Владимир Одоевски
Живият мъртвец

(Посвещава се на графиня Е. П. Растопчина)

— Кажете, моля ви се, как се превежда на руски думата солидарност (solidaritas)?

— Много лесно — взаимно поръчителство — отговори живият речник.

— Близко е, но е неточно. Бих желал да изразя словесно психологическия закон, според който нито една дума, произнесена от човека, нито една постъпка не се забравя, не изчезва, а непременно става причина за някакво действие, така че с всяка дума, с всяка на пръв поглед незначителна постъпка, с всяко душевно движение на човека е свързана отговорността.

— За това трябва да се напише цяла книга.

Из един роман, потънал в Лета

Какво е това? Нима съм умрял?… И таз хубава! Едва ми олекна… хубава шега… няма какво да се каже… Краката и ръцете ми изстиват, души ме в гърлото, главата ми се пръска, сърцето ми замира, като че ли душата ми се разделя с тялото… Но какво става? Нима наистина е така? Чудно, много чудно — душата ми се отделя от тялото! Но къде ми е душата?… И къде ми е тялото? Ето го там — лежи си в леглото, само устата му малко се е изкривила. Гледай ти работа! Наистина май аз лежа там — но не! И не съм аз — не! Тъкмо аз съм — като че ли се гледам в огледалото; аз съм съвсем друго: аз съм ей тук; но къде ми са ръцете, краката?… Боже господи! Ръцете ми, краката ми, главата ми — всичко е там, тук няма нищо, просто нищо, а всичко чувам и виждам… Ето я моята спалня; слънцето свети през прозореца, ето я и моята маса; на масата стои часовник и виждам, че той показва девет и половина; ето я припадналата ми племенница, облените ми в сълзи синове — всичко е както си му е редът; но стига… Защо плачете? Защо? Не ме чуват! Пък и аз не си чувам гласа, а ми се струва, че говоря много убедително. Я да го кажа по-високо — нищо не се чува! Само като че ли полъхва лек ветрец — чудеса! Просто чудеса! Но не сънувам ли? Помня: до вчера бях здрав и весел, играх вист и много ми вървеше; ето, виждам и мястото, където оставих парите — после си похапнах с апетит, побъбрих си за туй-онуй с приятели, почетох си преди да заспя и заспах дълбоко — когато изведнъж, изневиделица, ми стана едно тежко, тежко… искам да извикам — не мога; да помръдна — не мога… После нищо не помня — и изведнъж се събудих… тоест какво ти се събудих? Намерих се тук… Къде тук? И точната дума не мога да намеря! Не, сигурно това е сън. Не вярвате? Чакайте, ще направя опит: ще си ощипя пръста, но нямам пръст, наистина нямам… Чакай, какво ли да измисля? Я да се погледна в огледалото — то поне не лъже; ето го огледалото ми — тю, да му се не види! И в него не се вижда нищо, а всичко друго виждам: цялата стая, децата, леглото, на леглото лежи… кой? Аз? Нищо подобно! Аз съм пред огледалото, какви чудеса! Да повикам тук сега господа философите, учените, че да ги попитам: ха обяснете ми тая работа, господа — хем съм тук, хем не съм, хем съм жив, хем не съм, движа се и не се движа… Какво е това? Часовникът бие: един, два, три… десет; че то станало време да вървя в службата — там имам да свърша една интересна работица. Трябва да постеля хубавичко на този негодник Перепалкин, дето все ме клевети… „Ей! Филка! Дай ми дрехите да се облека!…“ Какво приказвам? Как да се облека? Това е невъзможно! Беше време, когато нямаше какво да облека, а сега съм още по-зле — няма върху какво… Но все пак не е зле да видя какво става в службата… но как ще отида дотам? Да поръчам карета е невъзможно; няма какво да се прави, ще вървя пеша, макар да е неприлично. Пък ми е толкова леко да се движа от едно място на друго… я да опитам; добре, че вратата е отворена… Ето го кабинета ми, гостната, трапезарията, антрето; ето че съм на улицата… и колко ми е леко, не усещам под себе си земята, просто летя, ако искам — по-бързо, ако искам — по-бавно… Че то май не е лошо — нямам нужда и да крача… А ето и познати! „Добър ден, ваше превъзходителство! Раничко сте благоволили…“ Подмина ме, без да ми обърне внимание… Ето и друг: „Здравейте, Иван Петрович.“ И тоя — нула внимание — чудна работа! Господи! Каляска — препуска с все сила! По-полека бе, по-полека! Ще ме забереш със стръката си! Сляп ли си, та не ме виждаш?… Я-а-а! Каляската мина през мен, а аз дори не я усетих, сякаш ме разряза надве, пък нищо ми няма — просто чудеса, и толкоз! Но щом е тъй, че то всъщност аз съм си добре: леко ми е, хубаво, никакви грижи; не е нужно ни да се бръсна, ни да се мия, нито да си навличам дрехите, отивам си където си искам — свобода; мога безплатно да пропътувам цялата земя, нищо не ме заплашва — какво по-хубаво от това! Каляската мина през мен и все едно нищо. Виж ти какво било то смъртта… А наградите, наказанията? Впрочем право да си кажа, награда не съм очаквал — няма за какво; а и да ме наказват няма за какво; имал съм някои и други грехове… е, кой ги няма? Мога да кажа с чисто сърце: не съм правил никому без нужда нито добро, нито пък зло — вярвайте… нали ме знаете: аз съм откровен човек; е, разбира се, когато си застрашен, понякога, така да се каже, ще подложиш крак на ближния си… какво да се прави в такива случаи? Някой извадил нож да те коли — няма да му подложиш врата си, я? Живях разумно, учих се със сиромашки гологани, наследство получих грошове, а на децата си оставих солидно богатство, дори не ги пратих в никакво учебно заведение, за да бдя по-добре за тяхната нравственост, сам ги възпитавах, научих ги на най-важното — как да живеят на тоя свят и ако послушат съветите ми, ще отидат далече; искам да ви уверя: почти не съм си кривил, така да се каже, душата, е, понякога, според обстоятелствата, съм попретурял нещо за някого… да! Като си помисля, попретурял съм — но само когато е било възможно… кой иска сам да се изложи? Но било, що било — всички ме почитат, всички ме уважават, от нищо станах нещо, и все със собствени сили… да дава бог всекиму така да си нареди живота… А! Ето я и службата! Да видим какво става тук. Така, портиерът дреме както винаги, вари го, печи го, все това е. „Сидоренко! Сидоренко!“ Не чува! И вратата затворена… Какво ще правя сега? Има да вися цял ден в преддверието — то поне да е пред някой важен човек… А! Ето кой идва… мой чиновник — ха отваряй широко вратите… „Господи! Чакайте бе, притиснахте ме с вратата“ — но не, минах през дъската… Я, че то не било толкова лошо… как не се сетих по-рано? Така, значи за мен не съществуват нито врати, нито ключалки; ще рече, за мен няма и скрити работи… о, трябва да се признае, това не е лошо — много може да ми послужи при случай… Ах, лентяи! Вместо да си гледат работата, те се настанили — кой върху масата, кой на перваза на прозореца и го ударили на приказки. Поне да станат прави, простаците, поне да се поклонят — иди, че ги учи на ред… А! Ето го и старшият; да видим ще ги постресне ли малко…

