Николай Райнов
Пастирчето и джуджетата (Шведска приказка)

Въ едно далечно село живѣло момче, по име Вили. Баща му и майка му били умрѣли. То живѣело при мащехата си. А мащехата била зла жена. Не му давала ни да се храни като свѣта, ни да се наспи. Вили пасѣлъ говеда. Още рано сутриньта, преди да е изгрѣло слънцето, той трѣбвало да ги изведе на паша, цѣлъ день да се върти около тѣхъ да ги пази — да не би да се изгубятъ, а вечерь да ги прибере и откара въ селото.

За малко момче като Вили тая работа била трудна. А най-лошото било, че говедарчето не получавало за нея нищо друго, освенъ по единъ рѣзенъ хлѣбъ на день. Па и него не винаги му давала свадливата мащеха.

Веднъжъ момчето станало малко по-късно, отколкото трѣбвало. Мащехата съ викове го пратила следъ говедата и му не дала нищо за храна. Вили откаралъ говедата на паша, седналъ подъ едно дърво и почналъ да плаче. Но въ това време говедата се разпръснали по пасбището и той станалъ да ги наглежда. Отишелъ на едно зелено бърдо, дето имало буйна трева, и седналъ тамъ.

На това бърдо обичало да прекарва пастирчето презъ деня, когато слънцето запече силно: тамъ имало дървета съ широки листа, подъ тѣхъ тревата била росна и сочна, та можело да се движатъ говедата.

Ала тоя день Вили забелязалъ, че тревата е отѫпкана, суха и смачкана, като че ли сума нозе сѫ ходили и тичали по нея презъ нощьта.

Но явни следи отъ стѫпки се не виждали никѫде. Обаче, като походило насамъ-натамъ, пастирчето намѣрило чифтъ мънички, съвсемъ мънички обувки, цѣли отъ синкаво стъкло, съ по една висулка на върха отъ нанизани мъниста, сѫщо синички.

Момчето забравило глада си, като видѣло обувкитѣ. Развеселило се. Почнало да си играе съ тѣхъ. За него, разбира се, тѣ били съвсемъ малки: не му ставали. Въ всѣка отъ тѣхъ то можело да обуе най-много върха на палеца си.

— Чудни обувчици! — викналъ Вили, като се засмѣлъ. — Едва ли нѣкой ги е носилъ на краката си: такива малки крачета нѣма никой. Тѣ ще да сѫ направени за играчка.

Вили си игралъ съ обувкитѣ цѣлъ день. Когато залѣзло слънцето, той подкаралъ стадото къмъ селото.

Но като слѣзълъ отъ бърдото, ето че изподъ земята излѣзло едно джудже и се изправило предъ него. То било мъничко човѣче, не по-високо отъ педя.

— Добъръ вечерь, говедарче! — рекло джуджето — какъ прекара деня?

— Далъ Богъ добро, — отвърналъ Вили. — Слава Богу, добре.

— Тая заранъ съмъ си изгубилъ обувкитѣ горе на бърдото. Да не би да си ги намѣрилъ?

— Намѣрихъ едни малки обувки, — отвърналъ Вили. — Навѣрно сѫ твоитѣ. Но, да ти кажа право, не ми се даватъ. Искамъ да ги подаря на мащехата си за именния й день. Тогава тя ще си поотпусне сърцето, та ще ми даде цѣла питка да се нахраня. А може дори и да престане да ме бие. Остави ми ги, моля ти се.

— Но какво да правя безъ тѣхъ? — рекло джуджето. — Цѣлъ день съмъ си болъ краката по трънитѣ да ги търся. Не мога да ходя. Дай ми ги, а пъкъ азъ ще те наградя, когато дойде време, за твоята добрина.

Вили далъ на джуджето обувкитѣ. То се зарадвало, поблагодарило на пастирчето, поклонило му се любезно и си отишло. Вили отвелъ стадото. Било вече мръкнало. Мащехата го посрещнала съ кавга и бой.

— Кѫде си се скиталъ до сега? По тъмно ми се връщашъ. Върви, та хапни малко булгуръ, че се прибери да спишъ. А утре гледай да станешъ рано.

Вили не отвърналъ дума. Той отишелъ въ кухнята, изялъ една паница студенъ булгуръ, па се качилъ въ плѣвника да спи. Цѣла нощь той сънувалъ джуджето и малкитѣ обувки.

На сутриньта мащехата го събудила още отъ зори.

— Хайде, ставай, ленивецо! — викнала му тя. — Измивай се и подбирай говедата!

Тоя день, обаче, тя дала на пастирчето рѣзенъ хлѣбъ. Вили откаралъ говедата и отишелъ да седне подъ сѣнка на зеленото бърдо.

— Какво ли ще е, ако намѣря и днесъ чифтъ стъклени обувки? — си казалъ той.

И почналъ да търси между тревата. По тревата и тоя день нѣмало роса. Земята била дори по-суха отъ миналия день. Но обувки Вили не намѣрилъ.

— То се знае, — рекълъ. — Кой може да помисли, че на това бърдо никнатъ стъклени обувки, та да има всѣка зарань?

И пастирчето седнало да закусва.

После тръгнало да наглежда говедата. И както вървѣло, загледало по навикъ надолу, то видѣло, че подъ едно храстче нѣщо блести. Навело се. Намѣрило една малка, съвсемъ мъничка качулка, отъ червена коприна, обшита наоколо съ дребни златни звънченца.

