Джордж Ланджилан
Мухата

На господин Жан Ростан, който веднъж дълго ми говори за измененията (мутациите).

Винаги съм изпитвал ужас от звънците. Дори и през деня, в кабинета си, вдигам телефонната слушалка със свито сърце. Но през нощта, особено когато ме събуди от дълбок сън, звънът на телефона предизвиква у мен истински животински страх, който трябва да овладея, преди да успея да съгласувам достатъчно движенията си, за да запаля лампата, да стана и да вдигна слушалката. Тогава трябва да направя още едно усилие и да произнеса със спокоен глас: „Артър Броунинг е на телефона“; но едва след като позная гласа от другия край на жицата, се връщам към нормалното си състояние и истински се успокоявам само когато разбера за какво става дума.

И все пак с голямо спокойствие попитах снаха си как и защо е убила брат ми, когато тя ми позвъни в два часа сутринта, за да ми съобщи тази новина и да ме помоли, ако обичам, да предупредя полицията.

— Не мога да ви обясня всичко по телефона, Артър. Съобщете в полицията и после елате.

— Може би ще бъде по-добре да ви видя преди това.

— Не. Мисля, че е по-добре най-напред да предупредите полицията. В противен случай кой знае какво ще си помислят и ще ви обсипят с въпроси… И без това трудно ще повярват, че сама съм извършила всичко. Всъщност би трябвало да им кажете, че тялото на Боб се намира в завода. Може би, преди да ме видят, ще поискат да отидат най-напред там.

— Казвате, че Боб е в завода?

— Да, под големия чук.

— Казахте… големия чук ли?

— Да, но не ме отрупвайте с въпроси. Елате, елате бързо, докато нервите не са ми изменили. Страхувам се, Артър, разберете, страхувам се!

И чак когато тя затвори телефона, на свой ред изпитах страх. Бях слушал и отговарял, сякаш ставаше дума за някаква обикновена канцеларска работа, и едва започвах да разбирам, да осъзнавам това, което бях чул.

Вцепенен, хвърлих цигарата — навярно съм я запалил, докато говорех с Ан. Набирах телефонния номер на полицията и просто зъбите ми тракаха.

Опитвали ли сте някога да обясните на един дремещ сержант от полицията, че вашата снаха току-що ви е съобщила, че е убила брат ви с електрически чук?

— Да, господине, разбирам ви много добре. Но кой сте вие? Името ви? Адресът ви?

Тъкмо в този момент инспектор Туинкър пое слушалката и заедно с това и воденето на следствието. Той поне, изглежда, всичко разбра. Помоли ме да го почакам. Да, ще ме придружи до брат ми.

Едва успях да навлека панталона си и вълнена рубашка, да грабна едно старо сако и каскет, когато една кола спря пред вратата.

— Имате ли нощен пазач в завода, господин Броунинг? — запита инспекторът, като подкара колата. — Не ви ли е телефонирал?

— Да… Не. Странно е това наистина. Вероятно брат ми е влязъл в завода през лабораторията, където често работеше до късно през нощта, понякога дори цяла нощ.

— Но сър Роберт Броунинг не работеше ли с вас?

— Не, брат ми извършва проучвания за сметка на Министерството на авиацията. Тъй като имаше нужда от спокойствие и от лаборатория в близост до място, където винаги биха могли да му измайсторят разни видове малки и големи части, той се настани в къщата, построена още от нашия дядо, на хълма близо до завода. Подарих му едно старо ателие, което вече не използуваме, и работейки по негови указания, моите работници го превърнаха в лаборатория.

— Знаете ли по-точно в какво се състоят проучванията на сър Роберт?

— Той говореше малко за своите работи, които са държавна тайна, но Министерството на авиацията сигурно е в течение. Зная само, че беше на път да завърши някакъв опит, който особено го интересуваше от много години. Доколкото съм разбрал, отнася се за дезинтеграцията и реинтеграцията на материята.

Като едва намали ход, инспекторът влезе в двора на завода и спря малката си кола до полицая, който, изглежда, го очакваше.

Нямах нужда да чуя потвърждение от полицая. Струваше ми се, че вече от години знаех: брат ми е умрял, и с крака сякаш от памук, като тежко болен по време на първото си излизане, слязох от колата.

От сянката излезе друг полицай и ни поведе към ярко осветения цех. Останалите полицаи се бяха скупчили около огромния електрически чук, където трима цивилни инсталираха малки прожектори. Видях фотоапарата, насочен към пода, събрах сили и погледнах натам.

Беше по-малко ужасно, отколкото си мислех. Брат ми сякаш спеше по корем; тялото му бе проснато върху двете релси, на които поставяха различните части, за да бъдат подвозени под чука. Човек би казал, че главата и дясната му ръка бяха потънали в металната маса на чука. Изглеждаше невъзможно, че биха могли да бъдат смазани, сплескани под него.

След като поговори с колегите си, инспектор Туинкър се върна при мен.

— Как може да се вдигне чукът, господин Броунинг?

— Сега ще го задвижа.

— Искате ли да извикаме някой от вашите работници?

— Не, ще се оправя. Ето вижте, командното табло е тук. Погледнете, инспекторе. Чукът е бил нагласен на мощност от петдесет тона, а спускането му на нула.

— На нула?

— Да, на нивото на пода, казано по друг начин. И освен това е бил нагласен на единични удари, тоест трябва да се повдига след всеки удар. Не зная какво ще ви каже леди Ан, но сигурен съм, че тя не би могла да нагласи по този начин падането на чука.

— Може би е бил регулиран още снощи.

— Невъзможно. На практика чукът не се нагласява на нула.

— Може ли да се вдигне постепенно?

— Не. Вдигането на чука не се регулира на скорост. Но все пак това става по-бавно, отколкото когато чукът се нагласи на следващи един след друг удари.

— Добре. Бихте ли показали какво трябва да се направи? Навярно гледката не ще бъде приятна.

— Не, не, инспекторе. Ще се справя.

— Всички готови ли са? — обърна се инспекторът към другите. — Почнете, щом сте готов, господин Броунинг.

С поглед, прикован върху гърба на моя брат, натиснах до края голямото черно копче за повдигане на чука.

Продължителното свистене, което винаги ме е карало да мисля за някакъв гигант, който си поема дъх, бе последвано от лекото и еластично издигане на стоманената маса. Но все пак долових приглушения плясък от отлепянето и за миг изпитах панически страх, виждайки как тялото на брат ми се придвижи напред, докато една кървава вълна заливаше кафеникавата каша, която току-що чукът бе открил.

— Няма ли опасност да падне отново, господин Броунинг?

— Не, никаква — отвърнах и спуснах предпазния лост.

И като се обърнах, повърнах цялата си вечеря в краката на един съвсем млад полицай, който миг преди това бе направил същото.

В продължение на много седмици и после, през свободното си време, месеци наред, инспектор Туинкър се занимаваше със случая около смъртта на моя брат. По-късно той ми призна, че дълго време ме е подозирал, но никога не е могъл да намери каквато и да е дреболия като начало на доказателство, и най-малкия знак, дори какъвто и да е мотив.

Макар необикновено спокойна и уравновесена, Ан бе обявена за луда и затова нямаше процес.

Моята снаха си призна, че е убила своя съпруг и доказа, че може отлично да се справи с функционирането на електрическия чук. Обаче отказа да обясни защо е убила своя мъж и как е станало тъй, че той сам е легнал под чука.

