Орест Сомов
Върколак

„Що за заглавие?“ — ще кажете или ще си помислите, драги мои читатели. (За кой автор читателите не са драги!) И аз, чул или отгатнал въпроса ви, отговарям: какво да правя! Виновен ли съм, че неуморните ми съвременници, романтичните поети в стихове и проза са разграбили вече всички други интересни заглавия? Корсари, Пирати, Гяури, Регенати и дори Вампири, които едни след други връхлитаха поколението читатели или на лунна светлина се промъкваха в будоарите на сантименталните красавици. Въображението ми е толкова препълнено с всичките тези живи или мъртви страшилища, че сякаш и сега чувам зад гърба си как вампирът скърца зъби или виждам как „от гробовната белина на дяволското око на Регената се отделя кървавата му зеница…“. Наплашен от тия ужасии, и аз, макар и на шега, намислих да ви поизплаша, дами и господа! Но тъй като не съм надарен с мрачното въображение на лорд Байрон, нито с живата четка на Уолтър Скот, пито дори със скърцащото перо на господин Д’Арленкур и подобните нему и самата ми муза е така своеволна, че често се смее през сълзи и трепери от страх, аз, подчинявайки се на капризността на пола й, давам свобода на въображението си да върви като сляпо накъдето тя го поведе. За оправдание на моето заглавие ще кажа само, че исках да ви даря с нещо ново, небивало, а доколкото помня, простонародните върколаци досега още не са плашили добрите хора в света на книгите. Бих могъл вместо върколак да измисля нещо друго или да го заменя с някакъв върл разбойник, но всичко ново, както вече имах честта да ви обясня, е разграбено от други, а в нашите книжарници сега са залегнали такива големи шайки разбойници — невинаги клеймосани (във всеки случай не с клеймото на гениалността), но винаги печатни, — че ако мишките и мухълът не бяха опълчили срещу тях своето Santa Hermandad^[1], порядъчните хора мира нямаше да имат от тях.

Мислех да напиша тези уводни думи като разговор на някой от моите приятели с някакъв мой неприятел, но се побоях, че веднага ще ме обвинят в подражание. А признавам си, никак не ми се щеше да ме обявят за подражател… Нека да творим нещо свое, господа мои сподвижници на попрището на хартията и перото, нещо свое! Искам да ви дам похвален пример, затова ще изобразя един непоказван досега народен върколак.

В едно село… Драги мои читатели, надявам се, че няма да ме питате как се казва това село, в коя губерния и уезд се намира. Задоволете се с това, което ще ви разкажа, и не искайте от мен повече.

И така, слушайте нататък…

Имало едно време един старец на име Ермолай. Всички знаели, че той се мие с роса, че събира разни билки, че ходи и непрестанно си шепне нещо в дългите, бели мустаци, спи с отворени очи и пр., и пр. Какво повече? Значи е магьосник, и то зъл магьосник — така се приказвало за него в селото. Трябва да кажа, че селото било разположено до голяма, вековна гора, а къщата на Ермолай се намирала на самия му край, почти в гората. Ермолай не бил женен, но петнадесетина години преди времето, в което се запознаваме с него, прибрал да отглежда едно сираче, което дотогава всички селяни наричали бездомния Артюша, а сега дали от уважение към магьосника, или заради високия ръст и снажност на момчето, започнали да го наричат Артьом Ермолаевич: никой не знаел или не помнел кой е истинският му баща, още по-малко се интересувал да го знае.

Артьом бил личен момък: висок, набит, бял и румен, дето се вика — пращял от здраве. То наистина, какво му струвало на магьосника да отгледа своя храненик? Селяните били уверени, че го е закърмил с мляко от прилепи, че нощем самодиви му решели буйната глава, а лицето му е бяло и румено, защото старецът го е мил с мартенски сняг, нашепвайки магьоснически слова. Едно не можели да разберат добродушните селяни: защо старият Ермолай, преродил, така да се каже, Артьом от мършаво, бледно момченце в як червенобузест момък, не го е научил на ум и разум? Защото Артюша бил от прост по-прост: две думи свестни не можел да свърже, до сто не можел да преброи, без да сбърка, и невинаги отговарял вярно, когато го питали коя му е дясната ръка и коя лявата. Така наивно гледал с големите си сиви очи, така простодушно зяпал и така смешно се препъвал, когато му се наложело да тича, че селските моми скришом му се подигравали и си шепнели за него: „Хубав като маков цвят, а глупав като пън.“ В селото му излязъл прякор зяпналият шаран, но не го казвали високо, а скришом от магьосника, защото се бояли да не го обидят чрез храненика му.