Засмѣлъ се Вили, като намѣрилъ качулчицата. Почналъ да си играе съ нея. Като си стисне пръститѣ на пестникъ, на него едва се побирала качулката.

— Главата, която е носила тая качулка, ще да е като яйце, — казалъ Вили. — Дали не е на онова момченце-джудже, което ме срещна снощи? Не е чудно да е негова.

Надвечерь Вили решилъ да се прибере по-рано. Подкаралъ говедата отъ бърдото надолу. Тъкмо излѣзълъ на пѫтя, спрѣло го едно момиченце-джудже, не по-голѣмо отъ снощното момченце.

Поздравило го и го запитало, да не би да е намѣрилъ на бърдото неговата качулка.

— Да, намѣрихъ я, — отвърналъ Вили, — но тоя пѫть съмъ решилъ да не давамъ намѣреното на оногова, който го е изгубилъ. Тая хубава качулчица е тъкмо като за куклата, съ която си играе момичето на моята кръстница. Въ недѣля ще имъ отида на гости и ще я подаря на момичето. Кръстницата ще ми даде захаросани бадеми и сладко млинче.

Но момиченцето почнало да се моли съ сълзи на очи на Вили да му върне качулчицата.

— Главата ми щѣше да изгори на слънцето днесъ, додето я дирѣхъ. Цѣлъ день съмъ се лутала. Върни ми я, а пъкъ азъ ще те наградя, когато дойде време, тъй както никой другъ не може.

Пастирчето дало на джуджето качулката и подкарало стадото къмъ село. И тоя пѫть се върнало късничко. Мащехата, разбира се, не пожалила ни гърба му, ни главата му: дето стигнѣла, тамъ удряла.

Вили хапналъ пакъ отъ студения булгуръ и се търкулналъ въ плѣвника да спи. Презъ нощьта сънувалъ, че играе съ момиченцето-джудже. То било съ червената копринена качулчица, а той билъ облѣченъ въ нови дрехи. Дълго тичало пастирчето да гони момиченцето, което бѣгало не като за своя ръстъ.

Съньтъ билъ много приятенъ, но се прекѫсналъ на най-важното мѣсто. Чулъ се крѣсъкътъ на мащехата, която дошла да буди пастирчето.

Вили станалъ и подкаралъ стадото.

Тоя день той намѣрилъ на зеленото бърдо едно звънче — сребърно, много хубаво. Като зазвънѣлъ съ него, звънецътъ започналъ да издава толкова весели звукове, че всички говеда се насъбрали да слушатъ.

Когато слънцето климнало на западъ, Вили решилъ да прибере стадото.

— Нека поне тая вечерь си отида по-рано, — казалъ той, — та да ме не гълчи мащехата.

Но говедата не били привикнали да ги прибиратъ толкова рано. Па и тревата на пасбището била вкусна и сочна. Напраздно пастирчето викало и мамило говедата: тѣ не искали да тръгнатъ.

Вили се сѣтилъ за звънчето. Извадилъ го отъ торбата и почналъ да дрънчи, па тръгналъ надолу, по бърдото. И ето, че всички говеда оставили пашата и се запѫтили едно по едно по неговитѣ дири.

Малко подъ бърдото Вили срещналъ едно старче-джудже, не по-голѣмо отъ момченцето и момиченцето, които билъ видѣлъ прежнитѣ вечери.

Старчето го поздравило и запитало, дали не е намѣрилъ сребърното му звънче нѣкѫде въ тревата.

— Да, намѣрихъ го, — отговорилъ Вили.

— Моля ти се, дай ми го.

— Не, мили дѣдо, нѣма да ти го дамъ. То ще ми върши работа. Съ него ще си прибирамъ стадото. Па и не мога да разбера, какви хора сте вие: постоянно губите! Ето оня день намѣрихъ на едно момченце обувкитѣ, вчера — качулката на едно момиченце. А днесъ пъкъ — твоя звънецъ: не ми се ще да ти го дамъ. Азъ съмъ си го намѣрилъ: мой си е.

Старчето почнало още по-умилно да му се моли, но пастирчето не отстѫпвало.

Най-сетне джуджето рекло:

— Недей мисли, че тоя звънецъ е кой знае какво нѣщо. Той върши работа само на мене. Ако ти трѣбва — да си прибирашъ съ него стадото, ще ти дамъ другъ, пакъ сребъренъ, дори още по-хубавъ.

— Покажи го, да го видя!

Старчето извадило едно звънче, малко по-голѣмо отъ първото, и го подало на Вили. Пастирчето зазвънтѣло съ него и за мигъ всички говеда се насъбрали наоколо.

— Добре, — казало пастирчето, — но само това не стига. Дай ми още нѣщо, па ще ти дамъ звънеца.

— Що друго да ти дамъ? Изкажи три желания, и азъ ще ти помогна да се изпълнятъ.

— Три желания ли? Добре. Искамъ да стана царь, да имамъ най-хубавия дворецъ на свѣта и най-хубавата мома да ми бѫде царица.

— Ееее, приятелю, много искашъ, — рекло джуджето. — Лесно ли се става царь? Па и да станешъ царь, лесно ли се управлява царство? Помисли си, колко врагове иматъ царетѣ. Всѣки иска да имъ вземе престола. Па, освенъ това, войни, бунтове, възстания… Я избери нѣщо по-лесно!

Но Вили не знаелъ ни що е война, ни що е бунтъ, ни що е възстание. Той знаелъ, че нѣма нищо по-добро отъ това — да си царь.

