Карел Чапек
Крадецът поет

— А бе, тя — работата понякога, може да се погледне и от опаката й страна — обади се след продължително мълчание господин Зах, журналист. — Често пъти човек не знае наистина дали се касае за угризения на съвестта или по-скоро за едно особено самохвалство и напереност; особено тия професионалните престъпници — ще се пукнат просто, ако не им се удаде от време на време да се поперчат с това, което са извършили. Убеден съм, че много от престъпниците биха измрели, ако обществото започнеше да ги игнорира, на злосторника по специалност просто му е приятно общественото внимание, което му се оказва. Не искам да кажа, че хората крадат и грабят само заради славата; те правят това за пари, понякога и от лекомислие или пък под влияние на лоши приятели, но щом само помиришат веднъж тая аура популарис, в тях се събужда една такава, някаква си грандомания — в това отношение те по нищо не се различават от политиканите и изобщо от най-различните му там общественици.

Знаете ли, преди много години аз редактирах нашия отличен провинциален седмичник „Източен куриер“. Аз съм роден наистина на запад, но няма да повярвате с какъв пламък воювах за местните интереси на Източна Чехия. Това е една леко нагъната възвишеност, сякаш я е изписал някой голям художник, със сливови алеи покрай пътищата и с тихи поточета; но аз всяка седмица будех съзнанието на „нашия корав планински народ, водещ упорита борба за своя залък хляб със суровата природа и враждебното правителство“ — това беше една много симпатична работа и главното е, че я вършех със сърце; само две години действувах там, но за тия две години успях да внуша на тамошното население, че те са корави планинци, че животът им е героичен и суров, че техният край е беден наистина, но меланхолно красив и планински — струва ми се, че един журналист не може да направи повече, освен да създаде илюзията, че Чаславско е едва ли не Норвегия. От това се вижда какви големи задачи може да изпълнява печатът.

То се знае, че провинциалният редактор трябва да държи сметка преди всичко за местните събития. И така веднъж ме спира тамошният полицейски инспектор и ми казва:

— Днеска значи, през нощта, някакъв мръсник е ограбил дюкяна на господин Ва̀шата, бакалина; и няма да повярвате, господин редакторе, тоя гад взел, че написал там едно стихотворение и го оставил на тезгяха; и това ако не е нахалство, здраве му кажи!

— Дайте да го видя това стихотворение — казах му аз заинтригуван, — тъкмо за нашия вестник работа; ще видите, че с помощта на печата ще хванем тоя кокошкар. Освен това представяте ли си каква сензация ще бъде това за града и за целия окръг!

С една дума, след дълги преговори аз получих стихотворението и го отпечатах в „Източен куриер“. Ще ви го кажа, доколкото си го спомням още; то гласеше приблизително така:

Едно, две, три, четири, пет, шест,

седем, осем, девет, десет,

единайс, дванайс —

на крадците час.

Когато изкъртвах вратата,

по улицата си влачеше някой краката,

не ме е страх, аз съм крадец,

а стъпките се чуваха все по-далеч и по-далеч,

когато човек в тъмнината слухти,

чува как сърцето тупти,

като мене е сърцето сираче,

мама да знае, жив ще ме оплаче,

на някои в живота не им върви,

така съм самотен, само мишката шумоли,

двама крадци — аз и мишка,

надробих й хлебец на една хартишка,

но тя не иска да се покаже къде е,

злодея го е страх дори и от злодея.

И в тоя дух стихотворението продължаваше нататък, накрая се мъдреше двустишието:

Бих могъл да напиша и още в нощта,

но ето че вече догаря свещта.

Отпечатах значи стихотворението с обширен психологически и естетически анализ; изтъкнах баладичните му черти и красноречиво разкрих нежните струни в душата на престъпника. Стихотворението се превърна в своего рода сензация; печатът на другите партии и другите провинциални градове твърдеше, че в случая се касае за нелепа и долна фалшификация; други противници на Източна Чехия пък заявяваха, че стихотворението е плагиат, нескопосан превод от английски и не знам още какво. Но когато полемиката, която водех в защита на нашия местен крадец поет, беше в най-големия си разгар, идва при мене полицейският инспектор и ми казва:

— Е, господин редакторе, не е ли време да приключим историята с тоя ваш проклетник крадеца; тая седмица той е обрал още две квартири и един дюкян и не е пропуснал да остави на местопрестъплението по едно дълго стихотворение!

