Карел Чапек
Похожденията на брачния изнудвач

— Това наистина е така — каза детективът Холуб и скромно се изкашля. — Ние в полицията не обичаме разните там небивалици и извънредни случаи; ние не обичаме и новите хора. Един стар, изпитан престъпник винаги е за предпочитане; преди всичко веднага ни е ясно, че престъплението е извършено от него, защото е от неговата специалност; освен това знаем къде да го търсим и най-сетне той не ни прави никакви въртели и не прави дори опит да отрича, защото знае вече, че това нищо няма да му помогне. Ехе, да работиш с такъв опитен човек е цяло удоволствие. И ще ви кажа, че и в затвора професионалните се радват на особено внимание и се ползуват с доверие; тия, новаците и случайните нарушители, са все опак хора, най-големите твърдоглавци, никога от нищо не са доволни; а виж, старият престъпник е нещо съвсем друго, той знае, че арестът е рискована работа и затова без нужда не отегчава нито своето, нито положението на другите. Но това вече е друг въпрос.

На времето, преди пет години, ние започнахме да получаваме съобщения от всички страни и кътчета на Чехия, че в провинцията върлува някакъв неизвестен брачен изнудвач. Според описанието, касаеше се за някакъв човек, не от най-младите вече, възпълен, плешив, с пет златни зъба ей тук в устата; представял се като Мюлер, Прохазка, Шимек, Шебек, Шиндерка, Билек, Хромадка, Пивода, Вергър, Бейчек, Сточес и не знам още как. Лошото беше, че това описание не подхождаше на никой от известните ни брачни изнудвачи, това ще е някой нов, мислехме си ние. И тогава ме извика съветникът и ми каза:

— Холуб, вие нали сте по влаковете — внимавайте, моля ви се, дали няма да се натъкнете през време на дежурството си на някой екземпляр с пет златни зъба.

Добре, взех аз да гледам зъбите на хората, дето пътуваха по влаковете, и за две седмици спипах трима души, всеки от тях с по пет златни зъба в устата; накарах ги да се легитимират и какво се оказа, единият от тях училищен инспектор, а единият излезе дори депутат и можете да си представите значи как ме кастриха самите пострадали, как ме ругаха и в службата заради тях. На мен ми кипна тогава и аз си наумих да го пипна на всяка цена тоя тарикат. Вярно, че случаят не беше мой, но аз се зарекох да си отмъстя.

Какво направих. Взех, че обиколих частно всичките измамени сирачета и вдовици, от които златозъбият шмекер беше изкопчил пари срещу обещание за женитба. Нямате представа колко приказки са в състояние да изприказват и колко сълзи да пролеят тия онеправдани сирачета и вдовици. Всички бяха единодушни, че той бил интелигентен и солиден господин със златни зъби, който така хубаво и сериозно говорел за семейния живот; никоя от тях обаче не беше се сетила да му вземе отпечатък на палеца — ужасно лековерни са тия жени, брей. Единадесетата жертва — това беше в Каменице — със сълзи на очи ми разказа, че господинът бил при нея три пъти; идвал винаги с влака в десет и половина преди обяд, а последния път, когато си отивал с парите й в джоба си, погледнал номера на къщицата и казал изненадан:

— Ето, гледайте, госпожице Марженке, това не е ли божа поличба да се вземем; номерът на къщата ви е шестстотин и осемнайсет, а моят влак потегля за вас винаги в шест часа и осемнайсет минути; не е ли това добър знак?

Като чух това, казвам й:

— Госпожице, това наистина е добър знак, знаете ли?

Веднага извадих разписанието на влаковете и гледам от кои гари влаковете потеглят в шест часа и осемнайсет минути и кой от тях има връзка с влака, който пристига в Каменице в десет часа и трийсет минути. След като сравних и нагласих всичко, аз видях, че най-вероятно е това да е влакът, който тръгва от гара Бистршице-Нововес. Ние, влаковите агенти, се справяме с тия работи.

Разбира се, през първия си свободен ден аз заминах за гара Бистршице-Нововес и на гарата попитах дали не пътува оттук често един пълен господин със златна уста.

— Разбира се, че пътува — казва ми началникът на гарата, — той е господин Лацина, търговски пътник, който живее ей там в долната улица; тъкмо снощи се завърна отнякъде.

Тръгнах аз да търся тоя господин Лацина; в антрето на дома му ме среща една такава дребничка, чистичка женица и аз я питам:

— Живее ли тук господин Лацина?

— Той е мъжът ми — каза тя, — но той сега следобед спи.

— Няма значение — казвам й аз и влизам вътре.

— На кушетката лежи човек без сако и казва:

— Я гледай, че това бил господин Холуб, майко, дай му стол да седне.

В същия миг ядът ми се изпари; та това беше старият мошеник Плихта, един известен специалист по лотарийните билети; тоя Плихта беше лежал при нас вече най-малко десет пъти.

— Здрасти, Винцек — казвам му аз, — ти остави ли лотарията, бе?

— Оставих я — каза Плихта и седна на кушетката. — Тя тая работа иска много тичане, господин Холуб, а пък аз вече не съм в първа младост. Човек на петдесет и две години предпочита да поседи някъде; да ходиш от къща на къща, това вече не е за мене работа.