— Не, — рекълъ. — Друго не ща. Ако ми не обещаешъ, че ще ме направишъ царь, нѣма да ти дамъ сребърното звънче.

— Добре, тогава, — казало старчето. Само върши всичко, каквото ти кажа. Тогава ще сполучишъ. Тази нощь, когато заспятъ всички въ селото, ще тръгнешъ на пѫть. Ей по тоя пѫть ще вървишъ. Все по него. Ще стигнешъ най-сетне до единъ голѣмъ, много голѣмъ и хубавъ царски дворецъ. Недей мисли, че щомъ стигнешъ тамъ, и веднага ще станешъ царь. Има да мине време. Ти си още малъкъ. Трѣбва да порастешъ, че тогава. Па и презъ много премежди ще минешъ, но азъ ще ти помогна. Вземи тая костена свирка. Ако ти се случи нѣщо лошо, изсвири съ нея веднъжъ. Изпаднешъ ли отново въ нещастие, изсвири два пѫти. Ако ли се случи да изпаднешъ и трети пѫть въ беда, счупи свирката и азъ ще дойда да те избавя. Дай ми сега звънеца и тръгвай. На добъръ ти часъ.

Вили поблагодарилъ на старчето за двата подаръка и подкаралъ стадото къмъ селото. Той си отишелъ въ кѫщи по-късно отъ други пѫть, понеже се разговарялъ дълго съ старото джудже. И мащехата го набила, както го не била бѝла никога по-рано.

Но пастирчето понесло боя търпеливо.

— Нека ме бие. Утре вече нѣма да ме види, — си казало то.

Нахранило се набързо и легнало въ плѣвника. Дрѣмнало що дрѣмнало — събудило се. Слуша: по селото още лаятъ кучета, хора шетатъ и приказватъ. Рано е още. Задрѣмало пакъ. Отново се събудило. Чуло, какъ мащехата дои кравитѣ. Пакъ е рано. Заспало трети пѫть. Когато се пробудило, цѣлото село било затихнало.

Вили станалъ и се промъкналъ въ кухнята. Взелъ единъ сомунъ хлѣбъ, турилъ го въ торбата си и тръгналъ, като погалилъ старото куче.

Излѣзълъ отъ селото. Вървѣлъ все по пѫтя, що му посочилъ старецътъ. Съмнало се. Той продължавалъ да върви. Мислѣлъ си, че следъ малко ще стигне до двореца. Но той се все още не показвалъ: билъ въ друго царство.

Два пѫти изгрѣло слънцето и два пѫти залѣзло, а Вили все вървѣлъ и все не виждалъ дворецъ. Чакъ на третия день видѣлъ далечъ въ полето, при политѣ на една планина, високи и хубави сгради.

— Това ще е дворецътъ, — си казалъ. — Стигнахъ най-после. Още единъ часъ пѫть — и ето ме предъ двореца.

Но когато наближилъ, Вили разбралъ, че сградитѣ не сѫ никакъвъ дворецъ, а градъ. Голѣмъ и хубавъ градъ, какъвто пастирчето не било виждало още. Но, все пакъ, градъ, а не дворецъ.

Вили седналъ да си почине и да похапне. Хлѣбътъ му се свършилъ. Торбата му олекнала. Но едно го безпокоело: какво ще прави, ако стане нужда да върви още два-три деня?

Вечерьта, обаче, Вили стигналъ до царския дворецъ. Обадилъ на стражитѣ, че е тръгналъ да търси работа. Тѣ го пратили въ готварницата.

— Каква работа можешъ да вършишъ? — го запиталъ главниятъ готвачъ, единъ дебелъ и засмѣнъ господинъ, съ чиста бѣла престилка и бѣла шапка.

— Само отъ едно разбирамъ — да паса говеда, — отвърналъ Вили.

— Какъ се казвашъ?

— Вили.

— Добре, Вили. Нашиятъ царь има нужда отъ говедарь, но той е много строгъ човѣкъ. Иска да се не губятъ говедата. Едно ако изгубишъ, ще те пребие.

— До сега не съмъ изгубвалъ, та се надѣвамъ и за напредъ да не губя.

На Вили дали да се нахрани и още на другия день царьтъ го назначилъ придворенъ говедарь. Съ помощьта на звънеца и вълшебната свирка, що билъ получилъ отъ старчето, той пазѣлъ говедата. Нито се изгубвали, нито вълци нападали. Макаръ че били близо хиляда, Вили ги прибиралъ всѣка вечерь, безъ да изчезне едно.

Царьтъ билъ доволенъ и предоволенъ отъ новия говедарь. Той не намиралъ думи да го нахвали. Повишилъ му заплатата, а — освенъ това — отъ време на време му давалъ и голѣми подаръци.

Царьтъ ималъ дъщеря, една година по-малка отъ Вили. Една вечерь, когато пастирьтъ каралъ говедата къмъ обора и имъ свирѣлъ, княгинята се показала на единъ прозорецъ и се спрѣла да послуша пѣсеньта. Вили я видѣлъ, поклонилъ й се и продължилъ да свири.

На другата вечерь се случило сѫщото. То се повторило още нѣколко вечери подъ редъ. Една сутринь, когато Вили изкарвалъ говедата, княгинята дошла при него и донесла едно агънце, бѣло като снѣгъ.

— Татко ми го подари за именния ми день, — рекла. — Моля ти се, ако искашъ, вземи го да го пасешъ съ говедата. Както е самичко, отдѣлено отъ майка си, то цѣлъ день блѣе и не иска да яде нищо. Но, моля ти се, пази го отъ вълцитѣ. Добре го пази!

