Николай Райнов
Животнитѣ зимуватъ

Николай Райнов
Животните зимуват

Единъ бикъ вървѣлъ по гората. Срещналъ овенъ.

— Накѫде, овньо?

— Ще искамъ отъ зимата малко топли дни, биче. А ти — накѫде?

— По разходка.

— Да вървимъ заедно.

— Да вървимъ.

Тръгнали заедно. Срещнали свиня.

— Накѫде, свиньо?

— Ще поискамъ отъ зимата малко топли дни, приятели. А вие накѫде сте тръгнали?

— И ние натамъ. И ние за това.

— Тогава да вървимъ заедно.

— Да вървимъ.

Тръгнали тримата по-натамъ. Срещнали гѫска. Спрѣли я.

— Накѫде, гѫско?

— Ще искамъ топли дни отъ зимата.

— Тогава тръгвай следъ насъ! И ние сме тръгнали по сѫщата работа.

Тръгнали четиримата. Вървятъ: бикътъ най-напредъ, следъ него — овенътъ, после — свинята, а най-отзадъ — гѫската. По едно време срещнали пѣтелъ.

— Чакай, петльо! Накѫде?

— Ще искамъ топли дни отъ зимата, братя. А вие — накѫде?

— И ние отиваме по сѫщата работа. Тръгни съ насъ!

— Да тръгна. Много обичамъ весела дружина. Самъ не ми се върви.

Тръгнали петимата. По едно време пѣтелътъ запиталъ гѫската, знае ли, кѫде живѣе зимата.

— Не знамъ, — отвърнала гѫската. — Свинята знае.

— Накѫде вървимъ, свиньо? Знаешъ ли пѫтя къмъ зимата?

— Не го знамъ, гѫско. Трѣбва да го знае свинята. Нея запитай.

— Свиньо, знаешъ ли, накѫде ни водишъ?

— Азъ не ви водя, а — овенътъ. Той знае пѫтя. Него запитайте.

— Овньо, накѫде си ни повѣлъ. Тоя пѫть води ли къмъ кѫщата на зимата?

— Не знамъ. Не виждате ли, че ви не водя азъ, а — бикътъ? Той знае пѫтя.

— Накѫде води тоя пѫть, биче? Къмъ кѫщата на зимата ли?

— Кой го знае накѫде води! Не виждате ли, че вървимъ на посоки?

Спрѣли се на единъ кръстопѫть. Нѣма кого да запитатъ, по кой пѫть се отива къмъ живелището на зимата. Мислили, мислили, най-сетне бикътъ рекълъ:

— Слушайте, братя! Да тръгнемъ хе по онзи пѫть. Все ще ни заведе нѣкѫде. А колкото за зимата, и безъ да я търсимъ, тя ще ни намѣри.

Тръгнали по пѫтя и той ги отвелъ въ една гора. Спрѣли се тамъ. А додето вървѣли, много време се минало. Почнали да си приказватъ:

— Струва ми се, че застудява, — рекълъ бикътъ.

— Азъ не усѣщамъ нищо, — казалъ овенътъ, — но вълната ми се развѣва. Трѣбва да е излѣзълъ вѣтъръ.

— Студено ми е на зурлата, — продумала свинята. — Май че зимата наближава.

— Наближава, наближава, — рекла гѫската. — И азъ усѣщамъ.

— Кукуригуууру! — обадилъ се пѣтелътъ. — Нека приближава. Нали сме тръгнали да я диримъ?

Зарадвали се всички, че зимата иде. Но по едно време бикътъ казалъ:

— Здраво се застуди, братя. А зимата я още нѣма да й поискаме топли дни. Кѫде да вървимъ да се топлимъ?

— Кажи ти, кѫде! — викнали животнитѣ изъ единъ гласъ.

— Хайде да си направимъ кѫща. Инакъ ще измръзнемъ. Азъ ще насѣка греди, а вие ще ги наредите и сковете. Ще си имаме кѫща — който ни види, да ни завиди. Отъ студъ нѣма да се боимъ.

Но другитѣ животни били ленивички. Никакъ имъ се не работѣло.

Овенътъ рекълъ:

— Моятъ кожухъ ме топли. Вижте, колко му е гѫста вълната. И безъ кѫща ще прекарамъ студенитѣ дни.

Свинята казала:

— Мене не ме е страхъ отъ студове, каквито и да сѫ. Ще се заровя въ земята и ще презимувамъ.

