѫ се озовали съ дѣда си и брата си въ Англия и какъ сѫ прекарвали до тогава. Тя говорила дълго. Най-сетне рекла:

— Вие ни арестувахте, безъ да имате право. Защо направихте това? Ние не правимъ нищо лошо. Танцуваме, дѣдо прави фокуси и гледа на карти. Защо стражарите му взеха сандъчето съ приборитѣ? Защо ни взеха кларнета и даарето? Нима е честно да се ограби единъ беденъ старецъ? Ние не убиваме, нито крадемъ. Веднъжъ Биндо откѫсна една ябълка и азъ му се сърдихъ дълго. Идѣше ми да го набия, но го много обичамъ.

Сѫдиитѣ й заповѣдали да спре. Повикали двамата стражари и нѣколцина селяни, които били на панаира. Селянитѣ потвърдили, че старецътъ измъква отъ хората пари, като имъ прави фокуси и гледа на карти. Но дветѣ деца не правѣли нищо лошо. Вѣрно било, че тримата италианци нѣматъ постоянно мѣстожителство, а се скитатъ нагоре-надолу, за да преживѣятъ, както могатъ.

Когато излѣзълъ напредъ стражарьтъ съ превързана рѫка и разказалъ, какъ Джема го ухапала, сѫдиитѣ почнали да негодуватъ. Но Кери гледалъ ту тѣхъ, ту стражаря и се усмихвалъ. Макаръ че той не разпитвалъ никого, Джема била увѣрена, че цѣлата работа е нагласена отъ него, за да си отмъсти за плесницата.

Старецътъ й казалъ:

— Мила моя, ето тамъ оня господинъ, когото ти удари оня день. Не биваше да правишъ това. Твоята буйность ще ни погуби.

Джема побледнѣла и си навела главата. Тя признавала, че дѣдо й казва право.

Сѫдиитѣ почнали да си приказватъ тихо. Кери мълчелъ. Той оставилъ на другаритѣ си да решаватъ. Сѫдиитѣ казали, че не бива да се позволява на разни скитници да кръстосватъ по страната. Хората се оплаквали, че има много кражби по чифлицитѣ. Но за стареца и за внучетата му тѣ не можели да кажатъ, че сѫ вредни хора. Да не била безразсѫдната постѫпка на Джема, щѣли да ги пуснатъ. Но тя ухапала стражаря, а това е вече престѫпление.

Старецътъ билъ осѫденъ на едномесеченъ затворъ, а децата трѣбвало да бѫдатъ затворени въ приюта за малолѣтни престѫпници. Като чули присѫдата, италианците почнали да пищятъ, да реватъ, да хулятъ. Стражаритѣ се принудили да откѫснатъ Джема отъ стареца и момчето.

Единъ стражарь я повелъ. Тя се извивала въ рѫцетѣ му. Като видѣла Кери, когото смѣтала, че е виновенъ за всичко станало, тя го заплашила съ стиснатъ пестникъ и му викнала, колкото й гласъ държи:

— Добре те ударихъ азъ вчера, злосторниче! Чакай, чакай! Още не се е свършило. Ще ти отплатя, както трѣбва.

Стражарьтъ й запушилъ устата и я извелъ.

Единъ отъ сѫдиитѣ запиталъ:

— Нима тая уличница те е наистина ударила, Кери?

Кери се усмихналъ и отвърналъ.

— Наистина. Но азъ заслужавахъ това.

— Не разбирамъ тогава, защо ни предумваше да й простимъ. Тя трѣбваше да бѫде наказана най-строго.

— Не бива да отмъстяваме на детето, — казалъ Кери. — Недейте забравя, че те сѫ отъ югъ. По-буйни сѫ отъ насъ. Най-добре би било да имъ съберемъ пари и да ги изпратимъ въ Италия. Това ви казахъ. Но вие бѣхте повече и гласоветѣ ви наддѣлѣха.

Осѫденитѣ били раздѣлени. Стареца отвели въ затвора, а дветѣ деца — въ изправителния приютъ. Биндо при момчетата, а Джема при момичетата. На Биндо било много неприятно, когато дошло време да го острижатъ и изкѫпятъ съ сапунъ. И Джема изкѫпали и облѣкли въ приютски дрехи. Тя мълчела презъ цѣлото време.

Въ приюта имало всѣкакви деца: твърдоглави, лениви, крадливи, лъжци, заядливи. Но надзирателитѣ и надзирателкитѣ имъ умѣели да ги укротяватъ и изправятъ. Чудното спокойствие на Джема, за която било казано, че е страшно буйна, не можело да се обясни съ нищо. Тя не гледала никого, съ никого не приказвала, не искала да яде.

Мръкнало се. Децата въ дветѣ отдѣления се прибрали да спятъ. Надзирателката отвела Джема при едно желѣзно легло, покрито съ сиво одеяло, и й заповѣдала да си легне. Леглото било до самата стена. Джема си легнала, обърнала се къмъ стената и се престорила на заспала. Лампитѣ били угасени. Другитѣ деца били вече заспали.