Но все пак мнозина започнали да си дават сметка, че злият старец се досеща за присмехите на селяните над осиновеното му момче. В селото изведнъж взел да се губи дребният добитък: на едного не се върнат от паша чифт овце, на другиго три или четири кози, на трети се затрият всичките агнета. Пастирите неведнъж били виждали как от гората изведнъж изскача голям-преголям вълк, грабва една или две овце, прегризва им гърлата, метва ги на гърба си и — за един миг — ги отмъква в гората. Колкото и да му викали, о̀кали — не му мигало окото. Колкото и да насъсквали по него кучетата, те побягвали с подвити опашки, като се озъртали страхливо. Селяните скоро взели да се досещат, че туй не ще е обикновен вълк, ами върколак. После проумели и друго: че този върколак не ще да е друг, ами самият Ермолай Парфентиевич.

Нямало какво да правят. Всички се бояли от магьосника, макар че, право казано, дотогава той не бил правил никакво зло на селото. Но нали все пак бил магьосник! Да се оплачат от него — де ще намерят правда, щом дори свещеникът отказал да го прокълне? Да го претрепят — грехота, макар да бил магьосник. И после тия работи толкова миришат на публично наказване с бой и на заточение, че кой ще посмее да вдигне ръка върху него? Че и друго — ами ако след смъртта си вземе да излиза от гроба и да души вече не овце, а хората, които са го озлобили с преждевременното изпращане на оня свят? Колкото и да умували селяните, колкото и да обсъждали тази работа на селското събрание, нищо не измисляли. Не им оставало нищо друго, освен да отпуснат ръце, да се вайкат с прехапани устни и да се молят на светиите за себе си и стадата си.

В същото село живеела една мома хубавица на име Акулина Тимофеевна. Лицето й било румено като ябълка, очите — огън, веждите — гайтанени — с една дума родила се с всички хубости и чарове на красавиците от старите руски песни и приказки. Само тя никога не се присмивала на глупавия Артюша, а напротив — застъпвала се за него пред другарките си и казвала, че е момък и половина. Хитрата мома си направила сметката, че старият Ермолай е много богат и на такава възраст, че не му остава да живее много на тоя свят и че единствен наследник на богатството му ще бъде Артьом Ермолаевич. Така мило поглеждала Артьом, така нежно му казвала при среща: „Здравей, юначе!“, че той, колкото и да бил прост, забелязал нейната приветливост. Често, изпъчен и наперен, пристъпвал до нея и подхващал приказка — не да речеш умна, но все пак с такива думи, които се харесвали на хубавицата и на които тя охотно отговаряла. Накратко: Акулина Тимофеевна скоро спечелила пълното доверие на саможивия Артюша — още по-често започнал той да се спира при нея и облизвайки се, да й извиква с глупав смях: „Здравей, Акуля“, като приятелски я тупвал с тежката си лапа по бялото, закръглено рамо и се разтапял пред нея… Да, разтапял се в пълния смисъл на думата, защото бузите му пламвали още по-силно, очите му ставали по-мътни и по-глупави, а алените му устни никак не можели да се затворят и все повече набъбвали и лъсвали от влага като натопена във водка вишна. Момата взела сериозно да се позамисля как да си нареди живота: с помощта на брачна халка и венчило да прибере Артьом и бъдещото му имущество.

