Р. Словцов
Стивенсонъ

Есеньта, презъ 1878 г., на пустия пѫть въ планината Санта Лучия, не далечъ отъ града Монтерей, канадски фермери, минаващи отъ тукъ, намѣрили полумъртавъ единъ младъ човѣкъ. Свестяватъ го и узнаватъ, че това е Робертъ Луи Стивенсонъ, шотландецъ, талантливъ писатель, започващъ да се ползва вече съ литературна слава. Той отивалъ на конь въ Монтерей, изгубилъ внезапно съзнание, падналъ отъ коня и две денонощия лежалъ въ безсъзнание, предъ прага на смъртьта. Ако не била случайната помощь, той несъмнено би загиналъ, и английската литература не би имало нито „Острова на съкровищата“, нито „Странниятъ случай съ д-ръ Джекилъ“, нито „Хазаина Балантре“, нито други интересни по талантъ и въображение книги.

Авторътъ на тѣзи авантюристични и фантастични романи не можелъ да понася спокойния и равномѣренъ животъ въ своя роденъ домъ — въ семейството на почтенъ архитектъ, въ скучната шотландска провинция. Като студентъ въ Единбургския университетъ той демонстративно носелъ кадифяна куртка и огорчавалъ родителитѣ си съ страннитѣ влѣчения къмъ хората отъ „утайката“ на града. После, вмѣсто да стане адвокатъ, занимавалъ се съ литературна работа. Презъ лѣтото заминалъ въ Франция, и тукъ, близо до Фонтенебло, въ хотела, кѫдето живѣятъ бохемитѣ — млади художници и писатели — той се срещналъ съ жената, която отъ пръвъ погледъ покорила сърдцето му.

Фани Осборнъ била по-стара отъ Стивенсонъ съ десеть години. Дъщеря на канадски пионеръ, тя израстнала въ горитѣ на Индианополисъ, омѫжила се, но скоро се раздѣлила съ своя мѫжъ. Рѣзка, мѫжествена, некрасива, приличаща на циганка, тя умѣела, обаче, буквално да омагьосва хората. Болничавъ, капризенъ и разглезенъ — Стивенсонъ почувствувалъ веднага тия прелести. Силната воля, мѫжествения характеръ каточе ли се съединявали у Фани съ вѣрата въ тайнственото, съ увлечението въ спиритизма, съ суевѣрието и подозрителностьта. Тѣ заживѣли заедно, но за да се оженятъ, тя трѣбвало да получи разводъ. Фани заминала за Канада и тамъ заболѣла. Като получилъ телеграмата й, Стивенсонъ зарѣзалъ всичко и почти безъ пари се качилъ на парахода за Ню-Йоркъ. Той съобщилъ на баща си за своето заминаване съ обикновена бележка и обидениятъ старецъ се отказалъ отъ своя блуденъ синъ. Следъ тежкия пѫть презъ океана и после по планинитѣ и степитѣ на „Далечния Западъ“, въ мръснитѣ и тѣсни вагони на колониститѣ, Стивенсонъ заболѣлъ опасно (отъ детинство той ималъ слаби гърди) и само неочаквано изпратената отъ баща му помощь позволила да се поправи. Той се вѣнчалъ, представлявайки, както шеговито се изразилъ, „съединение на кости и кашлица“, но Фани вѣрвала въ неговото скорошно оздравяване, въ неговия талантъ и въ тѣхното щастие. Сега общия животъ започнала да направлява нейната твърда рѫка.