Нощният пазач много ясно бе чул грохота на чука; дори бе чул два пъти падането му. Броячът, който след всяка операция винаги се връща на нула, сочеше действително, че чукът е задвижен два пъти. Моята снаха обаче твърдеше, че си е послужила с него само веднъж.

Първоначално инспектор Туинкър се съмняваше дали убитият е действително моят брат, но различните белези от заздравели рани, между които едно нараняване от войната върху бедрото, и отпечатъците на пръстите от лявата му ръка разпръсваха всякакво съмнение.

И още нещо: аутопсията показа, че преди смъртта си брат ми не е вземал никаква отрова.

Що се отнася до изследванията му, експерти от Министерството на авиацията прегледаха книжата му и взеха различни инструменти от лабораторията. Те водиха дълги разговори с инспектор Туинкър и му съобщиха, че брат ми бе унищожил най-ценните книжа и инструменти.

Експертите от лабораторията на полицията откриха, че в момента на смъртта му главата на Боб е била обинтована и един ден Туинкър ми показа една разнищена дрипа, която все пак аз познах, че бе по-рано покривка на една от масите в неговата лаборатория.

Ан бе настанена в Бродмургския институт, където затварят всички луди престъпници. Синът й Хари, който беше шестгодишен, ми бе поверен и бе решено да живее и се възпитава при мен.

Можех да посещавам Ан всяка събота. Два или три пъти инспектор Туинкър ме придружи и дори научих, че ходел и сам да я види. Но никога нищо не можахме да измъкнем от моята снаха, която, изглежда, бе станала безразлична към всичко. Тя много рядко отговаряше на въпросите ми и почти никога на въпросите, които й задаваше Туинкър. Понякога се занимаваше с шиене, но, изглежда, любимото й занимание беше да лови мухи, които, преди да пусне, внимателно разглеждаше.

Ан има само една криза — по-скоро нервна криза, отколкото криза на лудост — денят, в който видяла една милосердна сестра да убива муха с мухоловката. Дори се наложило да й бият морфин, за да я успокоят.

Много пъти водиха детето при нея. Говореше му любезно, но не показваше никаква привързаност към него. Интересуваше се от детето си, както човек се интересува от някакво малко момче, което още не познава.

В деня, в който Ан получи криза заради убитата муха, инспектор Туинкър дойде да ме види.

— Убеден съм, че в това е ключът на загадката.

— Не виждам никаква връзка. Клетата леди Ан би могла да се интересува от други неща. Вниманието към мухите е също проява на лудостта й.

— Мислите ли, че наистина е луда?

— Как можете да се съмнявате в това, Туинкър?

— Знаете ли, независимо от всичко, което казват лекарите, убеден съм, че леди Броунинг е напълно с ума си, дори и тогава, когато наблюдава някоя муха.

— Ако приемем тази хипотеза, как тогава ще обясните поведението й към собствения й син?

— Едно от двете: или иска да го предпази, или пък се плаши от него. Може би дори го ненавижда.

— Не разбирам.

— Забелязахте ли, че никога не лови мухи, когато той е там?

— Наистина… много странно. Но признавам, че все още нищо не разбирам.

— И аз също, господин Броунинг. И много се боя, че докато леди Броунинг не оздравее, ние никога нищо няма да узнаем.

— Лекарите нямат никаква надежда да я излекуват.

— Да, зная… Знаете ли дали вашият брат е правел опити с мухи?

— Не ми се вярва. Попитахте ли за това експертите от Министерството на авиацията?

— Да. Изсмяха ми се в лицето.

— Да, разбирам.

— На вас ви върви, господин Броунинг. Аз не разбирам, но все пак надявам се да разбера някой ден.

 

 

— Кажете, чичо Артър, дълго ли живеят мухите?

Ние закусвахме и моят племенник заговори, след като дълго бяхме мълчали и двамата. Гледах го над моя Таймс, който бях подпрял на чайника. Като повечето деца на негова възраст Хари имаше манията, бих казал дори, таланта, да задава въпроси, на които възрастните трудно могат да отговорят точно. Хари ме отрупваше с въпроси, и то тъкмо когато най-малко очаквах. Когато понякога имах неблагоразумието да отговоря на някой от въпросите му, веднага последваше друг въпрос, после още един и още един до момента, в който трябваше да се призная победен, заявявайки, че не зная. Тогава, като голям играч на тенис, който изпраща безпогрешно топката си, той казваше:

— Защо не знаете, чичо?

Сега обаче за първи път ми заговори за мухи и аз изтръпнах при мисълта, че инспектор Туинкър би могъл да бъде тук. Представих си какъв поглед би ми отправил и как на свой ред би задал въпрос на моя племенник.

Дори точно знаех как Туинкър би отговорил и повторих не без стеснение думите, които той сигурно би казал:

— Не зная, Хари. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото видях отново мухата, която мама търсеше.

— Майка ти е търсила някаква муха?

— Да, тя е пораснала, но аз я познах.

— Къде видя отново тази муха и какво особено има в нея?

— Върху писалището ви, чичо Артър. Вместо черна тя има бяла глава и много особена лапичка.

— Кога за първи път видя тази муха, Хари?

— Същия ден, в който татко замина. Беше в неговата стая и аз я хванах, но мама дойде и ме накара да я пусна. После ми каза отново да я намеря. Мисля, че после и мама поиска да я види.

— Навярно отдавна вече е умряла — казах аз, като станах и бавно тръгнах към вратата.

И веднага след като я затворих, с един скок се озовах при писалището, където безрезултатно затърсих мухата.

Думите на племенника ми и уверенността на инспектор Туинкър, че мухите имат някаква връзка със смъртта на моя брат, дълбоко ме бяха смутили.

За първи път се запитах дали той не знае много повече, отколкото предполагах. И също така за първи път си зададох въпроса дали моята снаха е наистина луда. Някакво странно усещане, някакво чувство на ужас нарастваше в мен и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че Ан не е луда. Докато една необяснима нещастна случка, проява на лудост, колкото и неразбираема, колкото и ужасна да е тя, беше приемлива, мисълта, че моята снаха е могла, при пълно съзнание, да убие брат ми по такъв жесток начин — с или без негово съгласие, — ме караше да се обливам в студена пот. Каква би могла да бъде ужасната причина за това чудовищно престъпление? И как в действителност е било извършено то?

Припомних си всички отговори на Ан на въпросите на инспектор Туинкър. Той й бе задал стотици въпроси. Ан бе отговорила съвършено ясно на въпросите, отнасящи се до живота й с моя брат — както изглежда, щастлив и спокоен живот.

Тънък психолог, Туинкър бе човек с голям опит, който умееше да чувствува, да отгатва лъжата. И той като мен бе убеден, че Ан бе отговорила откровено на въпросите, на които се бе съгласила да отговори. Но имаше и други въпроси, на които тя винаги отговаряше по един и същ начин и със същите думи.

— Не бих могла да отговоря на този въпрос — казваше просто и спокойно тя.

Повторението на един и същ въпрос не я нервираше. Дори нито веднъж по време на многобройните разпити тя не упрекна инспектора, че вече е задал по-рано някакъв въпрос. Задоволяваше се да повтори: „Не бих могла да отговоря на този въпрос.“

Този шаблонен отговор се бе превърнал във внушителната стена, която Туинкър не успя да пробие. Напразно се опитваше напълно да промени темата на разговора, да зададе въпросите без каквато и да е връзка с нещастието. Без да нервничи, Ан винаги отговаряше спокойно и учтиво. Но щом, макар и по заобиколен начин, Туинкър споменаваше за нещастието, той се натъкваше на стената: „Не бих могла да отговоря на този въпрос.“

Като навярно не искаше да бъде заподозрян някой друг, Ан показа как самата тя е задействувала електрическия чук. Бе ни показала, че много добре знае как да го пусне в действие, да го нагласи на сила и желаната ударна височина и тъй като инспекторът й подхвърли, че всичко това съвсем не доказва, че е убила своя съпруг, Ан ни показа как, докато е натискала електрическите копчета с дясната си ръка, се била подпряла с лявата ръка на желязната греда до командното табло.

