Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон в научноизследователската дейност ^[0]

В качеството си на страничен наблюдател на мене винаги ми се е струвало, че хората, които се обръщат с молба за кредити за научни изследвания към фондации, свързани с имената на Рокфелър, Гугенхаим, Гълбенкиан и Форд^[1], би трябвало най-напред да изследват системата за финансиране на тези тръстове. Без това предварително разузнаване за тях винаги ще съществува риск да бъдат разочаровани. Научните работници знаят, че доходите на тръстовете трябва веднага да се разпределят и похарчат, за да не бъдат обложени с данъци, затова си представят много често, че предложителят на една научна тема с проектосметна документация за разходите в ръка ще бъде приет с отворени обятия. Да предположим, че д-р Пилейфондов^[2] е изготвил проект за измерване случаите на филателия сред китайското малцинство в Хонгконг. Той си представя, че е в кантората на корпорацията „Пътуващ приятел“, посрещнат от висшето ръководство: д-р Дотациев, мистер Давсън, мистер Предложев и мистър Широкопръстов. Те всички са възхитени от неговия изследователски план и питат дали милион и половина долара ще стигнат; или да смята, че 5 000 000 долара на първо време ще са достатъчни. „За местна валута ли става дума?“ — пита Пилейфондов, тъй като е готвил проектосметната документация в хонгконгски долари. „Не, разбира се — отговаря Дотациев, — за друга валута освен американски долари не сме и помисляли.“ Пилейфондов избързва да го увери, че щатските долари ще свършат работа също добре. Д-р Дотациев подписва чек и пожелава на Пилейфондов успехи. Свиждането е приключено. Такъв е сънят. А каква е действителността?

Пилейфондов се озовава в кабинета на фондацията „Скука“, посрещнат от д-р Цициев, мистер Нераздавов, мистер Възел-Осложниев. Цициев казва, че Хонгконг е колония и че уставът на организацията не разрешава да се похарчи тук нито цент. Нераздавов смята филателията повече като обществено зло, отколкото като действителна болест и отхвърля поемните условия. Възел-Осложниев мисли, че планът е политически опасен, защото ще раздразни националистически Китай. Те заявяват в хор, че предложението е неприемливо, недопустимо неморално и антиполитично. Пилейфондов е изхвърлен на улицата и портиерът е предупреден никога вече да не го пуска. Кореспонденцията от него се изпраща до полицията като доказателство за опит за изнудване.

Но, ще запитате вие, каква погрешна стъпка е извършил Пилейфондов? Та нали е отишъл именно при хората, притежатели на залежали капитали, които трябва да се изразходват. Той идва с план да използува част от тези капитали. Защо да не може? Неговата програма, която току-що внезапно бе отхвърлена, не е по-безсмислена от много осъществени вече програми. Защо го изритаха? Единствено защото програмата бе негова. Тя щеше да бъде великолепна, ако бе тяхна идея. Есенцията на финансовия успех следователно е да убедиш шефовете на фондацията, че те самите са предложили научноизследователската задача и че вие сте само един от вечно закъсняващите да повярват в уместните предложения на ръководството. Така откриваме един от основните принципи на кредитирането — принципа на никога-оригиналността.

За целта на този реферат аз ще приема, че са ви отпуснали средства — да речем, от държавата или от обществен благотворителен фонд, или още по-вероятно от частен дарител! Следващата ви задача е да пръснете тези средства, колкото е възможно по-бързо, и то с преразход, за да бъдете оправдан да искате следващия път повече. Частните благотворители имат тайни, но ясни предпочитания към построяване на сгради, а не към разни възнаграждения, увеличаване на работническите заплати и пр. При постройка на сграда, в края на краищата, благотворителят може да положи основния камък или да бъде увековечен с мраморна възпоменателна плоча. А всичко, което д-р Пилейфондов за цял живот би могъл да постигне, е гробно място с паметник в Нископоклонското гробище — постижение без всякаква стойност за обществото.

Напротив, когато се обсъжда необходимостта от нова сграда и още повече, когато е решено да се строи тази сграда, най-добрият проект е тя да се разположи в предната страна на съществуващата болница, с възпоменателна арка между сградите на администрацията и изследователските лаборатории, разбира се, с удобна квартира за вас от другата страна на алеята. Важно е да живееш близко до службата си. Ползата от това разположение е тази, че в мраморната плоча над арката се споменава (без да се набляга), че благотворителят е платил за цялата болница. Добре е надписът да бъде съчинен от специалист по двусмислията; срещу малко възнаграждение — то се знае, сравнително малко, и вие бихте го съчинили. Предната сграда е най-доброто нещо, което ще привлече един благотворител, а болницата, както вече се сещате, може да има не един, а повече входове.

