Карел Чапек
Опит за убийство

Тая вечер съветникът Томса се беше разположил удобно у дома си със слушалки на ушите и приятно усмихнат, слушаше по радиото Славянските танци на Дворжак — ето това наричам аз музика, казваше си той доволен, когато изведнъж навън два пъти се изгърмя и от прозореца над главата му със звънтене се посипаха стъкла; стаята, където седеше господин Томса, се намираше в партера.

Тогава той постъпи така, както би постъпил навярно всеки от нас: най-първо изчака малко, за да види какво ще последва, след това свали слушалките и почти строго започна да изследва станалото, едва тогава той се уплаши; защото видя, че някой беше прострелял на две места стъклото на прозореца, край който седеше; а ей там отсреща се виждаше една отцепена треска на вратата и под нея забит куршум. Първото нещо, което му дойде на ум, беше да изтича на улицата и с голи ръце да сграбчи за шията тоя негодник; но след като човек вече е влязъл в години и държи на достойнството си, той изпуска обикновено първия импулс и отдава предпочитание на втория; ето защо господин Томса се втурна към телефона и позвъни в полицейския участък:

— Ало, изпратете веднага някого; току-що направиха опит да ме убият.

— Къде е това? — обади се сънен и равнодушен глас.

— В дома ми — нервираше се господин Томса, като че ли полицията беше крива нещо в цялата работа. — Това е истински скандал, как може да се стреля така изневиделица по мирните граждани, които си седят вкъщи! Тая работа трябва да се разследва най-строго. И таз хубава, къде ще му иде краят, ако…

— Добре — прекъсна го сънливият глас. — Ще ви изпратя някого.

Господин съветникът не можеше да си намери място от нетърпение; струваше му се, че вече цяла вечност чака да се домъкне оня някой от полицията; но в действителност не минаха и двайсет минути и при него се озова един такъв спокоен полицейски инспектор и с интерес се залови да разглежда простреляния прозорец.

— Някой е стрелял — каза той делово.

— И сам зная това — избухна господин Томса. — Нали седях тук до прозореца!

— Калибър седем милиметра — каза инспекторът, като извади с ножчето си куршума от вратата. — Изглежда, че е от стар военен револвер. Ето виждате ли, тоя тип трябва да е бил застанал на оградата; ако беше стоял на тротоара, куршумът щеше да се забие по-високо. Това значи, че е стрелял по вас, господине.

— Интересно — горчиво се отзова господин Томса, — а пък аз едва ли не си помислих, че е искал да улучи само вратата.

— А кой стреля? — попита инспекторът невъзмутимо.

— Извинете — каза съветникът, — но не мога да ви дам адреса му; аз не можах да видя тоя господин и забравих да го поканя да влезе вътре.

— Да, трудна работа — каза кротко инспекторът. — Съмнявате ли се в някого?

Търпението на господин Томса беше на изчерпване.

— Какво има да се съмнявам — реагира раздразнено той. — Не разбирате ли, че аз не съм го и видял тоя мръсник; а и да беше проявил любезността да ме почака да му изпратя целувка през прозореца, пак нямаше да го позная в тая тъмнина. Ако знаех кой е, щях ли да ви разкарвам дотук, как мислите?

— Е да — отговори примирително инспекторът. — Но може би ще си спомните за някого, когото вашата смърт би облагодетелствувала или който е искал да ви отмъсти за нещо… Разбирате ли, това не е опит за кражба; никой крадец не стреля, преди да е бил принуден да направи това. Но може би някой ви мрази. Ето какво трябва да ни кажете вие, а пък ние ще разследваме работата.

Господин Томса се смути: за тая страна на работата той не беше мислил.

— Нямам представа — каза той колебливо, като обгледа в един миг целия си тих живот на чиновник и стар ерген. — Кой би могъл да ме мрази чак пък толкова? — каза той учуден. — Искрено ви казвам, не зная да имам един-единствен враг! Това е напълно изключено — заяви той, като завъртя глава. — Та аз с никого нямам вземане-даване; живея си сам за себе си, никъде не ходя, в нищо не се бъркам… За какво ще вземе някой да ми отмъщава?

Инспекторът сви рамене:

— Не знам, господине; но може би ще се сетите до утре. Няма ли да се страхувате сега тук?

— Няма — каза замислено господин Томса.

— Интересно, говореше си той смутен, след като остана сам, защо, да, защо му е притрябвало на някой да стреля по мене? Та аз съм едва ли не саможивец; свърша си работата в учреждението и се прибирам вкъщи и с никого нямам вземане-даване! Защо тогава ще искат да ме застрелят? — не можеше да се начуди той с нарастваща горчивина за тази неблагодарност; постепенно му домъчня заради самия себе си. — Човек се бъхти като кираджийски кон, казваше си той, и книжа носи вкъщи за доработване, нищо не харчи, не познава никакви удоволствия, живее като охлюв в черупката си и изведнъж — бум! — някой дойде да те гръмне. Боже, откъде се взема тая злоба у хората, мислеше си господин съветникът ужасен и потиснат. Нима съм сторил някому нещо? Защо ли ме мрази така ужасно и така безумно този някой?

Но тук трябва да има някаква грешка, успокояваше се той седнал на леглото с едната изута обувка в ръката си. Разбира се, това е просто припознаване! Тоя човек просто ме е смятал за някого другиго, на когото е имал зъб! Наистина, каза си той успокоен, та защо, защо някой ще мрази именно мене?