Младоженцитѣ се върнали въ Англия, и тукъ Фани ловко се присѫединила къмъ вкусоветѣ и възгледитѣ на старика Стивенсонъ, чиято парична помощь имъ е била необходима, а за мѫжа си тя станала не само стопанка на кѫщата и болногледачка, но и съветница и ръководителка въ неговото творчество. Фани подтикнала мѫжа си отъ неговата область на малкитѣ, — всѣкога, впрочемъ, интересни, често блѣстящи, разкази и статии — къмъ романа. Стивенсонови наели малка кѫща въ Брамеръ, и тукъ въ дъжделивитѣ септемврийски дни се родила у Стивенсона идеята за „Острова на съкровищата“. Доведениятъ синъ на писателя обичалъ да рисува и Стивенсонъ отъ скука често пѫти разхубавявалъ неговитѣ наброски. Веднажъ той нарисувалъ нѣкакъвъ островъ и го кръстилъ „Острова на съкровищата“. Тѣзи думи веднага оживили странния животъ на рисунката. Стивенсонъ седналъ на масата и почти веднага написалъ имената на главитѣ на своя бѫдащъ романъ. Вѣроятно въ неговата паметь изплували слушанитѣ още въ детинство разкази за двамата прадѣди, загинали въ 1774 г. при Антилскитѣ острови, следъ Одисеята, отдалече напомнящи приключенията на Джимъ Хокинсъ.

Романътъ билъ предназначенъ за деца и напечатанъ първоначално въ едно детско списание. Самиятъ авторъ преживявалъ своята фантазия, като истинска реалность. Въ своя кабинетъ той често разговарялъ гласно съ своитѣ герои, и когато привечерь, новата глава била готова, всички домашни, съ затаенъ дъхъ, слушали неговото четене.

Но въ душата на Стивенсонъ ставала постоянна вѫтрешна борба между артиста, бохема, любителя на веселието и бургундското вино, и болникътъ, който трѣбва да се отказва отъ радоститѣ на живота. И когато той си припомнилъ бурнитѣ години на младостьта и написалъ романа, героинята на който била неговата първа възлюблена — момиче отъ единъ единбургски веселъ домъ, — Фани изгорила рѫкописа. Тя не ревнувала мѫжа си отъ миналото му. Не, той просто трѣбва да пише това, което не оскърбява „порядъчнитѣ хора“ и дава по-добъръ приходъ. Но Стивенсонъ й прощавалъ тази тирания. „Тя е всичко за мене — пише той: жена, баща, сестра, дъщеря и другарь, и азъ не бихъ я замѣстилъ, нито съ богиня, нито съ светица. И това е следъ четири годишенъ браченъ животъ“.

Стивенсонъ боледувалъ постоянно и, страдайки отъ безсъница, понѣкога злоупотрѣбявалъ съ опиумъ. Опиянението, като го пренасяло въ другъ свѣтъ, изостряло интереса къмъ проблемата, отдавна вълнуваща писателя — проблемата за двойственостьта на човѣка, тази борба, която ставала и въ собствената му душа.

Една сутринь той се събудилъ съ страшенъ викъ. Желаейки да се освободи отъ кошмара, той си скубѣлъ коситѣ и, най-после, идва на себе си. „Нѣма нищо — казалъ той на изплашената си жена, — просто тежъкъ сънь“. Фани го разпитвала, но той не искалъ нищо да каже. „Ти скоро ще узнаешъ. Удивителна история! Какъвъ отличенъ сюжетъ за романъ!“

На другия день той започналъ да пише „Странниятъ случай съ докторъ Джекилъ и мистеръ Хайдъ“ — историята на знаменития докторъ, който чрезъ алхимията измѣнилъ своята външность и станалъ отвратителниятъ мистеръ Хайдъ.

Подъ тази маска докторъ Джекилъ се отдава на своитѣ пороци, но става жертва на опасното маскиране и действително се преражда въ Хайдъ. Първата редакция на романа, въ която имало доста автобиографични елементи, отишла въ огъня по настояването на Фани. Втората, съ по-нравствена тенденция, била написана за три дни и имала огроменъ успѣхъ. За половинъ година били продадени 40,000 екземпляра — отличенъ тиражъ за 1886 г.