Най-подир към нея се обърнали мъдри селяни с молба да им помогне в тяхната беда. „Ти си ни, Акулина Тимофеевна, рекли, най-голямата умница в селото, а знаем и туй, че приятелят ти Артьом Ермолаевич си е малко ахмак, макар да е син на човек с такава благообразна бяла брада. Помогни ни, а ние с каквото можем ще ти се отплатим. Голямата ни молба към теб е само една: тъй да го подпиташ, че да сме досущ сигурни дали истински вълк ни дави овцете, или — да ни е простена таз приказка — Ермолай Парфентиевич се превръща на върколак и си прави шеги с нас?“ Акулина Тимофеевна помълчала малко, като поклащала главица в размисъл: бояла се да не разгневи магьосника, дето знае всичко, що става на света, ама пък я съблазнявали и подаръците… кой ли не се блазни от подаръци? Попитайте адвокатите, попитайте съдиите, попитайте тогава и оногова (не искам да ги назовавам по име) — всеки, ако не с думи, с поглед ще ви напомни старата поговорка: „Прекален светец и богу не е драг!“ И Акулина Тимофеевна в този смисъл била ако не закоравяла грешница, не и прекалена светица. Помислила, помислила — и обещала на селяните да се погрижи за тяхната работа.

На другия ден, като се срещнала с Артьом, била още по-приветлива и ласкава с него, а горкият Артьом съвсем се разтапял пред нея — бузите му пламтели като огън, устните му съвсем подпухнали. Дяволицата го потупала гальовно с пълничките си пръсти по бузата и му рекла:

— Артюша, душо! Продумала ти бих една думичка, ама се боя да не ни чуе твоят старият. Де е той сега?

— Кой го знае! Скита като горски дух из гората, та таквозинка, май че дере лико за зимата.

— Кажи ми, моля ти се: нищо особено ли не си забелязал у него?

— Бога ми, не съм.

— Пък хората какви ли не работи разправят за него: че бил магьосник, че бродел из гората като върколак и давел овцете околовръст.

— Не думай тъй, изгоро моя, че чак ме хваща страх от приказките ти.

— Чуй, ясен мой соколе, нали няма да загубиш нищо, ако го следиш и подир туй ми кажеш вярна ли е мълвата, що се носи за него из село. Старият те обича, нищо няма да ти направи.

— Няма да загубя нищо, но какво ще спечеля?

— Ами туй, че още повече ще те обичам, ще се омъжа за теб и ще си живеем благато.

— Тъй ли? Кажи тогаз що да сторя?

— Направи така: недей заспива през нощта и наблюдавай кога твоят старият захване магиите си. Тръгне ли нанейде, и ти подире му. Скрий се в някой ъгъл или зад някой храст и си отваряй очите. После ще ми разкажеш какво си видял.

— Брей! Че то страшно! И нощем. Ами кога ще спя?

— После ще се наспиш. Затуй пък как ще си отспиш до насита, мили мой, като ти стана жена. Няма да ходиш тогаз ни дърва да цепиш, ни вода да мъкнеш: аз ще върша всичко вместо тебе, пък ти ще се излежаваш на печката и ще си хапваш от готовото ядене.

— Харно! Ще те послушам: ще почна да следя стария. Само че дали няма да ме натупа?

— Не бой се, няма да научи, а ако стане нещо, ще дойда да си призная, че аз съм те подучила.

— Е, тъй може! Само да не ме издадеш, ей!

— Ти пък, как може! Хайде, върви, миличък.

— Довиждане тогаз, душо моя!

Колкото и да бил прост, Артьом не бил много от страхливите: боял се от осиновителя си и го уважал, но дали поради слабия си ум, или вродена храброст, не знаел страх от свръхестественото. Може би старецът, като го възпитавал в щастливо невежество, се стараел да го предпазва от всяка мисъл за магьосници, за зли духове и други подобни, за да не се породи у момчето подозрение по отношение на самия него и да не забележи онова, което трябвало да крие.

Настанала нощта. Както обикновено Артьом си легнал рано, завил се презглава, но не спял и се ослушвал спи ли старецът. Вечерта била тъмна. Старецът се въртял в постелята си и си мърморел нещо под носа, но когато изгряла месечината, Ермолай станал, облякъл се, взел нещо от раклата, която била до главата му, и излязъл от къщи, без да скръцне вратата. В същия миг бил вече на крака и Артьом, наметнал си салтамарката и също така тихо излязъл. Спотаен в пруста, той проследил накъде тръгнал старецът и щом видял, че се отправил към гората, сподирил го, но вървял все в сянка… Нали и най-наивният човек има някаква природна съобразителност и я използва, когато трябва да измами някой друг, по-силен и по-хитър от него. Но да оставим сега съобразителността на наивниците и да видим какво прави нашият Артьом.