Гѫската се обадила:

— И на мене е лесно. Ще кацна на нѣкое дърво, ще си постеля едното крило, а съ другото ще се покрия. Нѣма да усѣтя ни студъ, ни мразъ.

Пѣтелътъ викналъ:

— И азъ не ща кѫща. И азъ имамъ крила. Комуто трѣбва кѫща, да си направи.

Разбралъ бикътъ, че ще трѣбва самъ да се залови за работа.

— Правете както щете, — рекълъ. — Азъ ще си градя кѫща. И безъ помощници ще мина.

Насѣкълъ отъ гората дървета, набилъ ги въ земята, други наковалъ едно надъ друго до тѣхъ и се издигнала кѫща. Заживѣлъ въ нея.

Дошла зимата. Но каква зима? Страшна и ужасна. Па и не била сама: и братъ й билъ съ нея — мразътъ. На животнитѣ и на умъ не дошло да поискатъ отъ нея топли дни: тъй ги стегнали студоветѣ, че всичко забравили.

Овенътъ отишелъ при бика и почукалъ на вратата на кѫщата му.

— Пусни ме, братко, да се огрѣя!

— Не, овньо, нѣма кѫде. Само за мене има мѣсто. Ти си ималъ топълъ кожухъ, та и отвънъ ще презимувашъ. Не те пускамъ. Най-сетне, поискай отъ зимата да ти отпусне малко топли дни.

— Зимата не ще да слуша. Искахъ, но не дава. Отвори ми. Ако ми не отворишъ, ще се засиля, та ще откъртя отъ стената нѣкоя греда. Тогава и тебе ще стане студено.

Подалъ си бикътъ главата презъ вратата. Студено! Много студено! Ако не пусна овена, наистина ще откърти греда и въ кѫщата ще почне да духа. А откърти ли още нѣколко греди — отъ студъ нѣма да може да се стои.

Пусналъ овена. Въ кѫщата нѣмало мѣсто за двамина, — ала като се посбрали — дори по-топло имъ станало.

Ето че и на свинята достудѣло. Потропала на вратата.

— Пусни ме, брате биче, да се погрѣя. Замръзнахъ. Люти студове започнаха.

— Що се боишъ отъ студоветѣ? Зарови се въ земята и презимувай. Или помоли зимата да ти даде топли дни.

— Стига си приказвалъ! Отваряй по-скоро. Ако ми не отворишъ, ще подрия съ зурлата си всички подпорки и ще ти съборя кѫщата. Заклевамъ ти се, че ще я съборя.

Що да се прави? Видѣлъ бикътъ, че свинята се не шегува: наистина, ще му събори кѫщата. Пусналъ я. За трима нѣмало мѣсто, но трѣбвало да се смѣстятъ. Посбрали се и въ кѫщата станало още по-топло.

По едно време дошла гѫската. И тя помолила да й отворятъ.

— Нѣма мѣсто, — рекълъ бикътъ. — Мнозина сме и все сме едри. Напълнили сме кѫщата. Па и защо ти е да влизашъ? Нали си имашъ две крила? Едното ще си постелешъ, а съ другото ще се завиешъ. Ще ти бѫде по-топло, отколкото ни е намъ.

— Стига сѫ тия приказки! Отваряй по-скоро, че съмъ замръзнала. Ако ме не пуснешъ, ще изскубя всичкия мъхъ отъ стенитѣ и вѣтърътъ ще почне да духа въ кѫщата ти. Ще измръзнете до единъ.

Пуснали и гѫската. Дошелъ пѣтелътъ. Той пъкъ заплашилъ бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръсть. Що да се прави? Трѣбвало да пуснатъ и него.

Кѫщата на бика станала толкова тѣсна, че нѣмало кой накѫде да се обърне. Но затова пъкъ на животнитѣ било топло. Топло имъ било и весело.

Като се стоплилъ добре, пѣтелътъ почналъ да си пѣе пѣсни. Пѣе си и за нищо не го е грижа. Но ето, че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала пѣтлешко месце. Приискало й се да хване пѣтля и да го отнесе у дома си, но какъ да влѣзе въ кѫщата?

По цѣли нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласоветѣ на животнитѣ, колко сѫ и какви сѫ. Видѣла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощникъ. И намѣрила — дори не е единъ, а двама. Кой? Мечката и вълка.

Отишла при тѣхъ и имъ казала:

— Дайте ми нѣщо за ядене, приятели.

— Нищо нѣмаме.