Книгитѣ на Стивенсонъ особенно се харесвали въ Америка и отъ тука, заедно съ славата, дошли и паритѣ. Когато умрѣлъ баща му, Стивенсонъ решилъ да отиде въ Америка. Въ Ню-Йоркъ го посрѣщнали триумфално, — интервюта, приеми, изгодни предложения на вестници и списания. Стивенсонъ не харесалъ „новия свѣтъ“, който много се измѣнилъ отъ времето на неговото първо печално посещение и той съ радость се съгласилъ на предложението на вестникъ „Ню-Йоркъ Уорлдъ“ да отпѫтува за островитѣ въ Тихия океанъ и отъ тамъ да праща пѫтни описания.

Това пѫтуване, за което Стивенсонъ отдавна мечталъ, го довѣло, ако не до тайнствения „Островъ на съкровищата“, то въ всѣки случай, въ съвършенно новъ и приказенъ свѣтъ. Разкошната яхта „Каско“, съ която Стивенсонъ и неговото семейство извършвали пѫтешествието, хвърлила най-напредъ котва на островъ Нука-Хива, въ Маркизкия архипелагъ. Въ обстановката на истински земенъ рай, живѣли, или по-право, измирали отъ алкохолъ, сифилисъ, проказа, туземци — красива и сега още, а нѣкога силна раса на канибали. Нѣколко години преди това тѣхния краль Коамуа се разхождалъ по острова съ човѣшка рѫка на рамото. „Така Коамуа постѫпва съ свойтѣ врагове“, — викалъ той, отхапвайки отъ време на време парче месо. Сега монархътъ, сваленъ отъ трона отъ френцитѣ, живѣлъ наредъ до кѫщата на стражата — висшето началство на острова. Кралица Вакагу, която станала християнка, считали нѣкога за най-голѣмото чудо въ Полинезия. Тя била татуирана буквално отъ главата до петитѣ. За нея сѫ ставали войни между вождоветѣ на племената, и завоюването на тази рѣдка плячка завършвало съ дивашки танци и канибалски пиршества, на които най-вкусното ядене били „дългитѣ свини“ — европейцитѣ. Сега Вокагу, глуха бабичка, живѣла, като скромна християнка, съвършенно забравила своето минало.

По пѫтя за о. Таити яхтата едва не потѫнала и уморениятъ отъ пѫтуването Стивенсонъ заболѣлъ, та слѣзли на островъ Паутира. На другия день следъ неговото пристигане, на прага на неговата стая се явила, като въ вълшебна приказка, туземната принцеса Мое. Познавалъ я посетилия по-рано острова Пиеръ Лоти, който съ възхищение описалъ нейната „правилна и мистична красота, полузакрити очи, каточе ли гледащи отъ другъ свѣтъ“. Тя помагала на болния, правѣла му пирожки отъ плодове, палмови салати и пр.

Като оздравѣлъ, Стивенсонъ се заселилъ у вожда на вѣрното племе на принцесата, и този гигантъ Тиритера, макаръ и християнинъ по име, устройвалъ въ честь на Стивенсонъ игри и празненства, презъ време на които падала отъ туземцитѣ християнската маска и въ дивашкитѣ танци се пробуждала и пѣла старата душа на канибалитѣ. Тукъ Фани започнала особена мисионерска проповедь и веднажъ презъ време на служба на борда на яхтата, преди самото отпѫтуване, единъ отъ туземцитѣ започналъ да моли небето, да даде знакъ отъ по-рано, ако пѫтешественицитѣ ги заплашва нещастие. Капитанътъ, невѣрующъ човѣкъ, се усмихналъ и съ рѫка силно ударилъ по мачтата. Той ударилъ на съвършенно изгнила часть, и мачтата паднала. Небето действително заговорило! Мисисъ Стивенсонъ благодарила на Бога за неговата милость, а капитанътъ билъ принуденъ да откара яхтата на поправка въ най-близкия докъ.