Проследил стареца чак до най-гъстата гора, като се прикривал край оградите, прокрадвал се зад храсти и дори, когато се налагало, пълзял като гущер. Сред тази гъста гора имало поляна, а сред поляната — трепетликов пън, висок почти половин човешки ръст. Старият магьосник се запътил право към него и ето какво видял Артьом от своето прикритие, за каквото му служел най-близкият до поляната лещак.

Лунните лъчи падали право върху отсечения дънер на трепетликата и на Артьом му се струвало, че дънерът белее и блести като сребърен. Старият Ермолай тихо обиколил три пъти дънера и при всяка обиколка мърморел полугласно такова заклинание: „В морето Океан, на острова Буян, на голата поляна луната осветява трепетликовия пън; около пъна вълк рунтав обикаля, в зъбите му всичкият рогат добитък. Месечко, месечко, златни рогца! Куршумите разтопи, ножовете притъпи, тоягите раздроби, звяр и човек в страх хвърли, да не хванат сивия вълк, кожуха му топлия да не одерат.“ Нощта била толкова тиха, че Артьом ясно чувал всяка дума. След това заклинание старият магьосник застанал с лице към месечината, забил в сърцевината на пъна малък нож с медна дръжка, преметнал се през него три пъти тъй, че третият път паднал с глава към страната, от която светела месечината. Едва се преметнал трети път, Артьом гледа: стареца го няма, а вместо него се появил грамаден и страшен сив вълк. Злият звяр навирил муцуна, погледнал месечината с кървавите си очи, подушил въздуха на четирите страни, завил със страшен глас и хукнал навън от гората толкова бързо, че скоро вдън земя потънал.

През всичкото това време Артьом треперел от страх като трепетликов лист. Зъбите му толкова бързо и силно тракали един в друг, че на тях можел да счука четвърт крина булгур; а устните му може би за пръв път от рождението му се събрали, свили се и посинели. Но като изчезнал върколакът, той се съвзел и ободрил, макар и след доста време. Казват, че простотията е по-лоша от лошотията, но това невинаги е вярно. На мястото на нашия Артьом умен човек щял да хукне да бяга презглава от гората и де кого срещне, да му рече да се пази от магьосници, а нашият Артьом постъпил, както ей сега ще видим, ако не по-умно, поне по-смело. Пристъпил до дънера, позамислил се, почесал си рошавата глава и взел да обикаля около него и да повтаря каквото бил чул от стария магьосник. Отгоре на всичко застанал с лице към месечината, преметнал се три пъти през ножчето с медната дръжка и след третия път гледа — стои на четири крака, муцуната му източена напред, дрехата му се превърнала в дълга, пухкава козина, а лешовете й се проточили като рунтава опашка, която се влачела след него — също метла.

Зачуден на тази бърза промяна на образа и дрехите му, той опитал да изрече дума — и какво мислите? Вместо човешки глас чуло се вълчо виене; опитал да затича — ново чудо! Краката му не се заплитали вече както преди един в друг.

Новият върколак не можел да говори, но не бил загубил способността си да разсъждава, разбира се, толкова, колкото разсъждавал обикновено в човешкия си образ. Да си призная, никога не съм чувал върколаците с вълча кожа да стават по-умни, отколкото са били като човеци. Та нашият Артьом се спрял и се позамислил как да използва новия си образ за своя сгода и удоволствие. Хрумнала му мисъл, достойна за главата, в която се родила: спомнил си колко често селските момци му се присмивали. „Я да взема — рекъл си, — сега пък аз да им се присмея: ще отида сутринта в селото и ще се нахвърля върху всекиго… как ли ще се плашат от мен тия смелчаци! Ама първом да легна да се наспя: в тази шуба ще ми е топло и меко дори на влажната трева…“ Речено — сторено: нашият Артьом или върколак се заврял в лещака, легнал и му ударил здрав сън.