 

 

Старшият. Господа! Защо не си седнете по местата? Нали можете да си приказвате и седнали над преписките; не е ли все едно? Кой ви пречи? То се знае — защо да не си поприказвате? Ние например едно време и карти сме играли в канцеларията, само че внимавахме да не ни видят — и нищо не ни се случваше, уверявам ви! Бюрата ни тогава бяха мънички; разположим си ние преписките и му ударим едно бостонче; зададе ли се началникът — картите под преписките; началникът влезе — всичко е наред; а вие, сегашните, какво правите? Излегнали сте се по масите, по прозорците; ами ако влезе Василий Кузмич — ще сварите ли да си седнете по местата? Суматоха, безредие — лошо ви се пише, особено сега: чака да го наградят, знаете какъв е сърдит в такова време…

Един от чиновниците. Рано е още за Василий Кузмич. Снощи до три часа е играл карти…

Вторият. Не е вярно, бил е у Каролина Карловна…

Третият. Ами — при Наталия Казимировна…

Четвъртият. Нима си има две историйки наведнъж? Такъв старец…

Третият. Старец ли? Гледай да не ни надживее всичките! Дай му да си хапне и пийне и да си гледа кефа! Нищо, че се прави на светец… всички ни може да сложи в джоба…

 

 

Бре, какви негодници. Не съм ви познавал досега… Не ща и да ви слушам… Голтаци, дърдорковци… Ще видите вие… Пак се забравих; вече не мога да им дам да разберат!… Жалко! Как щях да ви разпердушиня аз… Но какво да се прави? Кучета ги яли!… Трябва да се развлека с нещо. Я да отида да послушам какво ще каже князът, като чуе за моята кончина, какви съжаления ще изкаже… Да вървя по-скоро. В приемната виждам само Кирила Петрович — и просълзен — сигурно за мен; това е приятел, само той никога не ми е изменял! Добре, че не знаеш ти една работица… казах аз за теб две думи, които винаги ще ти бъдат прът в колелата — но какво да правя: защо те назначиха тъкмо на онова място, което исках да получа аз… кой върви против себе си? Но като оставим това, винаги във всичко съм ти помагал и ти не можеш да се оплачеш от мен. А! Ето че вратата за кабинета на княза се отваря… Да влезем…

Кирила Петрович. Идвам при ваше сиятелство с неочаквана печална вест: починал е Василий Кузмич…

Князът. Какво приказвате? Та до вчера…

Кирила Петрович (изхлипва). Тази нощ е получил удар; повикаха ме в осем часа — вече едва дишаше; всички медицински мерки… в девет часа предаде богу дух… Голяма загуба, ваше сиятелство.

Князът. Да, вярно — малко са хората като него: истински почтен човек беше.

Кирила Петрович. Деятелен служител…

Князът. Правдив човек беше.

Кирила Петрович. Честна, открита душа! Каже ли ти нещо, можеш да му вярваш като на светия…

Князът. И представете си — като че ли нарочно! Тъкмо днес пристигна заповедта за повишението му…

Кирила Петрович (плаче). Ах, горкият! Така го чакаше…

Князът. Какво да се прави! Писано му било, изглежда, да умре без повишение… Жалко!…

Кирила Петрович (ридае). Да! Сега вече нищо не му е нужно…

Василий Кузмич. Как да не ми е нужно?… Моля ви се, ваше сиятелство! Защо такава несправедливост? Да! Пак забравих… вече не ми е нужно и повишение… Ах, че ме е яд! Е, какво да се прави, вижда се, че наистина съм умрял… Но впрочем, защо така? Какво като съм умрял! Не съм си подавал оставката, я: нека си върви и върви повишаването… на кого пречи? А за мъртвия е приятно… Ах, как не се сетих по-рано, та да направя предложенийце в такъв смисъл… Как ме е яд, как съжалявам…

Кирила Петрович. Да, сега вече нищо не му е нужно! Но той остави семейство… ако ваше сиятелство…

Князът. Разбира се! С най-голяма готовност. Пригответе ми записка… Само че съм длъжен да ви кажа — искреното ви съчувствие към Василий Кузмич много ви прави чест…

Кирила Петрович. Как може да бъде иначе, ваше сиятелство! Той ми беше истински, неизменен приятел…

Князът (усмихнат). Е, не съвсем…

Кирила Петрович (изтрива си сълзите). Как не съвсем? Какво искате да кажете, ваше сиятелство?…

Князът. То това е минала работа, но ще ви я кажа: причината да не получите онова място — нали разбирате? — не е никой друг, а Василий Кузмич… Неприятно ми е да ви го кажа, но е така…

Василий Кузмич. Леле! Леле!

Кирила Петрович. Вие ме съсипахте, ваше сиятелство!… И какво е могъл да каже против мен…

Князът. Нищо особено, просто заяви, че сте неблагонадежден човек…

Кирила Петрович. Но моля ви се, ваше сиятелство, само така казана дума нищо не значи — нужни са доказателства…

Князът. Така е; аз се застъпих за вас, но Василий Кузмич само повтаряше: „Вярвайте ми, отдавна го познавам — неблагонадежден е, съвсем неблагонадежден…“ Както знаете, тази работа не зависеше от мен, Василий Кузмич имаше влияние — и всички се присъединиха към него…

Кирила Петрович. Ах, лицемер, лицемер! Щом заговорихме за това, ще доложа на ваше сиятелство: той ме уверяваше, че вие сте били против мен, че той, колкото и да спорил с вас, колкото и да се застъпвал за мен…

Князът. Просто ви е излъгал…

Кирила Петрович. Уверявам ви, ваше сиятелство, нямаше на света по-коварен човек от него; наглед простичък и на устата му само това: „аз съм чистосърдечен човек, аз съм чистосърдечен човек“ и всекиго гледаше открито в очите — а само дебнеше да те измами, всички подвеждаше, ваше сиятелство, всички лъжеше… Да имаше ей тониччко полза… и баща си би продал, сина си би заложил, родната си майка би оклеветил… вярвайте ми!

Князът. Все пак не може да му се отрече, че беше деятелен човек.

Кирила Петрович. Какъв ти деятелен, наше сиятелство! Истински лентяй: само че майстор да съчинява преписки. Взрете се в неговата работа — нищо не правеше. Че и кога имаше време? От сутрин до вечер или се занимаваше с любовни историйки, или играеше вист. Пет пари не даваше за нищо: щом е някой по-важен, по-труден въпрос, ще го стовари на другиго; на тая работа, виж, беше майстор!… Такъв предлог ще измисли винаги, дето никога няма да ти дойде наум… А като свършат работата други, гледаш, така обърне всичко, като че ли той самият я е свършил, хитрецът му с хитрец!…

Князът. Но все пак беше безкористен човек…

Кирила Петрович (запалено). Той? Такъв користен човек светът не е виждал. На малко не се хвърляше, защото беше предпазлив като заек; но спомнете си командировката му в чужбина: откъде се взе всичкото му богатство?…

Князът. Как? Нима? Какво говорите, истина ли е това?…

Кирила Петрович (все така разгорещено). Моля ви се, нали и аз бях край него, всичко зная — всички измами, продаде… а доказателства няма — всичко прикри…

Василий Кузмич. Леле! Леле!