— Ще го пазя, разбира се, — казалъ Вили, като взелъ на рѫце агнето и го понесълъ.

Като стигналъ на пасбището, той пусналъ агнето тамъ, дето имало най-крехка трева. Все около него се въртѣлъ, галѣлъ го, приказвалъ му, вземалъ го на рѫце. Агънцето се привързало къмъ него. Не искало да се отдѣли отъ говедарчето.

Отъ тоя день Вили и княгинята се срѣщали често, току-речи всѣки день. Вечерь, когато той докара говедата, тя слушала пѣсеньта му и слизала да погали своето агънце и да му даде хлѣбъ съ малко соль. Па и сутринь понѣкога излизала да си поприказва съ Вили, макаръ че й не давали да става рано. Въ цѣлия дворецъ тя нѣмала другъ другарь.

Тъй минали години.

Говедарьтъ и княгинята се сприятелили. Той билъ вече момъкъ — високъ напеть и силенъ, а тя мома: хубава, каквато нѣмало друга, стройна, кротка и любезна. Тя не била горделива, макаръ че всички приказвали за нейната хубость и славата й се била разнесла не само по цѣлата страна, а и по околнитѣ царства.

Единъ день въ двореца пристигналъ чудноватъ човѣкъ. Той се казалъ царь на нѣкакво далечно царство, дето никой не билъ отивалъ и дори никой не билъ чувалъ да има нѣкѫде такова царство. Тоя мѫжъ билъ високъ, цѣлъ исполинъ. Ималъ на челото си два рога, каквито сѫ овнешкитѣ. Очитѣ му били кървави, а ноктитѣ желѣзни. Дошелъ на единъ голѣмъ черенъ конь. Следъ него яздѣли десеть души негови тѣлопазители, но не исполини, а мѫже съ обикновенъ ръстъ.

Като влѣзълъ въ двореца, исполинътъ казалъ на царя:

— Научихъ се, че си ималъ дъщеря за женитба. Идвамъ за нея. Отъ моето царство нѣма по-силно. И отъ мене нѣма по-богатъ. Ще ми дадешъ дъщеря си, ако желаешъ нейното добро и своето.

Тоя мѫжъ се не харесалъ на царя. Какъ ще даде едничкото си чедо на рогатъ мѫжъ? Той е сѫщински дяволъ! Не. Не може. И му отговорилъ:

— Момичето е още малко. Не сме и помисляли да го омѫжваме. Следъ година-две ще видимъ. Сега е рано да приказваме.

Исполинътъ се обърналъ, безъ да каже дума на царя, тръгналъ си и — чакъ когато слѣзълъ въ двора, за да се качи на коня си, рекълъ на своитѣ тѣлопазители съ толкова високъ гласъ, че го чули всички въ двореца:

— Запомнете добре тоя дворецъ! Вѣрвамъ, че и тѣзи, които живѣятъ въ него, ще ме запомнятъ добре.

И, безъ дори да се сбогува съ царя, шибналъ коня и се изгубилъ.

Единъ день княгинята изчезнала. Никой я не видѣлъ, кѫде е отишла. Предполагали, че е излѣзла да си играе въ градината. Потърсили я тамъ. Нѣмало я. Нѣмало я никѫде въ двореца. Навредъ я търсили, но я не намѣрили.

Всички се наскърбили: тѣ обичали княгинята и не можели да забравятъ нейнитѣ смѣхове и весели игри. Разпратени били хора да я търсатъ навсѣкѫде изъ царството. Пратеницитѣ се върнали и съобщили, че не сѫ я намѣрили.

Тогава царьтъ свикалъ придворнитѣ и имъ казалъ:

— Изглежда, че оня царь отъ далечно царство, който искаше княгинята, я е отмъкналъ. Знае ли нѣкой отъ васъ, кѫде е неговото царство?

— Щомъ никой отъ васъ не знае, кѫде да търсимъ княгинята, — казалъ царьтъ, — ще трѣбва да повикаме други да я потърсятъ.

И той обявилъ още сѫщия день, че ще даде дъщеря си за жена на оногова, който я намѣри и доведе при него. Освенъ това ще му даде и половината отъ царството си.

Скоро надошли много рицари — все князе, царе и царски сродници — да заявятъ на нещастния царь, че тръгватъ да търсятъ дъщеря му. Тѣ били въорѫжени блѣскаво. Всички били напети юнаци и водѣли подире си голѣма свита. Дълго време се не чуло за тѣхъ нищо. Върнали се малцина и всички заявили, че не сѫ могли да намѣрятъ княгинята.

Царьтъ се надѣвалъ, че нѣкой отъ останалитѣ рицари ще се върне и ще доведе дъщеря му. Но никой отъ тѣхъ не се върналъ.

Тогава тежка скръбь покрила, като черенъ облакъ двореца. Всички надежди угаснали. Никой не вѣрвалъ вече да се върне княгинята.

Презъ това време Вили, придворниятъ говедарь, продължавалъ да върши своята работа. Но като изкара говедата, той се спиралъ — да погледне отъ високата поляна къмъ двореца — тъкмо къмъ оня прозорецъ, предъ който обичала преди време да застава княгинята и да слуша неговата пѣсень. Тамъ се не показвалъ вече никой. Завеситѣ били спуснати.