— Вашите експерти би трябвало да открият там отпечатъците от пръстите ми — бе само добавила тя.

И отпечатъците от пръстите й наистина бяха намерени.

Туинкър бе установил в отговорите й само една лъжа. Ан твърдеше, че е задвижила чука само веднъж, докато нощният пазач заявяваше, че е чул чука да се спуска два пъти, а и броячът, който в края на работния ден бе нагласен на нула, също показваше „2“ след нещастието.

Известно време Туинкър се надяваше да пробие стената на мълчанието й благодарение на тази нейна грешка. Но един ден Ан най-спокойно запуши тази дупка, като заяви:

— Да, излъгах, но не бих могла да ви обясня защо излъгах.

— Това вашата единствена лъжа ли е? — веднага бе запитал Туинкър с надежда да я смути и да вземе инициативата в свои ръце.

Но докато той очакваше шаблонния отговор, Ан каза:

— Да, това е първата и единствена лъжа.

И Туинкър разбра, че Ан идеално бе запълнила единствената пукнатина в своята защитна стена.

Изпитвах нарастващо чувство на ужас и отвращение към моята снаха, защото, ако тя не беше луда, то тогава се преструваше на луда, за да избегне наказанието, което сто пъти заслужаваше. Туинкър беше прав — мухите имаха някаква връзка с трагичното събитие, освен ако и те също не бяха оправдание за „лудостта“ й. Ако пък наистина беше луда, и в този случай Туинкър бе прав, защото мухите навярно бяха ключът, който щеше може би да позволи на някой психиатър да открие първопричината на трагичното събитие.

Като си мислех, че Туинкър сигурно по-добре от мен ще съумее да разнищи историята, в един миг реших да му разкажа всичко. Но мисълта, че ще се възползува от това, за да се нахвърли върху Хари и да го разтревожи с въпросите си, ме накара да променя намерението си. И друга една причина ме задържаше; отначало и самият аз не я съзнавах напълно. Страхувах се да не потърси и намери мухата, за която говореше детето. Но мисълта за това ме караше да нервнича, понеже не можех да разбера защо се страхувах да не намери мухата.

Спомних си криминалните романи, които бях прочел през живота си. Дори в най-заплетените мистерии криминалните романи въпреки всичко са логични. Тук нямаше нищо логично, нищо, което да „съвпада“. Всичко бе извънредно просто и всичко беше загадка. Не съществуваше виновният, който трябва да бъде разкрит. Убила своя мъж, Ан не бе скрила нито за момент това и дори показа как го бе убила.

Наистина не можем да търсим логика в една драма на лудостта, но ако приемем, че това е драма на лудостта, как да се обясни необичайното пасивно поведение на жертвата?

Брат ми беше учен от типа на „седем пъти мери, един път режи“. Не признаваше интуицията, гениите. Някои учени си изработват теории, които впоследствие се опитват да подкрепят с доказателства; те се втурват в неизвестното, с риск да изоставят едни вече напреднали изследвания заради други, ако натрупаните опити впоследствие не са достатъчни, за да подкрепят избраната от тях изходна позиция. Брат ми, напротив, беше завършен тип на недоверчив учен, който винаги си запазва някакъв солиден пункт в подкрепа, доказан и предоказан. С нищо не напомняше типа на разсеяния професор, който върви под дъжда, стискайки в ръката си затворен чадър; напротив, държеше се съвсем обикновено, обожаваше децата и животните и никога не се поколебаваше да прекъсне работата си, за да отиде на цирк със съседските деца. Обичаше логичните и точни игри, като билярд, тенис, бридж и шах.

Как тогава да се обясни смъртта му? Как и защо сам ще легне под огромния електрически чук? Не можеше да става и дума за някакъв глупав бас, за някакво изпитание на смелостта му. Никога не се басираше и не можеше да търпи хората, които се басираха; с риск да ги разсърди, той им подхвърляше, че басът винаги е сделка, сключена между един глупак и един крадец.

Съществуваха само две възможни обяснения: или беше полудял, или пък е имал някакво свое съображение да се остави да бъде убит по такъв странен начин от жена си.

Дълго мислих и накрая реших да не казвам на инспектор Туинкър за моя разговор с Хари, но сам да се опитам отново да разпитам Ан. Беше събота, ден за посещения, и тъй като моята снаха страдаше от кротка лудост, от известно време ми позволяваха да я извеждам в голямата градина, където й бе даден малък парцел да го обработва както си иска. Тя бе насадила там рози, които й бях изпратил от моята градина.

Навярно ме очакваше, защото много бързо слезе в приемната. Започваше да застудява и тя бе облякла мантото си, предвиждайки нашата обичайна разходка.

Запита ме как е синът й, после по най-прекия път ме заведе на своя малък парцел, където ме покани да седна до нея върху груба пейка, изработена в работилницата на приюта от един пациент, който обичаше да се занимава с каквото му попадне.

С върха на чадъра си правех някакви подобия на рисунки върху пясъчната алея, като се питах как да започна разговора, за да стигна отново до смъртта на брат си, но тя самата заговори първа:

— Артър, бих искала да ви запитам нещо.

— Слушам ви, Ан.

— Знаете ли дали мухите живеят дълго?

Гледах я смаян и едва не й казах, че синът й преди няколко часа бе запитал същото, но съзрях възможността да нанеса най-после решителен удар в нейната съзнателна или подсъзнателна отбрана. Ан, изглежда, спокойно очакваше моя отговор, надявайки се навярно, че се мъча да си припомня училищните си знания върху дълголетието на мухите.

Без да я изпускам из очи, отговорих:

— Не зная точно, Ан, но мухата, която вие търсите, тази сутрин беше в моя кабинет.

Ударът очевидно бе нанесен на място. Тя бързо извърна глава към мен. Отвори уста, като че ли се готвеше да изпищи, но само големите й очи сякаш крещяха от ужас.

Успях да придам равнодушен вид на лицето си; чувствувах, че най-после предимството е на моя страна и че бих могъл да го запазя само зад маската на човек, който е в течение на нещата, който не изпитва нито ненавист, нито милост и дори не иска да бъде съдник.

Най-после Ан си пое дъх и закри лицето си с ръце.

— Артър… Убихте ли я? — промърмори тя тихо.

— Не.

— Но вие я хванахте! — извика тя, повдигайки глава. — Носите я със себе си! Дайте ми я!

Почувствувах, че още малко и ще започне да претърсва джобовете ми.

— Не, Ан, не я нося със себе си.

— Но вие знаете, нали! Вие отгатнахте!

— Не, Ан, нищо не съм отгатнал, само зная, че не сте луда. Но по един или друг начин аз ще узная. Или ще ми кажете всичко и аз ще преценя какво ще трябва да се предприеме, или пък…

— Или пък какво, кажете!

— Ще ви го кажа, Ан… Или пък кълна ви се, че инспектор Туинкър ще има тази муха в следващите двадесет и четири часа.

