Карел Чапек
Освободеният

— Е, какво, разбрахте ли, Заруба? — попита директорът на затвора, дочитайки почти тържествено решението на Министерството на правосъдието. — Това означава, че вие, осъденият на доживотен затвор, вече сте свободен, но условно. Излежахте дванайсет и половина години и през цялото време се държахте… с една дума, добре. Даваме ви хубава атестация и… х-м… с една дума, свободен сте да си вървите у дома, нали? Но не забравяйте, Заруба, че вие сте осъден на доживотен затвор заради убийството на жена си Мария, така че, ако пак направите нещо, веднага ще ви приберем и тогава вече и господ не може да ви помогне. Така че внимавайте, Заруба. Ако стане нещо, тук ще си изгниете. Ние, Заруба, ви обикнахме, но не бих искал да ви видя отново тук. Е, хайде със здраве, а сега касиерът ще ви изплати парите. Свободен сте.

Заруба, почти двуметров дългун, пристъпваше от крак на крак и мънкаше нещо. Толкова беше щастлив, че го болеше чак и дълбоко в него се надигаше някакво стенание.

— Е, хайде, хайде — мърмореше директорът. — Да не се разревете сега. Приготвили сме ви някакви дрехи, а предприемачът Малек обеща да ви вземе на работа… Или по-напред искате да се отбиете вкъщи? Аха, на гроба на жена си. Е, много хубаво от ваша страна. Хайде, на добър път, господин Заруба — каза бързо директорът и му подаде ръка. — И си отваряйте очите, за бога, не забравяйте, че сте пуснат условно!

— Такъв добър човек — каза директорът, щом вратата се затвори зад Заруба. — Казвам ви, Форманек, това убийците са много свестни хора. Най-калпави са държавните крадци, от всичко се оплакват. Жалко за Заруба!

Когато желязната врата и дворът на Панкрацкия затвор останаха зад гърба му, на Заруба все още му се струваше, че всичко е лъжа и очакваше първият надзирател да го задържи и върне обратно. И за да не си помислят, че бяга, той едва-едва пристъпяше. Когато излезе на улицата, главата му се завъртя, толкова много хора, ей там се гонят деца, двама шофьори се карат, боже, колко хора, и жени, жени, не ме ли следи някой? Не, ама колко много коли! Заруба закрачи надолу към Прага, бързаше по-скоро да се махне оттук. Замириса му на колбасарница, но сега не, сега още не; после му замириса на нещо още по-силно: на строеж. Зидарят Заруба се спря и жадно пое мириса на хоросан и на греди. Зазяпа се в мъжа, който бъркаше вар, искаше му се да заговори, но нещо му пречеше, от гърлото му не излизаше никакъв глас, в килията човек отвиква да говори. С широки крачки Заруба се спусна към Прага. Какво е това чудо, господи, какви са тия строежи. Навсякъде вече всичко се строи с бетон, преди дванайсет години не беше така, не беше, по мое време не беше така, мислеше си Заруба, че няма ли да се катурнат, глей какви са тънки като пилони! „Ти сляп ли си, бе!“ За малко да го прегази кола, за малко да се намери под колелата на раздрънчалия се трамвай. Дявол да го вземе, за дванайсет години човек отвиква да върви по улиците. Иска му се да запита някого какъв е оня там големият строеж; иска му се да запита как се отива на Северозападната гара; край него реве камион с желязо и Заруба отваря уста, за да види може ли да говори, иска му се да каже: „Моля ви се, как се отива на Северозападната гара?“ Тц, нищо не излиза; глас ли няма в него, какво ли; човек там горе може да си ръждяса, да онемее; първите две-три години пак ще подпита това-онова, после и от туй се отказва. „Моля ви се, как се отива…“ — нещо забоботи в гърлото му, но това не беше човешки глас.

Заруба бърза с големи крачки по улиците. Сякаш е пиян или върви като насън. Всичко е някак си по-иначе, не като преди дванайсет години, по-голямо, по-шумно, по-объркано. И хора, хора! На Заруба чак му става тъжно от това, струва му се като да е в някоя чужда страна и с никого не може да се разбере. Само веднъж да стигне на гарата, че да потегли към дома, към дома… Брат му там има къщурка и деца… „Моля ви се, как се отива на…“ — опитва се да каже Заруба, но само безгласно мърда устни. Ех, нищо, у дома ще мине, езикът ще се развърже, само да стигна веднъж на тая пуста гара!

Изведнъж някой викна зад него и той се просна на тротоара. „Няма ли тротоари за вас!“ — кара се някакъв шофьор. На Заруба му се иска да отговори, но не може; само изломотва нещо и продължава пътя си. „Тротоар ли, мисли си той, мене тротоарът не ми стига; а бе хора, не виждате ли колко бързам, искам да съм си у дома, моля ви се, не знаете ли как се отива на Северозападната гара? Май оттука ще да е, реши той, по тая, най-оживената улица, дето минават цяла върволица трамваи. Отде ли се взема тоя народ? Брей, каква навалица и всичко се юрнало в една посока, сигурно на гарата отиват, затова бързат така, да не изпуснат влака.“ Дългият Заруба ускорява крачка, за да не изостане. Май и на тия хора не им стигат тротоарите, като река са плъпнали по средата на улицата, гъста и бучаща тълпа; все нови и нови хора се присъединяват, тичат, крещят нещо; и в миг всичко се слива в един непрекъснат и широк рев.