И Вили си казвалъ:

— Онова старче ми обеща, че ще ми помогне да стана царь и да се оженя за най-хубавата мома на свѣта. По-хубава отъ нашата княгиня азъ не знамъ да има. За нея искамъ да се оженя. Но кѫде и какъ да я намѣря?

Тъй си казвалъ той и все се надявалъ, че джуджето ще дойде отъ невидѣлица да му помогне. Но то не идвало. И говедарьтъ решилъ, че го е излъгало.

Единъ день, обаче, както стоелъ на поляната, Вили видѣлъ, че изъ земята излиза старчето, застава срещу него и му казва:

— Ако тръгнешъ право къмъ северъ, ще я намѣришъ. Натамъ тръгни: къмъ северъ, право къмъ северъ!

Веднага следъ това джуджето изчезнало и Вили незнаелъ, дали да повѣрва на очитѣ си. Може, най-сетне, тъй да му се е сторило.

Вечерьта той поискалъ да се яви предъ царя. Казалъ за това на главния готвачъ. Оня му рекълъ:

— Защо ти трѣбва да безпокоишъ царя? Ако искашъ да ти се уголѣми заплатата, азъ ще отида при царя и ще му кажа. Ти заслужавашъ наистина по-голѣма заплата, понеже си работливъ и вѣренъ човѣкъ. Самъ азъ ще настоя и царьтъ ще ме послуша: сигуренъ съмъ.

— Не, — казалъ Вили, — азъ искамъ да поговоря съ него по друга работа.

— По каква?

— Искамъ да ми позволи да тръгна да търся нашата княгиня.

Готвачътъ се изсмѣлъ.

— Приятелю, — казалъ — това не е говедарска работа. Я си гледай стадото. Не видѣ ли, колко юнаци се погубиха?

Но Вили настоялъ. Отвели го при царя.

— Какво има? — запиталъ господарьтъ.

— Толкова години ти служа, царю честити, вѣрно и почтено. Ти си билъ къмъ мене винаги много добъръ. Искамъ да ти се отплатя за добрината. Дай ми отпускъ да тръгна да търся княгинята.

Царьтъ се не изсмѣлъ на говедаря, но казалъ на околнитѣ:

— Жалко е, че тоя момъкъ си е изгубилъ ума. Що е станало съ него? Вижте нѣкакъ да му се помогне.

— Не, царю честити, — рекълъ Вили. — Азъ не съмъ лудъ. Но азъ може да полудѣя, ако ми не позволишъ да потърся княгинята. Азъ я обичамъ толкова, колкото и ти, колкото и всички други тукъ.

— Добре, — казалъ царьтъ. — Ако е за позволение, давамъ ти го. Но кажи ми по-напредъ, кѫде мислишъ да я търсишъ. Толкова рицари — все князе и царе — загинаха за дъщеря ми, та жаль ми става за тѣхъ. Никой я не намѣри. Ти ли, който дори не си се училъ да въртишъ орѫжие, а знаешъ само да пасешъ говеда, ще я намѣришъ? Та може да я е отвлѣкълъ нѣкой змей! Какъ ще се боришъ съ него, за да я освободишъ? Може пъкъ да я е открадналъ рогатиятъ исполинъ. Надявашъ ли се да го надвиешъ?

— Ехъ, ако загина, царю честити, поне ти не ще изгубишъ нищо.

— Не, не. Азъ ще изгубя добрия си говедарь, а добъръ говедарь се намира толкова мѫчно, колкото и добъръ държавенъ съветникъ.

— Царю честити, — настоялъ Вили, — азъ съмъ решилъ да тръгна, — па каквото ще да стане.

Царьтъ отстѫпилъ. Той позволилъ на пастира да замине и заповѣдалъ да му дадатъ конь и орѫжие. Но Вили нито взелъ орѫжието, нито яхналъ коня. Той се задоволилъ само съ това — да си вземе храна за по пѫтя.

Тръгналъ. Вървѣлъ все къмъ северъ, както му било казало джуджето. Много дни подъ редъ пѫтувалъ. Миналъ полета, гори, планини, бърда, рѣки. За да провѣри, дали не е тръгналъ въ друга посока, всѣки день се спиралъ на пладне, когато сѣнкитѣ сѫ най-кѫси. Обръщалъ се съ гръбъ къмъ слънцето и тръгвалъ право натамъ, накѫдето сочела сѣнката му, като запомнялъ точно посоката.

Най-после стигналъ до едно голѣмо езеро. Всрѣдъ езерото имало островъ, а на него се издигалъ високъ замъкъ. До замъка не можело да се отиде, тъй като нѣмало лодка. Но Вили почналъ да обикаля по брѣга, за да разгледа замъка отъ вси страни. Замъкътъ билъ заобиколенъ отъ дървета; виждали се само горнитѣ му катове. Дълго вървѣлъ Вили, докле стигне до оная часть на езерото, дето замъкътъ билъ най-близо до брѣга.

Тамъ се спрѣлъ. И ето, че отъ единъ прозорецъ на най-горния катъ се показала хубава руса девойка и почнала да му маха съ пъстра копринена кърпа. Вили позналъ царската дъщеря. Позналъ и кърпата й: съ нея се пребраждала тя, когато излизала на бързо да погали агънцето си.

Сърдцето на момъка затупкало отъ радость. Но какъ да мине презъ езерото, та да отиде въ замъка? Дошло му на умъ да повика на помощь едно отъ джуджетата. Извадилъ Вили костената свирка и засвирилъ съ нея. Дошло онова момченце, на което билъ намѣрилъ обувкитѣ.