— Ами искате ли — азъ да намѣря ядене и за трима ни?

— То се знае, че искаме, но кѫде ще го намѣришъ кумичке?

— Азъ съмъ го намѣрила вече и дори съмъ го заключила. Чака ни да отидемъ и да го изядемъ. За тебе, бабо Мецо, — цѣлъ бикъ. За тебе, кумчо Вълчо, — тлъстъ овенъ. А за мене — едно малко пѣтленце. Азъ съмъ доволна и отъ малко. Стига вамъ да е добре.

— Много ти благодаримъ, — рекли вълкътъ и мечката. — Никога нѣма да забравимъ добринитѣ, що ни правишъ. Хайде ни отведи да се нахранимъ.

Кума Лиса ги повела. Стигнали до кѫщата. Спрѣли се. Слушатъ: отвѫтре се разнасятъ звукове на всѣкакви животни.

— Колко животни си затворила, кумо Лисо? — попиталъ вълкътъ.

— Три затворихъ, но тѣ може да сѫ пуснали още.

— Не сѫ три, повече сѫ.

— Повече сѫ, много повече сѫ, — рекла и мечката. — Хайде, кумо Лисо, води ни!

— Не, тъй не бива. Гоститѣ влизатъ най-напредъ, а стопанката — подире имъ. Азъ ще ви отворя, а вие ще влѣзете.

Мечката рекла на вълка:

— Ти, кумчо Вълчо, влѣзъ пръвъ, а азъ подиръ тебе. Ако влѣза първа азъ, ще се изплашатъ.

— Не, не, — казалъ вълкътъ. — Ти, бабо Мецо, ще влѣзешъ първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъвъ почтенъ гостъ трѣбва да влѣзе пръвъ.

— Добре, — рекла мечката.

Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влѣзла. Но тъкмо влѣзла, и бикътъ я притисналъ съ рогата си о стената, като си навелъ главата, па изревалъ:

— Овньоооо, дръъъъжъ! Овньоооо, мушкай! Овньоооо, кѫсай!

Овенътъ се разтичалъ, че — като мушналъ мечката въ ребрата, съборилъ я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гѫската литнала, кацнала на главата на баба Меца и почнала да й кълве очитѣ. А пѣтелътъ — както билъ кацналъ на една греда — развикалъ се изъ цѣло гърло:

— Дайте я на менеееее! Дайте я на менеее!

Вълкътъ и лисицата чули тия викове и търтили на бѣгъ. Баба Меца едвамъ успѣла да се отърве и да избѣга. Настигнала вълка и му казала:

— Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни бѣше приготвила кума Лиса, нито съмъ яла другъ пѫть, нито бихъ искала да го ямъ още веднъжъ. Такъвъ страхъ не съмъ брала никога. Тъкмо влѣзохъ въ кѫщата, кой знае отде се взе една проклета жена съ вила въ рѫка: като ме забоде въ стената, почудихъ се, какъ да се откѫсна. Че като надойдоха сума други хора — и домашни и гости: брой нѣмаха! Единъ ме мушка, другъ ме хапе, трети ме боде съ шило въ очитѣ. Страхъ да те съвземе! „Тукъ ще ми е смъртьта“, — си казахъ. А единъ месарь съ червена чалма, като се изправилъ на гредата, па се навелъ и току замахва къмъ мене остъръ ножъ и крещи: „Дайте я на менееееее! На мене я дайтееееее!“ Да ме бѣха дали на него, кумчо Вълчо, на кѫсове щѣше да ме насѣче.

Един бик вървял по гората. Срещнал овен.

— Накъде, овньо?

— Ще искам от зимата малко топли дни, биче. А ти накъде?

— На разходка.

— Да вървим заедно.

— Да вървим.

Тръгнали заедно. Срещнали свиня.

— Накъде, свиньо?

— Ще поискам от зимата малко топли дни, приятели. А вие накъде сте тръгнали?

— И ние натам. И ние за това.

— Тогава да вървим заедно.

— Да вървим.

Тръгнали тримата по-натам. Срещнали гъска. Спрели я.

— Накъде, гъско?

— Ще искам топли дни от зимата.

— Тогава тръгвай след нас! И ние сме тръгнали по същата работа.

Тръгнали четиримата. Вървят: бикът най-напред, след него овенът, после свинята, а най-отзад гъската. По едно време срещнали петел.

— Чакай, петльо! Накъде?

— Ще искам топли дни от зимата, братя. А вие накъде?