Моята снаха остана дълго време неподвижна, като гледаше съсредоточено дланите на дългите си бели ръце, които бе отпуснала върху коленете си. Накрая, без да вдигне поглед, тя изрече:

— Ако ви кажа всичко, ще се закълнете ли, преди да предприемете каквото и да е било, да унищожите тази муха?

— Не, Ан. Преди да узная всичко, не бих могъл нищо да ви обещая.

— Артър, разберете… Обещах на Боб, че тази муха ще бъде унищожена… Трябва да изпълня обещанието си. Нищо не бих могла да ви кажа преди това.

Чувствувах, че отново ще изпадна в безизходно положение: Ан се опомняше. Трябваше на всяка цена да намеря някакъв нов довод, довод, който ще я накара да излезе от последното й укрепление, който ще я принуди да капитулира.

В отчаянието си подхвърлих наслуки:

— Ан, трябва да ви бъде ясно, че от момента, в който тази муха бъде изследвана в лабораторията на полицията, те ще разполагат с доказателство, че вие не сте луда, и тогава…

— Не, Артър! Не бива, заради Хари не бива… Разбирате ли, очаквах тази муха; мислех, че ще успее да ме намери. Очевидно не е могла и е отишла при вас.

Внимателно наблюдавах снаха си, като се питах дали още се преструва на луда, или въпреки всичко е наистина луда. Обаче, луда или не, чувствувах съвсем ясно, че успях да я поставя в крайно затруднено положение. Оставаше да преодолея и последната й съпротива и понеже се боеше за своя син, аз казах:

— Разкажете ми всичко, Ан. Това ще позволи по-добре да закрилям Хари.

— Срещу какво искате да закриляте моя син? Не разбирате ли, че ако аз съм тук, то е само за да не бъде Хари син на една осъдена на смърт, обесена, защото е убила баща му? Повярвайте ми, сто пъти бих предпочела смъртта пред живата смърт в този приют за луди!

— Ан, аз държа толкова, колкото и вие, да предпазя сина на моя брат. Обещавам ви, че ако ми разкажете, ще направя всичко, което е по силите ми, да закрилям Хари. Но ако откажете да говорите, инспектор Туинкър ще получи мухата. Въпреки това ще се постарая да запазя Хари, но трябва да разберете, че повече не ще бъда господар на положението.

— Но защо ви е нужно да знаете? — погледна ме тя със странен поглед, изпълнен с омраза.

— Ан, става дума за съдбата на сина ви, която е във ваши ръце. Какво решавате?

— Да тръгваме. Ще ви предам разказа за смъртта на моя клет Боб.

— Вие сте я описали!

— Да. Приготвих описанието не за вас, а за вашия проклет инспектор. Бях предвидила, че рано или късно той ще се доближи до истината.

— Значи, бих могъл да му го прочета?

— Направете както намерите за добре, Артър.

Ан ме накара да почакам малко — докато се изкачи до стаята си, откъдето се върна почти веднага, държейки в ръце издут жълт плик. Подаде ми го с думите:

— Помъчете се да бъдете сам и да не ви безпокоят, докато четете всичко това.

— Добре, Ан, ще го прочета, като се прибера, и още утре ще дойда пак да ви видя.

— Да, ако обичате.

И тя напусна приемната, без да отговори на моето „довиждане“.

Чак когато се върнах у дома, видях надписа върху плика: „На когото по право се полага. — Вероятно на инспектор Туинкър“.

След като наредих никой да не ме безпокои, казах, че няма да вечерям и поисках само чай и бисквити, бързо отидох в кабинета си.

Напразно изследвах стените, тавана, мебелите, не намерих никаква следа от муха. После, след като прислужницата донесе чая ми и сложи въглища в огъня, затворих прозорците и спуснах двойните завеси. Когато най-сетне тя излезе от стаята, заключих вратата и след като изключих телефона — от нощта на смъртта на моя брат винаги го изключвах, — загасих всички светлини с изключение на лампата на моето писалище, зад което се настаних, и отворих издутия жълт плик.

Налях си чаша чай и прочетох върху първия лист:

„Това не е изповед, защото, макар че убих моя съпруг, което никога не съм скривала, не съм престъпница. Аз само точно изпълних неговото последно желание, като му смазах главата и дясната ръка под механичния чук в завода на брат му.“

Без дори да вкуся от чая, обърнах страницата.

„Известно време преди смъртта си моят мъж ме запозна с някои от своите опити. Той бе убеден, че хората от министерството ще му забранят тези опити като много опасни, но държеше, преди още да ги запознае с тях, да постигне положителни резултати.

Докато до наши дни човекът бе успял само да предава в пространството звук и образи благодарение на радиото и телевизията, Боб твърдеше, че е намерил начин да предава самата материя. Материята — т.е. плътно тяло, — поставена в един предавателен апарат, изведнъж се дезинтегрираше и мигновено се реинтегрираше в друг приемателен апарат.

Боб считаше своето откритие като най-важното може би от изнамирането на колелото насам. Той смяташе, че предаването на материята чрез мигновена дезинтеграция-реинтеграция представлява безпрецедентна революция в развитието на човека. Това щеше да разреши в крайна сметка транспорта не само на стоките и нетрайните продукти, но също така и на човешки същества. Той, човекът-практик, който никога не мечтаеше, съзираше вече времето, в което няма да има нужда от самолети, влакове, коли, пътища и железопътни линии. Всичко щеше да бъде заместено от предавателни-приемателни станции в различните краища на света. Пътници и стоки, предназначени за изпращане, просто щяха да бъдат поставени в предавателни станции, дезинтегрирани и почти мигновено реинтегрирани в желаната приемателна станция. В началото моят съпруг имаше някои трудности. Неговият предавателен апарат беше разделен от приемателния му апарат само от една стена. Първият му успешен опит бе направен с обикновен пепелник, спомен, който донесохме от едно пътуване във Франция.

Още не беше ме запознал с опитите си и отначало не разбрах какво иска да каже, когато с тържествуващ вид ми донесе пепелника, заявявайки:

— Ан, погледни! Този пепелник беше напълно дезинтегриран за една десетмилионна част от секундата. За миг той не съществуваше! Изчезна и повече нищо, абсолютно нищо! Само че атомите пътуваха между двата апарата с бързината на светлината! Миг след това атомите отново се събраха, за да образуват пак този пепелник!

— Боб, умолявам те… За какво говориш? Обясни ми.

Тогава за първи път ми разкри подробностите на своите изследвания и понеже аз не разбирах, той започна да ми прави малки чертежи, придружавайки ги с цифри; но аз все още нищо не разбирах.

— Прощавай, Ан — каза той, като се засмя от все сърце, щом видя, че все по-малко проумявам. — Спомняш ли си, че веднъж прочетох една статия за тайнственото летене на камъни, които прониквали със сила в някои къщи в Индия, макар че вратите и прозорците били затворени?

— Да, спомням си много добре. Професор Доунинг, който дойде у нас да прекара уикенда, каза, че ако няма някаква шарлатания, това може да се обясни само с дезинтеграцията на камъните, хвърляни отвън, и тяхната реинтеграция вътре в къщата пред падането им.

— Точно така и дори добави: «Освен ако явлението не е станало поради частична и мигновена дезинтеграция на стената, през която са минали камъните.»

— Да, всичко това е много красиво, но аз все пак нищо не разбирам. Защо например, дори дезинтегрирани, камъните спокойно могат да минат през стена или врата?

— Да, Ан, това е възможно, защото атомите, които съставляват материята, не се допират, те са разделени един от друг с огромни пространства.

