Карел Чапек
Колекция от марки

— Та това значи е светата истина — каза старият господин Карас. — Ако се порови човек в миналото си, ще види, че в живота му е имало много пътища. Веднъж… било по погрешка, било по собствено желание… той е тръгнал по един от тях и ще го върви до края. Но най-лошото е, че ония, другите възможни пътища в живота му, не са съвсем изчезнали от паметта му. И понякога така те заболи за тях, както боли мястото на отрязан крак.

Бях десетгодишен хлапак, когато почнах да си правя колекция от марки. Баща ми не искаше и да чуе за това, но аз си имах един приятел, Лойзик Чепелка, с когото се запалихме от филателна страст. Син на латернаджия, тоя Лойзик беше едно такова рошаво и луничаво момче, опърпано като врабче, но аз го обичах така, както само децата могат да обичат приятеля си. Слушайте, аз съм вече стар човек, имах жена и деца, но ще ви кажа, че по-хубаво чувство от приятелството няма. Но то е присъщо само на младостта; по-късно човек закоравява и се затваря в черупката си. Едно такова приятелство просто прелива от възторг и удивление, от жизненост и излишък на чувства. То е толкова голямо, че трябва да го делиш с някого. Баща ми беше нотариус, глава на тукашните първенци, невероятно почтен и строг човек. А аз разтворих сърцето си за Лойзик, чийто баща беше един вечно пиян латернаджия, а майка му — съсипана от труд перачка, и го обожавах, защото беше по-отракан от мен, по-самостоятелен и дързък като плъх, защото имаше лунички на носа и можеше да мята камъни с лявата си ръка — сам не зная кое повече ми харесваше у него. Но със сигурност това беше най-голямата обич в живота ми.

Та Лойзик ми стана доверено лице, когато почнах да си правя колекцията от марки. Тук някой каза, че само мъжете били способни да правят колекции. Това е вярно. Аз дори мисля, че това е инстинкт от ония времена, когато мъжете са си правели колекции от главите на своите неприятели, от заграбени оръжия, мечешки кожи, еленови рога и изобщо от всичко, което са можели да плячкосат. Но една такава колекция от марки не е просто собственост, а и едно вечно приключение: развълнуван, човек сякаш вижда пред себе си далечни земи, да речем, Бутан, Боливия или нос Добра надежда, и изведнъж тези чужди страни му стават някак близки и познати. Освен това в една такава страст към марките има и нещо от вечната жажда за пътешествия и морски приключения и изобщо нещо от мъжествения световен авантюризъм. Както при кръстоносните походи.

Вече споменах, че баща ми не гледаше с добро око на тая работа. Бащите обикновено не обичат да виждат синовете си да правят нещо по-различно от тях. Господа, и аз се отнасях така към синовете си. Бащинското чувство, право да си кажем, се преплита и с други чувства; то крие голяма обич, но и известно предубеждение, недоверие, враждебност, просто не зная как да го нарека. Колкото повече обича човек децата си, толкова по-силно е у него онова, второто чувство. И тъй, аз трябваше да крия колекцията си от марки на тавана, за да не ме спипа баща ми; там имаше един стар сандък за брашно, в който ние с Лойзик се завирахме като две мишки и си показвахме марките един на друг: „Виж, тая е от Холандия, тая — от Египет, а пък тая е от Sverige, от Швеция.“ А в това, че трябваше да крием така съкровищата си, имаше нещо дяволски хубаво. Самото набавяне на марките беше за мен друго приключение; аз обикалях познати и непознати семейства и изпросвах позволение да отлепя марките от старите им писма. Тук-там по таваните или в писалищата им имаше чекмеджета, пълни със стари книжа. И най-щастливите ми часове бяха тия, когато, седнал на пода, се ровех в тези прашни купища хартии и търсех някаква марка, каквато нямах досега — аз, магарето, не вземах марки, които ми се повтаряха. А когато ми се случеше да намеря марка от старата Ломбардия или не знам от коя от немските държавици и свободни градове, аз изпитвах някаква мъчителна радост — впрочем от всяко неизмеримо щастие ни боли така. А в същото време отвън ме чакаше Лойзик и когато най-после излизах, прошепвах му още от вратата: „Лойза, Лойзик, там имаше една от Хановер!“ — „Взе ли я?“ — „Да!“ — и вече летяхме с плячката си към нашия сандък.