— И затова се залови за женитбите, а, мошеник с мошеник — казвам му аз.

Плихта само въздъхна.

— Господин Холуб — каза той, — нали човек все нещо трябва да прави. Нали знаете, кога лежах за последен път в затвора, тогава ми се развалиха зъбите; мисля, че е от лещата. Като излязох, трябваше да ги поправя; и няма да повярвате, господин Холуб, какъв кредит спечелва човек с тия златни зъби. Те, знаете ли, събуждат някак си доверие към човека, а и човек започва по-добре да се храни и напълнява. Какво да се прави, човек като мене трябва да работи с това, с което разполага.

— А къде ти са парите? — казвам му аз. — Записал съм си тук в бележника единадесет изнудвания, това прави чисти двеста и шестнадесет хиляди крони. Къде са?

— А бе господин Холуб — каза Плихта, — нали знаете, тук всичко е собственост на моята жена. Търговията си е търговия. Аз не притежавам нищо повече от това, което нося в себе си; тоест шестстотин и петдесет крони, един златен часовник и златните зъби. Майко, аз заминавам с господин Холуб в Прага. Господин Холуб, за зъбите имам да давам триста крони; ще ги оставя на жената.

— А сто и петдесет крони имаш да даваш на шивача — припомни жена му.

— Вярно — каза Плихта. — Господин Холуб, аз държа на отчетността. Няма нищо по-хубаво от това да имаш ред във всичко, нали. Тогава редът си личи и по физиономията на човека. Като имаш дългове, с какво лице ще погледнеш човека в очите. Това си върви с търговийката, господин Холуб. Майко, изчеткай ми малко балтона, да не те излагам в Прага. Така, а сега можем да тръгваме, господин Холуб.

Тогава Плихта получи пет месеца; повечето от изнудените от него жени заявиха пред съдебните заседатели, че са му дали парите доброволно и че му прощават. Само едната женска се заяде, една богата вдовица беше, но от нея той беше взел само пет хиляди.

Половин година след това чух за някакви нови две изнудвания. Това трябва да е Плихта, казах си аз и повече не се интересувах от този въпрос. По това време имах работа в Пардубице на гарата, където действуваше един куфарджия, нали знаете, от ония, дето крадат куфари по пероните. И защото бях изпратил семейството си на летуване в едно село на около час от Пардубице, бях взел в едно куфарче кренвирши и разни други колбаси; нали знаете, по селата тия работи са рядкост. И както пътувам, разбира се, по стар навик, минавам от вагон във вагон; в едно от купетата, гледам, седи Плихта с някаква дама на средна възраст и й разправя нещо за днешния свят, колко бил развален и подобни.

— Винцек — казвам му аз, — пак ли обещаваш на някого женитба?

Плихта се изчерви и веднага се извини на дамата, че имал да говори нещо с господина, с други думи, с мене, по търговски въпроси; а след като излязохме на коридора, той ме упрекна:

— Защо така, бе господин Холуб, бива ли така пред чужди хора; достатъчно е да ми смигнете и веднага ще ви последвам. За какво ме търсите?

— Имаме пак две оплаквания, Плихта — казвам му аз. — Но днес аз имам друга работа, ще те предам на колегите в Пардубице.

— Сакън, господин Холуб, недейте така; аз вече свикнах с вас, а и вие ме познавате, по-добре да вървя с вас. Така де, господин Холуб, нали сме стари познати.

— Няма да може — казвам, — аз най-първо отивам при семейството си, а това е цял час път. Какво да те правя през това време?

— Ще ви придружа, господин Холуб — предложи Плихта. — Поне няма да усетите как ще мине времето.

Е добре, Плихта значи тръгна с мене; а когато излязохме извън града, казва:

— Дайте, господин Холуб, дайте да ви нося куфарчето. Вижте какво, господин Холуб, аз съм вече възрастен човек; и когато вие ми говорите на ти пред хората, не се получава хубаво, никак хубаво не се получава.

Представих го на жена си и на балдъзата като стар свой приятел, господин Плихта. Знаете ли, балдъзата ми е доста хубаво момиче и е на двайсет и пет години, но Плихта говори така хубаво и солидно, а даде и бонбони на децата — с една дума, след като изпихме кафето, господин Плихта предложи да излязат с госпожицата и дечицата на разходка и ми смигна незабелязано, един вид, ние, мъжете, се разбираме, останете тука да си поприказвате със старата. Такъв благороден човек беше. А след един час, когато се върнаха, децата го бяха хванали за ръцете, балдъзата беше поруменяла като божур, а когато се сбогуваше с него, дълго му стиска ръката.

— Слушай, Плихта — казвам му аз след това, — какво те прихванаха, та взе да се занасяш с нашата Маничка?

— По стар навик, господин Холуб — каза Плихта почти натъжен, — пък не съм и аз крив толкова, в зъбите е цялата работа. А аз имам само неприятности от това, нали. С жените аз никога не говоря за любов, не ми отива на възрастта; а видите ли, тъкмо това им прави впечатление и те кълват ли, кълват. И си казвам понякога, че те не ме и обичат заради мене самия, ами ей така от сметка, като си мислят, че имам солидно положение.