На Джема се не спѣло. Тя хапѣла възглавницата, за да заглуши плача, който я задушвалъ. Не можела да пренесе разлъката съ стареца и братчето си. До тогава тѣ се не били никога раздѣляли. Дали ще ги види нѣкога? Биндо — може би. Но за дѣда си тя знаела, че ще умре въ затвора.

Надъ леглото имало прозорецъ. Крилата му не били затворени. На Джема дошло на умъ да избѣга. Станала и се вслушала. Всички спѣли. Тя се облѣкла, безъ да я види и чуе нѣкой, взела отъ масичката кутия съ кибритъ, която лежала до угасената лампа, и се покачила на прозореца. Спуснала се бавно по водосточната трѫба.

— Все едно. Кѫдето и да отида, ще бѫде по-добре, отколкото да стоя въ тоя затворъ. Мога — най-сетне — да се удавя въ морето.

Часовникътъ на кулата ударилъ десеть. Джема тръгнала. Прекосила тичешкомъ двора и се покатерила на стената. Отъ тамъ се прехвърлила отвѫдъ. Стигнала до една рѣка. На брѣга се издигала работилница, за конопъ. Джема я знаела. По тия мѣста тя се скитала много пѫти съ братчето си. Тръгнала покрай работилницата и следъ малко видѣла една воденица.

— Като мина воденицата, ще стигна до ливадитѣ на проклетия Кери, а отвѫдъ градината е неговиятъ чифликъ. Ще му дамъ да разбере! Злосторникъ! Негодникъ! Ще му платя, че да ме запомни!

Тя знаела, по коя пѫтека се стига най-бързо. По нея тръгнала. Дошла до решетката, която заграждала чифлика на богаташа-сѫдия. Прескочила я, навлѣзла въ двора. После се озовала въ овощната градина, дето се влизало презъ вратичка, която се не затваряла никога.

Джема се запѫтила право къмъ голѣмата сграда, дето живѣелъ чифликчията съ своята икономка. Въ друга сграда, до нея, живѣели слугитѣ и слугинитѣ. Като поразгледала внимателно подъ свѣтлината на месеца, девойката забелязала, че на едно мѣсто тръстиковиятъ покривъ слиза много низко. Покачи ли се на каменната пейка, ще го стигне.

Тъй и направила. Скочила на пейката и извадила отъ пазвата си кибрита. Запалила отведнъжъ нѣколко клечки и протегнала рѫка да ги пъхне подъ стрехата. Но тъкмо въ тоя мигъ лавнало огромно куче, хвърлило се върху момичето и Джема паднала отъ пейката съ главата надолу.

Кучето било едро като теле, отъ нюфаундленска порода. То можело да разкѫса за мигъ момичето, но — като видѣло, че има работа съ дете, спрѣло се, дръпнало се и почнало да лае.

— Какво има, Монаре? — обадилъ се Филипъ Кери, който чулъ шума и излѣзъль отъ кѫщи.

Когато пристигналъ на мѣстото, чифликчията разбралъ, що е станало. Предъ него лежала италиянката-танцувачка, съ запалени кибритени клечки въ рѫка. Тя била си ударила при падането главата о камъка, та лежала въ безсъзнание.

— Господи Боже! Тя искала да ми запали кѫщата! — викналъ Кери, духналъ бързо кибрита и го извадилъ отъ рѫката на момичето. — Тя трѣбва да е избѣгала отъ приюта. Дрехитѣ й сѫ приютски.

Като взелъ на рѫце полумъртвото момиче, той го пренесълъ въ кѫщата и сложилъ на едно легло. После повикалъ икономката. Тя била стара жена, съ бѣла коса и много приятно лице. Бузитѣ й били червени като ябълки.

— Мери, — казалъ господарьтъ, — погрижи се за това момиче. Монаръ го е повалилъ и то е изгубило свѣсть. Дошло е отъ приюта.

За кибрита той не казалъ нищо.

Джема дошла скоро на себе си. Отворила си голѣмитѣ влажни очи и загледала съ почуда ярко осветената стая.

— Тая девойка е чужденка, — рекла икономката. — Азъ я знамъ. Тѣ се скитатъ по тия мѣста още отъ пролѣтьта. Веднъжъ хванахъ брата й въ кокошарника и го наплескахъ. Нали тѣ бѣха, които сѫдиха днесъ, заедно съ дѣдо имъ?

— Да, — отвърналъ Кери. — И ето, че тя избѣгала отъ приюта. Приготви й стая. Сега е кѫсно да я отвеждаме обратно.

— На тавана ли, господарю? При слугинята ли? На Ана нѣма да се хареса, че ще спи съ улично момиче, току-що избѣгало отъ затвора.

— Не на тавана, а нѣкѫде тукъ. Гледай да й бѫде добре. Не ти ли е жаль за нея? Ние трѣбва да бѫдемъ милостиви, Мери!

— Нейното братче се готвѣше да открадне яйца, но азъ го пипнахъ и…

— Стига, стига!