— Как би могло да съществуват «огромни» пространства, както казваш ти, между атомите, съставляващи една обикновена врата?

— Да се разберем, пространствата между атомите са относително огромни; те са огромни по отношение на големината на атомите. Така например ти тежиш около петдесет килограма и си висока едва метър и петдесет и пет; ако всички атоми, от които си съставена, се залепят внезапно плътно един до друг, ти ще продължаваш да си тежиш петдесет килограма, но ще представляваш само малка топчица, която спокойно може да бъде поставена върху главичката на карфица.

— Значи, ако съм разбрала добре, ти твърдиш, че си смалил този пепелник до големината на главичка на карфица?…

— Не, Ан. Преди всичко този пепелник, който тежи две унции, би образувал само една маса, която едва ще може да се види под микроскоп, ако атомите, които я съставят, внезапно плътно прилепнат един до друг. Това е само фигуративен образ. И все пак, веднъж дезинтегриран, този пепелник лесно може да премине през всяко непрозрачно и твърдо тяло, през теб например, без всякаква трудност, защото атомите, веднъж разделени, могат вече да преминат без трудност през масата на твоите разредени атоми.

— Значи, ти дезинтегрира този пепелник, прекара го през друго тяло и след това го реинтегрира?

— Точно така, Ан, през стената, която разделя предавателния от приемателния ми апарат!

— Може ли да знае тогава човек каква е ползата да се изпращат пепелници в пространството?

Боб махна с ръка с досада, после, като разбра, че приятелски се шегувам с него, ми обясни някои от възможностите, които неговото откритие разкрива.

— Чудесно, Боб! Но надявам се, че ти никога не ще ме пренесеш по този начин. Ужасно ще ме е страх да изляза от другата страна като този пепелник.

— Какво искаш да кажеш, Ан?

— Спомняш ли си какво бе написано на задната страна на този пепелник?

— Да, разбира се! Думите: «Made in France», които сигурно и сега са там.

— Да, те са там наистина, но погледни, Боб!

Боб взе усмихнат пепелника от ръцете ми, но побледня и усмивката му замръзна, щом видя това, което аз вече бях забелязала и което доказваше, че наистина той е успял да направи някакъв странен опит с този пепелник.

Трите думи стояха там, но в обратен ред и можеше да се прочете: .

— Това е нечувано — промърмори той и без дори да допие чая си, се втурна в лабораторията, откъдето излезе чак на другата сутрин.

След няколко дни Боб имаше нова несполука, която го накара да изпадне в лошо настроение много седмици наред. Притиснат от въпросите ми, накрая той призна, че първият му опит върху живо същество се е провалил напълно.

— Боб, ти направи този опит с Дандело, нали?

— Да — призна ми той гузно. — Дандело отлично се дезинтегрира, но не се реинтегрира в приемателния апарат.

— И сега?

— Сега вече не съществува Дандело. Съществуват атомите на Дандело, които се разхождат бог знае къде из вселената.

Дандело беше малък бял котарак, който готвачът бе намерил една вечер в градината. Една сутрин Дандело бе изчезнал кой знае къде. Сега вече знаех как е изчезнал.

След серия от нови опити и дълги часове на безсъние Боб ми съобщи един прекрасен ден, че най-после неговият апарат работи безпогрешно и ме покани да присъствувам на опитите му.

Приготвих поднос с шампанско и две чаши, за да отпразнуваме подобаващо успеха му, защото знаех, че щом ме кани да видя изобретението му, значи, наистина е напълно готово.

— Чудесно хрумване — каза той, като взе подноса от ръцете ми. — Ще отпразнуваме това с реинтегрирано шампанско!

— Надявам се, че ще излезе също тъй хубаво, както преди дезинтеграцията му, Боб.

— Не се бой от нищо, Ан. Ще видиш.

Той отвори вратата на една кабина, която бе просто стара, преустроена от него телефонна кабина.

— Това е апаратът за дезинтеграция-предаване — обясни той, поставяйки подноса върху една табуретка във вътрешността на кабината.

Боб затвори вратата, после ми подаде очила против слънце и ме заведе пред стъклената врата на кабината.

След като и самият той си сложи черни очила, завъртя различни копчета, разположени на външната страна на кабината, и чух приглушеното бучене на някакъв електрически мотор.

— Готова ли си? — запита той, като загаси лампата в кабината и завъртя някакъв друг ключ, който заля кабината със синкава светлина. — Сега гледай добре!

Натисна някаква ръчка и цялата лаборатория силно се освети от нетърпим оранжев блясък. Във вътрешността на кабината съзрях нещо като огнено кълбо, което запращя секунда-две. После усетих внезапна топлина върху лицето и врата си и миг по-късно виждах само тъмни кръгове със зелено по края, също както след като човек е погледнал за малко слънцето.

— Ан, можеш да си свалиш очилата, край!

С малко театрален жест мъжът ми отвори вратата на кабината и въпреки че очаквах това, все пак дъхът ми спря, когато видях, че табуретката, подносът, чашите и бутилката шампанско бяха изчезнали.

Боб тържествено ме заведе в съседната стая, където се намираше една кабина, напълно подобна на другата, отвори вратата и триумфално взе оттам подноса и шампанското, което веднага отвори. Тапата весело изхвърча и шампанското заискри в чашите.

— Сигурен ли си, че не е опасно за пиене?

— Сигурен съм — каза той, подавайки ми чаша. — А сега ще направим нов опит. Искаш ли да присъствуваш?

Минахме в залата с предавателния апарат.

— О! Боб! Спомни си за бедния Дандело!

— Това е само едно опитно животно, Ан. Но сигурен съм, ще премине без затруднения.

Той постави морското, свинче на металическия под на кабината, после отново ме накара да сложа тъмните очила. Чух бученето на мотора, видях отново мълниеносния блясък, но този път, без да чакам, изтичах в съседната стая. През стъклената врата на приемателната кабина видях свинчето, което тичаше насам-натам.

— Боб, мили! Всичко е наред! Опитът успя!

— Малко търпение, Ан. Ще бъдем напълно сигурни след известно време.

— Но то е напълно добре и тъй живо, както и преди.

— Да, но трябва да разберем дали всичките му органи са непокътнати и затова ще е нужно известно време. Ако след месец се чувствува все тъй добре, ще можем да направим други опити.

Този месец ми се стори цял век. Всеки ден отивах да видя морското свинче, което, изглежда, се чувствуваше чудесно.

В края на месеца Боб сложи Пикълс, нашето куче, в кабината. Не ме беше предупредил, защото аз никога не бих позволила такъв опит с Пикълс. Но, изглежда, на кучето му хареса. Само за един следобед то бе дезинтегрирано-реинтегрирано десетина пъти и щом излезеше от приемателната кабина, веднага с лай се спускаше към предавателния апарат, за да започне отново опита.

 

 

Очаквах, че Боб ще извика някои учени и специалисти от министерството, както обикновено постъпваше, щом завършваше някаква работа, за да им съобщи резултатите и да им направи практически демонстрации. След няколко дни дори му казах за това.

— Не, Ан. Откритието е извънредно важно, за да бъде просто съобщено. Съществуват някои фази от операцията, които самият аз още не разбирам. Имам още много работа и опити да извърша.

Понякога той ми говореше за различните си опити. Никога не си и помислих, че може да направи първия си опит с човешко същество със самия себе си и едва след нещастието научих, че бе инсталирал второ командно табло вътре в предавателната кабина.

В деня, когато направи този ужасен опит, Боб не дойде да обядва. Намерих бележка, забодена на вратата на лабораторията му:

«Никой да не ме безпокои. Работя.»