Когато се намерихме отново в Пардубице на гарата, аз му казвам:

— Няма какво, Плихта, ще трябва да те предам на колегите, имам да правя проверка по една кражба.

— Господин Холуб — удари го Плихта на молба, — оставете ме през това време ей тук в ресторанта; ще взема един чай и ще си прочета вестника — ето ви парите ми, четиринайсет хиляди и нещо са; а без парите няма да избягам, нали няма с какво да си платя консумацията.

Оставих го аз в бюфета на гарата и отидох да си гледам работата. Подир час надзърнах през прозореца; седеше на същото място, със златното пенсне на носа и четеше вестник. След около половин час свърших работата си и отивам да го взема. Сега той седеше вече на съседната маса с една особено засукана руса госпожа и с достойнство правеше бележка в момента на келнера, че имало каймак в кафето й. Като ме видя, поклони се на дамичката и тръгна към мене.

— Господин Холуб — казва, — не може ли някак си да ме задържите подир седмица? Тъкмо сега ми се отваря една работа.

— Много ли е богата? — питам го аз.

Плихта само махна с ръка.

— Господин Холуб — прошепна той, — тя притежава фабрика и има голяма нужда от опитен човек, който да я съветва от време на време. Тъкмо сега отива да плаща за някакви нови машини.

— Аха — казвам, — ела тогава, ще те представя. — И отивам при дамичката. — Здрасти, Лойзичке — казвам, — все още ли хвърляш въдици на господа като този?

Русокосата се изчерви до лопатките си и каза:

— Боже мой, господин Холуб, аз не знаех, че този господин ви е приятел!

— Хайде гледай да изчезваш тогава — казвам й аз. — Иначе съветникът Дундър ще пожелае да разговаря с тебе; нали знаеш, че тия работи той ги нарича изнудване.

Плихта остана поразен.

— Господин Холуб — каза ми той, — да ме убиеш, ама никога нямаше да предположа, че тая дамичка е също измамница!

— Ъхъ — казвам му аз, — и при това лека жена; представи си, че взема пари от разни възрастни господа, като им обещава да се омъжи за тях.

Плихта просто пребледня.

— Пфю — плю той настрана, — иди след това, че вярвай на тия жени! Господин Холуб, ама това вече на нищо не прилича!

— Хайде, почакай тука — казах, — аз ще ти купя билет до Прага. Втора или трета?

— Господин Холуб — възрази Плихта, — жалко за парите. Като арестуван, имам право да пътувам безплатно, нали. Щом е така, карайте ме на държавни разноски. Човек като мене трябва да прави сметка за всяка стотинка.

Из целия път до Прага Плихта руга Лойзичка; това беше най-дълбокото нравствено възмущение, което съм виждал някога. Когато слязохме в Прага, Плихта ми каза:

— Господин Холуб, аз си знам, че сега ще ми сложат седем месеца; а пък на мене арестантската храна нещо не ми понася. Да ви кажа, много ми се иска да се нахраня за последен път като хората, хууубавичката да се набамкам. Четиринайсетте хиляди, дето ви ги дадох, това е всичко, което съм спечелил тоя път — поне една вечеря да си поръчам от тях: пък ми се иска и да се реванширам пред вас заради кафето.

Отидохме значи в един по-добър ресторант; Плихта си поръча бифтек и изпи пет бири, а аз платих от неговия портфейл, след като той предварително три пъти провери сметката, за да не ни излъже келнерът.

— Така, а сега в дирекцията — казвам аз.

— Един момент, господин Холуб — каза Плихта. — Във връзка с последния случай аз имах големи разноски. Четири пътувания натам и обратно, това прави триста и осемдесет и четири крони. — Той си сложи пенснето и започна да прави сметка на едно парче хартия. — Освен това командировъчните, да кажем по трийсет крони на ден — аз не мога да се храня как да е, господин Холуб, това си върви със занаята. Което прави още сто и двайсет крони. След това поднесох букет на госпожицата за трийсет и пет крони, едно такова малко внимание, нали знаете. Венчалният пръстен струваше двеста и четирсет — беше само позлатен, господин Холуб, ако не бях честен човек, щях да ви кажа, че е златен, и бих ви го смятал за шест стотарки, нали. После й купих торта за трийсет крони; след това имаме пет писма по една крона, а обявлението, в резултат на което дойде запознанството ни, струваше осемнайсет крони. Всичко прави осемстотин трийсет и две крони, господин Холуб. Моля ви да ги приспаднете от тия пари, дето са у вас; и аз временно ще ви ги оставя да ми ги пазите. Аз обичам реда, господин Холуб; поне разноските да си покрия. Така, и сега можем да вървим.

А когато бяхме вече в коридора на дирекцията на полицията, Плихта изведнъж се сети още за нещо:

— Господин Холуб, че аз подарих на госпожицата и едно шишенце одеколон; значи още двайсет крони ще ми приспаднете.

След това той се изсекна културно и успокоен се остави да го водя.