Князът. Много съм ви благодарен, че ми разкрихте това. Остава да се съжалява, че не сте се сетили да го направите мъничко по-рано…

Кирила Петрович. О, ваше сиятелство! Какво можех да направя! Отдавна сме близки, приятели бяхме — той бе силен човек…

Князът. Покровителството на когото ви беше нужно, така ли?… Сбогом, драги. (Излиза.)

Василий Кузмич. Как е, братко, получи ли си го? Ето какво значи да клеветиш…

Кирила Петрович (опомня се). Леле боже! Сбърках, много се разгорещих… Проклет лицемер, душегубец! И след смъртта си ми пакости…

Василий Кузмич. Излиза, че никак не е зле, дето умрях; иначе лоша ми е била работата. Какво съм седнал да го слушам! Я да отлетя при други приятели: може пък някой да ме спомене с добро. Ама наистина е весело да си летя така от място на място.

Първи приятел. Какви работи, приятели! Вдругиден ще погребваме Василий Кузмич, а? Кой би могъл да помисли? Днес той трябваше да бъде на обед у нас. Приготвих му и пастет от дивеч: покойният толкова го обичаше…

Втори приятел. Пастетът е чудесен — няма какво…

Василий Кузмич. Да! Виждам, че е чудесен! Интересно: не чувствувам глад, а не бих се отказал да похапна… Какви труфели! Колко жалко, че няма с какво…

Трети приятел. Чуден пастет! Ще позволите ли да си взема още една порция вместо Василий Кузмич…

Василий Кузмич. Ах, злодеи! Първи приятел. О, Василий Кузмич каква порция щеше да си вземе: обичаше да си похапне покойният, бог да го прости…

Втори приятел. Ужасен чревоугодник беше! Мисля, че от това е получил удар…

Трети приятел. И лекарите казват същото… Вчера, казват, така ял на вечеря, че било страшно да се гледа… А не се ли чува кого ще назначат на неговото място?…

Първи приятел. Още не. Но ми е жал за покойника, така, по човешки…

Трети приятел. Майстор беше на виста… Всички. О! Голям майстор!…

Първи приятел. Колко съобразителен беше в играта…

Втори приятел. А какво дават днес в театъра?…

Василий Кузмич. Каква игра — така-та-ка-шлем! С коз, с коз, Марка Иванич — не ще! Играе с други. Гледайте го, как може… при такива карти — та вие биете дамата му… Ех! Аз да бях, как щях да изиграя тая игра — жалко, че нямам с какво! Пак правите грешка, Марка Иванич! Та вие, драги, не си помните картите… позволете да ви го кажа, аз съм човек прям и откровен, каквото ми е на сърцето, това ми е на езика… но какво им приказвам — те не ме чуват!… Тю, че неприятно! Изкараха една игра… почват друга… Ех! Просто ме сърбят ръцете… Тю, да му се не види! Чай сервират — не ми се пие, а бих изпил една чашка — това е оня чай, дето Марка Иванич го е получил направо от Кяхта^[1], — какъв аромат — чудо! Да можех поне капчица… Ох, че ме е яд.

Свършиха играта; вземат си шапките, сбогуват се. „Довиждане, довиждане, Марка Иванович!“ Хабер няма да ме чуе… И къде да се дявам сега? За сън дума да не става. Дали да не отида да се поразходя из града; и каретите започнаха да оредяват — всичко утихна; гасят светлините по къщите; всеки си ляга — забравил всичко, спи юнашки; а аз, клетият — няма къде и глава да положа. Чакай! Какво приказвам? Я да навестя Каролина Карловна… Сигурно плаче за мен горката? Ехе! Още свети у нея — изглежда, че сън не я хваща, скърби за мен, клетата! Да видим. Седи в кабинета си… Ох-оох! Но тя не е сама! Това е оня, хубавецът, дето го срещнах веднъж на стълбището им и я ревнувах, а тя ме уверяваше, че не го познава и че сигурно е отивал при други обитатели! Ах, измамница! Я да чуя какво си приказва с него. Държи някакви книжа. А!

Моите полици. Какво е намислила да ги прави?

 

 

Каролина Карловна. Та слушай, Ванюша, внимавай да не те измамят. Не зная как ги правите тези работи — да се предявят ли трябва тези полици; разучи всичко — как, къде, кога, душо моя. Никак не ми се ще да ги загубя. Ако знаеше какво ми струваха! Такъв стипца като този Аристидов светът не е виждал; за ревнуване — ревнуваше ме, а туй да ми направи удоволствие — има да чакаш; едва му ги измъкнах; не стига това, ами мине не мине някое време, току ще ме попита: „Я ми покажи, Каролинушка, моите полици, че забравих какъв им беше падежът“ — едва не ми ги измъкна веднъж от ръцете. А някой път дойде да ми иска пари на заем — от мен! За известно време, вика… Такъв нечестен човек! Добре, че пукна; сега ще си заживеем чудесно с теб, душо моя Ванюшка…

Василий Кузмич. Ах, измамница! Прегръща го! Целува го! Фу, яд ме е да ги гледам! Просто ще ми се пръсне сърцето — а нищо не мога да направя! Плюя на тази негодна изменница — и какво толкова ми е харесвала?… Пък е хубава, проклетницата… У! У! Безсрамница… не ща да те зная. Виж, Наталия Казимировна не е като тебе… Но я да видим какво прави пък тя? Дали и тя не си е намерила утешител? Ето и квартирата! Тъмно. Да видим дали не е болна? Не! Спи си и си хърка, като че нищо не е станало. Дали пък не е от скръб? Каква ти скръб! До леглото е захвърлена маскарадна рокля; била е на маскен бал! Така ми прави помен, значи… И как спокойно си спи! Проснала се небрежно… каква е хубава! Просто прелест… ах! Колко жалко!… Е, какво да се прави! Няма как… Къде ли да се дяна сега? Дали да си отида вкъщи… защо пък не, наистина?… Каква тишина по улиците — нищо не шуква… А какви са тези господа, дето са се прикрили тук зад ъгъла… нещо следят, като че ли причакват някого: сигурно нещо лошо са наумили… Я да видим! Хе! Хе! Та това е оня мошеник Филка, моят камердинер, дето избяга от мен… Ах, безделнико… нещо говори…

Другарят на Филка. Абе, де се научи да гепиш, от джебчиите ли си?

Филка. Ами! Не бе! Съвсем друг щях да бъда. Баща ми беше строг и честен човек, държеше ме изкъсо и на добри работи ме учеше; наум нямаше да ми дойде да крадна… Ами попаднах на служба при Василий Кузмич, оня, дето ще го копат със салтанат…

Другарят на Филка. Що, и той ли свиваше?…

Филка. Плячкаджия беше покойникът, дего еша му няма… само че, знаеш, пипаше на едро. При него идваха молители с мангизи, разбираш…

Другарят на Филка. Чакай, май че идва пазавантинът.