Това се случваше понякога и аз не обърнах внимание на огромните букви на забодената бележка върху вратата.

Малко по-късно, тъкмо преди обеда, Хари притича и ми каза, че уловил някаква муха с бяла глава и аз, без дори да поискам да я видя, му наредих веднага да я пусне. Като Боб и аз не допусках да се причинява зло на животните. Разбирах, че Хари бе уловил тази муха само защото бе интересна, но знаех също, че баща му ще бъде недоволен дори от това.

За следобедния чай Боб все още не беше излязъл от лабораторията си. За вечерята нищо не се бе променило и изпитвайки смътно безпокойство, аз почуках на вратата и повиках Боб.

Чух го да се движи в стаята и след малко препъхна под вратата една бележка. Разтворих я и прочетох:

«Ан, имам неприятности. Приспи малкия и ела пак след час.

Б.»

Напразно чуках и виках, Боб не отговори. После чух да трака върху пишещата машина и малко успокоена от този познат шум, се прибрах в къщи.

След като приспах Хари, върнах се в лабораторията, където намерих нова бележка, пъхната под вратата. Този път прочетох с ужас:

«Ан,

Разчитам на твоята твърдост — да не изгубиш присъствие на духа, защото само ти можеш да ми помогнеш. Постигна ме тежко нещастие. Животът ми засега не е в опасност, но все пак това е въпрос на живот или смърт. Не мога да говоря: така че е безполезно да викаш или да ми задаваш въпроси през вратата. Ще трябва много точно да изпълняваш всичко, което ще искам от теб. След като почукаш три пъти, за да изразиш съгласието си, иди да ми донесеш купа мляко, в която изсипи чаша ром. Не съм ял от снощи и съм гладен. Разчитам на теб.

Б.»

С разтуптяно сърце почуках три пъти и изтичах в къщи да му донеса поръчката.

Когато се върнах, намерих нова бележка под вратата:

«Ан, изпълнявай точно нарежданията ми:

Щом почукаш, ще отворя вратата. Иди и сложи купата с мляко върху писалището, без да ми задаваш въпроси, после веднага мини в другата стая, където е приемателната кабина. Разгледай внимателно навсякъде. Трябва на всяка цена да намериш една муха, която трябва да е там, но която аз напразно търсих. За нещастие аз съм в такова положение, че лошо виждам дребните неща.

Но преди това трябва да ми се закълнеш, че ще извършваш всичко, което ще искам от теб, и особено да не се опитваш да ме видиш. В случая е излишно да се спори. Три удара по вратата ще ме уверят, че обещаваш сляпо да ми се подчиняваш. Животът ми ще зависи от помощта, която ще ми окажеш.»

Сдържайки вълнението си и ударите на сърцето, почуках три пъти на вратата.

Чух, че Боб се отправи към вратата, после ръката му опипа и издърпа резето.

Влязох с купата в ръка, усещайки, че е застанал зад отворената врата. Съпротивявайки се на желанието си да се обърна, аз казах:

— Можеш да се осланяш на мен, мили.

След като сложих купата върху писалището, под единствената запалена лампа в стаята, тръгнах към другата част на лабораторията, която беше ярко осветена. Всичко беше обърнато с главата надолу: папки и счупени шишенца бяха разхвърляни върху пода между съборени табуретки и столове. Остра миризма се излъчваше от голямо емайлирано корито, където догаряха книжа.

Преди дори да помисля, знаех, че не ще намеря мухата: инстинктът ми подсказваше също така, че мухата, която моят мъж търсеше, можеше да е само тази, която Хари бе уловил и бе пуснал по мое настояване.

В съседната стая чух, че Боб се приближи до своето писалище и миг след това — някакъв странен звук, подобен на мляскане, сякаш му бе трудно да пие.

— Боб, не виждам никаква муха. Не можеш ли да ми дадеш и други указания? Ако не можеш да говориш, почукай на писалището, разбираш ли: един удар за «да», два удара за «не».

Опитах се да придам нормалната интонация на гласа си и когато той удари два пъти върху писалището, трябваше да употребя страшни усилия, за да не избухна в ридания.

— Мога ли да дойда в стаята, където си ти? Не разбирам какво е могло да се случи, но каквото и да е, ще бъда смела.

Настъпи за момент тишина, после той удари веднъж по писалището си.

На вратата, разделяща двете стаи, аз се спрях, прикована от изумление. Боб бе покрил главата си с велуреното златисто килимче, което обикновено се намираше върху масичката, на която той се хранеше, когато не искаше да прекъсне работата си.

— Боб, ще потърсим утре през деня. Не би ли могъл да отидеш да си легнеш? Ако искаш, ще те заведа в гостната стая и ще се погрижа никой да не те вижда.

Лявата му ръка се показа изпод килима, който се спускаше до корема му, и той удари два пъти по писалището си.

— Имаш ли нужда от лекар?

«Не» — отвърна той, удряйки върху писалището.

— Искаш ли да телефонирам на професор Мур? Може би той ще ти бъде по-полезен от мен?

Два пъти изрази бързо той «не»-то с ръката си. Не знаех вече нито какво да кажа, нито какво да предприема. Една мисъл непрекъснато се въртеше в главата ми и аз казах:

— Тази сутрин Хари намери някаква муха, която аз му казах да пусне. Дали не е тази, която търсиш? Хари ми каза, че главата й е бяла.

Чух как от Боб се изтръгна странна прегракнала въздишка, в която, човек би казал, имаше нещо металическо. И тъкмо в този момент, за да не извикам, до кръв си захапах ръката. Той отпусна своята дясна ръка по протежение на тялото си и на мястото на дланта и китката му се виждаше нещо като сива тояга с малки кукички, които се показваха от ръкава му.

— Боб, скъпи мой, обясни ми какво се е случило. Може би ще мога да ти помогна по-добре, ако зная каква точно е работата… О! Боб, това е ужасно! — казах аз, като напразно се опитвах да подтисна риданията си.

Лявата му ръка се показа изпод килима и след като удари веднъж върху писалището, ми посочи вратата.

Излязох и докато той спускаше райбера зад вратата, аз се строполих в коридора. Слушах как се разхожда, после отново зачука по пишещата машинка. Най-после един лист бе пъхнат под вратата и аз прочетох:

«Ела утре, Ан, ще ти обясня всичко. Вземи приспивателно и спи. Ще имам нужда от цялата ти енергия, скъпа моя.

Б.»

— Нямаш ли нужда от нещо през нощта, Боб? — извиках през затворената врата, след като успях да сподавя хълцанията си.

Той бързо удари два пъти и малко по-късно чух, че пише на машината.

Събудих се от слънцето, което грееше в очите ми. Бях нагласила будилника за 5 часа, но поради приспивателното не бях чула звънеца. Беше 7 часът и аз станах като обезумяла. Бях спала като в дъното на някаква черна яма, непробудно, без сънища.

Сега, гмурнала се отново в живия кошмар, избухнах в ридания, като си помислих за ръката на Боб.

Побързах за кухнята, където пред изплашените слуги бързо приготвих поднос с чай и препечен хляб, който тичешком отнесох в лабораторията.

След няколко секунди Боб отвори и затвори след мен вратата. Треперейки, видях, че той още е с килима върху главата. По разтвореното походно легло, по сивия му измачкан костюм разбрах, че все пак се е опитал да почине малко.