— И ние отиваме по същата работа. Тръгни с нас!

— Да тръгна. Много обичам весела дружина. Сам не ми се върви.

Тръгнали петимата. По едно време петелът запитал гъската знае ли къде живее зимата.

— Не знам — отвърнала гъската. — Свинята знае.

— Накъде вървим, свиньо? Знаеш ли пътя към зимата?

— Не го знам, гъско. Аз не ви водя, а овенът. Той знае пътя. Него запитайте.

— Овньо, накъде си ни повел? Тоя път води ли към къщата на зимата?

— Не знам. Не виждате ли, че ви не водя аз, а бикът. Той знае пътя.

— Накъде води тоя път, биче? Към къщата на зимата ли?

— Кой го знае накъде води! Не виждате ли, че вървим напосоки?

Спрели се на един кръстопът. Няма кого да запитат по кой път се отива към живелището на зимата. Мислили, мислили, най-сетне бикът рекъл:

— Слушайте, братя! Да тръгнем хе по онзи път. Все ще ни заведе някъде. А колкото за зимата, и без да я търсим, тя ще ни намери.

Тръгнали по пътя и той ги отвел в една гора. Спрели се там. А додето вървели, много време се минало. Почнали да си приказват.

— Струва ми се, че застудява — рекъл бикът.

— Аз не усещам нищо — казал овенът, — но вълната ми се развява. Трябва да е излязъл вятър.

— Студено ми е на зурлата — продумала свинята. — Май че зимата наближава.

— Наближава, наближава — рекла гъската. — И аз усещам.

— Кукуригууу! — обадил се петелът. — Нека наближава. Нали сме тръгнали да я дирим?

Зарадвали се всички, че зимата иде. Но по едно време бикът казал:

— Здраво се застуди, братя. А зимата я няма още да й поискаме топли дни. Къде да вървим да се топлим?

— Кажи ти къде! — викнали животните в един глас.

— Хайде да си направим къща. Инак ще измръзнем. Аз ще насека греди, а вие ще ги наредите й ековете. Ще си имаме къща — който ни види, да ни завиди. От студ няма да се боим.

Но другите животни били ленивички. Никак не им се работело. Овенът рекъл:

— Моят кожух ме топли. Вижте колко му е гъста вълната. И без къща ще прекарам Студените дни.

Свинята казала:

— Мене не ме е страх от студове, каквито и да са. Ще се заровя в земята и ще презимувам.

Гъската се обадила:

— И на мене ми е лесно. Ще кацна на някое дърво, ще си постеля едното крило, а с другото ще се покрия. Няма да усетя ни студ, ни мраз.

Петелът викнал:

— И аз не ща къща. И аз имам крила. Комуто трябва къща, да си направи.

Разбрал бикът, че ще трябва сам да се залови за работа.

— Правете, каквото щете — рекъл. — Аз ще си градя къща. И без помощници ще мина.

Насякъл от гората дървета, набил ги в земята, други наковал едно над друго до тях и се издигнала къща. Заживял в нея.

Дошла зимата. И то каква зима! Страшна и ужасна. Па и не била сама, брат й бил с нея — мразът. На животните и наум не дошло да поискат от нея топли дни: тъй ги стегнали студовете, че всичко забравили.

Овенът отишъл при бика и почукал на вратата на къщата му:

— Пусни ме, братко, да се огрея!

— Не, овньо, няма къде. Само за мене има място. Ти си имаш топъл кожух, та и отвън ще презимуваш. Не те пускам. Най-сетне поискай от зимата да ти даде малко топли дни.

— Зимата не ще да слуша. Исках, но не дава. Отвори ми. Ако ми не отвориш, ще се засиля, та ще откъртя от стената някоя греда. Тогава и на тебе ще стане студено.

Подал си бикът главата през вратата. „Студено! Много студено! Ако не пусна овена, наистина ще откърти греда и в къщата ще почне да духа. А откърти ли още няколко греди — от студ няма да може да се стои.“

Пуснал овена. В къщата нямало място за двамина — ала като се посбрали — дори по-топло им станало.

Ето че и на свинята достудяло. Потропала на вратата:

— Пусни ме, брате биче, да се погрея. Замръзнах. Люти студове започнаха.

— Що се боиш от студовете? Зарови се в земята и презимувай. Или помоли зимата да ти даде топли дни.

— Стига си приказвал! Отваряй по-скоро. Ако не ми отвориш, ще подрия със зурлата си всички подпорки и ще ти съборя къщата. Заклевам ти се, че ще я съборя.