Филка. Не. Някакъв къркан… Абе къде се запиля оня загубеняк, дето го пратихме да разучи?

Другарят на Филка. Е, не може тъй изведнъж…

Филка. Тю! Проклета работа! Премръзнах като куче…

Другарят на Филка. Нищо, като съмне, ще се бутнем в някое кръчме… та, казваш, идваха молители…

Филка. Да бе! Идваха… а Василий Кузмич мислеше, че аз съм ампе… Виж, вика, дошъл е един приятел; каквото ти даде, донеси ми го, пет рубли са за тебе; чактисах я аз работата; виждам, че Василий Кузмич не иска да се орезили — да взема парите направо от ръка, та ако нещо замирише, нали разбираш, да стовари всичко върху мен. Ама и аз не съм вчерашен — защо да се минавам? Та хем от Василий Кузмич си получавам бакшиша, хем от молителя нещо откачам…

Другарят на Филка. Че ти, братко, широк живот си карал…

Филка. Тъй беше! Само че лошото е друго: като потекоха през ръцете ми едни мангизи — хвана ме лакомията, все повече ми се искаше… а пък Василий Кузмич ту тук ме прати, ту там; иди, вика, Филка, това проучи, оногова метни, на трети се закълни, че ме мамиш — на разни таквиз тарикатски хватки ме учеше, та чак отначало ме хващаше срам, особено като си спомнех думите на баща си, пък после си рекох: какво лошо има да се поопаричи човек? Василий Кузмич е къде по-умен от мен, той знае какво прави и от всички е почитан, уважаван… какво ще му придирям? Като ще краднем да краднем. Тъй си рекох и веднъж измъкнах тлъста сумичка, ама ме беше шубе, готов бях да си плюя на петите — оттогаз му отпущих края и сега, вместо да живея честно, току-виж, че ме тикнат в пандиза…

Другарят на Филка. Гледай, гледай, нашият дава знак…

Филка. Е! Най-после (Става).

Другарят на Филка. Лом взе ли?

Филка. И нож…

Василий Кузмич. Ах, безделнико! Виж го ти, аз съм го бил научил! Че аз съвсем други работи… Ще иде сега — ще обере, може и убийство да извърши… Трябва да му попреча… Да му попреча! А как ще му попреча? Кой ще ме чуе? Ох! Ужасна работа! Къде ли да се махна — поне да не гледам и да не чувам… по-скоро да си вървя вкъщи… там сигурно няма да чуя… Ето ме и вкъщи. Тялото ми още не са го вдигнали — да! Рано е още. А! Племенницата ми не спи, плаче, горкичката… Добро момиче, дума да няма; като покойния си баща! Наум няма да му дойде да стори зло; десет пъти го измами — нищо не забелязва! Това се казва добра душа… само че с тази добра душа тъй си отиде на оня свят; къде ли е сега, да можем да се срещнем! Да си побъбрим за туй-онуй. — Хайде, не плачи, Лиза, мила! Със скръб няма да помогнеш, всичко ще мине — ще се утешиш. Като се омъжиш, ще видиш как ще забравиш скръбта… Ами какво ли правят синовете ми? И те не спят — обаче не плачат… Май че оживено разговарят нещо… я да ги чуя.

Пьотър. Каквото щеш ми приказвай, Гриша, ако не я свършим тази работа, ще изтървем случая и париците ще ни се изплъзнат…

Гриша. Абе така е! Ама нещо ми е съвестно; нали знаеш, че тя наистина е дъщеря на покойния ни чичо…

Пьотър. Ние знаем, но съдът не знае, а той съди само по това, което е черно на бяло…

Гриша. Да ти кажа — жал ми е за Лиза. Колко е добра! Като овчица… Та тя на ръце ме е носила, когато бях малък… разбери, братко: имам такова чувство…

Пьотър. Хайде пък сега! Какво го удари на философия! Малко ли те е хокал за това баща ни! Колко пъти ти е говорил, че с твоето философствуване ще си останеш едно нищо; така и излиза…

Гриша. Помня, че баща ни така ми говореше… но все пак, като си помисля — какво ще стане с Лиза? Ще остане на улицата!

Пьотър. Да! И какво от това?… Слушай, братко Гриша, ще ти го кажа направо: баща ни беше къде по-умен човек и доказа, че е умен — от грошове стигна до милион, а помниш ли любимата му поговорка: „Всяка коза за своя крак“. Това ще ти кажа. Та тук ще се паднат до двеста хиляди на всекиго бе, Гриша; не се намират на улицата…

Гриша. Така е… Ами ако баща ни е оставил някакво разпореждане?

Пьотър. Да! Той направи разпореждане — и аз зная какво. Ти беше още малък, не помниш, а аз помня. Когато чичо умираше, молеше: „Аз не успях — рече, — болестта ме повали, а работата е важна — документите на Лиза не са уредени. Не дай боже и ти да умреш — другите наследници ще се хванат, ще й отнемат наследството. Моля ти се, набави всички доказателства за нейния произход, иначе ще изпадне в беда. За всеки случай прехвърлих всичките си облигации на приносител, та каквото и да стане, Лиза да не се окаже без парче хляб. Запази ги засега у себе си, а като порасне, дай й ги, но дотогава издействувай да се уредят документите й… не забравяй — пък и ти, Петруша, напомни на баща си…“ Мина една година от кончината на чичо — тогава бях още млад, глупав, нищо не разбирах какви неща стават на тоя свят, спомних си заръката на чичо и напомних на баща ни за него. Той ме погледна, намръщи се и рече: „Ти баща си ли си решил да учиш?“ — „Но, тате, помислих, че може при заетостта ти…“ — „Какво, да забравя ли? — попита тате. — Не, Петруша, колкото и да съм зает, главната работа никога не забравям, помни това.“ Тогава не разбрах добре думите му, но после, като почнах да поумнявам, проумях каква е работата, и веднъж, уж случайно, заговорих с баща ни за Лизините документи. Старият ме погледна още по-втренчено от първия път и като че ли отгатна какво си мисля. „Който много знае, рано остарява“ — рече той с мила усмивка, после ме тупна по рамото и каза: „Слушай, Петруша, както виждам, ти ще ми станеш умен човек… знаеш ли какво е това пари? Не знаеш? Аз ще ти кажа: парите са за нас като въздуха; всичко на света е вятър работа, дреболии… има само едно нещо: парите! Помни това, Петруша — и далеч ще отидеш…“

Василий Кузмич. Кога пък съм му казвал такова нещо? А, вярно! Казах му го… я го виж какъв е хитрец! Спомни си го — и накъде бие…

Гриша. Е, и какво мислиш да правим?…

Пьотър. Ами това, че нещата и сега си стоят така; тоест че в скрина на баща ни лежат облигации за четиристотин хиляди на приносител, а Лиза засега е нищо, не е дъщеря на баща си…

Гриша. Как така?

