Стою Ст. Керванбашиев
Послеслов

Десетте есета — „закон(и)“ — на Паркинсон не са само весели историйки за буржоазната бюрокрация. Смятат ги и за весели, и за сериозни. И наистина, интересно е да се знае, че „Законът“ заедно с още три други „весели“ закони са влезли в програмите на различните курсове по организация и управление на Запад. Наричат ги четирите закона на ръководството (менажмента). Ето ги:

1. Закон(и) на Паркинсон

„Работата се разширява дотолкова, доколкото да запълни времето, което ѝ е определено“.

„Разходите растат дотогава, докато погълнат приходите.“^[1]

Обяснението читателят е намерил в страниците на тази книжка.

2. Закон на Мърфи

Той се основава на един стар моряшки израз: „Възможно е да направиш грешка при всяко нещо — при построяването или управляването на кораба. Все едно — Мърфи ще открие грешката.“

Г-н Мърфи в случая е океанът, защото корабът или ще пострада, или ще потъне.

Това е и основно правило във въздухоплаването: конструкция, обслужване и ремонт на самолетите. Всяка грешка при тях може да доведе до катастрофа.

За нещастие законът на Мърфи действува и по-нататък. Той важи и за административно управленческата дейност, където също е възможно да се обясни или да се разбере и изпълни погрешно работата. Мърфи ще открие грешката. В случая той е стопанството.

3. Закон на Нютон

„Действието ражда противодействие.“ Този закон е познат на всички от гимназиалния курс по физика. Прилагат го обаче и за стопанските системи. Когато се създава или развива, да речем, някакъв нов производствен процес, се отпускат средства — това е действието. Но парите трябва да се дадат от някоя друга система или процес. Тук именно се ражда противодействието, защото често пъти се получава болезнена икономическа или операционна реакция — системата, от която се вземат парите, противодействува — тя или „страда“, или дава парите под лихва.

4. Закон на Простотата

Често пъти за развитието на една система (организация или производствен процес) се отпускат много големи средства. Вследствие на това системата се усложнява, набъбва, променя се по форма и големина. Стига се до една точка, след която промените и сложността на системата поглъщат целта, за която системата бе създадена. Тя започва да се поваля под собствената си тежест — става неуправляема. Оттук нататък започва да действува Законът на Простотата. Системата трябва да се разпадне на по-прости, по-гъвкави и по-богати с идеи подсистеми. Те именно се управляват по-просто и ефективно.

Тези закони не претендират за точност, но се смята, че действуват някак си „закономерно“. Изучаването им по програмите в курсовете за ръководни кадри на Запад преследва, между другото, една важна цел: да се възбуди въображението на курсистите чрез средствата на изкуството.

Въображението е важен елемент в науката за управлението. Подобно на военното дело, което е и наука, и изкуство, управлението често се дефинира като: „наука и изкуство за подготовка, координация и насочване на човешките усилия, приложени за регулиране и използуване на силите и материалните ресурси на природата в полза на хората“^[2].

Българските читатели от всички възрасти и образование: инженери, икономисти и стопански дейци сега имат възможност да се запознаят с първия от изложените по-горе четири закона, където професорът по история С. Н. Паркинсон описва чрез средствата на изкуството пътищата за нарастване на бюрокрацията в капиталистическата система.

Страшната конкуренция в капиталистическите страни допринася в някои отношения за бързото и оперативно разрешаване на производствените проблеми. Заедно с това обаче капиталистическата система ражда и тежка бюрокрация, която трудно се вижда отвън.

На пръв поглед много капиталистически предприятия са добре организирани и работят ефективно. Ефективно, но за кого? Частното присвояване на печалбата, пазар в хаоса, на който по-силният изяжда по-слабия, довежда постепенно до натрупване на богатствата във все по-ограничен брой ръце. „Големият бизнес“ се враства с държавния апарат и създава бюрократична машина, която управлява националната икономика в свой интерес. Оттук нататък „Големият бизнес“ съвсем лесно прекрачва националните граници, става нападателен и нагъл в международен мащаб. Той не се колебае в своите колониални и неоколониални цели и дори прибягва до военни средства, ако е сигурен в печалбата си. Това е той, държавно-монополистичен капитализъм, чисто превръщане в империализъм, предвиди гениално Ленин.

Може би, като професор по история, самият Паркинсон, в един друг свой труд, идва съвсем близко до тези изводи: „За получаването на печалбите съществуват граници и злините се умножават, когато тези граници не се зачитат. При все това тенденцията да се прекрачат границите изглежда, че е универсална, глобална и всичко друго, но не и приемлива. Ясно е, че нарастването на печалбите се управлява от някакъв закон.“

На капиталистическата държавна администрация, която проф. Паркинсон нарича „бюрокрация на приходите“ е „присъщо безразборно (хаотично) мислене, което води до разхищения и често — разхищения в колосален порядък“.

Стопанските системи на социалистическите страни имат най-голяма и то реална възможност да се отърсят от всякакви форми на назадничавата бюрокрация. Този процес сега е в пълен ход. Търси се най-правилното съчетание между предимствата на централизирано планиране и стопанската самостоятелност и самозадоволяване на отделните предприятия. Основните принципи на социализма позволяват да се разработи и да се приложи бъдещата обща теория за по-оптималната организация на цялото стопанство. При капитализма това е невъзможно. Обществената собственост на средствата за производство и общественото им присвояване при социализма са великото предимство на нашия строй пред капитализма. Това позволява на нашата система да се развива и самоусъвършенствува практически до безкрайност.

Може би любознателният читател е намерил в тази книжка полезни неща, които ще допринесат за това съвършенство.