— Добъръ вечерь, говедарю. Защо ме викашъ? Съ какво мога да ти помогна?

— Иска ми се, момченце, да мина презъ това езеро на острова, дето е замъкътъ. Можешъ ли ми помогна?

— Мога, мога. Ще се превърна на орелъ и ти ще ми се качишъ на гърба, да те пренеса отвѫдъ.

Въ мигъ джуджето се преобразило на орелъ. Вили го яхналъ и следъ малко се намѣрилъ на острова. Влѣзълъ въ замъка и по миризмата позналъ, кѫде е кухнята. Отишелъ при готвача и го помолилъ да му даде нѣкаква работа.

— Работа ще се намѣри, — казалъ готвачътъ, — но най-напредъ кажи, отъ каква работа разбирашъ.

— Говеда паса.

— Добре. Тъкмо сега ни трѣбва говедарь. Предишниятъ изгуби една крава и нашиятъ господарь, царьтъ-исполинъ, заповѣда да му отсѣкатъ главата. И съ тебе ще стане сѫщото, ако изчезне нѣкое говедо.

— Нищо. Съгласенъ съмъ. Ще бѫда внимателенъ. Азъ съмъ още отъ момче говедарь, та съмъ свикналъ съ тоя занаятъ.

На другата зарань Вили изкаралъ говедата на паша. Островътъ билъ голѣмъ, пасбища имало много. Говедарьтъ извадилъ свирката си и засвирилъ. А отъ време на време издрънквалъ и съ звънеца, що му било дало джуджето. Говедата се навъртвали все около него.

Когато докаралъ вечерьта говедата, княгинята стоела задъ прозореца и го гледала; но тоя пѫть му не направила никакъвъ знакъ, защото великанътъ билъ на двора и броелъ говедата, както минавали, едно по едно, къмъ обора.

— Само да си ималъ късметъ да изгубишъ нѣкое говедо, веднага ще те заколя! — викналъ той на Вили и продължавалъ да брои.

Оказало се, говедата сѫ всички.

— Добъръ пастирь си ти, — казалъ тогава исполинътъ. — Азъ съмъ строгъ, но обичамъ ония, които си гледатъ добре работата. Ще ти дамъ голѣма заплата, за да останешъ при мене за винаги. Надявамъ се, че ще бѫдешъ все така внимателенъ.

Като рекълъ това, той потупалъ пастира по рамото и заповѣдалъ да го нагостятъ добре. После отишълъ на брѣга, качилъ се на своя вълшебенъ корабъ, който плувалъ, накѫдето му каже човѣкъ, и обиколилъ нѣколко острова. Тъй правѣлъ той всѣка вечерь и всички риби, които живѣели въ езерото, се издигали надъ водата, щомъ корабътъ мине край тѣхъ, да се поклонятъ на царя.

Въ това време княгинята запѣла отъ прозореца пѣсеньта, съ която казвала на Вили — когато настѫпи полунощь, да отиде при нея, за да я освободи.

Говедарьтъ разбралъ, що му се казва, но се престорилъ, че не чува пѣсеньта. Отишелъ въ кѫщичката до обора, дето му било отредено да живѣе, и си легналъ да спи.

Спалъ той до срѣднощь.

По срѣднощь се събудилъ. Всички спѣли, не се чувалъ никакъвъ шумъ, нито въ двореца, нито въ околнитѣ сгради. Момъкътъ знаелъ, че царьтъ-исполинъ е назначилъ стражи да пазятъ княгинята. Какъ ще се добере до стаята й и какъ ще влѣзе?

Решилъ да се обърне и тоя пѫть за помощь къмъ джуджетата. Извадилъ костената свирка и свирналъ два пѫти. Дошло момиченцето.

— Добъръ вечерь, — рекло. — Съ какво мога да ти помогна?

— Желалъ бихъ да отида въ стаята на княгинята и да избавя своята другарка отъ робство.

— Добре. Тръгни следъ мене, ала мълчи: не казвай ни дума, защото иначе си загубенъ!

Джуджето вървѣло напредъ, а момъкътъ — следъ него. Стигнали до замъка. Тежката желѣзна врата се сама отключила и разтворила предъ тѣхъ. Влѣзли. Разтворила се и вратата, що водѣла къмъ стълбата! Момичето-джудже и Вили минавали отъ катъ на катъ.

Всички врати се отваряли широко предъ тѣхъ. Стигнали до стаята на княгинята. Тамъ стоели дванадесеть души стражи, цѣли въорѫжени. Щомъ джуджето се приближило до тѣхъ, тѣ попадали на пода като мъртви.

Влѣзли въ стаята. Княгинята била окована съ златни вериги. Можела да се движи по стаята, но не и да излиза отъ нея.

Момичето-джудже духнало върху веригитѣ и тѣ се разпаднали, сякашъ сѫ отъ паяжина. Следъ това троицата излѣзли отъ замъка и се запѫтили къмъ брѣга на езерото.

Джуджето казало на княгинята и говедаря:

— Добре запомнете, що ще ви кажа! Следъ малко азъ ще се превърна на голѣма щука и вие ще ме яхнете — да ви пренеса на другия брѣгъ. Отъ тамъ ще ви отнеса въ царството, отдето сте дошли, като се преобразя на орлица. Но, каквото и да ви се случи, не бива да се плашите. Ако нѣкой отъ васъ издаде викъ, ще ви се случи нещастие.

И наистина, момичето скочило въ водата и въ мигъ се превърнало на щука — толкова голѣма, че не двама, а и четирима души биха могли да й се яхнатъ на гърба. Вили й княгинята й се качили и тя заплувала.