Пьотър. Така! Достатъчно е да си мълчим и четиристотинте хиляди са наши…

Гриша. О, братко, съвестно ми е…

Пьотър. Хайде, пак зафилософствува! Какво ти е съвестно? Да мълчиш? Поне да трябваше да говориш… Ти чуваш ли ме, четиристотин хиляди, четиристотин… знаеш ли да смяташ, или не?

Гриша. Ами ако тате е оставил някаква бележка?…

Пьотър. Какво, и тъй да е. Прав беше покойният, като казваше: „Каквото и да стане, отваряй си очите, главното не забравяй.“ Хайде да отидем да погледнем в книжата му… Тъкмо съм взел и ключовете…

Гриша. Ох, братко, страх ме е… Та това… нали… е измама…

Пьотър. Как са ти объркали главата книгите, ей! Мухльо си беше, мухльо ще си и останеш… Но нямаме време: скоро ще съмне; сам ще отида, ако се страхуваш… Стой си тук и ако щеш, стихове съчинявай, като си нямаш работа…

Василий Кузмич. О, виждам — това ми синче няма да изпусне своето — оправно момче!… А за Лиза — жалко; впрочем не е моя дъщеря, я… Ето го, дойде; започна да рови; личи, че има нюх — веднага напипа Лизините облигации. Замисли се… рови в книжата… пак се замисли… Какво има?… Как? В джоба? Охо! Виж, това вече е лошо, Петруша… Какво правиш? Какво правиш?… Отмъкна ги, бре! Нещо ще става…

Пьотър (връща се е братовата си стая, разтревожен). Няма никаква бележка… всичко прерових…

Гриша. Ами добре!

Пьотър. Да, много добре! Ти какво прави тук?…

Гриша. Дойдоха ми на ум два чудесни стиха за елегия:

О, злато! Ти метал презрян!

В какво падение ни тласкаш?

Само не мога да им намеря рими…

Пьотър. Слушай, Гриша, имаш от мен рима, и то много богата… Само си трай, братко! Както виждаш, аз съм честен човек, бих могъл да взема всичко за себе си, но не искам, все пак си ми брат, макар да си мухльо; на ти половината, скрий ги по-скоро… и внимавай да не изтървеш някоя дума.

Гриша. Какво правиш? Какво правиш, братко? Как така си ги взел без роднините, преди огледа?

Пьотър. Какво? Да чакам огледа… ама си и ти, философ! Сам ме подсети, пък…

Гриша. Аз?

Пьотър. Че кой? Нали ти ми каза, че тате може да е оставил някакво разпореждане, някаква бележка; тези ти думи ме накараха да отида, не намерих нищо и тогава си помислих: ами ако се намери някъде? Дяволът си няма работа! А като прибера парите, всичко ще бъде шито-покрито; нека правят после огледи и да запечатват: „Ни сме видели, ни сме чули; колкото са били облигациите, толкова са останали!“ А останаха само облигациите на името на тате, ще рече, които ще се паднат на нас по наследство… Какво ще кажеш, не е лошо, нали?

Гриша. Да… но все пак… някак не зная…

Пьотър. Взимаш ли ги, или не? Ако не ги вземеш, ще ги взема всичките аз…

Гриша. Щом е тъй… дай ги, дай ги…

Василий Кузмич. Не! Нещо тъжно ми става, и аз не зная от какво… някак ми е чоглаво! Хем е благоразумно, хем не е хубаво, но все пак благоразумно е… Нещо не мога да го възприема… а ми става душно тук, я да изляза навън, то вече и утрото настъпва… отварят магазините… хора излизат… весело им е… а на мен нещо все ми е скучно… Я да се отбия в кафенето. А! Вестниците разнасят… да попрочета нещо от скука… А? Моят некролог! Да го видим. (Чете.) „Тези дни почина Василий Кузмич Аристидов, такъв и такъв, искрено оплакван от роднини, приятели, колеги и подчинени, от всички, които го познаваха и обичаха. А кой не обичаше този достоен мъж? Кой не познава неговия жив ум, неумолимата му работливост, неизменната му искреност? Кой не ценеше неговия добър и открит характер? Кой не уважаваше семейните му добродетели, нравствената му чистота! Макар че бе посветил целия си живот на неуморен труд, той успяваше лично да се занимава с възпитанието на децата си, които не пожела да даде в учебно заведение и съумя да формира от тях подобни на себе си достойни граждани. Ще добавим, че въпреки важните си и трудни служебни занимания, многоуважаваният Василий Кузмич отделяше време и за литературата; той знаеше няколко европейски езика, надарен беше с изящен вкус и тънко разбиране. Тук е мястото да отбележим за сведение на нашите врагове, завистници, отрицатели, на нашите строги ценители и критици, че многоуважаваният Василий Кузмич винаги ни е отдавал справедливост: много години той беше постоянен абонат и читател на нашия вестник…“

Е, тук мъничко са попритурили; никога не съм се абонирал — пращаха ми го гратис… така… за да ми угодничат… Но да видим какво пише по-нататък?

„Той знаеше и вярваше, че сме готови живота си да дадем за правдата, че нашето усърдие, добронамереност… кристалната ни нравственост… симпатиите на публиката…“

Хайде, отприщили са се! Някаква добавка? „Смятаме за свой дълг да известим на читатеиите, че за тази година от нашия вестник остават малко екземпляри за абониране, поради което… записването става при известния със своята честност и акуратност книжар…“

Е, това са си техни грижи; гледали са да използват случая… но да благодарим и на тия негодници за добрата дума…

Какъв е този шум на улицата? Аха! Връщат се от погребение. Дали пък не е от моето? Я да послушам, нещо за мен говорят.

— Много делови човек беше, само едно му бе лошото… Хитрец.

— Голям хитрец!…

— Както и да го притиснеш, все ще се измъкне!

— Тънко пипаше…

— Без срам и съвест…

— Той помогна на Гвоздин да се издигне…

— Доведе мен и децата ми до просешка тояга…

— И подкуп ми взе и пак ме разори — сигурно другите повече са му дали…

— Никога не вземаше подкуп…

— Вземаше, но хитро, чрез камердинера си… — Хайде бе!

Кой ще знае това по-добре от мен?

— И от живия, и от мъртвия…

Тю да му се не види! Просто е неприятно да ги слушаш!… Иди след това, че живей! Колкото и да си предпазлив, колкото и да пресмяташ всяка крачка, да си опичаш работата хитро, умреш ли — всичко излиза наяве! Не! Каквото и да казват — тъжно е, пък го и доядява човек — на никого не можеш да запушиш устата!… Къде да отида сега?… Къде? Дали да не поскитам из града… денем е…

Ето че се стъмни вече. Не зная защо нощем ми става някак страшно… Ще рече човек — от какво има да се боя сега… ама на, нещо ми се свива под лъжичката… Къде да вървя? А! Театърът свети. Отдавна не съм ходил там, пък сега и за билет не е нужно да плащам. Да видим какво дават. „Вълшебната флейта“ — никога не съм я гледал! Ах, та това е опера! Виж, музика никога не съм обичал — просто не ме привлича… Но няма значение, само и само да прекарам някак вечерта.