Всички сгради за научни институти обаче имат този недостатък — изследователските колективи в тях се разширяват, изпълват ги, докато се препълнят, като изострят проблема за помещенията повече, от колко го е бил преди построяването. Това е едната причина, поради която всички средства, одобрявани за научноизследователски работи, показват всяка година значително нарастване и поради която всички отношения в научните колективи стават предмет на договори, а самите помещения като че ли се смаляват. Това може да се стори някому оптическа измама, но наблюдаваните факти са извън всякакво съмнение или пренебрегване. А и това не е всичко.

На подобен закон на непрекъснато нарастване се подчинява и общият брой на списанията, отразяващи научния прогрес в медицината и науката изобщо. Причината за този прираст отдавна озадачава учените и не без удовлетворение отбелязвам, че аз за първи път откривам причините за появата му.

Да предположим, че най-старото и най-реномираното списание по клинична медицина (списание № 1) се издава дълги години от проф. А. Той беше твърде виден учен — толкова виден, че мнозина тук ще се сетят за името му, което аз отказвам да спомена. Той почина преди няколко години. Важното обаче е, че ако А имаше някаква грешка (а кой от нас не греши?), тя беше, че отхвърляше статиите на всички сътрудници, с които не беше в добри отношения; което означава практически да се отхвърля всичко, разбира се, освен работите на някои от учениците му. След няколко години това положение на нещата стана нетърпимо за професор Б, който не се съгласява практически в нищо с проф. А. Ако първият признак за медицински знания е възможността да се диагностира диария, аз много се съмнявам дали мнението на проф. Б съвпадаше с това на проф. А. Техните мнения се разхождаха фундаментално. Статиите на Б, отправени в списанието № 1, постоянно се връщаха на автора — цели 23 години. Към края на този срок Б имаше вече възможност да основе списание № 2. Той се захвана с редактирането му върху много либерален принцип, като на първо време приемаше всичко, освен онова, което идва от някой познат съмишленик на проф. А. Но и Б гони определено ниво. Той вярва в свободата на мненията, колкото и да са противоположни на неговите. Но все пак настоява те да бъдат изложени в строга и систематична форма. На тази основа той неусетно започна да отхвърля статиите, предлагани от проф. В. (За В аз трябва да говоря предпазливо, тъй като той е още жив и живее от грамадна пенсия.) Въпреки че на В се признава интересна и оригинална мисъл, смяташе се, че той е прибързан в заключенията и е леко небрежен към опитните данни. След като разбира, че неговите статии не се приемат от списания 1 и 2, той става основател и главен редактор на списание № 3, което по начало приема и най-небрежно представения, дори слаб материал. Всички се сещате кое списание имам пред вид. Въпреки всичко вече забелязвате, че списанието № 3 си извоюва свой собствен облик. Литературните му изисквания са високи. Формулите наистина могат да не водят до нищо, таблиците могат да противоречат на изводите, но стилът е граматически безупречен. Клиничните му съвети могат да водят до убийство на пациента, но върху страниците му не ще откриете правописна грешка. Така, просто заради придобитата литературна слава, главният редактор чувствува, че трябва да отхвърли статиите, идващи от проф. Г. Но Г, както ние всички знаем, не е човекът, комуто може дълго да се откаже достъп до печата. Той може да се побезпокои за година-две (аз вярвам за не повече), но неговата отговорност е голяма и той няма да я отхвърли. Така се идва до появата на списание № 4. Но дори и Г трябва да установи някаква граница. Той упорито отказва статиите, предлагани от проф. Д, поради това, че Д не знае правописа. Да си кажем правото, това е истина. Ще се намерят някои, които да кажат, че материалите на Д могат да се препишат в редакцията и защо да не могат? Но аз съм последният, който ще се съгласи, и то неохотно, да обвинява Г в ограниченост. Той не желае да се знае, че списание № 4 ще приеме статия по-голяма от една машинописна страница. Той се съобразява с традициите на списанието. От друга страна, сега едва ли можем да обвиняваме Д, че е започнал списване на списание № 5. Ето това е омагьосаният кръг от събития, които предизвикват размножаването на списанията вече както знаем — над 80, ако смятаме дори само зъболекарските.