Един лист, изписан на машина, ме очакваше върху писалището му, където поставих подноса. Той бе застанал до вратата на съседната стая и аз разбрах, че иска да бъде сам. Отнесох листа в другата стая и докато четях, чух, че си налива чай.

«Спомняш ли си за пепелника? Случи ми се нещо подобно, но, уви, много по-сериозно. Сам аз се дезинтегрирах-реинтегрирах първия път успешно. По време на втория опит не съм забелязал, че една муха влязла в предавателната кабина.

Единствената ми надежда е да намеря тази муха и да премина с нея. Търси добре навсякъде, защото, ако не я намериш, трябва аз самият да намеря някакъв начин да изчезна, без да оставя следи.»

Бих искала по-подробни обяснения, но навярно Боб си имаше своето основание да не ми ги даде. Сигурно е обезобразен и потръпнах, като си представих неговото лице, обърнато като надписа на пепелника. Представих си го с очи на мястото на устата или ушите.

Но трябваше да запазя спокойствие и да го спася. Най-първото нещо бе да направя това, което той искаше — на всяка цена да намеря тази муха.

— Боб, мога ли да вляза?

Той отвори вратата между двете стаи на лабораторията.

— Боб, не се отчайвай. Аз ще намеря тази муха. Не е вече в лабораторията, но сигурно е някъде наблизо. Досещам се, че лицето ти е обезобразено, но не може да става и въпрос за изчезването ти. Никога не ще позволя това. Ако е нужно, ако ти не искаш да те виждат, ще ти направя маска, качулка, и ти ще продължиш твоите изследвания, докато отново станеш нормален. Дори ако се наложи, ще повикам професор Мур и други учени, твои приятели, но ние ще те спасим, Боб!

Той удари върху писалището и отново чух пресипналата и металическа въздишка да излиза изпод килима, който покриваше главата.

— Не се ядосвай, Боб. Нищо не ще направя, без да те предупредя, обещавам ти. Имай доверие в мен и не ми пречи да ти помогна. Лицето ти е обезобразено, нали? Сигурно жестоко. Не искаш ли да ми позволиш да видя лицето ти? Не ще се уплаша. Аз съм твоя жена, Боб!

Той яростно удари два пъти, за да изрази «не», и ми направи знак да изляза.

— Добре. Ще започна да търся, за да намеря тази муха, но закълни ми се, че няма да вършиш глупости; закълни ми се, че нищо няма да предприемеш, без да ме предупредиш, без да се посъветваш с мен!

Той бавно вдигна лявата си ръка и аз разбрах, че по този начин изразява своето съгласие.

Никога не ще забравя този ужасен ден «на лов за мухи». Обърнах наопаки къщата, накарах и слугите да участвуват в моите търсения. Напразно се опитвах да им обясня, че става дума за муха, избягала от лабораторията на мъжа ми, една муха, с която той е направил някакъв опит и трябва на всяка цена да се хване жива; сигурна съм, че от този момент нататък те ме смятаха за луда. И тъкмо това по-късно ме спаси от позора на обесването.

Разпитах Хари. И понеже не разбра веднага, аз го разтърсих и той се разплака. Осъзнах, че трябваше да се въоръжа с търпение. Да, спомняше си. Хванал мухата върху корниза на кухненския прозорец, но наистина я пуснал, както съм му заповядала.

Дори посред лято ние имаме твърде малко мухи, защото къщата ни се намира върху много добре проветрен хълм. Въпреки това през този ден улових стотици мухи. Навсякъде — върху корнизите на прозорците и в градината, — за да ги привлека, бях сложила чинийки с мляко, сладко и захар. Нито една не отговаряше на описанието, дадено от Хари. Напразно ги разглеждах през лупа — всички си приличаха.

На обед занесох мляко и картофено пюре на моя мъж. Занесох му и няколко мухи, но той ми направи знак, че няма никаква полза от тях.

— Боб, ако до тази вечер мухата не бъде намерена, ще помислим какво да правим. Ето какво реших. Ще се настаня в съседната стая при затворена врата. Когато не ще можеш да отговориш със сигнала «да» и «не», ще пишеш отговорите си на машината и ще ги пъхаш под вратата, съгласен ли си?

«Да» — удари Боб със здравата си ръка.

Нощта настъпи, а ние още не бяхме намерили мухата. Преди да занеса храната на Боб, поколебах се за минутка пред телефона. Без съмнение за моя мъж това бе въпрос на живот или смърт. Ще бъда ли достатъчно силна да се боря срещу волята му, за да му попреча да сложи край на живота си? Сигурно никога не ще ми прости неизпълнението на обещанието ми, но като сметнах, че е по-добре това, отколкото да бъда свидетелка на изчезването му, вдигнах трескаво слушалката и набрах номера на професор Мур, най-близкия му приятел.

— Професорът не е в града и ще се върне едва в края на седмицата — учтиво ми обясни някакъв равнодушен глас от другия край на жицата.

Жребият бе хвърлен. Толкова по-зле, ще се боря сама и сама ще спася Боб, реших аз.

Когато влязох в лабораторията, бях почти спокойна. Както бе уговорено, настаних се в съседната стая, за да започне мъчителният разговор, който трябваше да продължи през голяма част от нощта.

— Боб, би ли могъл да ми кажеш какво точно е станало? Какво всъщност ти се случи?

Няколко минути чувах тракането на машината, после отговорът бе пъхнат под вратата:

«Ан,

Предпочитам да си спомняш за мен такъв, какъвто бях преди. Ще трябва да се унищожа. Дълго мислих и виждам само един сигурен начин и само ти ще можеш да ми помогнеш. Много мислих за една проста дезинтеграция с моя апарат, но това не трябва да се прави, защото рискувам някой ден да бъда реинтегриран от друг учен, а това не бива в никакъв случай.»

За миг се запитах дали мъжът ми не е полудял.

— Какъвто и да бъде начинът, който предлагаш, аз никога не ще се съглася на такова решение, скъпи мой. Колкото и ужасен да е резултатът от твоя опит, твоята злополука, ти си жив, ти си човек, разумно същество, с душа. Нямаш право да се унищожиш!

Отговорът отново бе натракан на машината, после пъхнат под вратата.

«Аз съм жив, но вече не съм човек. Що се отнася до моя разум, той може да се загуби всеки момент. Впрочем той вече не е непокътнат. А не може да съществува душа без разум.»

— В такъв случай други учени трябва да се запознаят с твоите опити, с работата ти!

Боб ме накара да подскоча, удряйки нервно, почти яростно два пъти по вратата.

— Боб, защо не? Защо отказваш помощта, която сигурно ще ти дадат от все сърце?

Мъжът ми разтърси вратата с десетина яростни удара и аз разбрах, че повече не бива да настоявам.

Заговорих му тогава за себе си, за сина му, за роднините му. Дори не ми отговори. Не знаех вече нито какво да мисля, нито какво да кажа. Накрая подхвърлих:

— Боб… чуваш ли ме?

Този път последва много по-мек удар.

— Ти ми разказа за пепелника от първия ти опит. Боб, вярваш ли, че ако отново го бе прекарал през твоя апарат, ако отново го бе дезинтегрирал-реинтегрирал, буквите нямаше да заемат нормалните си места?

След няколко минути прочетох върху листа, пъхнат под вратата:

«Разбирам какво искаш да кажеш, Ан. Помислих за това и тъкмо затуй ми е необходима мухата. Тя трябва отново да мине с мен, иначе няма никаква надежда.»

— Опитай все пак. Човек никога не може да бъде сигурен.

«Вече опитах» — бе този път отговорът.

— Боб, опитай пак!