— Много добре — казвам аз, — ще ги отпечатаме!

— Охо, само това оставаше! — изръмжа инспекторът. — Не ви ли е ясно, че това значи ние да насърчаваме престъпността! Та тоя тип краде сега само от литературно честолюбие! Вие сега трябва да му понатриете носа, разбирате ли? Пишете, че стихотворенията не струват, че им липсва форма или настроение, или каквото искате; аз мисля, че подир туй това говедо ще се откаже да краде.

— Хм — казвам аз, — ние не можем да пишеме това, след като сме го хвалили веднъж; но знаете ли какво, няма да му печатаме повече стихотворенията туйто.

Добре. През следващите две седмици станаха пет нови кражби със съответните стихотворения, но „Източен куриер“ запази пълно и дълбоко мълчание. Опасявах се само да не би нашият крадец поради накърнено авторско честолюбие да се премести в Турновско или Таборско и да даде материал на тамошния местен печат; представяте ли си как ще вземат да се пъчат ония там какавани! Мълчанието ни посмути нашия крадец; около три седмици той ни остави на мира, но след това кражбите започнаха отново с тази разлика само, че съответните стихотворения се изпращаха по пощата направо в редакцията на „Източен куриер“. Но „Източен куриер“ се оказа упорит; от една страна, той не искаше да си разтури добрите отношения с местните власти, от друга страна, стихотворенията ставаха все по-слаби и по-слаби; авторът започна да се повтаря и да съчинява едни такива романтични натруфени и претрупани измишльотини; с една дума, започна да се държи като истински писател.

Една нощ аз се прибирах от кръчмата, свируках си като същински кос и драснах една клечка, за да запаля газената лампа. В тоя миг някой иззад гърба ми духна и загаси клечката.

— Недей пали — каза един глух глас, — това съм аз.

— Аха — казах аз, — и какво обичате?

— Идвам да ви попитам — каза глухият глас — какво става със стихотворенията.

— А бе, вие луд ли сте — казвам аз и все още не ми беше ясно каква е работата, — аз нямам приемен час сега. Елате утре в единадесет в редакцията.

— И вие ще съобщите да ме арестуват — каза гласът горчиво. — Няма да я бъде тая. Защо не печатате вече стихотворенията ми?

Едва сега се сетих, че това е нашият крадец.

— Не е лесно да се обясни — казах му аз. — Седнете, млади момко. Но щом искате да знаете, ние не печатаме стихотворенията ви, защото не струват. Това е.

— А пък аз мислех — каза гласът с болка, — че… че не са по-лоши от първото.

— Първото как да е — казах аз строго. — В него имаше поне искрено чувство, разбирате ли? Имаше в него и интуитивна свежест, и една такава непосредственост и сила на преживяването, имаше настроение, имаше всичко; но следващите, драги, не струват пукната пара.

— Но нали — изплака гласът, — нали аз съм ги писал по същия начин, както и първото!

— Там е работата — казах аз твърдо. — Вие само се повтаряхте в тях. В тях вие пак твърдите, че чувате стъпки навън…

— Та аз ги чувах — защищаваше се гласът. — Господин редакторе, когато някой краде, той трябва да си наостри хубаво ушите, за да чува кой минава отвън!

— И пак споменавате за мишката — продължавах аз.

— За мишката — безпомощно каза гласът. — Какво да правя, когато винаги има по някоя мишка! Но аз съм писал за нея само в три стихотворения…

— С една дума — прекъснах го аз, — вашите стихове се превърнаха в празен литературен шаблон. Без оригиналност, без вдъхновение, без подновяване на чувството. Тая работа не става така, драги. Поетът не бива да се повтаря.

Гласът замълча.