После последвало дълго спиране на о. Бутаритари, въ Микронезия. Стивенсонъ, пръвъ отъ европейцитѣ получилъ разрешение да се засели тукъ. Краль Тембинокъ, най-свирепиятъ отъ микронезийскитѣ тирани обявилъ „Табу“ построения за Стивенсонъ домъ и неговитѣ обитатели, и тѣ живѣли въ пълна безопасность.

„Земниятъ рай“ на Тихия океанъ така пленилъ Стивенсонови, че тѣ решили да останатъ тукъ за винаги, което било и подходяще за разклатеното здраве на писателя. Тѣ си построили голѣма кѫща въ града Валима на островъ Самоа. За направа на кѫщата билъ положенъ доста трудъ, но когато било всичко свършено, най-вече благодарение енергията на Фани, тѣ заживѣли край девствения лесъ, въ „дома на петьтѣ рѣки“, както го наричали туземцитѣ, като въ богатъ английски чифликъ. Туземцитѣ обичали и почитали „разказвачътъ на хубави истории“. Той доста страдалъ отъ изгубването на връзкитѣ си съ стария свѣтъ и въ своитѣ творби постоянно се възвръщалъ къмъ теми отъ шотландската история. Но откѫснатъ отъ Европа, този идеалистъ и фантазьоръ чувствувалъ въ себе си нѣкаква европейска мисия въ този така отдалеченъ отъ цивилизацията край.

Островъ Самоа се намиралъ тогава подъ протектората на Германия. Нѣмцитѣ свалили стария краль Матаафа и турили своето протеже Лауленъ, чийто съветникъ и фактически управитель на острова билъ типичния нѣмски юнкеръ баронъ фонъ Пилсакъ. Когато туземцитѣ започнали да роптаятъ и краль Матаафа застаналъ начело на недоволнитѣ, разпространилъ се слухъ, че барона сложилъ подъ затвора динамитъ, за да унищожи арестуванитѣ при първия опитъ за бунтъ. Това било истина. Стивенсонъ протестиралъ, писалъ въ „Форенъ Офисъ“, въ „Таймсъ“ и успѣлъ да отстрани барона. Но и английското правителство не гледало добре на писателя, подозирайки го въ възбуждане на туземцитѣ. Когато вълненията избухнали и англичанитѣ изпратили на острова военна флота, това извънредно очудило Стивенсонъ. Краль Матаафа билъ арестуванъ, и писателя се заелъ съ неговото освобождение.

Непоправимъ фантазьоръ, въ Шотландия Стивенсонъ мечталъ за „Острова на съкровищата“. На Самоа той мислѣлъ непрестанно за миналото, за своята родина, за Парижъ, за щастливитѣ дни на скитничеството. „Изстисканъ лимонъ“ — наричалъ той себе си и питалъ съ тѫга: „Какво ще остане следъ мене? Нѣколко приказки за деца и това разорително имение!“

Въ чифлика, средъ тропически пейзажъ, окрѫженъ отъ черни слуги, той живѣлъ като патриархъ, изпълнявайки отчасти ролята, която налага жена му. Туземцитѣ считали Фани за магьосница и говорѣли, че й помагатъ дяволитѣ. Тя събирала дивацитѣ на общи молитви, четѣла имъ библията и молитви съчинени отъ нея. Стивенсонъ седѣлъ при нея въ своето кресло, уморенъ, боленъ, съ библията въ рѫце. Впрочемъ, макаръ и библията да му давала утешение, той не пренебрѣгвалъ и старитѣ изпитани срѣдства за борба съ скуката. Той и сега обичалъ хубавото бургундско вино.

Стивенсонъ умрѣлъ внезапно отъ апоплектиченъ ударъ, въ 1894 година, не много старъ още човѣкъ. Погребали го на една висока скала, до която туземцитѣ направили широкъ пѫть презъ девственитѣ гори, за да го погребатъ. На мраморния саркофагъ били написани стихове отъ неговия другарь, поета Хайерсъ:

„Подъ широкото небе, пълно съ звезди,

Изкопайте моя гробъ и ме оставете да спя“.