Отговорът на Боб ми вдъхна малко надежда, защото никоя жена никога не е разбирала и никога не ще разбере как един мъж може да се шегува, когато знае, че ще умре. След минута прочетох:

«Възхищавам се на твоята прелестна женска логика. Бихме могли да опитваме сто и седем години… Но за да ти направя удоволствие, сигурно последното, ще мина отново. Ако не намериш черни очила, обърни гръб на приемателната кабина и закрий очите си с ръце. Предупреди ме, когато бъдеш готова.»

— Хайде, Боб!

Без дори да потърся очилата, последвах нарежданията му. Чух го да премества различни предмети, после да отваря и затваря вратата на предавателната кабина. След миг очакване, който ми се стори безкраен, чух силно трещене и дори през клепките и ръцете си видях ярката светлина.

Обърнах се и погледнах.

Боб, с велуреното килимче на главата си, бавно излезе от приемателната кабина.

— Нещо да се е променило, Боб? — попитах тихичко, докосвайки ръката му.

Той бързо се дръпна и се блъсна в една прекатурена табуретка, която не бях прибрала. Опита се с последни усилия да не загуби равновесие и докато тежко падаше назад, велуреното златисто килимче бавно се плъзна от главата му.

Никога няма да забравя тази ужасна гледка. Закрещях от страх и колкото повече крещях, толкова повече ме обземаше страх. За да заглуша виковете си, вкарах пръстите си в устата и след като ги изхапах до кръв, все пак крещях с всичка сила. Чувствувах, знаех, че ако не успея да откъсна погледа си от него, да затворя очи, никога не ще престана да крещя.

Бавно чудовището, в каквото се бе превърнал моят мъж, покри главата си и пипнешком тръгна към вратата. Най-после успях да затворя очи.

На мен, която вярвах в един по-добър свят, в задгробния живот и никога не се страхувах от смъртта, ми оставаше сега само една надежда: небитието на материалистите, защото дори и в задгробния живот не ще мога да забравя. Никога не ще се изтрие от съзнанието ми образът на тая кошмарна глава, тази бяла космата глава, със сплескан череп, с уши на котарак, но чиито очи бяха покрити с кафяви плочи, големи колкото чинии и стигащи до островърхите уши. Розова и трептяща, муцуната беше също котешка, а на мястото на устата се виждаше вертикална цепнатина, обрасла с дълги червеникави косми, и оттам стърчеше нещо като хобот — черен и космат, който на края завършваше във форма на тромпет.

Навярно съм загубила съзнание, защото се намерих просната върху студените плочи на лабораторията, с прикован към вратата поглед, зад която отново чух тракането на пишещата машина на Боб.

Бях без мисъл в главата, навярно в такова състояние изпада човек след някаква тежка катастрофа, когато още не си дава сметка какво се е случило и когато още не изпитва болка. Спомних си за един човек, когото видях на някаква гара: седнал на края на перона в пълно съзнание, той гледаше с някакво равнодушно вцепенение крака си — още край релсите, където бе минал влакът.

Гърлото ме болеше ужасно и аз се запитах не съм ли скъсала, докато крещях с всичка сила, гласните си струни.

В съседната стая тракането на машината престана и след това един лист бе пъхнат под вратата. Потръпвайки от отвращение, аз го взех с края на пръстите си и прочетох:

«Сега разбра. Този последен опит бе ново бедствие, клета Ан. Навярно си познала една част от главата на Дандело. Преди последното преминаване главата ми бе глава на муха. Сега са ми останали само очите и устата й: останалото бе заместено от една частична реинтеграция на главата на котарака, който бе изчезнал.

Нали разбираш, Ан, че има само едно възможно разрешение? Аз трябва да изчезна. Чукни три пъти по вратата, за да ми дадеш съгласието си, и аз ще ти обясня какво ще направим.»

Да, той бе прав, трябваше да изчезне завинаги. Осъзнах, че нямах право да предлагам нова дезинтеграция и смътно разбирах, че нови опити могат да доведат до още по-ужасни изменения.

Приближих се до вратата, опитах се да говоря, но никакъв звук не излезе от възпаленото ми гърло. Тогава, както той искаше, почуках три пъти.

Вече може да се досетите за останалото. С помощта на написан на машината лист той ми изложи своя план и аз го одобрих.

Вледенена, трепереща, с пламнала глава, аз го последвах до завода. Държах в ръцете си цяла изписана страница с обяснение как се поставя в действие електрическият чук.

В завода пред чука той отново омота главата си и без да се обърне, без знак за сбогом, се просна на земята, като сложи главата си точно на мястото, където трябваше да се стовари огромната металическа маса на чука.

Не бе трудно, защото трябваше да помогна да изчезне не моят мъж, а някакво чудовище. Боб бе изчезнал вече от дълго време. Аз само изпълнявах последното му желание.

С поглед, прикован в тялото, изтегнато спокойно и неподвижно, аз натиснах червеното копче за спускане на чука. Безшумно, не тъй бързо, както си мислех, металическата маса се спусна надолу. Приглушеният удар, когато тя стигна до пода, се сля в един-единствен сух трясък. Тялото на моя… на чудовището потръпна веднъж и повече не помръдна.

Приближих се и чак тогава забелязах, че бе забравил да сложи дясната си ръка, своята лапа на муха, също под чука.

Преодолявайки отвращението и страха си и като бързах, защото мислех, че шумът от удара може би ще привлече нощния пазач, натиснах копчето за повдигане на чука.

Тракайки със зъби и хълцайки от страх, трябваше отново да преодолея отвращението си, за да вдигна и преместя по-напред дясната му ръка, която бе учудващо лека.

Отново спуснах чука и после излязох тичешком.

Останалото знаете. Постъпете както намерите за добре.“

На другия ден инспектор Туинкър дойде у дома на чай.

— Току-що научих за смъртта на леди Броунинг и понеже се занимавах със смъртта на вашия брат, натовариха ме и с тази нова анкета.

— До какъв извод стигнахте, инспекторе?

— Докторът е категоричен. Леди Броунинг е погълнала капсула цианкалий. Изглежда, носела я е със себе си отдавна.

— Елате в кабинета ми, инспекторе. Ще ви дам, преди да го унищожа, да прочетете един странен документ.

Туинкър се настани зад писалището и прочете сериозно и на вид спокойно дългата „изповед“ на моята снаха, докато аз пушех лулата си край запалената камина. Най-после обърна и последната страница, грижливо подреди листата и ми ги подаде.

— Какво мислите? — запитах го аз и решително хвърлих листата в огъня.

Той не отвърна веднага, но почака мълчаливо, докато пламъците погълнат белите листа, които се извиваха в огъня.

— Мисля, че това окончателно доказва, че леди Броунинг беше наистина луда — каза той, гледайки ме със светлите си очи.

— Да, без съмнение — казах аз, разпалвайки лулата си.

Известно време мълчаливо наблюдавахме огъня.

— Нещо твърде странно ми се случи тази сутрин, инспекторе. Отидох на гробищата, при гроба на моя брат. Нямаше никой.

— Не, аз бях там, господин Броунинг. Не исках да ви преча на вашата… работа.

— Вие сте ме видели?…

— Да. Видях ви да заравяте една кибритена кутия.

— Знаете ли какво имаше вътре?

— Една муха, предполагам.

— Да, намерих я рано тази сутрин в градината. Беше попаднала в една паяжина.

— Беше ли умряла?

— Не напълно. Аз я довърших… Смачках я между два камъка. Главата й беше бяла, съвсем бяла.