Много ли спал, малко ли, не зная със сигурност, само че когато се събудил, слънцето било вече доста високо. Той се поотръскал, погледнал се и на дневната светлина новите му одеяния му се сторили толкова забавни, че го напушил смях: искал да се закикоти, но вместо това се чул такъв иронизителен, отривист вълчи вой, че горкият Артьом сам се изплашил от него. Щом се съвзел и разбрал, че се е изплашил от собствения си смях, закискал се още по-силно и се раздал още по-силен и пронизителен вълчи вой. Нямало какво да прави: колкото и да му било смешно, ще не ще, трябвало да се въздържа, за да не си спука сам тъпанчетата. В този миг си спомнил вчерашното намерение — да се присмее на връстниците си, селските момци. Тръгнал към селото. Срещал по пътя си селяни, които отивали на нивите си. Като видели отдалеч необикновено големия смел вълк, никой от тях не се досещал, че това е глупавият Артьом, всички си мислели, че е оня върколак — баща му, старият магьосник Ермолай. Затова всеки селянин се кръстел, закривал си очите с ръце и повтарял: чиба от мен, чиба от мен! Това още повече разсмивало глупавия Артьом, още повече разпалвало желанието му да отиде в селото. Никога никой не се бил боял толкова от него, колкото сега: каква радост! Ами какво ли ще бъде в селото? Как ли ще се изпоплашат всички, как ли ще викнат: вълк! Ще вземат да насъскват кучетата по него, да го сподирят с „а!“, „у!“, с колове и вили, а той — все едно че нищо: него не го лови ни тояга, ни желязо, ни куршум и кучетата се боят от него… Голям смях ще падне!

И наистина цялото село се вдигнало срещу сивия кръвник. Изпърво срещналите го бягали от него, селянките бързо прибрали и затворили овцете и козите си в кошарите и самите те се изпокрили по кьошетата: всички знаели, че това не е обикновен вълк. Но скоро се намерили смелчаци, викнали по цялото село, че най-после трябва да се справят със стария магьосник, и се насъбрали цяла тълпа: кой с тояга, кой с брадва, кой с дървото, с което залоствали вратнята — наобиколили вълка и аха да се нахвърлят върху му. Отначало той се държал храбро, спускал се ту срещу едного, ту срещу другиго, наежвал се, оголвал зъби и ги тракал. Но най-после страхът му надвил: знаел, че по силата на магията не могат да го убият дори да му строшат ребрата от бой, но могат да му оскубят козината и да му откъснат опашката и тогава как ще се яви пред строгия си баща с разкъсана салтамарка и откъснати пешове? Беда!

Вярно, че не се намерил смелчак, който да му излезе насреща: всички викали, о̀кали само отдалеч, но нито един не излизал напред. А кучетата изобщо не могли да насъскат. Те се изпокрили по колибките си и нос не подавали. Затова пък всички хора стояли в кръг и той никак не можел да си пробие път между тях. Че и друга беда: нашият върколак нищо не бил ял от предишната вечер и празният му стомах високо протестирал.

Какво да прави? И кой да му каже дали баща му вече не се е прибрал в селото и дали няма да научи за неговите щуротии. Бре да му се не види! До какво довежда безразсъдството! Ами той забравил да види как баща му си е върнал човешкия образ! И сега клетият Артьом ще умре от глад или ще се стопи от мъка във вълчата си кожа… Затреперали му и четирите крака и той легнал на земята, свил се на кълбо и скрил глава между предните си лапи.

Питали се селяните що да сторят с върколака: дали да го заровят жив в някоя яма, или да го вържат и да го предадат на общинското управление? През това време мълвата за страхливостта на върколака се пръснала вече из селото и жените намерили смелост да излязат на улицата. Една мома дори се приближила до кръга от селяни около мнимия вълк: тази смела девойка била Акулина Тимофеевна. Тя тозчас разбрала каква е работата, помолила селяните да й сторят път, влязла в кръга и таквиз умни думи им рекла:

— Добри хора! Не дразнете звяра, щом той самият, както се види, чака присъдата на селяните. Ако убиете върколака, много няма да спечелите, а ще си имате сума разправии. Нали съм чувала, че в съдилищата и върколаците, ако имат пари, по̀ се оправят от честния бедняк. Чуйте ми съвета: идете си по живо по здраво вкъщи, а този върколак ще го закарам у нас и ви давам дума, че тъй за самите вас ще бъде по-добре.

Всички селяни били наострили уши да я слушат и се чудели и маели каква им е умница тази хубавица. Никой от тях не можел да измисли нещо по-умно от онова, що им рекла тя. Послушали ги и си тръгнали всеки по пътя си. Тогава тя отвързала от плитката си пъстрата панделка и пристъпила към върколака, който в този миг се помръднал и сам проточил врат, като да знаел какво е намислила девойката.