Каква е тази алегория? Човекът минава през огън и вода… тоест подложен е на разни изпитания… Я да погледам по-отблизо. (На сцената.) А! Водата била картонена, че и огънят… при това тоя синковец и актрисата се хилят един на друг… и тук било както навред: отвън ще си помислиш, че е кой знае какво, а вътре кухо, боядисана хартия и въженца, с които всичко се движи. (Обръща се към зрителите.) О! Колко добре се виждала оттук публиката. Слушайте, господа, туй, дето го гледате тук, е пълна глупост; ей тия момци с високите шапки — маги ли им викат, или как, дего брътвят дивотии и приказват за добродетели и награди, такива ги има и между нас — всичко е лъжа. Те ги приказват тия приказки, защото им плащат; пък и който го е измислил — и той за пари го е правил; в това е цялата работа. Повярвайте ми: наистина съм минал и през вода, и през огън — нищо не излезе; живях, имах пари — хубаво беше, а сега какво съм? Нищо! Чувате ли ме? Никой не ме чува, всички гледат на сцената… изглежда, че е нещо хубаво, я да отида по-далеч. (В партера.) Така! Очаквах го! Като награда за добродетелта, за подвизите — изпълнение на всички желания, и светлина, и покой, и любов — да! Има да почакаш… Но да можеш наистина да си намериш такова тихо местенце, където нищо да не виждаш, да не чуваш, да забравиш всичко!… Спуснаха завесата — свърши! Всеки си отива вкъщи, чакат го семейство, приятели… а мен? Мен никой не ме чака! Тази глупава пиеса ми развали настроението. Къде да вървя сега? Няма да остана тук, в празния театър, я… О! Да можех да заспя! По-рано и неприятности да имах, легна си, затворя ли очи и всичко забравям, а сега на, и сън не ми идва! Тъжно!… (Носи се из града.) Ух! Като минавам край тези къщи, чак страшно ми става, само това се чува: тук ме ругаят, там ме проклинат, на трето място ми се подиграват… И няма с какво да си запуша ушите и да си затворя очите — всичко виждам, всичко чувам… Къде ме тегли пък сега?… Мигар извън града?… А! Гробищата! Да! Ето го и моя гроб… Ето го и моето тихо местенце! Тук лежи той! У, какъв е! И червей му пълзи по лицето! И все пак му е по-добре от мен, поне нищо не чувствува… А и на мен тук ми е по-добре, отколкото там; поне не чувам какво приказват хората… О, тъжно! Тъжно!…

Като че ли започнах да забравям дните… вече не зная колко време е минало… Че и за какво ми е да знам? Само това ми е утехата, че на гроба ми е… тихо! Щом тръгна нанякъде, пак ругатни и проклятия!… Но как ми се иска да надзърна какво става вкъщи?… Я да се замъкна дотам… Хайде! На път! Какво ме тегли пак… Някаква бедна квартирка… Ехе! Та това е Лиза, моята племенница… ще рече синовете ми са я изгонили от къщи. Ох, не е хубаво това! Кой е при нея? А! Младият Валкирин, дето се мъкне подире й… Ох! Ох! Дано не стане беля… За какво ли си говорят?…

Валкирин. Кажете, Лизавета Дмитриевна, нима не ви останаха никакви ценни книжа от покойния ви баща?

Лиза. Каквото е имало, още татко го е предал на Василий Кузмич… Но какво ти стана, Вячеслав? Ти си разстроен, бледен като смъртник?…

Валкирин. Не ме питайте, Лизавета Дмитриевна! Ужас!… Ужас!… Че сте имали четиристотин хиляди е сигурно, още по-сигурно е, че те са ги откраднали… Аз повдигнах въпроса и ще започне следствие, но знаете ли какво възражение са приготвили вашите братовчеди? Те твърдят, че Дмитрий Кузмич никога не е имал дъщеря!…

Лиза. Как не е имал? Ами аз?

Валкирин. Това го знаем вие, аз, знаят го и те, но в документите няма никакви доказателства…

Лиза. Как! Аз не съм дъщеря на баща си? Тогава какво съм?

Валкирин. Докато не се намерят доказателства, не сте нищо… вие сте самозвана.

Лиза. Боже мой! Какъв ужас!… Но как е възможно? Нека попитат!… Кой не знае, че съм дъщеря на баща си?…

Валкирин. Повтарям ви: всички го знаят, но в документите няма нищо такова, а това е главното.

Лиза. И сега какво ще правя?…

Валкирин. Не бива да се губи време; аз ще си взема отпуск и още тази нощ ще замина за някогашното село на баща ви; там сигурно ще открия някакви следи.

Василий Кузмич. Да! Има да почакаш! Ще откриеш — вятър!…

Лиза. Не зная, Вячеслав, как да ти се отблагодаря… Всички ме изоставиха, всички ме гонят… Само ти…

Валкирин. Вие знаете каква награда чакам! Само една: вашата ръка…

Лиза. О! Тя отдавна е твоя, но не сега, не в този момент… И ти си беден, не искам да се ожениш за беднячка, а и баща ти никога няма да даде съгласието си за това… дори не съм дъщеря на баща си! (Ридае.)

Валкирин. Кажете ми само една дума… аз няма да се спра пред нищо… Още утре ще бъдете моя жена…

Лиза. Не, благородни приятелю! Не искам да се възползвам от твоята самоотверженост, а и ти няма да поискаш да ме унижиш: сега твоето предложение е почти милостиня, за която ще се упреквам; бъди доволен, че моята ръка, моята любов ти принадлежат… Бог всичко ще оправи — и тогава нищо не ще попречи на нашето щастие.

Василий Кузмич. Те се хвърлят в обятията си, и двамата плачат, клетите! Дори като че ли ми е жал за тях, а как да им помогна? Ах! Да знаех какво ще стане, щях да й оставя нещичко да преживява… А какво излезе — тия мошеници всичко заграбиха… Защото, право да си кажа, сега за какво ми е всичко? Не ми ли е все едно на едни ли остава, или на други… Ох! Жалко! Нещо ми се стяга душата, не мога повече да ги гледам!… Не, ужасно ми е да оставам тук… Да бягам по-скоро вън от града, само да не виждам и чувам нищо!…

 

 

Тук като че ли се диша по-свободно; вярно, скучно ми е да се мъкна сам по широките пътища, но все пак ми е по-добре… Ха! Май че тези места ми са познати… Да! Разбира се! Ето го града, в който навремето славно си поживях. Дали ме помнят тук, или са ме забравили?… Ето я къщата, в която живях; да видим какво става в нея… А! Ето го и един мой подчинен! Приятно е да срещнеш познато лице! С него е някакъв гост и е много разтревожен. Какво ли си приказват?

Гостът. Нима наистина нищо не е запазено от тази ценна сбирка?

Провинциалният чиновник. Повтарям ви, че Василий Кузмич заповяда всичко да изхвърля.

Гостът. Но с каква цел?