— Господин редакторе — обади се той след малко, — какво да правя, когато всичко е така еднообразно! Направете опит да крадете, и ще видите, кражбите са си кражби, всички си приличат. Какво точно да се направи?

— Трудно е — казах аз. — Но е нужен прелом.

— Може би… да обера някоя църква — предложи гласът. — Или гробището.

Енергично поклатих глава.

— Това няма да помогне — казвам. — Разбирате ли, не зависи толкова от материала, колкото от преживяването. В стиховете ви липсва конфликт. Те са само едно външно описание на най-обикновена кражба. Вие ще трябва да откриете някаква по̀ такава подбуда. Например съвестта.

Гласът се замисли.

— Угризенията на съвестта ли имате предвид? — каза той колебливо. — Смятате ли, че след това ще станат по-добри?

— Разбира се — извиках аз. — Едва това, драги, ще им даде психологическа дълбочина и ще внесе в тях истински живец!

— Ще опитам — каза гласът замислено. — Не знам само дали след това ще мога да крада. Така човек губи увереност, разбирате ли? А като не е сигурен в себе си, толкова по-лесно ще го пипнат.

— Че какво от това! — извиках аз. — Драги приятелю, какво от това, че ще ви хванат! Нима не можете да си представите какви стихотворения бихте написали ин карцере ет катенис? Аз бих ви показал едно стихотворение, писано в затвора, умът ви ще се вземе!

— Печатано ли е във вестник? — жадно попита гласът.

— Хе — казвам аз, — това е едно от най-известните стихотворения в света. Запалете да ви го прочета.

Моят гост драсна клечка кибрит и запали лампата. Оказа се, че той е бледен, малко пъпчив младеж, каквито биват крадците и поетите.

— Почакайте малко — казвам, — ей сега ще го намеря. — И измъкнах превода на Баладата от затвора в Ридинг от Уайлд. Тогава беше на мода.

В живота си не съм декламирал с такова чувство, както тогава тая балада, стиховете: „Всеки убива така, както знае…“ Посетителят ми не снемаше поглед от мене; а когато стигнах до онова място как човекът отива на бесилото, той скри лицето си в длани и захълца.

Когато дочетох, настана тишина. Не исках да нарушавам величието на тоя миг. Отворих прозореца и казах:

— Най-късият път е ей там през оградата. Лека нощ. — И загасих лампата.

— Лека нощ — изрече развълнуваният глас в тъмнината, — ще направя опит, ще видим. Благодаря ви много. — И изчезна тихо като прилеп; все пак той беше ловък крадец.

След два дни го хванаха в един магазин, в който беше влязъл с взлом. Седял на тезгяха наведен над един лист хартия и хапел единия край на молива. На хартията било написано само следното:

Всеки краде, както си знае…

и нищо повече: най-вероятно това е трябвало да бъде вариация на Баладата от затвора в Ридинг.

За редицата грабежи крадецът беше осъден на година и половина затвор. След няколко месеца ми донесоха от него цяла тетрадка стихотворения. Беше ужасно: влажни подземни килии, карцери, железни решетки, дрънкащи затворнически вериги, плесенясал хляб, път към бесилото и какво ли не още; аз се ужасих, като си представих ужасните условия в тоя зандан. За журналиста няма, разбира се, нищо невъзможно; и аз си издействувах от директора на затвора разрешение да посетя ръководеното от него заведение. Оказа се, че то е един съвсем приличен, хуманен и почти новичък затвор; а моя познайник, крадеца, го заварих тъкмо в момента, когато лакомо нагрибаше леща от канчето си.

— Е — казвам му аз, — къде са тия дрънкащи вериги, за които пишете?

Нашият крадец се изчерви и безпомощно погледна директора.

— Ами, господин редакторе — запелтечи той, — та именно затова тук не могат да се пишат никакви стихове! Трудно е, какво да се прави.

— А не се ли оплаквате от нещо? — питам го аз.

— Какво ще се оплаквам — измърмори той смутен. — Лошото е, че няма за какво да се пише.

Оттогава не съм чувал за него. Нито в колонката „От съдебната зала“, нито в поезията.