Но въ това време стражитѣ, които били премрѣли, се съживили и, като си спомнили, че единъ момъкъ и едно момиче сѫ минали край тѣхъ, за да отидатъ при царкинята, надали викъ.

Събудилъ се исполинътъ и се научилъ отъ тѣхъ за станалото. Погледналъ презъ прозореца и видѣлъ голѣмата щука, че плува по езерото, а на гърба й седятъ говедарьтъ и княгинята.

— Ей сега ще ви дамъ да ме разберете! — кимналъ той.

Въ мигъ исполинътъ магьосникъ се преобразилъ на орелъ и полетѣлъ надъ езерото. Момъкътъ и момата го видѣли и се уплашили. Щуката сѫщо го усѣтила, че лети къмъ тѣхъ. Тя се гурнала дълбоко подъ водата, дето повлѣкла и ония, които я били яхнали.

Княгинята се уплашила — да не би да се удави. Тя надала викъ — колкото й сила държи. Щомъ се чулъ тоя викъ, щуката се изгубила — сякашъ се разтопила въ вълнитѣ на езерото.

Орелътъ сграбчилъ момъка и момата въ ноктитѣ си и ги отнесълъ въ замъка.

Тамъ той приелъ отново прежния си видъ. На стражитѣ било заповѣдано да затворятъ говедаря въ една подземна тъмнична килия, тѣсна и влажна. Що се отнася до княгинята, нея заключили отново въ сѫщата стая, дето била затворена по-рано, ала тоя пѫть исполинътъ назначилъ да я пазятъ не дванадесеть, а тридесеть стражи.

Вили лежалъ въ тъмницата и се ядосвалъ, че не е успѣлъ да отърве царската дъщеря. Той знаелъ сигурно, че исполинътъ ще го накаже съ смърть. Що да стори?

Добре, че свирката била въ джеба му. Той я извадилъ. Свирналъ веднъжъ. Никой не дошелъ. А Вили се надявалъ да се яви момчето джудже. Свирналъ втори пѫть, но и тогава не се явилъ никой.

— Ще счупя свирката — си казалъ той. — Нали тъй ми порѫча старчето да направя, когато изпадна въ голѣмо нещастие? Отъ това по-голѣмо — кѫде?

И той счупилъ костената свирка.

Въ сѫщия мигъ се явило старчето и го запитало, що желае.

— Какво друго ще желая, освенъ да изпълнишъ своитѣ обещания? — отвърналъ Вили. — Ако си спомняшъ, ти ми обеща, че ще имамъ голѣмъ царски дворецъ, ще стана царь и ще се оженя за най-хубавата мома на свѣта. Ни едно отъ тия три обещания ти не си изпълнилъ до сега. Напротивъ, толкова години все говеда пасохъ, а напоследъкъ — както ме виждашъ — лежа и въ тъмница. Не е ли време да изпълнишъ обещанията си?

— Добре, — казалъ старецътъ. — Ще ги изпълня. — Тръгни съ мене!

Вратата на тъмницата се отворила. Старецътъ и Вили излѣзли. По единъ подземенъ коридоръ тѣ стигнали до първия катъ на замъка. Всички врати се разтваряли предъ тѣхъ. Минали презъ богато наредени и украсени покои, докле стигнатъ до една голѣма стая, която служела за съкровищница на исполина. После влѣзли отъ нея въ друга, още по-голѣма, дето били наредени орѫжията на царя-магьосникъ.

Тамъ имало броня, мечове, шлемове и щитове, все позлатени и украсени съ скѫпоценни камъни. Къмъ тѣхъ старчето дори и не погледнало. То отишло въ дъното на стаята и отворило единъ желѣзенъ ковчегъ, отъ който извадило стари орѫжия и броня. Тѣ били отъ желѣзо, но толкова вехти, че на много мѣста били вече ръждясали.

Като ги извадилъ, старецътъ запалилъ огънь и казалъ на Вили:

— Съблѣчи си дрехитѣ и ги изгори, па облѣчи тая броня и се въорѫжи съ това орѫжие.

Когато това станало, старчето казало на Вили:

— Бронята що носишъ, и орѫжието, съ което си въорѫженъ, сѫ най-здравитѣ на свѣта. Додето си въ тѣхъ, ти си непобедимъ. Никакво орѫжие не може да те нарани, камо ли да те убие. Сега ще се върнешъ въ тъмницата и ще чакашъ да дойде часътъ, когато ще се изпълнятъ едно по едно тритѣ обещания, що ти дадохъ.

Следъ тия думи старчето отвело момъка отново въ тъмничната килия и се изгубило.

Съмнало се. За да се избѣгнатъ всѣкакви по-нататъшни опити за отвличане на княгинята, великанътъ решилъ да се ожени за нея. Той разпратилъ хора да поканятъ всичкитѣ му роднини и приятели на сватба. Въ сѫщото време заповѣдалъ на своитѣ готвачи да сготвятъ за сватбаритѣ вкусни госби, а на ония, които работѣли въ избитѣ — да наточатъ отъ най-старитѣ вина. Порѫчалъ и на придворнитѣ музиканти да се приготвятъ, за да свирятъ на сватбата.

Въ стаята на царкинята надошли шивачки и шивачи да й взематъ мѣрка за вѣнчални дрехи. Други придворни жени почнали да й избиратъ накити: гривни, пръстени, огърлици, корона. Най-сетне я облѣкли, както прилѣга на булка царица. Но тя не била доволна отъ тия приготовления. Презъ цѣлото време плачела. Както и да я утешавали придворнитѣ жени, тя не можела да се утеши.