Провинциалният чиновник. Просто така, за да има чистота и ред. Помня го както сега — играеше вист, повика ме и рече: „Защо тук има толкова много вехтории, уважаеми? За какво ги пазите? Само заемат място, а аз нямам къде да настаня хората си.“ Отворих уста да кажа, че това са много старинни работи, а той като ми викна: „Моля ви да не ме учите на ум, драги! Моля ви да съберете всичките тези вехтории, да ги продадете на килограм и да ми представите парите, а стаите да почистите, за да може още вдругиден там да се настанят моите хора.“

Гостът. И вие какво направихте?

Провинциалният чиновник. Трябваше да изпълня заповедта. Каквито свитъци имаше, продадох ги на дюкянджиите, а вещите — на килограм.

Гостът. Какви вещи? И вещи ли имаше?

Провинциалният чиновник. Да, само че все стари: облекло, оръжия и много-много предмети, които дори не ще мога да изброя… Например имаше един часовник, казваха, че бил на четиристотин години, само че стар такъв, на нищо не приличаше, не бе за гледане. Продадохме го на железаря за единадесет рубли и половина; все вехтория, ви казвам…

Гостът. Боже мой, каква загуба!

Провинциалният чиновник. И на мен ми беше жал, но нямаше какво да правя. Но защо се интересувате толкова от това?

Гостът. Как да ви обясня? В тези книжа се е пазел единственият екземпляр от важен документ за нашата история; употребих всичките си неголеми средства, за да го диря; обиколих десетки градове и най-после се убедих напълно, че този документ не може да бъде никъде другаде, освен тук… Сега нисичкият ми десетилетен труд е отишъл без полза, в нашата история навеки ще си остане важна празнота и аз трябва да се върна с празни ръце, без надежда и… без пари… Имаше ли тук старинни стенописи?

Провинциалният чиновник. Стенописи? Как да нямаше! Заличихме ги по заповед на Василий Кузмич.

Гостът. Но какъв варварин е бил този Василий Кузмич?

Провинциалният чиновник. Не че беше варварин; някакви злодеяния не е вършил, но си беше малко опак… ето вижте да ви разкажа.

Василий Кузмич. Хайде, захванаха да ми правят помен… да вървя по-нататък, по-нататък! (Прелита през града.) Това пък какво е? Чувам ридание… Пак ми споменават името.

Глас от бедна къщурка. О, да не види покой в гроба този Василий Кузмич! Такъв ли щеше да ми бъде халът сега… Залъгваше ме тогава, проклетникът: не се безпокойте, казваше, уважаема, аз всичко ще уредя; ако заведете дело — по-лошо ще бъде; аз отговарям, всичко ваше ще се запази, всичко ще уредя… ето как го уреди, мошеникът; от глупост му повярвах и пропуснах срока и сега трябва да умирам от глад с петте си сирачета, а пък изглеждаше богат и солиден! Как ги търпи земята такива хора!

Василий Кузмич. Пак ме поменават! Да бягам, да бягам оттук… Няма покой! Да се завра поне в някой коптор… А, ето още един град, какво е това? Тук май е весело, панаир… Тю, бре! Пак за мен приказват: че всички били на загуба, дето панаирните складове не били построени там, където трябва, че до тях нямало дори път и стоките се разваляли… Ох, истина си е! Но какво можех да сторя? Ходех тогава с една вдовичка, а тя искаше панаирът да бъде срещу нейната къща. Колко грижи ми създаде тогава! Какви ли не машинации трябваше да правя, да лъжа, да доказвам, че тук е най-доброто и най-изгодното място… а до какво доведе това? Да бягам! Да бягам!… А като си помислиш, каква е тая управия, наистина? Като съм умрял — умрял съм, и край. А пък то — де що съм кривнал — всичко ми го завират в очите, всеки крещи, всеки кори… наистина, каква е тая управия…

Нямам повече сили! Къде ли не се мъкнах? Обиколих земното кълбо. Докоснех ли се до земята — навред мене одумват… Чудна работа! Защото, ако се запитаме — приживе аз бях човек! Ако се съди благоразумно, не бях случаен човек, не хвърчах в облаците, не се престаравах, просто нищо не правех, а виж какви следи съм оставил! И колко чудно се навърза всичко това. Гледаш, лежи в затвора човек, на когото очите не съм виждал — като вземеш да поразровиш, излиза, че е там по моя милост! Някого отвял вятърът през девет земи в десета — и пак по мое благоволение. Все мен споменават с проклятия и вдовици, и сираци, и длъжници, и кредитори, старо и младо — защо? Все за дреболии, просто за дреболии: уверявам ви, аз съм човек прям и откровен — за драсване на подпис, за някаква дума, речена или недоизречена… Просто нямам повече сили! Понякога ми става страшно! А пък така ме влече към родните места, така ми се иска да съм там. Ето че съм тук! Пак съм спрял над Лизината квартирка… Каква бедност! На такъв живот ли е свикнала тя? Отслабнала е, клетата, не можеш я позна; къде е отишла красотата й? Шие нещо, а сълзите й капят, капят, сигурно пак ме споменава… Кой ли е този, дето влиза при нея? Някакъв господин; какъв е докаран — личи, че е богат; какво търси той при нея? И как му се зарадва тя, скочи!

Лиза. Мислех, Филип Андреевич, че съвсем сте ме забравили.

Господинът. Не, госпожице, как може! Бях малко зает — нали знаете, работата в министерството… Е, вие как сте?

Лиза. Ах, зле, Филип Андреевич, много зле! Моят адвокат пише, че няма никаква надежда да се намерят моите документи.

Господинът. Бъдете спокойна, госпожице, бъдете спокойна — ние ще уредим тази работа…

Лиза. Ах, вие сте истински благодетел! Без вас просто съм загинала; и досега живея с парите, които ми дадохте на заем, когато продадох вашите сребърни вещи — а извинете, че и досега не мога да ви се издължа.

Господинът. Нищо, нищо, госпожице! После ще си уредим сметките; вие ми направихте голяма услуга… нали разбирате, за мен самия, при моето служебно положение, не е удобно да продавам, а случва се човек да има нужда от пари… разбирате.

Василий Кузмич. Колкото повече се вглеждам, толкова по-познат ми се струва. Я, че това е мошеникът Филка, моят камердинер, преоблечен! Ех, че беда!

Лиза. Много добре разбирам и съм готова, колкото мога, да ви услужа: казах, че тези сребърни вещи са от майка ми, добре, че и надписът на среброто отговаря на името ми.

Филка. Чудесно… впрочем, не мога дълго да остана у вас, отбих се за малко, бях в заложната къща, откупих си там мои вещи, а сега заминавам, имам среща с министъра, боя се да ги взема със себе си, може да се загубят, разрешете ми да ги оставя у вас.

Лиза. С удоволствие. Ах, какви прекрасни брилянти, огърлици, диадеми… и колко много!

Филка. Да! Прекрасни са, прекрасни и много скъпи. Моля ви се, скрийте ги по-добре.

Василий Кузмич. Лиза! Лиза! Какво правиш! Та това са крадени вещи, той е крадец, това е Филка… Нищо не чува… безнадеждно!