Акулина Тимофеевна му вързала панделката през врата и го повела към дома си. По глупостта и страхливостта на върколака тя тутакси отгатнала кой е той. Вкарала го в празния си килер, нахранила го с каквото намерила, постлала му в ъгъла прясна слама. После го захокала за безразсъдната му непредпазливост. Горкият Артьом, смръщил жалко и същевременно смешно вълчата си муцуна, ронел сълзи от мътно-червените си очи и навярно би заревал като малко дете, ако не се боял, че ще завие като вълк и отново ще вдигне на крак цялото село. Момичето го заключило в килера и го оставило там да си почива и да скърби колкото си ще.

Вечерта Акулина Тимофеевна отишла при стария Ермолай, хвърлила се в краката му, разказала му каквото знаела и поела всичката вина върху себе си. Старият магьосник вече знаел всичко, много бил ядосан на Артьом и повтарял: „Пада му се, нека походи във вълча кожа!“ Но молбите и сълзите на тъжната красавица били толкова красноречиви и убедителни, че и старецът почти се разчувствувал от тях. Пъхнал в пояса си известния ни вече нож с медна дръжка, взел под полата си един тенекиен фенер и тръгнал с девойката. Щом влязъл в килера, първо издърпал здравата ушите на мнимия вълк, който през това време правел такива гримаси, каквито не прави нито звяр, нито човек, и виел толкова силно и пронизително, че едва не оглушил и стареца, и момичето, и цялото село. След като го наказал по този начин, магьосникът обиколил три пъти около върколака и си шепнел нещо под носа. После го накарал да легне по корем и да простре и четирите си лапи и с магическия си нож му срязал кожата на кръст, от врата до опашката и напряко през гърба. Разпраната салтамарка паднала на сламата и в същия миг Артьом скочил прав с отворената си уста, с детинския си поглед и с много, много зачервени уши. Като се отърсил и потрил рамене в стената, той паднал в краката на приемния си баща и с хлипане го замолил с жален глас: „Виновен съм, тате! Прости ми!“ Старецът го нахокал бащински и му простил.

Акулина Тимофеевна много се харесала на стария Ермолай: той забелязал, че тя е природно умна, и си рекъл, че е по-добре да вземе такава умна жена за осиновеното си момче, което с нея след смъртта на баща си поне няма да пропилее онова, което старият сребролюбец бил събрал на такава скъпа цена — греховно натрупаните си жълтици и рубли.

Накратко: след три дни цялото село яло и пило на сватбата на Артьом Ермолаевич с Акулина Тимофеевна. И макар всички да знаели, че старият Ермолай е зъл магьосник, малцина се отказали от неговото опияняващо пиво и сладък мед. Скоро след това Ермолай продал къщата и нивите си и заедно с младоженците, с осиновеното си момче и булката му, се преселил в някакво далечно село, където нищо не били чували за него. Разказват, че прекарал там последните години от живота си мирно и честно, правел добрини и помагал на бедните, поради което си умрял кротко и бил погребан в гробищата като добър човек заедно с всички други починали съселяни. Разправят още, че Артьом, след като поживял няколко години с умната си и съобразителна жена, станал наполовина по-малко прост отпреди и дори в зрелите си години бил избран за селски кмет. Какво е правил и струвал, не зная, само че в селото всички до един говорели, че Акулина Тимофеевна е най-първата от всички умни булки.

Епилог

Мнозина смятат, че всяка приказка, басня или разказче трябва да завърши с поука; че всяко повествование трябва да има нравствена цел и че печатното слово трябва да служи на обществото като спасително противоядие срещу пороците. Какво мислите по този въпрос, драги читатели, и с каква поука ще ми препоръчате да завърша тази истинска или най-малкото правдоподобна история? Ако питате мен — не можах да измисля нищо друго, освен следната поука: който няма вълчи нрав, не бива да се предрешва като вълк. Поука близка до ума и ясна, и струва ми се — ако не ме подвежда честолюбието — такава, която с нищо не е полоша от онази, която покойният Ломоносов, вечна му лирическа слава, е прикрепил към своята басня „Вълкът овчар“^[2].