Когато икономката излѣзла да приготви стая за Джема, Кери се навелъ надъ момичето и го попиталъ:

— Защо дойде тукъ? Да ми запалишъ кѫщата ли?

Момичето направило усилие да си спомни, що се е случило. Спомнило си и изпаднало въ ужасъ. Да, то искало да запали кѫщата на тоя човѣкъ, но не успѣло, и сега е въ рѫцетѣ му.

— Азъ те хванахъ на мѣстото на престѫплението, — рекълъ чифликчията. — Ако моето куче те не бѣше повалило, ти щѣше да подпалишъ чифлика. Покривътъ е отъ изсъхнала тръстика. Тя избухва като барутъ. Защо ти трѣбваше да ми причинявашъ такава щета? Отговори!

Но Джема мълчела. Легнала на едната си страна; подпрѣла се на лакътъ, тя гледала Кери свирепо подъ вежди.

— Ти може да не знаешъ, че законитѣ наказватъ подпалвача толкова строго, колкото и убиеца. Така и трѣбва: рѣдко минава пожаръ безъ човѣшки жертви. Само защото се опита да подпалишъ кѫщата ми, азъ имамъ право да те хвърля въ затвора, дето ще лежишъ много години. Кажи, защо искаше да извършишъ това голѣмо зло?

Джема най-сетне отговорила:

— Искахъ да ти запаля чифлика, защото ти си виновникъ за нашето нещастие. Вѣрно е, че те ударихъ, но азъ имахъ право: ти ме нарече безочлива уличница. А после се разлюти, прати, стражаритѣ да ни арестуватъ. Хвърлиха добрия ми честенъ дѣдо въ затвора, при крадцитѣ и разбойницитѣ, а насъ отвлѣкоха въ оня проклетъ приютъ. Вѣрно е, че — като искахъ да ти подпаля кѫщата — не постѫпихъ добре, но за всичко си виновенъ ти. Да затворишъ тоя простъ, добъръ и милъ старецъ, който се е грижилъ за насъ толкова години, като баща! Да го хвърлишъ въ тъмницата, за да изгние тамъ! Ти си лошъ човѣкъ. Не, не! За нищо на свѣта нѣма да се върна въ приюта. Ще се удавя въ рѣката, но нѣма да се върна.

И Джема заплакала отчаяно.

Кери я оставилъ да се наплаче. Когато утихнала, той й заговорилъ спокойно и кротко:

— Клето дете! Слушай, какво ще ти кажа! Азъ съмъ сѫдия и когато ви сѫдѣха, бѣхъ тамъ. Но азъ не одобрихъ присѫдата. Настоявахъ предъ своитѣ другари да простятъ, но те се не съгласиха. Всички тѣ сѫ по-стари и по-опитни отъ мене. Значи, азъ не съмъ виновенъ, че сѫ арестували и затворили дѣдо ти. Но онова, което е вършилъ той, се забранява отъ закона, и кметътъ настоя да бѫде наказанъ старецътъ. Азъ, обаче, не бѣхъ изгубилъ до тая вечерь надежда да ви помогна да се отървете отъ затвора и да си заминете за родината. Ти развали всичко. Азъ нѣмамъ право да пусна на свобода една подпалвачка.

Джема побледнѣла й се разтреперила. Тя казала:

— Нали само азъ съмъ виновна? Накажи мене, а пусни дѣда и Биндо. Азъ ти обещавамъ, че ще отида сама въ затвора и нѣма никога да се опитвамъ да бѣгамъ. О, азъ съмъ готова и цѣлъ животъ да прекарамъ въ тъмница, стига дѣдо и Биндо да сѫ свободни.

— Това не зависи отъ мене, — рекълъ Кери. — Азъ имахъ намѣрение утре да отида въ града и да помоля голѣмцитѣ да намалятъ времето, което трѣбва да прекара въ затвора дѣдо ти. Следъ това щѣхь да отида при италианския консулъ и да го помоля да ви изпрати въ родината ви.

Джема се разплакала отново.

Тогава чифликчията й казалъ:

— Недей плака. Обещай ми, че ще бѫдешъ за напредъ добро и послушно момиче. А азъ ще ти обещая, че ще направя всичко възможно, за да ви пуснатъ и тримата и да ви изпратятъ въ Италия.

Джема се промѣнила при тия думи. Тя се хвърлила на шията на Кери и почнала да му говори:

— Много ти благодаря. Ти си добъръ, много си добъръ! Колко ми е жаль, че не знаехъ това по-рано!

Кери си устоялъ на думата. Той успѣлъ да освободи стареца и внука му, а после издействувалъ по единъ безплатенъ билетъ за тримата италианци. Тѣ се качили на единъ корабъ и отплували за Неаполъ.

Тъй се свършило тѣхното скитничество въ земята на ябълкитѣ, както обичалъ Биндо да нарича Англия. Джема се скоро следъ това омѫжила за единъ богатъ търговецъ, а Биндо станалъ прочутъ музикантъ.