Филка. А, не! Моля ви се, не в скрина: могат да ги откраднат; крадците търсят първо в скрина — това много добре го зная…

Лиза. Но къде тогава?

Филка. Ей там, зад печката — там е много по-сигурно!

Лиза. Ох, колко смешно!

Филка. Сега да вървя, довиждане… (Филка излиза и на вратата се сблъсква с полицай, отстъпва крачка и побледнява.)

Полицаят. А! Пипнахме ли те, приятелю! Отдавна те дебнем! Значи, тук ти е разбойническото свърталище! Вържете му ръцете, и на тази хубавица също, а стаята да се претърси. (Претърсват стаята и намират зад печката брилянтите.)

Василий Кузмич. Ох, клетата Лиза! Но тя не е виновна! Чувате ли, тя не е виновна! Не, не чуват! Как да им обясня?… Тя е онемяла от смайване; дума не може да продума… Но идва още някой… Ах, това е Валкирин; може би той ще я спаси… Той не може да се съвземе от смайване… иска обяснение от полицая, който му разказва какво е направила Лиза, за отдавнашните и отношения с крадеца, за продаденото сребро… Лиза познава Валкирин, спуска се към него, но той я отблъсква… Не, не мога повече да гледам. По-скоро да се прибирам в гроба, там е единственото ми убежище…

 

 

Ето какво бил животът и какво смъртта! Каква страшна разлика! Докато си жив, каквото и да направиш, все още може да се поправи; прекрачиш ли този праг — всичко станало е невъзвратимо! Как през целия ми живот не ми е минала тази проста мисъл? Вярно, чувал съм я понякога, срещал съм я в книгите, но се е плъзвала между другите фрази. Там всичко е така: хората говорят, говорят и толкова се увлекат, че всичко изглежда брътвеж! А какъв дълбок смисъл може да се крие и в най-простите думи: „От гроба връщане няма!“ О, ако го съзнавах по-рано!… Горката Лиза… Като си спомня за нея, душата ми се къса! И за всичко съм виновен аз, само аз! Аз внуших тази нещастна мисъл на децата си — и как! — с една несправедлива дума, с обикновена шега! Но виновен ли съм? Нали мислех, че ще успея да уредя живота на Лиза! Наистина доста поживях за чужда сметка, но никога не бих довел дъщерята на брат си до положението, в което е сега. Нима у децата ми няма искрица човещина?… А откъде биха могли да я възприемат? Във всеки случай не от мен; щом подозрех у тях зародиш на онова, което се нарича поетични фантазии, стараех се да го убия и с насмешка, и с разсъждения; исках да направя децата си благоразумни хора; исках да ги предпазя от мекушавост, от филантропия, от всичко, което наричах глупости! И ето че станаха хора! Възползвали са се от моите съвети, отгатнали са каква е моята нравственост! Ох! И тук не мога да остана повече — и тук за мен няма покой! Други гласове не чувам, но чувам собствения си глас… Ох! Това е съвестта, съвестта! Каква страшна дума! Колко странно ми звучи! Струва ми се съвсем различна от това, което ми изглеждаше там; това е някакво чудовище, което притиска, души и гризе сърцето ми. По-рано мислех, че съвестта е нещо подобно на приличието, че ако човек е предпазлив в поведението си, ако спазва условията, приети в обществото, ако не влиза в конфликт с общото мнение, това е то съвестта и моралът… Страшно ми е да си помисля! Ох, деца, деца! Нима и вас ви очаква такава съдба! Ако бяхте други, ако ви бе внушено друго, може би щяхте да разберете моите страдания и щяхте да се помъчите да заличите следите на злото, което аз извърших, да разберете, че само така могат да бъдат облекчени моите терзания… Но всичко е напразно! Пред мен е дълъг, вечен живот и моите дела, като семена на отровно растение, ще растат и ще се множат!… Какво ли ще стане накрая? Ужас, ужас!…

 

 

Ето го и затворът. Виждам в него клетата Лиза… но какво става с нея? Тя вече не плаче, тя върти очи наоколо… Господи! Тя е близка до лудост… Деца, знаете ли това… Къде са те? По-малкият спи, по-големият седи над някакъв лист… Боже, какво е написано в него! Той обвинява Лиза в разврат, поддържа подозрението в кражба, хитро намеква за нейни порочни наклонности, които уж били забелязани още в моя дом… И как изкусно, как коварно е преплетена тук лъжата с истината! Уроците ми не са отишли напразно: той е разбрал изкуството да се живее… Както аз го разбирах… Но какво прави той? Погледна спящия си брат, какъв страшен израз има лицето му! О, как бих желал да проникна в мислите му… ето, чувам гласа на сърцето му — ужас. О, ужас! Той си говори: „Тоя мухльо винаги ще ми пречи във всичко; и откъде се взеха у него тази жалост, разкаянието, застъпничеството? Ами ако от глупост издаде всичко? Тогава сме загубени! Няма съмнение, че много по-добре би било той тъкмо сега да умре!… Да, тази мисъл не е лоша! Защо да не му помогна? Достатъчно е да му капна няколко капки в чашата… дето се вика да го почерпя едно кафе… Защо не? Наистина! Отровата е под ръка, до него на масата стои чаша вода, полусънен ще я изпие, няма да разбере — и работата е свършена.“

Василий Кузмич. Петруша! Сине мой! Какво правиш? Спри се! Това е брат ти… не виждаш ли?… На колене съм пред теб… Не! Нищо не вижда, не чува, приближава се до масата, държи стъкълце… Свършено…

Боже! Мигар няма да има за мен ни съд, ни наказание? Но какво става около мен? Откъде се взеха тези страшни лица! Познати ли са! Това е моят брат, който ме гледа осъдително! Вдовицата, чиито деца са онеправдани от мен! Целият свят на моите злодеяния! Въздухът се разтресе, небето се продъни… Зоват ме, зоват ме…

 

 

Тази сутрин Василий Кузмич се събуди много късно. Дълго не можеше да дойде на себе си, търкаше очи и плахо се оглеждаше.

— Ама че глупав сън! — рече си той най-после. — Чак ме втресе. Какви страхотии сънувах и колко ясно — като наяве… защо ли е така? Да! Снощи малко попрекалих с яденето, пък и дяволът ме накара да прочета преди сън някаква фантастична приказка… Ох, тия съчинители на приказки! Няма да напишат нещо полезно, приятно, развлекателно, а то — извадят на показ всичко шито-покрито! Защо ли не им забранят да пишат! Ами тъй де — на какво прилича това? Четеш и неволно си мислиш — какви ли не мухи ти влизат в главата: наистина трябва да им забранят да пишат, просто съвсем да им забранят… На какво прилича това? Не дават на порядъчния човек дори да спи спокойно… Ух! Още ме побиват студени тръпки… А вече е дванадесет часът на обед; множко се заседях снощи; сега вече няма време за никаква работа! Но трябва все пак да се поразвлека с нещо. Къде ли да отида? Дали при Каролина Карловна, или при Наталия Казимировна?

Бележки

[1] Градче, разположено в южната част на Източен Сибир. През XVII — началото на XIX в. — център на търговията на Русия с Китай. — Б.р. ↑