Що да се прави? Видял бикът, че свинята не се шегува: наистина ще му събори къщата. Пуснал я. За трима нямало място, но трябвало да се сместят. Посбрали се и в къщата станало още по-топло.

По едно време дошла гъската. И тя помолила да й отворят.

— Няма място — рекъл бикът. — Мнозина сме и все сме едри. Напълнили сме къщата. Па и защо ти е да влизаш? Нали си имаш две крила? Едното ще си постелеш, а с другото ще се завиеш. Ще ти бъде по-топло, отколкото на нас.

— Стига са тия приказки! Отваряй по-скоро, че съм замръзнала. Ако не ме пуснеш, ще изскубя всичкия мъх от стените и вятърът ще почне да духа в къщата ти. Ще измръзнете-до един.

Пуснали и гъската. Дошъл петелът. Той пък заплашил бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръст. Що да се прави? Трябвало да пуснат и него.

Къщата на бика станала толкова тясна, че нямало кой накъде да се обърне. Но затова пък на животните било топло. Топло им било и весело.

Като се стоплил добре, петелът почнал да си пее песни. Пее си и за нищо не го е грижа. Но ето че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала петлешко месце. Приискало й се да хване петля и да го отнесе у дома си, но как да влезе в къщата? По цели нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласовете на животните колко са и какви са. Видяла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощник. И намерила — дори не един, а двама. Кои? Мечката и вълка.

Отишла при тях и им казала:

— Дайте ми нещо за ядене, приятели.

— Нищо нямаме.

— Ами искате ли аз да намеря ядене и за трима ни?

— То се знае, че искаме, но къде ще го намериш, кумичке?

— Аз съм го намерила вече и дори съм го заключила. Чака ни да отидем и да го изядем. За тебе, Бабо Мецо — цял бик. За тебе, Кумчо Вълчо — тлъст овен. А за мене — едно малко петленце. Аз съм доволна и от малко. Стига на вас да е добре.

— Много ти благодарим — рекли вълкът и мечката. — Никога нима да забравим добрините, що ни правиш. Хайде, отведи ни да се нахраним.

Кума Лиса ги повела. Стигнали до къщата. Спрели се. Слушат: отвътре се разнасят звукове на всякакви животни.

— Колко животни си затворила, Кума Лисо? — попитал вълкът.

— Три затворих, но те може да са пуснали още.

— Не са три, повече са.

— Повече са, много повече са — рекла и мечката. — Хайде, Кума Лисо, води ни!

— Не, тъй не бива. Гостите влизат най-напред, а стопанката — подире им. Аз ще ви отворя, а вие ще влезете.

Мечката рекла на вълка:

— Ти, Кумчо Вълчо, влез пръв, а аз подир тебе. Ако вляза първа аз, ще се изплашат.

— Не, не — казал вълкът. — Ти, Бабо Мецо, ще влезеш първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъв почтен гост трябва да влезе пръв.

— Добре — рекла мечката.

Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влязла. Но тъкмо влязла и бикът я притиснал с рогата си до стената, като си навел главата, па изревал:

— Овньоооо, дръъъъж! Овньооооо, мушкай! Овньоооо, късай!

Овенът се разтичал, че като мушнал мечката в ребрата, съборил я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гъската литнала, кацнала на главата на Баба Меца и почнала да й кълве очите. А петелът — както бил кацнал на една греда — развикал се из цяло гърло:

— Дайте я на менееее! Дайте я на менеее!

Вълкът и лисицата чули тия викове и търтили на бяг. Баба Меца едвам успяла да се отърве и да избяга. Настигнала вълка и му казала:

— Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни беше приготвила Кума Лиса, нито съм яла друг път, нито бих искала да го ям още веднъж. Такъв страх не съм брала никога. Тъкмо влязох в къщата, кой знае отде се взе една проклета жена с вила в ръка: като ме забоде в стената, почудих се как да се откъсна. Че като надойдоха сума други хора — и домашни, и гости — брой нямаха! Един ме мушка, друг ме хапе, трети ме боде с шило в очите. Страх да те обземе! „Тук ще ми е смъртта“ — си казах. А един месар с червена чалма, като се изправил на гредата, па се навел и току замахва към мене остър нож и крещи: „Дайте я на менееее! На мене я дайтеееее!“ Да ме бяха дали на него, Кумчо Вълчо, на късове щеше да ме насече.