Вечерьта засвирили музикитѣ, и сватбаритѣ почнали да пристигатъ на пъстри кораби. Всичко било готово. Царьтъ заповѣдалъ на двама джелати да отидатъ въ тъмницата и да изведатъ затворника, да го докаратъ при него и да го обезглавятъ предъ всички.

Но, като отишли въ подземната килия, не намѣрили говедаря. Тамъ стоялъ рицарь, облѣченъ въ броня и въорѫженъ. Върнали се, та казали на исполина за това.

— Който и да е той — рекълъ имъ царьтъ, — ще го доведете!

— Но какъ да го доведемъ? Ние сме само двама, а той е добре въорѫженъ.

— Тогава да отидатъ четирима. Четиридесеть души дори нека да отидатъ, но азъ искамъ да ми се доведе тоя рицарь — да го видя, кой и какъвъ е!

Тръгнали четиридесеть стражи, добре въорѫжени, къмъ тъмницата. Тѣ казали на Вили, че царьтъ го зове при себе си. Момъкътъ се не уплашилъ отъ тѣхъ. Тръгналъ подире имъ, защото и неговото намѣрение било да се срещне съ исполина, лице съ лице.

Като отишелъ въ празднично наредения чертогъ, изпълненъ съ гости, Вили се изправилъ предъ исполина и го запиталъ, що иска отъ него.

— Нищо не искамъ, — рекълъ магьосникътъ. — Ти ще бѫдешъ наказанъ съ смърть, — затова, че се опита да откраднешъ моята годеница.

— А ти не заслужавашъ ли смъртъ поради това, че я открадна отъ баща й?

— Добре тогава. Ще се биемъ на двубой. Който победи негова ще бѫде момата.

И, като се обърналъ къмъ своя орѫженосецъ, царьтъ му заповѣдалъ да отиде и му донесе онова старо орѫжие, което прави човѣка непобедимъ.

Орѫженосецътъ отишелъ въ онази стая, дето се пазѣли орѫжията на исполина. Той отключилъ ковчега. Въ него имало друго желѣзно въорѫжение, което старчето било сложило, следъ като извадило онова, що дало на момъка. Взелъ го орѫженосецътъ и го отнесълъ на господаря си. Великанътъ облѣкълъ бронята, запасалъ си меча, сложилъ си на главата шлема и взелъ щита, па рекълъ на момъка:

— Хайде сега, да си премѣримъ силитѣ. Нападай!

Очитѣ на исполина свѣтѣли отъ ярость. Но Вили се не уплашилъ. Той изтеглилъ своя мечъ. А мечътъ билъ такъвъ, че — щомъ се извади отъ ножницата — пламвалъ. Дълги огнени струи полетѣли отъ него къмъ исполина.

— Стой! — рекълъ магьосникътъ. — Тукъ трѣбва да има измама.

И, като се обърналъ къмъ своя орѫженосецъ, рекълъ му:

— Виждамъ въ рѫката на своя противникъ сѫщия мечъ, който ти порѫчахъ да ми донесешъ. И бронята му е сѫщата, и щитътъ, и шлемътъ. Да не би да си сбъркалъ?

— Не съмъ, господарю. Това въорѫжение извадихъ отъ ковчега, който бѣше заключенъ и ключа пазѣше ти. Нали ми го даде преди малко?

— Добре. Тогава да се биемъ.

И той изтеглилъ меча си, но отъ него не излѣзли пламъци. Напротивъ, мечътъ се оказалъ рѫждясалъ. Исполинътъ се уплашилъ и пребледнѣлъ.

Въ това време, безъ да чака повече, Вили се хвърлилъ къмъ исполина и го ударилъ съ меча си толкова силно, че му отсѣкалъ главата.

Сватбаритѣ се ужасили. Всѣки побѣгналъ — кѫдето му видятъ очитѣ. Вили хваналъ подъ рѫка княгинята и я извелъ отъ омагьосания дворецъ.

Когато стигнали до брѣга на езерото, тамъ ги чакалъ огроменъ лебедъ, който ги поканилъ да се качатъ на гърба му, за да ги пренесе отвѫдъ. Тоя лебедъ не билъ нѣкой другъ, а самиятъ старецъ, комуто Вили билъ върналъ преди години звънеца.

Като минали на другия брѣгъ, лебедътъ полетѣлъ и понесълъ момъка и момата право къмъ онова царство, отдето били дошли.

Съ каква почуда видѣли царьтъ и царицата голѣмия лебедъ, че лети къмъ двореца и кацва на площадката, предъ стълбата! И каква радость изпълнила сърдцата имъ, като разбрали, че двамата, които носи тоя лебедъ, сѫ дъщеря имъ и говедарьтъ.

Царьтъ се разпоредилъ да направятъ приготовления за разкошна сватба. Вили се вѣнчалъ за княгинята и заживѣлъ съ нея въ двореца, но — разбира се — не пасълъ вече говедата на своя тъстъ.

Дълги години преживѣли тѣ двама въ доволство и щастие. Народили имъ се синове, внуци и превнуци.

Ония, които сѫ ходили въ това далечно царство, казватъ, че въ тамошния дворецъ се още пазѣла счупената костена свирка и звънецътъ, що дало старчето на Вили. Но азъ не съмъ ходилъ тамъ и не съмъ ги виждалъ.