На Заруба му се завива свят, виковете го опияняват. Мама му стара, колко е хубаво, толкова хора! Там напред запяха нещо в крак. Заруба изравнява крачка и ликуващо върви, гледай ти, сега пък всички около него пеят, нещо в гърдите му се топи, напира към гърлото, мъчи го, иска да избие навън, песен е това, раз-два, раз-два. Заруба пее песен без думи, боботи в него дълбок бас, каква пък ще е тая песен? Все едно, нали се връщам у дома, у дома! Заруба крачи вече в първата редица и пее, това не са думи, но толкова е хубаво, раз-два, раз-два, с издигната ръка Заруба тръби като слон, цялото му същество сякаш звънти, коремът му трепти като барабан, гръдният кош звънко бумти и в гърлото му е хубаво, хубаво, като че ли пие или плаче. Хилядната тълпа крещи: „Позор! Позор на правителството!“ Но той не може да схване какво викат и протръбява своето победно: „А-а! А-а!“ Размахал дълга ръка, Заруба върви пред всички, дави се във вик и крещи, пее, а гласът му бушува, барабани с юмруци по гръдния си кош и надава могъщ вик, който се извисява над главите на всички като плющящо знаме: „Уава, уава!“ — тръби Заруба с пълно гърло, с пълни дробове, с пълно сърце, като затваря при това очи като кукуригащ петел. „Уава! А-а-а! Ура-а!“ Изведнъж тълпата се спира, дръпва се назад като объркана вълна, пухти и се наежва с безброй тревожни крясъци. „Уава! Ура-а!“ Заруба със затворени очи се отдава на този могъщ и освободен глас, който се надига от недрата му. Изведнъж някакви ръце го сграбчват и един запъхтян глас изхриптява в ухото му: „В името на закона ви арестувам!“

Заруба изблещва очи; на едната му ръка виси стражар и се сили да го изтръгне от навалицата, която конвулсивно се мята насам-натам; той изхълцва от ужас и се мъчи да издърпа ръката си от стражаря, който иска да му я извие. Заруба изревава от болка и с другата си ръка като с дървен чук прасва стражаря по главата. Стражарят почервенява и го пуска. В този миг една палка изсвистява и се стоварва върху главата му, и още веднъж, и още веднъж! Две огромни ръце се завъртяват като вятърна мелница и падат върху нечия глава. В тоя миг двама души с каски се вкопчват като булдози в него. Заеквайки от ужас, Заруба се мъчи да ги отърси от себе си, рита наляво, рита надясно, мята се като обезумял; вече го мъкнат нанякъде, вече го блъскат; двама стражари, извили ръцете му, го теглят по опустялата улица, раз-два, раз-два. Заруба върви като овца, моля ви се, как се отива на Северозападната гара, у дома си отивам.

Двамата стражари почти го запокитиха в полицейския участък.

— Как се казвате? — посрещна го зъл и студен глас.

Заруба иска да отговори, но само мърда устни.

— Вас питам, как се казвате? — кресна злият глас.

— Антонин Заруба — пресипнало прошепна той.

— Къде живеете?

Заруба безпомощно повдигна рамене.

— В Панкрац — с усилие промълви той. — В отделна килия.

Такова нещо не бива да се случва, но ето че се случи: трима юристи, председателят на съда, прокурорът и служебният защитник, се съвещаваха как да измъкнат Заруба от тая каша.

— Че нека отрече всичко — забеляза прокурорът.

— Няма как — промърмори председателят на съда. — Той вече е признал на предварителния разпит, че се е бил с полицаите. Глупак, кой го е бил по главата да признава…

— Ами ако стражарите кажат — предложи служебният защитник, — че не могат да го познаят със сигурност, че това може и да не е бил Заруба, а някой друг…

— Но моля ви се — запротестира прокурорът, — само това липсва, да учим полицаите да лъжат! Щом са го арестували… Аз съм по-скоро за едно евентуално умопомрачение. Предложете да го подложат на медицински изследвания, колега. Аз ще ви подкрепя.

— Да предложа, защо не — каза адвокатът. — Но какво ще правим, ако докторите не го признаят за луд?

— Аз ще поговоря с тях — съгласи се председателят на съда. — То, това не е много редно, но… Дявол да го вземе, хич не ми се иска заради тая глупост Заруба да гние цял живот в затвора. Аз бих се дянал не знам къде. Бога ми, аз бих му дал шест месеца и окото ми няма да мигне. Но да излежи остатъка от живота си в затвора, как да ви кажа, страшно не ми се иска.

— Ако не излезе нищо с побъркването — разсъждаваше прокурорът, — тя става мътна и кървава. Ще трябва да го таксувам като престъпление. Какво друго мога да измисля? Поне в кръчма да беше се скрил тоя тъпак! Щяхме да скроим някаква невменяемост…

— Моля ви, господа — настояваше председателят на съда, — направете там нещо, та да го пусна. Аз съм стар човек и не искам да ми тежи на съвестта… е, вие знаете какво.

— Тежък случай — въздъхна прокурорът. — Е, ще видим някак. Поне ще поотложим с тия психиатри. Иначе утре се гледа делото, нали?

Но до гледане на делото не се стигна. Същата нощ Антонин Заруба се обеси от страх пред наказанието. Понеже беше много дълъг, той висеше някак особено, сякаш бе седнал на земята.

— Ама че неприятна история — мърмореше прокурорът, — дявол да го вземе, наистина глупава работа. Но поне ние не сме виновни.