По онова време в нашия край имаше текстилни фабрики за всевъзможни боклуци — за юта, за док, за басми, за памучни евтинии; та от тези отпадъци у нас тъчаха екстра платове за цветнокожото население по цялата земя. Там ми бяха позволили да търся марки в кошчетата за хартия; това бяха най-богатите ми залежи; там можеше да се открият марки от Сиам и Южна Африка, от Китай, Либерия, Афганистан, Борнео, Бразилия, Нова Зеландия, Индия, Конго — аз не знам звучат ли ви на вас сега тези имена така тайнствено и примамливо. Господи, каква радост беше, когато намирах марка, да речем, от Straits Settlements или от Корея! Непал! Нова Гвинея! Сиера-Леоне! Мадагаскар! Знаете ли: тая страст може да я разбере само някой ловец или иманяр, или археолог, който прави разкопки. Да търсиш и да намериш — това е най-голямото напрежение и задоволство, което животът може да предложи на човека. Всеки би трябвало да търси нещо: ако не марки, то истината, или четирилистна детелина, или дори каменни стрели и урни.

Това бяха най-хубавите години в живота ми — приятелството с Лойзик и събирането на марки. Един ден се разболях от скарлатина и Лойзик не го пускаха при мен, но той често заставаше отвън в коридора и ми свирваше, за да го чуя. Веднъж ме бяха оставили сам или нещо такова — с една дума, скочих от леглото и беж на тавана да погледна марките си. Бях толкова отслабнал, че с мъка вдигнах капака на сандъка. Но сандъкът беше празен; кутията с марките липсваше.

Не мога да ви опиша болката и ужаса, които ме обзеха. Струваше ми се, че стоях там като окаменял и нещо така ме беше стиснало за гърлото, че не можех дори да заплача. Наистина, беше ужасно, че марките, най-голямата ми радост, липсваха. Но още по-ужасно беше това, че сигурно ги беше откраднал Лойзик, единственият ми приятел, докато съм бил болен. Бях отвратен до мозъка на костите си, бях отчаян, разочарован, смазан. Ужасно е да се помисли само какво може да изживее едно дете. Сам не зная как съм слязъл от тавана, но след това отново легнах с висока температура и в миговете на прояснение отчаяно размишлявах. На татко и леля не казах нищо — майка вече нямах; знаех, че изобщо няма да ме разберат и затова някак се отчуждих от тях; оттогава вече не остана нищо от детската ми привързаност към тях. Предателството на Лойзик ми подействува като някакъв смъртоносен удар. Това беше първото ми и най-голямо разочарование от човека. Просяк, виках си аз, Лойзик е просяк, затова краде; така ми се пада, като другарувам с просяци. Това ме ожесточи; от тоя ден започнах да правя разлика между хората — загубих социалната си невинност; но в оня миг още не бях разбрал колко дълбоко ме беше потресло това, с каква сила се беше скъсало нещо в мен.

С оздравяването ми от треската мина и болката ми по изгубената колекция от марки. Само нещо ме бодна в сърцето, когато видях, че през това време Лойзик си беше намерил нови приятели. Но когато, някак смутен след толкова дълга раздяла, той дотича при мен, аз му казах сухо и с тон на възрастен: „Махай се, аз не говоря с теб!“ Лойзик пламна и след миг каза: „Добре тогава“. И от тоя ден ме намрази с всичката упоритост на пролетарската си душа.