Щом прогресът в медицината се измерва само чрез публикациите, броят на съществуващите списания ни изпълва със задоволство и гордост. Трябва да се напомни обаче, че всяко списание предполага работа за редколегия, редакционен съвет, издателска група, заместник-редактори, многобройни коректори и консултанти, необходими за допълнителни обсъждания. Времето, изразходвано за научноизследователска работа, в действителност силно намалява от човекочасовете, посветени на академичен журнализъм. И ако всеки отговорник по даден научен раздел трябваше да чете списанията на другите от бранша (което изглежда много важно, за да се избегне дублиране), той чисто и просто няма да има време за нищо друго. Интересно е да се отбележи, че малкото хора, които действително извършват важните научноизследователски работи, обикновено са в течение на текущите си проблеми чрез частна кореспонденция. След като това е така, ние едва ли можем да избегнем извода, че действителният научен прогрес ще варира обратнопропорционално на броя на научните списания. Аз знам една университетска библиотека, която получава около 33 000 списания всяка година и не може да намери хора да ги картотекират. Това, според мене, е печална история. От горния анализ не следва обаче изводът, че всеки посветил се на научна работа трябва да завърши кариерата си като редактор. Редактори стават само тези, които не успяват да се доберат до съществени административни постове.

Нормалният ход на събитията показва, че на човек, направил значителен принос в науката, настойчиво предлагат средства за разширение на изследванията. И именно това се случи с д-р Въобще-Изобщов, блестящия асистент на проф. Хенри Ментусоу. Нима може да се забрави неговата реч, произнесена на заседанието на Американската федерация по клинически изследвания през 1948 г. Според неговите теории художниците, създаващи съвременната абстрактна живопис, обикновено страдат от далтонизъм, а в отделни случаи от слабоумие. С това той си създаде репутация и фондът „На теб — на мен“ побърза щедро да субсидира по-нататъшната му работа. Изобщов беше помолен да изясни действително ли композиторите, съчиняващи танцова музика за младежта, нямат музикален слух (както подозираше професор Ментусоу, или те просто са психически недоразвити), мнение, към което беше склонен сам Въобще-Изобщов. Това беше грандиозен проект. Сектор А бе предназначен за работа с художниците, страдащи от цветна слепота, а сектор Б — за изследване на умствено непълноценните джазмени. След това на доктор Изобщов се наложи да се занимава с организация на работата на своя персонал, наброяващ 432 души, от които 138 имаха медицинска или научна квалификация, 214 имаха средно и висше техническо образование, 80 бяха наети за канцеларска работа. Е, а това, че сам доктор Изобщов се лиши от възможността да се занимава с научна работа е очевидно. Но малко хора разбират, че по този път те се лишават също и от възможността да ръководят нечия научна работа. Те ще губят цялото си време за проблемите на рационалното използуване на работните помещения, ще се занимават с техниката на безопасността, със съставяне на графика за отпуските, уреждане на работната заплата и т.н., и пр.

А в същност подбудата за последното откритие на д-р Изобщов беше необходимото повишение на заплатите. Каква е същността на този всеобщо познат проблем. Хора с научно-техническа или медицинска квалификация по начало се приемат като равностойни в научно-изследователското поприще. Затова най-често им предлагат еднакви заплати. Нивелацията обаче не трае за дълго. Тези с научна медицинска квалификация започват да изтъкват, че са по-зле платени от лекарите на свободна практика. „Никой — твърдят те — не трябва да бъде подценяван, когато работи научна тема.“ Те предлагат 20 процента по-високи заплати от другите научни работници при равно старшинство. „Но защо, питат другите научни работници — именно ние да бъдем с по-ниски заплати, когато вършим същата работа; и защо по-ниски от тези на колегите в производството?“

Тази дискусия погълна по-голяма част от времето на д-р Изобщов в периода от 1948 г. насам. Защо? Защото всички участвуващи в тази история са хора, посветени на науката. Те са последните в света, които ще предадат фронта за разлики в заплатите. И какво е все пак — ще попитате вие — откритието на д-р Изобщов? То е следното: медицинските работници блъскат цял живот не за пари, а за преходната слава.

Да предположим, че нивото на заплатите на целия висококвалифициран щаб от сътрудници на Изобщов е около 8000 долара за година^[3]. На Министерството на труда следователно се предлагат два варианта. Вариант А им осигурява 10 000 долара годишно начиная от следващия януари. Вариант Б осигурява на персонала с медицинска квалификация 9000 долара, а на другите видове научни работници — 8500 долара. С лице към тези варианти медицинският щаб единодушно ще избере ВАРИАНТ Б, предпочитайки по-малкото повишение на заплата пред класовата разлика. А останалите научни работници? Вместо да приемат вариант Б, те предпочитат да се запази съществуващото ниво на заплати. Това откритие хвърля голямо количество светлина върху значението на термина „посветени на науката“.

Ние вече достигаме до онази точка, при която можем да изведем Закона на Паркинсон за научноизследователските работи. Той гласи: „Успешното научно изследване изисква все по-големи дотации, които правят по-нататъшните изследвания невъзможни.“

В съответствие с този закон ние, научните работници, най-често свършваме като администратори. Забележете, ние щяхме да завършим кариерата си като администратори във всеки случай, дори и да не сме се занимавали с никаква научна работа.