Обувката изпадна от ръката на господин съветника. Е да, сети се той в тоя миг малко неловко, оня ден забърках една каша, съвсем несъзнателно се изпуснах; разговаряхме с приятеля Роубал и аз съвсем неочаквано се изпуснах и направих един такъв неуместен намек за жена му, просто ми е неприятно, като си помисля. Цял свят знае, че тая жена го мами де с кого свърне, и той самият знае, но с нищо не дава да се разбере. А аз, мулето му с муле, взех, та изтърсих тая глупост… Съветникът си спомни как Роубал само преглътна и заби нокти в дланите си. Господи, каза си той ужасен, как можах да го нараня така! Та той я обича като безумен! Аз, разбира се, веднага се помъчих да загладя впечатлението, но как само си хапеше устните тоя човек! Той сигурно има защо да ме мрази, мислеше си господин съветникът огорчен. Аз зная, че той не е стрелял по мене, това е изключено; но не бих се и учудил…

Съветникът Томса озадачен гледаше към земята. Или пък оня, шивачът, припомни си той изпълнен с досада. Петнадесет години си шиех дрехите при него и след това ми казаха, че е тежко болен от туберкулоза. Каквото и да казвате, човекът си е човек и се страхува да носи дрехи, над които е кашлял туберкулозно болен; и аз го оставих, престанах да си шия дрехите при него… Преди известно време той дойде да ме моли: седя, казва, и нямам никаква работа. А жена му болна, децата пък имат нужда да ги прати на село; моли ме да го почета пак с доверието си. Господи боже, колко бледен беше тоя човек и как болезнено се потеше! „Господин Колински — казах му аз, — няма да може, на мене ми е нужен по-добър шивач; не съм доволен от вас.“ „Ще се постарая да останете доволен, господине“ — пелтечеше тоя човек и се потеше от страх и смущение, малко оставаше да се разплаче. А аз, припомняше си господин съветникът, аз, разбира се, го изпратих да си върви с едно „Ще видим“, което тия клетници така добре познават. И тоя човек може да ме мрази, ужаси се господин съветникът; та това е страшно, да идеш да молиш някого за малко живот и да ти откажат така бездушно! Но какво можех да направя? Аз знам, че той не е могъл да го стори, но…

На господин съветника му беше все по-тежко на душата. Страшно неприятно беше, продължи той да си припомня, и оня ден, когато наругах разсилния. Като не можах да намеря един документ, повиках разсилния и се развиках срещу него, сякаш беше някакъв хлапак, и то пред хората! „Що за безобразие е това, бе кретен с кретен, това безредие на нищо не прилича, и защо ли не взема да те уволня.“ — След това намерих документа в собственото си чекмедже! А старецът зъб не беше обелил, само трепереше целият и току примигаше. На господин съветника му стана мъчително горещо. Та кой се извинява на подчинените си, каза си той недоволно, даже и да ги е обидил малко. Но как ли ненавиждат подчинените своите началници! Трябва да му дам на тоя дядка някой стар костюм от моите; но всъщност и това е унизително.

Господин съветникът не можеше повече да лежи в леглото си; юрганът го задушаваше. Той седна на леглото и като обхвана коленете си, загледа се в тъмнината. Или да вземем случая с оня младия Моравек от учреждението, изникна в ума му друг неприятен спомен. Та той е възпитан човек и пише стихове. Но преди известно време, когато му бях възложил да изготви един документ и той не беше се справил добре със задачата, аз му казах: „Поправете го, колега“ — и понечих да хвърля документа на бюрото му; черновата обаче падна в краката му и той целият изчервен и с почервенели уши се наведе да я вдигне — идеше ми да се напляскам, мърмореше господин съветникът. Та на мен това момче ми е дори симпатично, и да взема така да го унизя, макар и неволно.

В паметта на господин съветника изплува друго лице: бледият и подпухнал образ на колегата Ванкъл. Горкият човек, каза си той, искаше да получи началническото място, което всъщност взех аз; за него това щеше да означава няколко стотарки годишно повече, а той има шест деца — искал да запише най-голямата си дъщеря в консерваторията, но няма пари; и аз го прередих, защото той е един такъв тромав мухльо, това му е, дето опъва като кон… Жена му е една зла, ужасно мършава и зла от непрестанните икономии; на обяд той ще изяде една суха кифла и това му е цялото ядене. Господин съветникът се натъжи. Горкият Ванкъл, как ли му е и на него, като ме гледа мене ергенина да получавам повече от него; но какво съм крив аз за това? Става ми неловко и ми е почти страшно, когато този човек ме гледа така тежко и с упрек в очите…

Господин съветникът потърка челото си, по което от притеснение беше избила пот. Да, каза си той, а оня ден келнерът ми надписа няколко крони; аз повиках собственика и той незабавно го изгони. „Разбойник такъв — съскаше той срещу него, — ще видиш ти вече работа в Прага! Аз ще се погрижа никой да не те приеме на работа в заведението си!“ Човекът не каза нито дума и си тръгна… а лопатките му се подаваха едни остри, остри изпод сакото му.

Господин съветникът не можа да издържи повече и стана; отиде и седна при радиото; сложи си слушалките; но радиото беше нямо, беше няма нощ, немите часове на нощта; господин съветникът подпря глава на дланите си и се замисли за хората, които беше срещал, за ония странни и незначителни хора, с които той никак не се разбираше и за които никога досега не беше мислил.

На сутринта той се отби в участъка; беше леко пребледнял и смутен.

— Е, какво — попита го полицейският инспектор, — сетихте ли се за някого, който може да ви мрази?

Господин съветникът поклати глава.

— Какво да ви кажа — каза той неуверено. — Всъщност тези, които биха могли да ме мразят, са толкова, че… — И той махна безпомощно с ръка. — Вижте, човек дори сам не знае на колко хора е сторил зло. Ясно е, че няма да се сяда вече до прозореца. Но аз дойдох при вас да ви помоля да не се занимавате повече с тая работа.