И така, това беше събитието, което решително повлия на целия ми живот, или на избрания начин на живот, както би се изразил тук господин Паулус. Моят свят беше осквернен, така да се каже. Аз загубих доверието си в хората; научих се да мразя и да презирам. Вече не си намерих приятел. Растях и се стремях да бъда сам, от никого да нямам нужда, на никого нищо да не давам. Често забелязвах, че и никой не ме обича; обяснявах си го с това, че и аз самият презирах любовта и плюех на всякакви чувства. И така, аз станах надменен и честолюбив, себичен и педантичен, изобщо коректен човек; бях лош и груб към подчинените си; ожених се без любов; възпитавах децата си строго, да се страхуват от мене, и с усърдие и съзнателност спечелих немалки заслуги. Такъв беше животът ми, целият ми живот. Не се трогвах от нищо, което не влизаше в задълженията ми. Когато предам богу дух, във вестниците ще пише, че съм бил образцов служител и пример за подражание. Но де да знаеха хората колко самотност и недоверие, колко коравосърдечност се криеше зад всичко това…

Преди три години се помина жена ми. Нито пред себе си, нито пред другите признах колко мъчно ми беше тогава. От скръб се порових в различни семейни спомени от баща ми и майка ми: снимки, писма, стари мои ученически тетрадки; нещо ме стисна за гърлото, като видях как строгият ми баща грижливо е събирал и скътвал всичко. Мисля, че все пак ме е обичал. На тавана имаше цял шкаф с такива неща, а в дъното на едно от чекмеджетата беше скрита кутия, запечатана с татковия печат. Когато я отворих, видях колекцията си от марки, която бях събирал преди петдесет години.

Няма да крия от вас: от очите ми рукнаха неудържимо сълзи и аз отнесох в стаята си тая кутия като безценно съкровище. Значи така е било всичко тогава, проумях аз изведнъж, докато съм боледувал, някой тук е намерил моята колекция и баща ми я е скрил, за да не изоставя уроците си заради нея. Не е трябвало да прави това, но и тук аз виждам нещо от строгата му грижовност и обич. Не знам, но ми стана мъчно и за него, и за мен самия…

И изведнъж си спомних: значи Лойзик не ми беше откраднал марките! Господи, колко несправедлив съм бил към него!… Отново видях пред себе си тоя луничав и дрипав уличник — един бог знае какво е станало с него и дали е още жив! Нямате представа каква мъка и срам ме обзеха, докато се ровех във всичко това. Само заради едно несправедливо подозрение аз загубих единствения си приятел, загубих детството си; започнах да презирам беднотията, държах се надменно, към никого вече не се привързах, цял живот не можех да погледна пощенска марка без погнуса и отвращение; нито веднъж не написах писмо на годеницата си; като се оправдавах с това, че съм се издигнал над сантименталните излияния; а жена ми се е измъчвала. Заради това, само заради това направих такава кариера и толкова старателно изпълнявах задълженията си…

И отново видях целия си живот; изведнъж той ми се стори празен и безсмислен. Та аз съм могъл да живея съвсем иначе, помислих си. Ако не беше ми се случило това — аз бях пълен с въодушевление и страст към приключения, с обич и благородство, с фантазия и доверчивост, с такива чудни и необуздани неща — боже мой, та аз съм могъл да бъда съвсем друг, пътешественик или артист, или войник! Могъл съм да обичам хората, да си пийвам с тях, да ги разбирам и какво ли не още! Сякаш някакви ледове се топяха в гърдите ми. Разглеждах марките една след друга; там имаше всякакви — от Ломбардия, Куба, Сиам, Хановер, Никарагуа, Филипините, от всички ония места, където исках да отида и които никога вече няма да видя. Всяка от тези марки пазеше нещо, което можеше да се случи, но не беше се случило. Аз останах над тях цяла нощ и съдех живота си. Видях, че това беше някакъв чужд, изкуствен и безличен живот и че изобщо не съм живял истински. — Господин Карас махна с ръка. — Като си помисля само какъв съм могъл да бъда — и колко несправедлив съм бил тогава с Лойзик…

Отец Вовес, като слушаше тези думи, се начумери и разчувствува; може би си беше спомнил нещо подобно от своя живот.

— Господин Карас — каза той развълнуван, — не мислете за това, няма смисъл, нищо вече не може да се поправи, не може да се започне отначало…

— Не може — въздъхна господин Карас и леко се изчерви. — Но знаете ли, аз отново почнах да събирам марки!